Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пери Мейсън (78)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Case of the Queenly Contestant, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Ърл Стенли Гарднър. Случаят с кралицата на красотата и богатият наследник

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1999

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-8009-82-Х

История

  1. — Добавяне

3

Точно в седем и половина влязоха в „Синия бивол“. Оберкелнерът веднага ги забеляза и почтително тръгна към тях.

— Сепарето ви чака, господин Мейсън — рече той. — Заедно с една посетителка…

— Отдавна ли е там? — попита Мейсън.

— Пристигна преди пет минути.

— Как изглежда?

— Висока и властна жена, някъде около тридесетте.

Дела Стрийт се извърна към Пери Мейсън и многозначително намигна.

— Пиер е галантен както винаги — усмихна се той. — Трябва да й кажа за комплимента… А сега да вървим…

Оберкелнерът забърза пред тях. Скоро спря пред едно от сепаретата и дръпна завесата. Елън Адеър вдигна глава, тревогата в очите й се стопи.

— Малко сте подранили — отбеляза Мейсън.

Жената само кимна.

— Коктейл?

— Едно сухо мартини, моля.

— Две бакарди и едно мартини, Пиер — поръча адвокатът. — Моля те да се погрижиш лично…

— Веднага, сър.

— Гладна ли сте?

— Не особено.

— Тогава започвайте — настани се на свободното канапе той. — Говорете тихо и се постарайте да ми обясните за какво става въпрос.

— Не съм богата, но разполагам с малко пари — започна Елън Адеър. — Наследството от майка ми, имам и известни спестявания. Работя като главен търговски консултант във фирмата „Френч, Колман и Суейзи“ и имам лични причини да държа в тайна истинската си самоличност. Което значи, че не мога да си позволя и не желая да бъда идентифицирана като Елън Калвърт.

— А бихте ли ми казали защо?

Жената се поколеба за момент, после поклати глава.

— Искам да науча нещо повече за хората от Кловървил, които се интересуват от вас — настоя Мейсън. — Или поне за човека, когото са изпратили тук. Познавате ли го? Имате ли идея кой е той? Здравеняк на около четиридесет и пет, започнал да оплешивява, носи…

Жената поклати глава още преди края на описанието.

Появи се келнерката с коктейлите.

— След десет минути ни донесете по още един заедно с менюто — разпореди се Мейсън.

Момичето кимна и се оттегли.

— Печелите конкурс за красота, след което забременявате — рече адвокатът.

— Точно така.

— За бременността са нужни двама. Кой беше бащата?

— Нужно ли е да знаете?

— Да, ако ще ви помагам.

Жената отпи от коктейла си, помълча малко, после започна:

— Бях на осемнадесет, изглеждах добре. Хората казваха, че съм красива, въобразявах си, че светът е в краката ми. Въпросният мъж беше пет години по-възрастен от мен, богат наследник и плейбой… Бях поласкана от вниманието му, бях влюбена в него…

— А той във вас? — попита Мейсън.

Елън Адеър се поколеба, после го погледна право в очите и сви рамене:

— Не знам. По онова време мислех, че не беше…

— Защо?

— Тогава ме интересуваше единствено кариерата. Бях сигурна, че разполагам с всичко за успешната й реализация. После разбрах, че съм бременна, и всичко се обърка… Не забравяйте, че говорим за събития отпреди двадесет години, господин Мейсън. Бях уплашена, изпаднах в паника.

— И вероятно съобщихте новината на приятеля си?

— Веднага.

— Как реагира той?

— Уплаши се повече и от мен. После ми каза да не се тревожа. Баща му беше президент на голяма корпорация, там си имали човек, който се грижел за добрата им репутация. Той щял да уреди нещата…

— И?

— Обясних му, че не желая да правя аборт. Той се ядоса, нарече ме старомодна патка, разделихме се сърдити. Нито той можеше да ми влезе в положението, нито аз — в неговото.

— Какво стана после?

— Експертът по връзки с обществеността наистина знаеше какво трябва да се направи — продължи жената.

— На следващия ден получих един плик по специален куриер. Без обратен адрес. Вътре имаше десет банкноти по сто долара. А във вестника прочетох, че моят любим е заминал на продължително пътешествие из Европа. Повече не го видях.

— Къде е той сега?

— Не знам.

Мейсън започна да си играе със сламката от коктейла.

— Мисля, че знаете — отбеляза след кратка пауза.

— Ще ви кажа какво зная — колебливо започна жената. — Около година след завръщането си от Европа той се ожени за някакво момиче, с което се запознал по време на пътуването. Доколкото ми е известно, бракът им не е бил особено щастлив, но те останаха заедно докрай…

— Какво се е случило с нея? — попита Мейсън.

— Почина преди около година и половина.

— Имаха ли деца?

— Не.

— Бащата на младежа?

— Той почина отдавна, преди десетина години. Синът му наследи компанията.

— Не ви ли мина през ума, че читателското писмо до „Кловървил Газет“ може би не е случайно, а част от някакъв план, който цели да бъдете открита?

— А на вас мина ли ви?

— Сега вече да — кимна Мейсън. — Особено след това, което чух…

— И на мен — призна с въздишка жената. — Още в момента, в който прочетох съобщението. Изпаднах в паника и затова се втурнах като луда към кантората ви…

— Имате ли представа кой може да ви търси?

Тя енергично поклати глава.

— Много сте категорична, Елън — усмихна се Мейсън. — Ами бащата на детето ви?

— Не съм казала, че имам дете! — отсече жената.

— Но не сте казали и че нямате. Просто отбягвате този въпрос. Признахте обаче, че сте изпаднали в паника и сте отказали да направите аборт. Логично е да се заключи, че сте запазили детето и днес то е на около деветнадесет години… Преживели сте грешките на младостта, създали сте си нов живот, изградили сте си кариера. Междувременно светът се променя. Фактът, че имате незаконно дете, вече не шокира никого. Някои хора биха вдигнали вежди, разбира се, но нищо повече. Нямате поводи за паника. От всичко това стигам до заключението, че сегашните ви тревоги са свързани по някакъв начин с детето…

— Разсъждавате съвсем логично — призна с въздишка жената.

— Означава ли това, че предположенията ми са верни?

Тя се поколеба, после го погледна право в очите.

— Верни са. Искам да го защитя… Искам да защитя детето си.

— Момче е, нали?

— Да — тръсна глава Елън. — Имам син и възнамерявам да го защитавам с всички средства!

— От какво, от кого?

— От баща му!

— Всяко дете има право на баща…

— Да, особено когато расте. Има право на баща, от когото да се учи, на когото да подражава… Но не и на един страхливец, който заминава за Европа и зарязва любимата си бременна!

— Има и друго, нали? — попита Мейсън.

— Има — кимна Елън. — Не искам синът ми да научи нищо, искам да го предпазя…

— От истината за произхода си?

— Отчасти и от това.

— Мисля, че ще е най-добре да ми кажете цялата истина.

Келнерката донесе новите напитки и менюто. И тримата си поръчаха стекове.

Елън Адеър вдигна чашата, преполови я на един дъх, след което го предупреди:

— Не се опитвайте да ме притискате!

— Просто искам информацията, която ще ми позволи да направя нещо за вас — отвърна Мейсън.

— Добре, ще ви я дам: бях младо и глупаво момиче с добра външност, нищо повече. Забременях и получих хиляда долара. Това бяха всичките ми пари. Днес вече зная какво е искал да ми внуши онзи тип от компанията — специалист по връзки с обществеността, по разрешаване на проблемите — наричайте го както искате… Да замина някъде и с част от тези пари да направя аборт. След което да се прибера при родителите си и да им предложа някаква невинна история — за емоционални проблеми, или нещо от тоя сорт…

— Но вие не постъпихте така, нали?

— Не — кимна жената. — Дойдох тук и си намерих работа.

— Каква?

— Домашна помощница.

— Какво стана после?

— Жената, за която работех, бързо откри, че съм бременна. Двамата със съпруга й нямаха деца. От години мечтаели да си осиновят дете, но им отказвали по причини, които нямали нищо общо със способността им да бъдат родители…

Жената предложи да се преместим в Сан Франциско, да постъпя в болница и да родя под нейно име. Така щеше да се сдобие с мечтаното свидетелство за раждане. Обещаха ми да гледат детето като свое и аз нямах причини да се съмнявам в това. Бяха много добри хора.

— И го направихте, така ли? — попита Мейсън.

— Да.

— Значи момчето смята тези хора за свои истински родители?

— Да.

— А вас познава ли ви?

Елън Адеър пресуши чашата си и тръсна глава:

— Това вече не е ваша работа, господин Мейсън! Казах достатъчно, за да разберете положението, в което се намирам. Имам нужда от вашата помощ и мога да ви платя. Единственото ми желание е тези хора да не ме открият никога! Никога, разбирате ли?

— Искате да кажете, да не открият сина ви…

— То е едно и също.

— Значи истинският му баща наследява голяма корпорация?

— Да.

— Което би му позволило да даде на сина си едно наистина добро образование, нали така?

— Това е вярно — кимна Елън. — Но синът ми вече е на деветнадесет. Евентуалната намеса в живота му би донесла повече вреда просто защото баща му може да предложи образование и възпитание по подобие на своите…

— А какво ще стане, ако вземе да умре? — попита Мейсън.

— Адвокатът си е адвокат — въздъхна Елън. — Признавам, че сложихте пръст в раната…

— Каква по-точно е тази рана?

— Истинският баща на детето ми няма съпруга и няма деца — промълви тя. — Двамата му природени братя нямат никакви интереси в завода, който притежава, но ще бъдат единствените му наследници в случай, че умре без наличието на завещание. Едно дете, дори и незаконно, коренно променя нещата. Ако въпросният човек предполага, че някъде има син или дъщеря, той може да остави завещание в този смисъл. Тогава братята му нямат никакви шансове…

— Що за хора са те?

— Въпросът ви е излишен — въздъхна Елън и отмести чашата си. — Нали виждате какво става? Това е информацията, с която ще разполагате, господин Мейсън. Задачата ви ще бъде да издигнете висока стена около мен и да не допускате никого. Намерете ми двойничка, направете каквото намерите за добре. Нека бащата е абсолютно сигурен, че синът му е мъртъв.

Мейсън бавно поклати глава.

— Имате нещо против? — изгледа го Елън.

— Синът ви има права…

— Но аз съм му майка!

— А мъжът, за когото става въпрос, му е баща.

— Той не заслужава това!

— Няма значение дали го заслужава или не — поклати глава адвокатът. — Бащата има своите права, също както момчето… Аз мога да ви кажа следното: ще направя всичко възможно да не ви открият, поне на първо време. Но няма да предприемам никакви действия, които са в противоречие със съвестта ми.

— Мисля, че тези условия не ме задоволяват! — отсече жената.

— Не е задължително да наемате мен — сви рамене Мейсън. — Вашите двадесет долара покриват всичките ми разноски до момента. Спокойно можете да си наемете друг адвокат.

— Не, разноските ви са далеч по-големи — възрази Елън. — Наехте детективи, харчихте пари и за…

— Смятайте, че това е моят личен принос към случая — усмихна се той.

Тя се замисли, после рязко отмести стола си назад.

— Вие сте адвокат и трябва да уважавате моето доверие, господин Мейсън. Нямате право да злоупотребявате с информацията, която ви дадох. Не зная точно колко ви струват наетите детективи, но предполагам, че двеста долара стигат. Смятайте, че вече не се занимавате с този случай. Вие сте прекалено усърден и съвестен, но има и доста факти, които не са ви известни… Съжалявам, но вече не съм гладна. Предоставям ви възможността да се проявите като кавалер и да платите сметката. Лека нощ!

Елън Адеър стана и напусна сепарето.

Мейсън погледна двете банкноти по сто долара на масата, после се обърна към Дела Стрийт.

— В блока ти има ли котка? Котка, или куче…

— Съседите ми имат котка — отвърна младата жена.

— Тогава тя ще получи стека на госпожица Адеър — рече Мейсън. — Можеш да й предадеш, че котките понякога печелят от неразбирателството между хората…