Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (8)

7.

Вътрешното събрание се състоеше от осем сенатори от противоположните лагери и кандидатът за одобрение Андрю Тривейн.

Тривейн зае мястото си до Уолтър Медисън и вдигна очи към издигнатата платформа. Върху нея, както обикновено, беше поставена дълга маса с необходимия брой столове, микрофон пред всеки стол и знамето на Съединените Щати на стената. Едно малко бюро с една стенографска машина се намираше под платформата на основното ниво.

Мъжете се бяха скупчили на групички и разговаряха, като жестикулираха енергично. Часовникът показа два и половина и групите започнаха да се разпръсват. Тривейн разпозна един немлад мъж, старши сенаторът от Небраска — или май беше от Йоминг — който изкачи три стъпала на платформата и се отправи към първия от двата централни стола. Неговото име беше Жилет. Той посегна към чукчето и леко почука с него.

— Може ли да освободите стаята.

Това беше знак бързо да си тръгнат онези, които нямаше да присъстват на заседанието. Даваха се последни инструкции и Тривейн осъзна, че той беше обектът на толкова много погледи. Един младолик мъж, облечен в тъмен костюм се приближи към масата и постави пепелник пред него. Той нескопосано се усмихна, като че ли желаеше да каже нещо. Беше странен момент.

Започнаха да събират списъците на сенаторите. Разменяха се сърдечни приветствия. Тривейн видя, че усмивките бяха моментни, неискрени и изкуствени; доминираше една напрегната атмосфера. Тя беше подчертана от една случка, която щеше да отмине незабелязана при други обстоятелства. Сенаторът Алън Неп, в средата на четиридесетте, с права черна коса, внимателно сресан назад, натисна копчето на микрофона си и задуха в мрежестата топка. Усиленият въздушен поток накара голяма част от сенаторите рязко да се извърнат. Те погледнаха неспокойно към колегата си. Може и да се държеше на репутацията на Неп, който се славеше с безкомпромисните си поръчвания, които предизвикваха толкова сериозни реакции. Още един странен момент.

Старият сенатор Жилет от Йоминг? Не, беше Небраска, помисли си Тривейн. Сенаторът усети напрежението и бързо, но леко почука с чукчето. Прочисти гърлото си и прие ролята на председател.

 

— Господа, бележити колеги, господин заместник-секретар, заседание номер 641 открива сесията си днес в два и половина часа. Нека да започне документирането.

Когато стенографът, който не гледаше нищо, безучастно започна да докосва клавишите, Тривейн осъзна, че „господин зам.-секретарят“ беше той. Той беше един от многото „господа зам.-секретари“.

— Тъй като любезно бях назначен от моите колеги за председател на това събрание, аз ще говоря както обикновено, като очертая целите на нашето събиране. В края на това встъпление ще приема всякакви допълнителни изказвания и ще дам пояснения. Надявам се няма несъответствия, тъй като вашите цели са изцяло двупартийни.

Имаше яснозабележими кимания в знак на съгласие, няколко кисели усмивки, една или две дълбоки въздишки, които означаваха, че заседание 641 на Сената е открито. Жилет посегна към една папка пред себе си и я отвори. Гласът му беше като монотонното бръмчене на съдебен прокурор.

— Състоянието на отбранителната икономика е отвратително, това е едно мнение, което всеки заинтересован гражданин споделя. Като избрани представители, наше клетвено задължение е, да използваме силите, които ни дава конституцията, за да обясним тези слабости и да ги коригираме, когато е възможно. Ние приехме постановление за образуването на изследователска подкомисия, изискана от комисията по отбраната — една подкомисия, целта на която е да направи задълбочено изследване на главните договори между департамента на отбраната и тези корпорации, които вършат бизнес с отбраната. Да ограничим нашето събиране и то със сигурност трябва да бъде ограничено поради фактора време. Предлагаме като ориентир на подкомисията сумата 1 500 000 долара. Всички договори на отбраната, надхвърлящи тази сума, се предоставят за разглеждане на подкомисията. Фактически тази комисия ще има свобода на действията да проучва всеки.

— Нашата цел този следобед е да разгледаме и съответно да приемем или отхвърлим назначението на господин Андрю Тривейн, бивш зам.-секретар на Държавния департамент, за председател на гореспоменатата подкомисия. Това събрание е вътрешно, така че документацията ще остане дълго време неприкосновена. Настоявам колегите ми да проявят съзнание и разум и ако съществуват някакви притеснения, да ги споделят. Още веднъж, по-нататък…

„Господин председател,…“ прекъсна го мекият, но сигурен глас на Андрю Тривейн. Това така изненада всички в стаята, че дори и стенографът изгуби незаинтересования си вид и погледна човека, осмелил се да прекъсне встъпителната реч на председателя. Уолтър Медисън инстинктивно посегна и сложи ръката си върху ръката на Тривейн.

 

— Господин Тривейн?… господин зам.-секретар? — каза учуден Жилет.

— Извинете ме… Може би това не е най-подходящото време. Съжалявам.

— Какво има, сър?

— Исках да изясня нещо, но то може и да почака. Още веднъж се извинявам за прекъсването.

— Господин председател — това беше внушителният сенатор Неп. — Липсата на учтивост и уважение на зам.-секретаря към председателя на събранието е наистина странна. Ако той иска нещо да изясни, то наистина може да почака, когато му дойде подходящият момент.

— Не съм така добре запознат с процедурата, сенаторе. Просто исках да пропусна мисълта си. Разбира се вие сте прав.

Тривейн посегна към един молив, сякаш искаше да напише бележка.

— Това е нещо разбиращо се от само себе си, господин зам.-секретар — говореше сенаторът от Ню Мексико — четиридесет годишен мъж. Беше ясно, че не му харесва заплашителното порицание, направено от Алън Неп.

— Направи ми впечатление — Тривейн наведе поглед към листа. Моментна тишина се възцари в стаята. Сега наистина прекъсването беше пълно.

— Много добре господин Тривейн — сенаторът Жилет изглеждаше несигурен в себе си. — Напълно е възможно да сте прав, въпреки че ми се струва необичайно. Никога не съм се придържал към теорията, че речта на председателя е свещена. Много често съм се изкушавал да я съкратя. Моля, вашите разяснения, господин зам.-секретар.

— Благодаря ви, сър, Вие заявихте, че отговорност и задължение на тези сенатори е да търсят и да изразяват съмнения… Не съм сигурен, как да го кажа, имам чувството, че подобна отговорност е разпределена на тази маса, съвсем честно ще ви кажа, страхувам се от това, господин председател.

— Страхувате се, господин Тривейн? — попита Мичел Армбрастър, един малък напудрен сенатор от Калифорния, чиято перука беше съществена част от неговата репутация, както и възгледите му. — Ние сме родени да се съмняваме, в крайна сметка ние се развиваме, за да предоставяме съмненията. Какви съмнения имате? Имам предвид специално към това заседание?

— Имам съмнения, че на тази подкомисия ще бъде отказано нужното съдействие, за да функционира. Искрено се надявам, че ще разгледате този въпрос.

— Това звучи като ултиматум, господин Тривейн? — каза Неп.

— Не съвсем, сенаторе.

— Но въпреки това ми прави впечатление, че вашият „въпрос“ е обиден. Имате намерение да поставите Сената на Съединените щати пред съда? — продължи Неп.

— Не знаех, че това е съд — отвърна Тривейн, без всъщност на отговори на въпроса.

— Страшно добро попадение — добави Армбрастър с усмивка.

— Много добре, господин зам.-секретар — каза Жилет. — Вашите обяснителни думи бяха записани и отбелязани от заседаващите. Това удовлетворява ли ви?

— Напълно, господин председател, и ви благодаря.

— Тогава аз ще привърша с встъпителната си реч и ще можем да продължим нататък.

Жилет монотонно говори още няколко минути, очертавайки въпросите, които ще се поставят и на които трябва да се отговори. Те се разделяха на две групи. Първо въпросите на Андрю Тривейн за позицията, която се разглеждаше и второ всичките важни фактори и възможни конфликти, които застрашаваха интересите на подкомисията. При това обобщение председателят направи обикновеното запитване:

— Някакви допълнения и пояснения, освен забележката на господин Тривейн?

— Господин председател.

— Сенаторът от Върмонт.

Джейм Нортън, в началото на своите шейсет години, с късо подстригана побеляла коса и с ясно изразен южен акцент, погледна към Тривейн.

— Господин зам.-секретар, бележитият председател описа целите на това събиране по ясен и неотразим начин. И ние разбира се ще повдигнем въпросите за компетентността и конфликтите. Както и да е, аз ви предоставям територия, която трябва да се изследва. Това са вашите убеждения, господин зам.-секретар. Вие можете да ни кажете какви позиции заемате. Ще ни позволите ли тази привилегия?

— Нямам нищо против, сенатор. — Тривейн се усмихна. — Дори мога да се надявам, че ще разменяме такива мнения. Моите лични възгледи и колективната позиция на присъстващите, разбира се, съответни на „подкомисията“.

— Ние не искаме потвърждение! — гласът на Алън Неп звучеше грубо по микрофона.

— С уважение насочвам сенатора към моите предишни забележки — меко каза Тривейн.

— Господин председател? — Уолтър Медисън още веднъж постави ръката си върху тази на Тривейн и вдигна поглед към платформата. — Мога ли да поговоря с моя клиент, ако обичате.

— Разбира се, господин… Медисън.

Заседателите от учтивост заговориха помежду си, започнаха да преглеждат документи. Но повечето гледаха Тривейн и Уолтър Медисън.

— Анди, какво правиш? Да не се опитваш нарочно да объркаш обсъждането?

— Направих това, което исках.

— И защо?

— Исках да бъда сигурен, че няма недоразумение. Искам тези думи да се отбележат, за да разберат, че аз забелязвам всичко. Ако ме отстранят, те ще го направят знаейки, че аз го очаквам от тях.

— За бога, човече, объркваш функциите на събранието. Ти подкрепяш Сената.

— Мисля, че постъпвам точно така.

— Каква е твоята цел? Какво се опитваш да направиш?

— Да очертая бойното поле. Ако те ме приемат, ще го направят не защото ме искат, а защото трябва и защото ги предизвиках.

— Предизвикал си ги? За какво? С каква цел?

— Защото съществува бездънна разлика между нас.

— Какво означава това?

— Означава, че ние сме естествени врагове. — Тривейн се усмихна.

— Ти си луд!

— Ако съм, бих се извинил. Нека да привършваме с това. — Тривейн погледна към присъстващите. Погледът му спря върху едно лице от комисията. — Господин председател, адвокатът ми и аз привършихме дискусията си.

— Да, да разбира се… Аз вярвам, че сенаторът от Върмонт допълни… основните убеждения на зам.-секретаря. Председателят счита, че трябва да се изразяват фундаментални политически убеждения — не еднопартийни — а по-общи. Други не се приемат от това събрание. — Жилет погледна над очилата си към Нортън от Върмонт, за да бъде сигурен, че той разбира какво иска да му каже.

— Изключително приемливо, господин председател.

— Надявам се, че щ го приемете, сенаторе — добави Армбрастър от Калифорния, като се подсмихваше. Армбрастър и Нортън не само че стояха от различни страни в залата, но толкова се различаваха в двупартийната политика, колкото щатите им се различаваха в географско разположение.

Неп заговори, без да се обръща към председателя.

— Ако не греша, зам.-секретарят противопостави на допълнението, направено от колегата, своя собствена прибавка. Мисля, че той каза, че си запазва правото да повдига подобни въпроси пред членовете на заседанието. Едно право, което се съмнявам, че трябва да му бъде дадено.

— Не вярвам да съм отправил такава молба, сенаторе — Тривейн говореше меко, но убедително в микрофона си. — Ако е прозвучало по този начин, аз се извинявам. Няма право — или причина — да задавам въпроси за вашите лични убеждения. Аз съм заинтересован само присъстващите, като едно цяло, да ме убедят, както аз трябва да ги убедя, в искреността на задълженията си.

— Господин председател? — това беше по-младият сенатор от Западна Вирджиния, на име Тели. Той беше малко известен извън клуба, но вътре в него беше много харесван, както заради лекия нрав, също така и заради интелигентността си.

— Сенатор Тели, моля.

— Бих желал да попитам господин Тривейн защо изобщо повдига въпроса. Ние искаме същото нещо, в противен случай никой от нас нямаше да бъде тук. Честно казано, мислех си, че това ще бъде най-краткото съвещание по документация. Ако говорим лично, аз ви имам голямо доверие, сър. Не е ли то взаимно? Ако не персонално, то поне колективно — за да използвам термина, сър?

Тривейн погледна към председателя, като мълчаливо поиска разрешение да отговори на въпроса. Сенаторът Жилет кимна.

— Разбира се, че е така, сенатор Тели. Моето огромно уважение за това. Главно заради моето доверие във вас, моето уважение към вас, аз желая да имам възможност да разгледам този процес и да съм сигурен, че ние се разбираме помежду си. Подкомисията на комисията по отбраната ще е безсилна, ако няма отговорната подкрепа на такива безпристрастни и влиятелни мъже като вас.

— Ако ме одобрите, господа, а надявам се, че ще го сторите, аз ще имам нужда от помощ.

Човекът от Западна Вирджиния не забеляза неудобството на някои колеги.

— Нека тогава да перифразирам моята молба, господин зам.-секретар. Достатъчно съм възрастен, или съм достатъчно наивен, или може би и двете, за да вярвам, че добронамерените хора, въпреки че имат различни мнения могат да вършат нещо заедно в името на общата кауза. Доверието, което вие търсите от нас мога да се надявам че ще бъде документирано. Имате право да кажете, ако нещо не ви удовлетворява. Защо да не направим най-напред това.

— Не се надявах на по-разумен съвет, сенатор Тели. Страхувам се, че първоначалната ми нервност засенчи далновидността ми. Ще се опитам да не повдигам въпроса отново?

Жилет, надзъртайки още веднъж през очилата си, погледна Тривейн и когато заговори, беше ясно, че е раздразнен.

— Можете да повдигате всякакви въпроси, сър. Както могат да направят и тук присъстващите господа. — Той погледна надолу към папката пред себе си и към своите собствени записки. Сенатор Нортън — вие въведохте един нюанс относно главните убеждения на господин Тривейн. Можете ли да разясните проблема, накратко ако обичате — така че да си изясним този въпрос и да продължаваме нататък. Вие желаете да се убедите, че нашият гост поне малко подкрепя фундаменталните закони на страната.

— Господин зам.-секретар — тежкият върмонтски акцент на Нортън беше отчетлив повече отколкото е необходимо. Нортън винаги знаеше кога да използва подхода си на янки. Той му беше служил в много такива сенаторски заседания — особено когато в сградата работеха телевизионни камери. Това го правеше един истински, здраво стъпил на земята американец. — Ще бъда кратък. Бих желал да ви попитам дали наистина се присъединявате към политическата система, в която живее тази страна?

— Разбира се — Тривейн беше изненадан от наивитета във въпроса, но не за дълго.

— Господин председател… — Алън Неп говореше с настроение. Аз съм безкрайно притеснен от един момент в политическата история на зам.-секретаря. Господин зам.-секретар, вие сте, както е известно… независим, ако не се лъжа?

— Точно така.

— Това е интересно. Разбира се, че зная, че в много сектори терминът „политически независим“ е високо уважаван. Той притежава приятно дрезгаво звучене.

— Нямах това предвид.

— Но има и друга страна на тази поза — продължи Неп, без да обръща внимание на отговора на Тривейн. — И аз не я намирам особено независима… господин Тривейн… Вярно ли е, че вашите компании значително се възползваха от правителствени договори — особено от максималните космически разходи?

— Това е вярно. Аз мисля, че ние оправдахме всички разходи, които направихме?

— Надявам се да е така… Но въпреки това се чудя дали вашата „независимост“ не е продиктувана от някакви други идеологически причини. Като не сте били нито на едната, нито на другата страна, вие със сигурност сте се предпазили от политически конфликти, нали?

— Още веднъж ще кажа, това не са били моите намерения.

— Имам предвид, че ще бъде трудно за някой да се опълчи срещу вас на политическа основа, тъй като вашето мнение относно това е… било… е погребано под класификацията „независим“.

— Само минута, сенаторе! — председателят, явно огорчен, говореше остро.

— Бих желал да коментирам, ако мога…

— Можете, господин Тривейн, след моето собствено изказване. Сенатор Неп, мисля, че изясних, това е двупартийно заседание. Намирам вашите забележки за неуместни и честно да ви кажа за неприятни. Сега вие можете да се изкажете, господин зам.-секретар.

— Бих желал да информирам сенатора, че всеки, по всяко време, може да се увери в моите политически убеждения, като просто ме попита за тях. Аз не съм срамежлив. От друга страна, не знаех, че правителствените договори се зачитат на основата на политическо сдружаване.

— Именно това е моята мисъл, господин Тривейн — Неп се обърна към центъра на масата. — Господин председател, по време на моите седем години в Сената много пъти подкрепях тези, чиито политически възгледи се различаваха от моите и обратното, отказвах помощ на членове от моята собствена партия. В такива случаи моето одобрение или неодобрение бяха продиктувани от специфичните въпроси. Като хора на разума, ние всички имаме същата етика. Това, което ме притеснява е, че той предпочита да се нарича „безпартиен“. Това ме притеснява. Страхувам се от такива хора, когато поемат властта. Чудя се на тяхната т.нар. „независимост“. Чудя се дали вместо това не е по-добре да бъдеш с по-силните за деня?

Настъпи моментна тишина в стаята. Жилет свали очилата си и се обърна към Неп.

— Лицемерието е най-сериозната алюзия, сенаторе.

— Простете, господин председател, но вие ни казахте да бъдем разумни… И както беше отбелязано от Джастис Брендис, честността сама по себе си не е достатъчна. Тя трябва да е съпътствана с появата на мнение. Както едно време жената на Цезар, господин председател.

— Да не би да предполагате, че принадлежа към някоя партия, сенаторе — попита Тривейн невярващо.

— Не предполагам нищо, просто изразих съмнения, които се включват към проблематиката на това събрание.

Джон Морис, сенатор от Илинойс, наруши мълчанието. Той беше най-младият човек на събранието; беше в средата на трийсетте и беше изключителен адвокат. Винаги, когато Морис беше назначаван към комисия, го наричаха „Тинейджърът на дома“. Това заместваше една друга фраза, тъй като Морис беше негър, който бързо си беше пробил път в системата.

— Вие не…, о, не изказахте съмнение, господин председател, може ли?

— Продължавайте, сенаторе.

— Вие не изразихте съмнение, господин Неп… Вие направихте обвинение. Вие обвинихте една голяма част от гласуващата публика в потенциална измама. Вие разгледахте това от позицията на… на второкласното избирателно право. Разбирам тънкостите, които искате да изразите, дори отчитам тяхната валидност в определена ситуация. Но не мисля, че те са приложими тук.

Сенаторът от Ню Мексико, уважаваният Чикано, се наведе напред и гледаше Морис, докато говореше:

— Тук има само двама от нас, които разбират значението на второкласното избирателно право, сенаторе. По мое мнение въпросът е редно да се зададе, това е. Човек винаги търси чекове и банкови сметки, такава е нашата система. Все пак аз също мисля, че веднъж повдигнат въпросът може да се изчерпи с един стегнат отговор от човека, който стои за одобрение… Господин зам.-министър. Заради документирането можем ли да считаме, че не сте със силните на деня за момента? Можем ли да разчитаме, че преценките ви са наистина независими, както и политическата ви принадлежност?

— Можете, сър.

— Така и мислех. Нямам повече въпроси към това.

— Сенаторе?

— Да, господин Тривейн?

— А вашите?

— Не ви разбрах?

— А вашите? Вашите възгледи и преценки и преценките на всеки член от това събрание дали са независими и дали не се поддават на влияние отвън?

— Няколко сенатори веднага започнаха да говорят ядосано по микрофоните си; Армбрастър от Калифорния се засмя, сенаторът Уикс от източния бряг на Мериленд потули усмивката си като извади кърпичка от добре ушития си блейзер, а председателят сграбчи чукчето.

Когато редът беше възобновен под бързите удари на чукчето на Жилет, Нортън от Върмонт докосна ръката на сенатора Неп. Това беше някакъв знак. Едва забележимо погледите им се срещнаха и Нортън поклати глава, но посланието беше ясно.

Неп вдигна някаква папка пред себе си и дискретно извади едно досие. Посегна надолу за куфарчето си и го отвори, като плъзна папката вътре.

Върху нея беше написано „Марио де Спаданте“.