Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (22)

21.

Сам Викарсън прекоси малката чакалня на летището Ада Каунти, на десет мили от Бойс. Беше пристигнал от Такома с реактивен самолет на Пейс; в Такома беше си взел кола под наем и беше шофирал до Сиатъл, за да се срещне със съдията Джошуа Студебейкър.

Самата среща щеше да помни до края на живота си. Можеше да я опише на Тривейн при условие че на разговора няма да присъства трети човек. Нито Алън Мартин, нито Майк Райън. Беше прекалено ужасен и прекалено дискретен, за да бъде чут от друг чифт уши, освен тези на Тривейн.

Викарсън знаеше, че Майк е пристигнал в Хюстън преди няколко часа. Алън се беше върнал от разговора с Маноло преди два дена.

Трябваше да се срещнат в стаята на Тривейн в хотела и да обсъдят нещата.

Сам трябваше да намери Тривейн преди срещата. Тривейн знаеше как да постъпи.

Викарсън се чувстваше изморен, отпаднал и депресиран. Мислеше да спре за малко на бара и да глътне нещо. Знаеше, че няма да го направи. Щеше да се напие, а това нямаше да е добре за никого. Особено за съдията Джошуа Студебейкър.

Алън Мартин зяпаше навън през прозореца на колата. Беше сам. Андрю напусна срещата с представители на филиала на ITT без никакви обяснения. Преди това Сам бе позвънил на летището. Нещо се беше случило.

Табелата на аутобана гласеше: „Бойс, Айдахо, Щат Капитал; население 73 000, сърцето на басейна Колумбия“.

Беше му трудно да мисли за Бойс и за всички тези конференции, които провеждаха.

Не можеше да забрави и Пасадена с дребничкия, но зъл човек на име Ърнест Маноло. Невероятно зъл човек. Андрю не искаше да обсъжда Маноло преди да са се събрали всичко.

Маноло не излезе чак такава важна клечка — Андрю беше прав: Маноло се оказа един елемент, единична спица от огромно колело.

Ърнест Маноло, посредникът на AFL-CIO за цялата област на Южна Калифорния притежаваше значително състояние. Колко ли други като него имаше в страната?

Майкъл Райън седеше в едно сепаре в кафенето на хотела и се ядосваше на себе си. Трябваше да бъде по-предпазлив, да наеме стая в хотела и да чака там докато Тривейн го повика. Проклятие! Първият човек, когото срещна в кафенето, беше Пол Бонър.

Естествено, Бонър беше изненадан. И когато той, Райън, не можа да му даде нормално обяснение, изненадата на Бонър с превърна в нещо друго. Проклятие!

Разсеяността му се дължеше на срещата със стария приятел Ралф Джеймисън. Глупав, луд, вироглав Джеймисън! Фалшифицирал проекти, за да осигури на Дженеси Индъстриз то и пет милиона от фондовете на отбраната.

Как е могъл да го направи?

Да се продаде на Дженеси Индъстриз. Джеймисън, с неговите три съпруги, четири деца и прелюбодеяния извадени сякаш от порнографски филм пето качество.

Дженеси се грижела за него. Джеймисън му каза, че това било стандартна операция. „Мама Джен“ се грижела за неговия талант.

Банкови сметки в Цюрих!

Луд!

Вече три дни откак Тривейн и неговата подкомисия бяха напуснали Сан Франциско, но Джеймс Годдард не можеше да избие мисълта за тях от главата си. Нещо лошо се беше случило. Последните две срещи бяха просто един голям хаос.

Без счетоводителя? Той не присъстваше. Не можеше да си обясни отсъствието му. Алън Мартин е професионалист, както и той Годдард е професионалист.

След последната конференция Годдард бе решил да прояви любопитството си и много лесно го направи. Обади се по телефона в хотела. Алън Мартин се беше отписал още преди два дена.

Защо Тривейн беше излъгал? Защо другият помощник, Сам, беше излъгал? Къде беше заминал Мартин?

Дали не беше отишъл да търси нови данни, необходими за разговорите? Данни около информацията, разкрита от него — Джеймс Годдард, президент на филиала на Дженеси Индъстриз в Сан Франциско? Какви данни? Как може да разбере без другите да се усъмнят?

Това беше важно. Марио де Спаданте казваше, че някои могат да загазят, а други, предимно от периферията, могат да останат незасегнати. За себе си Годдард знаеше, че е жизнено необходим. Той е основната фигура. Осигурява данните, създава проектите, въз основа на които се вземат решения. Не беше сигурен кой точно взема тези решения, знаеше само че без него те не биха били взети.

Той беше крайъгълният камък.

Но също така разбираше, че въпреки вниманието и респекта, с които привидно го обграждаха, съществуваше и известна доза презрение. Презрение към човек, който може само да предлага, но не и да разполага.

Просто счетоводител.

Но този счетоводител няма да загази.

Докато махаше за такси и докато то спираше близо до тротоара, Годдард беше вече решил. Щеше да се върне в офиса и да премести строго секретните книжа. Щеше да ги постави на дъното на куфарчето си и да ги отнесе в къщи.

Данни. Неговите данни. Данните на Дженеси. Без имена.

Знаеше как да се справя с данни.

Човек трябва да се грижи за сигурността си.

Андрю Тривейн слезе от таксито и прекоси фоайето на хотела. Беше обещал на Викарсън че ще се срещнат в неговата стая. Но преди това трябваше да говори с Бонър. Каквото и да са научили и Сам, и Алан, и Майк Райън, той трябваше да отлети същата вечер със самолета на Пейс за Вашингтон. И в зависимост от това какво са научили неговите помощници за Маноло, Джеймисън и Студебейкър, след Вашингтон можеше да отиде до Ню Йорк и Чикаго.

Мичел Армбрастър, Арон Грийн, Ян Хамилтън. Във всеки случай крайно време беше да се срещне с Пол Бонър.

Бонър го чакаше в предверието за коктейли. Срещата щеше да бъде кратка.

Тривейн беше раздвоен. Знаеше, че трябва да довърши започнато с Пол Бонър.

Беше активно, преднамерено ангажиран в същата манипулация каквато трябваше да изобличи — измама в изчисленията, единствената разлика беше в липсата на финансова печалба, което за момента му беше основното оправдание. Но имаше и други „печалби“, не по-малки по значение. Андрю нямаше нужда от пари… Усърдието, което другите влагаха в печеленето на пари, той използваше за да се сдобие с нещо друго.

Не можеше да се бори повече с това. Решението вече беше взето.

Трябваше да възстанови — заради достоверността — един от най-мрачните периоди в живота си. Това щеше да му осигури гъвкавост.

Преди шест години Филис бе постъпила в болница за изследване. Това беше преди томографията: някакви бучки се бяха появили в гърдите й. Тогава трудно се контролираше, но се стараеше външно да изглежда спокоен, защото разбираше, че децата подозират нещо много по-страшно от онова, което им бяха казали.

Сега, шест години по-късно, тази ситуация трябваше добре да бъде разиграна пред Пол Бонър. Неспецифична симптоматика, изпълнена със съмнение и несигурност. И една молба: ако е възможно Пол да го замести на бъдещите разговори на подкомисията с двете договорни страни — Дженерал Мотърс и Локхийд. Разговорите щяха да се състоят в Денвър през следващите няколко дена. Мнението на Бонър е необходимо за тежест: Сам Викарсън е прекалено млад, а Алън Мартин не притежава необходимия авторитет. Помощниците му ще го въведат в нещата. Всичко това е за да може той, Андрю Тривейн, да се прибере в къщи, при жена си. Филис постъпва в частна болница в петък. Никой, освен Сам и Мартин, не знае за изследвания. Всички други смятат, че това е обикновен преглед. Така или иначе в понеделник Тривейн ще бъде отново на линия.

Когато привършиха с напитките, на Анди му беше трудно да погледне Пол Бонър. Майорът беше истински загрижен за него и се съгласи да направи всичко, за да може максимално да го облекчи.

„О, Господи — помисли си Тривейн — този човек ми е враг. Само да не виждам очите му. Те са изплашени заради мен“.

Пол Бонър бавно крачеше по коридора на хотела. Отключи вратата си, влезе и я затвори с такъв замах, че двете картини на стената (лоши репродукции — явно управата на хотела нямаше добър вкус) за залюляха. Прекоси стаята, стигна до бюрото, на което имаше бутилка бърбън, и си наля. После си наля още и го изпи на един дъх.

Беше напълно възможно да си остане в стаята, да поръча нова бутилка, да се напие и да забрави грижите. Ще приключи и бъркотията. Но на другия ден ще бъде махмурлия за срещата с Алън Мартин и Сам Викарсън, на която ще му предоставят информация за разговорите в Денвър. Проклятие!

Бобрите бяха толкова непохватни. И главният бобър играеше мръсна игра, много мръсна игра. Не беше предполагал, че Тривейн ще извърши такава мръсотия. Можеш да принудиш жена си да стреля, да ръководи банда, да взема наркотик, да й навлечеш неприятности, но да я използваш по такъв начин преминаваше всякаква граница. В това нямаше нищо достойно, нищо мъжко.

С чашата в ръка Бонър седна на леглото и се протегна за телефона. Даде на администратора домашния номер на бригадния генерал Лестър Купър във Вашингтон.

По-малко от минута му беше необходимо за да се сдобие с основната информация.

— … Предлогът е жена му. Каза, че ще отлети на изток да я види. Предполага се, че ще постъпи, цитирам „в частна болница“ с диагноза рак. Това е лъжа.

— Сигурен ли си?

— Проклет да съм ако лъжа! — отговори Бонър и изля останалия бърбън в гърлото си.

— Защо? Прекалено е нескопосано за измислица.

— Защото си има продължение — Бонър усещаше, че говори прекалено рязко с шефа си, но не можеше да се овладее. Тривейн го беше ядосал много. — Алън Мартин изчезна за ден и половина; Викарсън — за два. Не дадоха никаква информация. „По работа на подкомисията“. А днес следобед на кого мислиш че попадам? Тук, в Бойс. На Майк Райън. Става нещо, господин генерал, нещо което вони.

Генералът направи пауза преди да заговори. Страхът му се усещаше и по телефона.

— Не можем да си позволяваме грешки, Бонър.

— Боже Господин, господин генерал, аз съм опитен човек. Разпитах най-добрите им хора. Тривейн се учи, но все още — съжалявам че го казвам — е лош лъжец. Не смее да ме погледне в очите.

— Трябва да разберем къде са били другите трима. Ще проверим самолетните полети. Трябва да разберем.

— Позволете ми аз да свърша това, господин генерал — Бонър не искаше аматьори от Пентагона да се появяват на сцената. — До тук има само няколко полета. Ще разбера къде са ходили.

— Обади ми се веднага след като научиш нещо. Важно е, майоре. Междувременно ще осигуря наблюдение над жена му, за да сме сигурни, ако той се появи.

— Само ще си загубите времето, сър. Тя е послушно момиче. А и околните ще гарантират, че отива на преглед. Въпреки че не е изпечен лъжец, Тривейн се грижи добре за тези неща. Занаятът не му е познат, но той е усърден.