Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (23)

22.

Сам Викарсън се облегна на бюрото, а Тривейн се разположи в един фотьойл.

— И тъй, съветнико — каза Андрю, поглеждайки нагоре — защото е необходима тази частна среща? Какво се е случило?

— Преди четиридесет години Джошуа Студебейкър направил грешка. Сега го принуждават да плаща за нея. Ако тя бъде разкрита, съдебните решения, които е вземал в продължение на тридесет години ще бъдат подложени на съмнение.

Тривейн тихичко подсвирна.

— Какво е направил? Да не би да е застрелял Линкълн?

— По-лошо. Бил е комунист. Е, не от най-радикалните, но истински, организиран, с членска книжка, инструктиран от Кремъл марксист. Първият член щатски адвокат на запад от Скалистите планини е прекарал пет години в слабо осветени стаи, подготвяйки дела срещу свои практикуващи колеги, които са позволявали да бъдат манипулирани.

— Срещу свои практикуващи колеги?

— Бил е лишен заради това от адвокатски права в Мисури. Успял да спечели едно дело във Върховния щатски съд и след това бил гледан с лошо око. Преминал в нелегалност, отишъл в Ню Йорк и се включил в движението. Хванал червената треска. В продължение на пет години искрено вярвал, че това е отговорът.

— Какво общо има това с Дженеси Индъстриз? С решението Белстар.

Викарсън изтегли стола на бюрото и седна, като се облегна назад.

— Адвокатите на Дженеси го пипнали. Хванали го много тънко. С мъгляви, но стряскащи заплахи, че ще го разобличат?

— И той се продал? Продал адвокатската си съвест?

— Не е толкова просто, мистър Тривейн. Ето защо държах да ви го кажа насаме… Не искам да напиша рапорт за Студебейкър.

— Обясни ми по-подробно, Сам. И не ти вземаш решения за това! — гласът на Андрю беше рязък и студен.

Сам Викарсън опита да даде по-обширно обяснение.

Джошуа Студебейкър бил около седемдесетгодишен. Широк, всестранно надарен негър,син на пътуващ търговец на зърно, чийто баща също се казвал Джошуа. През 1907 година, по време на една от последните реформи на Теодор Рузвелт младият Джошуа имал възможност да получи минимално образование.

Спонсорираното от правителството образование на Студебейкър продължило около седем години, с шест повече, отколкото предвиждали местните реформатори. През онези години младото момче натъпкало необразованата си глава с огромно количество знания. На шестнадесет години му казали, че вече се е образовал достатъчно, и че трябва да бъде благодарен за това. Решението, естествено, нямало нищо общо нито с произхода му, нито с годината — 1914, нито пък с щата — Мисури.

Както и да е, все пак се намерили средства, а Джошуа се погрижил за останалото. Със зъби и нокти успял да завърши средно образование. Било по време на преселническите години, но вместо да се заеме със зърното, той отишъл там, където класните стаи били отворени за него. Живеел в мизерия, много често по гарите или в прогизнали колиби с нагънати ламаринени покриви, доста пъти и без огън. На двадесет и двегодишна възраст открил един малък експериментален колеж, където изучил законите. На двадесет и пет вече бил адвокат, а на двадесет и седем изумил съда в Мисури, като успешно пледирал пред Върховния съд в щата.

Не бил посрещнат радушно в Мисури и скоро се оказал без право на практика. Бил „поставен на мястото си“.

Последвали години на местене, вършел различни неща — понякога преподавал, но обикновено се занимавал с физическа работа. Адвокатското му свидетелство не му служело за нищо. През двадесетте години не са се търсели черни адвокати, особено ако са загубили и адвокатските си права.

Студебейкър се отправил на север и стигнал до Чикаго, където се свързал с учениците на Юджийн Дебс и изкарал няколко години сред социалистическата интелигенция. Занимавал се с писане, изнасял лекции. След като проявил ярките си качества, бил изпратен в Ню Йорк, в горещия център на комунистическата партия.

През следващите пет години от зрелия си живот той бил важен деец в средата на водещите радикали, но потънал в анонимност. Толкова добре си живеел, сякаш бил в райската градина.

Точно тогава Франклин Рузвелт бил избран за президент и марксистите изпаднали в паника. Рузвелт смело се заел да извършва такива социални реформи каквито ленинистите считали за свои.

Джошуа Студебейкър бил посъветван от марксистите да смени своето амплоа. Заповядано му било да организира елитна част, чиято задача била да обучава революционни отряди за използване на физически средства срещу правителствените реформи. Трябвало да бъдат саботирани офиси, трудови лагери, хранителни складове, да се крадат ценни книжа, да се нарушава благоденствието и други подобни, само и само да се отложи лечението на икономическата болест, породена от продължителната депресия.

„Ужасих се, — бе казал Студебейкър на Сам Викарсън. — Като теоретик и тактик аз приемах принципа за употреба на сила. Но като активист не можех да си позволя да участвувам. Особено след като разбрах, че първите акции са ощетили най-безпомощните“.

След като прочел във вестниците за пожара в гетото в Ню Йорк, взел човешки жертви, Джошуа отишъл в Съдебния департамент.

Било време, когато грешките на черните се прощавали. Било също така и време, когато награждавали онези, които помагали на администрацията на Рузвелт. Време тъкмо за такива като Джошуа. Тихомълком той бил нает от правителството и всичките му съдебни привилегии били възстановени. За пръв път в живота си Джошуа Студебейкър изоставил скитничеството и борбата срещу реални и нереални ужаси. Отново намерил райската градина, но този път змията не била там.

След като проверили способностите и мирогледа му, Джошуа Студебейкър станал първият негър на запад от Скалистите планини с присъдено съдийско звание. Основното население на областта му се състояло от скитащи дървосекачи и индианци от племето Такомак, но по-важно било, че вече имал осигурена работа.

По-късно, по време на лудостта на МакКарти Студебейкър получил „повишение“ — преместил се в Сиатъл. Интересно каква ли е била причината един опасен радикал от миналото, макар и анонимен, да бъде предложен на такова място.

— Той е прекарал тридесет години в честна борба за защита на закона, мистър Тривейн. — Гарантирам ви това, проверете съдебните протоколи, помощните решения, използвани от хиляди адвокати в гетата. Знам това, сър. Бях там. От поземлени решения до издръжки, от злоупотреби до нарушаване на човешките права. Студебейкър винаги е заставал срещу несправедливостта. Разкрием ли го, всичко това се излага на опасност.

— Защо? — Андрю беше раздразнен. — Заради нещо, станало преди четиридесет години? Та това е нелогично.

— Не е така, сър. Той никога не се е отричал, не е правил публично покаяние, не е просил милост. Неговите съдебни решения винаги са били интерпретирани като леви от идеологическа гледна точка. Ако миналото му бъде разкрито, ще му лепнат нов етикет.

„Етикети. Нация от етикети.“ — помисли и Тривейн.

— Не разбирате ли? — продължи Викарсън. — Не му пука какво ще стане със самия него. Загрижен е за досегашната си дейност. Независимо от причините веднага ще я окачествят като подривна. В прекия смисъл на думата. Всяко негово съдебно решение може да се разтълкува като продиктувано от външни съображения, от някакъв „непочтен източник“. Делата му ще бъдат преразгледани под лупа.

— И поради това не искаш да напишеш рапорта?

— Да, сър. Трябва да се срещнете с него, за да разберете това. Той е стар човек, но е велик човек. Не се опасява за себе си. Нито пък мисля, че годините, които му остават имат някакво значение за него. От значение е само онова, което вече е извършил.

— Не пропускаш ли нещо, Сам? — попита Тривейн.

— Какво?

— Решението Белстар. Не каза ли, че е пълно с пропуски. Или оставяш на адвокатите на Дженеси да практикуват най-отвратителния вид изнудване.

Викарсън тъжно се усмихна.

— Мисля, че онези напразно са си губили времето. И без тях Студебейкър е щял да достигне до същото решение. Не знам по какъв начин, но той е убеден в това.

— Как?

— Цитира Хофстайдер: „антитръстът е изтлялата страст на реформата“. И Галбрейд: „модерната технология осъществи индустриализацията на страната“. Конкуренцията сама по себе си вече не е жизнен, градивен регулатор. Огромните икономически ресурси, изисквани от нашата технология, водят до концентрация на финансирането. Приеме ли се веднъж това, оттам насетне отговорността на регулатор и проектор на потребителя поемат правителството и съдът. Или казано с други думи, страната се нуждае от производството на Белстар. Но тъй като компанията започна да затъва, именно Дженеси Индъстриз с огромните си икономически ресурси си присвои правото на контрол и отговорност.

— Така ли ти каза?

— Почти цитирах. В решението, поне за мене, това не беше така ясно формулирано. Каза ми, че не съм бил най-добрият студент, когото някога е срещал.

— Но след като е знаел това, защо е било необходимо да ти разправя всичко останало?

Викарсън се изправи, лицето му беше изнурено.

— Страхувам се, че го принудих. Казах му, че ако не ми разгадае решението Белстар и ако сметна, че има нещо гнило в него, а също и в документацията, ще бъде принуден да даде публично разяснение. Той категорично отказа. Нямах друг начин: беше твърд като камък. Чувствах се ужасно, но му казах, че е подслушван и че можем да му изпратим призовка.

— Бих постъпил по същия начин.

Викарсън стоеше до прозореца и гледаше хоризонта.

— Той не го очакваше. Не знаеше, че имаме такава власт.

— Тъмни петна в репутацията му — каза Тривейн. — Няма да ги използваме, нали?

Викарсън се извърна.

— Това го шокира, мистър Тривейн. Беше ужасяваща гледка. И не заради самия него, повярвайте ми.

Тривейн стана от фотьойла и се спря пред младия мъж.

— Напиши рапорт, Сам.

— Моля ви…

— Само в един екземпляр. Не го завеждай под номер. Дай ми го — Андрю се отправи към вратата. — Ще се видим в осем часа. В моята стая.