Ърл Стенли Гарднър
Случаят с кралицата на красотата и богатият наследник (3)

2

В два следобед на следващия ден Дела Стрийт вдигна вътрешния телефон, изслуша Гърти и каза:

— Добре, нека почака…

Остави слушалката и се извърна към Мейсън:

— Един човек в приемната иска да ви види. Името му е Джармин Дейтън и твърди, че въпросът е важен и се отнася лично до вас. Гърти го помолила да се представи и той казал, че е от „Кловървил Газет“.

— Адвокат?

— Вероятно не. Представил се е само като Джармин Дейтън.

— Още вчера имах предчувствие — присви очи Мейсън. — Покани го да влезе, Дела…

Секретарката кимна и миг по-късно се появи в кабинета с човек, наближаващ петдесетте. Косата му беше оредяла, но фигурата му издаваше добро здраве.

— За мен е удоволствие, господин Мейсън — рече мъжът и тръгна през стаята с протегната ръка. Пръстите му бяха дебели и къси. — Наистина голямо удоволствие!

Адвокатът пое десницата му.

— Изминах доста километри, за да се срещна с вас, сър. Радвам се, че ме приехте без предварително уговорена среща.

— Бихте могли да телефонирате — рече Мейсън.

— Сигурно няма да ми повярвате, но толкова бързах, че нямах време да се обадя — отвърна Дейтън. — Качих се в самолета буквално в последния момент! Никак не си падам по тичането, а и лекарите не ми го препоръчват. Но случаят е толкова спешен, че мислех единствено как да хвана проклетия самолет. Разрешавате ли да седна?

— Моля — покани го Мейсън. — Значи представлявате „Кловървил Газет“, така ли?

— Да. Реших, че ще е най-добре да си поговорим очи в очи.

— Адвокат ли сте?

Мъжът поглади с длан високото си чело, после пръстите му се спуснаха към врата и накрая нерешително се спряха около брадичката.

— Не съвсем — отвърна.

— Нека бъдем точни — рече Мейсън. — Или сте адвокат, или не сте…

— Не съм.

— Служител на вестника?

— Пак трябва да кажа не съвсем… Моля ви, господин Мейсън, не ме подлагайте на разпит. Близък съм с главния редактор и той реши, че ще е най-добре лично да поговоря с вас. Без телефони, без посредници, право в очите, на масата…

— Масата е налице — отвърна Мейсън и почука с пръст по плота на бюрото си.

— Става въпрос за Калвърт — рече Дейтън. — В тази история има нещо тайнствено, от нея положително щеше да излезе страхотен материал. Разбира се, вестникът не желае никакви съдебни искове, но желае самата история. От въпросното събитие са изтекли двадесет години, но хората продължават да тънат в догадки. Имам предвид хората, които тогава са били млади… Това някак не е честно. Нито по отношение на Елън Калвърт, нито по отношение на читателите.

— Нека се разберем — вдигна ръка адвокатът. — Вестникът ви изпраща чак тук с мисията да ме убедите да не възразявам срещу публикацията. Като срещу това обещава, че ще публикува само онези неща, които са станали преди двадесет години. Така ли да ви разбирам?

Дейтън отново потърка челото си и въздъхна:

— Продължавате да ме притискате, господин Мейсън. Истината е съвсем проста: вестникът публикува читателски въпрос във връзка с Елън Калвърт и телефонът започна да звъни. Десетки и стотици хора се питат какво е станало с младата красавица и искат материал за нея.

Вчера главният редактор е разговарял с вас малко предпазливо и това се дължи главно на часовата разлика — ние сме с два часа назад. Но след това бе взето решението да хвана първия самолет и да сложа картите на масата…

— Ето я масата, слагайте ги с лицето нагоре — рече Мейсън.

— Искаме да открием Елън Калвърт и да разберем какво е станало с нея. Дори сме готови да платим, при това доста внушителна сума…

— Внушителна за мащабите на провинциален вестник? — пожела да уточни Мейсън.

— Вече не сме провинция, а доста голям град — възрази Дейтън.

— Колко?

Очите на посетителя се заковаха върху лицето на Мейсън.

— Готови сме да платим за вашето сътрудничество, господин адвокат — рече той. — Отделно ще платим и на Елън Калвърт…

— Колко?

— Кажете вие…

— Не знам.

— Ние сме в състояние да платим назованата от вас сума — заяви Дейтън. — Разбира се, ако тя е в разумни граници…

— Трябва да помисля по въпроса — отвърна след кратко колебание Мейсън.

— Разбира се, господин адвокат, разбира се… Наясно съм, че този въпрос трябва да бъде обсъден с клиентката ви.

Дейтън рязко стана на крака:

— Аз ли да ви потърся, или ще го сторите вие?

— По-добре ми дайте телефон, на който мога да ви открия.

— В такъв случай ще се наложи да ви позвъня по-късно. Разбирате, че съм пътувал цяла нощ, а от летището дойдох направо в кантората ви. Все още не съм си намерил хотел. Предполагах, че ще имам известни затруднения да се срещна с вас, тъй като вие сте известен адвокат и твърде зает човек. Нещо повече — вие сте прочут адвокат… Ще ви се обадя в момента, в който се настаня. Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин Мейсън.

Дейтън решително се насочи към вратата, от която се излизаше направо в коридора, отвори я и напусна кантората.

— Частен детектив — отбеляза Мейсън. — От онези момчета, които носят револвер под сакото си и не се спират пред нищо. Нали пазиш телефона на клиентката?

Дела Стрийт кимна.

— Ще й позвъним след малко. Преди това искам да ме свържеш с детективска агенция „Дрейк“. Предпочитам да разговарям лично с Пол Дрейк…

Секретарката набра номера. Детективска агенция „Дрейк“ се намираше на един и същи етаж с кантората на Мейсън, оттатък асансьорите. Пол Дрейк беше в кабинета си.

— Пол — пое слушалката Мейсън. — Току-що разговарях с един частен детектив, познах го по издутината под мишницата. Доста решителен тип… Пристигнал е от Средния Запад със задачата да открие една моя клиентка. Очаква веднага да се свържа с нея и вероятно допуска, че няма да го направя по телефона. Следователно мога да очаквам опашка…

Ето какво мисля да направя… Точно десет минути след като приключим нашия разговор, аз ще изляза и ще тръгна към асансьорите. От теб искам да бъдеш в кабината, можем да разменим мисли за времето. Слизаме долу и се разделяме. Аз се отправям към стоянката на ъгъла, вземам едно такси и тръгвам към железопътното депо. Там провеждам един разговор от уличен телефон, вземам друго такси и се връщам в кантората. От твоите хора искам да покрият целия маршрут, за да видим дали някой ме следи… Можеш ли да го направиш?

— Мога — отвърна Дрейк. — Двама от сътрудниците ми са тук и пишат рапорти. Ще пратя единия от тях да хване такси и да те чака…

— Много добре. За всеки случай му кажи къде отивам. Ако случайно ме изпусне на някой светофар, да идва направо в депото… Аз ще се помотая пред телефонните кабини… А сега засечи времето. Излизаме точно след десет минути!

Мейсън остави слушалката и се обърна към секретарката си:

— Дела, дай ми номера на Елън Адеър.

— Това не е ли много шум за нищо? — погледна го с любопитство момичето. — Толкова труд за едно голо подозрение!

— Не е голо подозрение — поклати глава Мейсън. — Ако този тип не е частен детектив, значи трябва да ходя на врачка. А след като някакъв провинциален вестник ми праща частен детектив, а не репортер, значи става въпрос за нещо голямо. На всичкото отгоре имам предчувствието, че работата се върши от двама души. Единият може да е от Кловървил, но другият положително е местен…

Той изчака да изтекат девет минути и четиридесет и пет секунди, после излезе в коридора и с бърза крачка се отправи към асансьорите. В момента, в който се изправи пред тях, Пол Дрейк излезе от кантората си и изрече:

— Здравей, Пери. Нещо ново?

— Нищо особено — отвърна Мейсън.

— Да не би вече да си тръгваш?

— Не, за бога! Отивам на консултация при един клиент.

Вратите се отвориха.

— Клиент, значи — промърмори Дрейк, след като влязоха в кабината.

— Аха — кимна адвокатът и с това разговорът приключи.

Долу се разделиха. Дрейк се насочи към автомата за цигари, а Мейсън излезе на тротоара и спря едно такси.

— Железопътното депо „Юниън“ — нареди на шофьора той и се облегна назад.

Водачът се справяше майсторски в оживеното движение и не след дълго пристигнаха.

Мейсън плати, остави малък бакшиш и се насочи към редицата телефонни кабини, разположени до входа на депото. Влезе в една от тях и застана така, че раменете му да скриват шайбата. После набра номера на детективска агенция „Дрейк“.

— Рут, обажда се Пери Мейсън — рече в слушалката. — Можеш ли да ме свържеш с Пол?

— В момента говори по другия телефон — отвърна секретарката на Дрейк. — Мисля, че получава рапорт по вашия въпрос…

— Ще почакам — рече Мейсън.

След около две минути в слушалката прозвуча гласът на Дрейк:

— Здрасти, Пери. От кабините пред депото ли се обаждаш?

— Имаш си опашка…

— Едър тип, някъде около четиридесетте, облечен е в…

— Не. Човекът е към шейсетте, с високи скули, тъмнокафяв костюм, бяла риза и черна вратовръзка, а обувките му са черни. По всичко личи, че познава добре района.

— Значи е местен — отбеляза Мейсън. — Колко струва наемането на местен човек за подобна мисия, Пол?

— Ако е местен — четиридесет до петдесет долара на ден, плюс разходите — отвърна той. — Чака те в едно такси пред входа на депото.

— Значи имам проблем — въздъхна Мейсън. — Ще ми трябва примамка.

— Каква по-точно?

— Жена на около тридесет и осем, висока не по-малко от метър седемдесет и пет, с кестенява коса. Искам да тежи петдесет и пет — шестдесет килограма, да бъде на мое разположение и да разполага с апартамент. Името й ще бъде Елън Смит. Трябва да живее сама, да минава за тайнствена личност и да няма прекалено много контакти. Да бъде готова да получава и изпълнява моите инструкции… Ако е възможно, апартаментът й не трябва да бъде току-що нает…

— В това отношение нямаш проблеми — прекъсна го Дрейк. — Разполагам с един апартамент, нает на името на секретарката ми. Няма начин да се разбере кой плаща наема…

Що се отнася до останалото, ще ми трябва малко време. Разполагам със списък на жени — агенти, които използвам на повикване. Една от тях отговаря напълно на условията ти, освен това мисля, че в момента е свободна… Според мен трябва да внимаваш, Пери… След като някой си прави труда да следи всяка твоя стъпка, вероятно подслушват и телефоните ти… Това никак не е трудно, особено при съвременната електронна техника…

— Нали затова ти звъня от депото. Виж дали агентката ти е свободна и я помоли да дойде в кантората ми след половин час. Става ли?

— Ако е свободна, няма проблеми — отвърна Дрейк.

— Позвъни ми пак след десет минути.

— Добре.

Адвокатът напусна телефонната кабина и тръгна към депото. После щракна с пръсти, сякаш е забравил нещо, обърна се и се затича обратно.

В резултат почти се сблъска със слаб мъж с високи скули, квадратна челюст и кафяв костюм. Беше около шестдесетте.

Заобиколи го, влезе в кабината и набра номера на Елън Адеър, като отново застана така, че тялото му да скрива шайбата.

Гласът насреща повтори току-що избраните цифри.

— Госпожица Адеър, моля — рече Мейсън.

— Момент.

След няколко секунди се включи нов глас:

— Кабинетът на госпожица Адеър.

— Моля, свържете ме с госпожица Адеър.

— Кой се обажда?

— Мейсън.

— Момент.

Най-накрая прозвуча гласът на Елън Адеър.

— Слушайте ме внимателно — започна адвокатът. — Искам да зная в каква ситуация съм попаднал и каква игра играете вие. Замесена ли сте в някакво престъпление и какво е то?

— За какво говорите? — учуди се жената.

— В кантората ми се появи представител на „Кловървил Газет“, който твърди, че много читатели се интересуват от съдбата ви и вестникът е готов да заплати значителна сума, за да публикува вашата история.

— О, Господи! — възкликна Елън Адеър.

— Почакайте, това не е всичко — продължи той. — Веднага разбрах, че имам работа с частен детектив и взех съответните мерки. Допуснах, че той очаква да се свържа с вас и подслушва телефона ми. По тази причина взех едно такси до железопътното депо и в момента ви се обаждам от телефонната кабина пред него. Следи ме друг човек, най-вероятно местен частен детектив…

Всичко това струва доста пари, които някой явно е готов да плаща. Според мен онзи, който дойде в кантората ми, действително е частен детектив от Кловървил. Другият отлично познава района и трябва да е местен. Това означава, че някой е похарчил неколкостотин долара за въпросната операция. Въпросът ми е в какво сте се забъркали, тъй като вече съм замесен и аз. Очевидно представлявате интерес за някого…

— Не мога да ви кажа — отвърна Елън. — Още не…

— И аз така си помислих. Затова ми кажете къде да се срещнем довечера в седем и половина. Ще бъда в компанията на Дела Стрийт, ще отидем да вечеряме и ще си поговорим. Предлагам „Синия бивол“, знаете ли го?

— Да — отвърна Елън. — Ще бъда там точно в седем и половина, но само ако сте сигурен, че хората подире ви няма да ни засекат.

— Мога да го уредя — отвърна Мейсън. — Но искам да ви предупредя, че тази история никак не ми харесва. Страхувам се, че ще бъда въвлечен в…

— Не, няма причини да се притеснявате — прекъсна го Елън Адеър. — Няма да бъдете въвлечен в абсолютно нищо, нещата засягат само мен. Точно по тази причина имам нужда от вас. Досещам се кой стои зад всичко това и зная, че само вие ще ми помогнете. Готова съм да си платя, разбира се…

— Добре — рече с въздишка Мейсън. — Още вчера разбрах, че ми казвате малка част от истината, и съм любопитен. Освен това не обичам разни частни детективи да ме правят на маймуна. Сега ще се опитам да резюмирам нещата, а вие ме поправете там, където греша… Хората, които ви търсят, не са ви виждали от двадесет години. Познават ви като младо и хубаво момиче, с ръст малко над средния… Следователно една добре изглеждаща жена с вашия ръст може да бъде използвана като примамка, нали така?

— Да, предполагам…

— Май не ви е удобно да разговаряте…

— Да.

— Мога ли да попитам къде се намирате?

— Разговаряте с главния търговски агент на „Френч, Колман и Суейзи“ и ще се радвам, ако проявите разбиране…

— Благодаря — рече Мейсън. — Ще се видим в „Синия бивол“. Кажете на оберкелнера, че сте гостенка на господин Мейсън, и той ще ви доведе в моето сепаре.

Адвокатът прекъсна линията, изчака няколко минути, след което отново набра агенцията на Дрейк.

Телефонът вдигна самият Пол Дрейк.

— Пери?

— Аз съм.

— Всичко е уредено. Агентката ми ще се премести във въпросното жилище. Ще изглежда така, сякаш от доста време живее там. Вероятно ще се наложи да се храни навън…

— Кога може да дойде в кантората?

— След около тридесет-четиридесет минути.

— Нека бъдат четиридесет — рече Мейсън. — След срещата искам да тръгне към апартамента, като направи всичко възможно да улесни преследвачите си. Ще се правим на наивни, Пол, ще играем открито. Ще ги оставим да я проследят, но нека нещата не изглеждат прекалено лесни. Искам тези хора да са сигурни, че имат работа с един нищо неподозиращ адвокат, който не може да им бъде достоен противник… И още нещо. Тази вечер ние с Дела ще бъдем в „Синия бивол“ на запазена маса. Искам да съм абсолютно сигурен, че никой няма да ме проследи дотам. Трябва да бъда уведомен, ако някой се опитва да го стори. Ще отидем с такси, точно в седем и половина ще бъдем там. Смятам, че всичко ще бъде наред, но искам някой от твоите хора да ни покрива…

— Ясно — рече Дрейк. — Точно след четиридесет минути Елън Смит ще бъде в кантората ти. Ще се представи на секретарката ти с това име и ще каже, че има среща с теб. След като си поговорите, ще отиде в служебния апартамент и ще чака там до второ нареждане.

— Много добре — отбеляза Мейсън. — Случайно да имаш уред, с който да проверим дали кантората ми се подслушва?

— Имам.

— Тогава иди там и го включи. Не искам никакви микрофони.

— Няма да ми стигне времето — отвърна Дрейк. — Има много начини да се прикачат към телефона ти…

— Забрави за телефона — прекъсна го Мейсън. — А по всяка вероятност и за микрофони в кабинета ми. Тези типове ме смятат за пълен ахмак… Ще поддържам връзка с теб за евентуални инструкции. Мога ли да имам доверие на тази Елън Смит?

— Абсолютно.

— Много добре.

Мейсън прекъсна разговора, излезе навън и махна на първото свободно такси. Прибра се в кантората си и повика Дела Стрийт.

— Нещо ново?

— Пол си тръгна преди малко — отвърна секретарката. — Беше домъкнал някакъв странен уред. Каза, че кантората не се подслушва, и може да ви даде гаранция за това…

— И аз така си помислих — кимна Мейсън.

— Мога ли да зная какво става? — погледна го с любопитство Дела.

— Още не — усмихна се той. — В замяна на това днес ще вечеряш с шефа си и с една клиентка. Можеш да се подготвиш за един сочен бифтек с всички екстри. Ако не греша, на път сме да се забъркаме в страхотна интрига. След десетина минути тук ще се появи висока жена на около тридесет и осем години и ще каже, че има среща с мен. Ще се представи под името Елън Смит. Кажи на Гърти веднага да я пусне…

— А мога ли да попитам коя е тази Елън Смит?

— Двойник — ухили се Мейсън.

— Двойник ли? — учудено го изгледа Дела. — На кого?

— На нашата клиентка Елън Адеър. В момента, в който напусне кантората, ще я проследят до апартамента й.

— А после?

— После нашият приятел Джармин Дейтън ще стане много неотстъпчив. Ще открием, че от „Кловървил Газет“ изведнъж ще забравят приказките за щедри хонорари. Нашият приятел Дейтън ще ни пожелае всичко хубаво и ще ни остави да си блъскаме главите по въпроса какво всъщност става…

— А как ще реагирате вие?

— О, ще си блъскам главата, разбира се — отвърна с усмивка Мейсън. — Човек не бива да разочарова един частен детектив, който е прекарал нощта в самолета и пристига тук, без дори да си е ангажирал хотел, но едновременно с това има време да се отбие до една от местните детективски агенции и да си осигури нужната подкрепа.

— Ако нямаше такива случаи, вие положително щяхте да умрете от скука — въздъхна Дела Стрийт. — Но в момента агенцията на Пол Дрейк си начислява доста значителни разходи, а ние нямаме клиент, който да ги поеме…

— По отношение на тези разходи клиентът съм аз — отвърна Мейсън. — Защото аз се опитвам да разбера защо едно младо момиче, което печели конкурс за красота и светът е в краката му, изведнъж забременява и изчезва, защо остава неомъжено в продължение на двадесет години, а след това изведнъж търси юридическа помощ, за да спре някаква ретроспективна публикация в местен вестник…

— А какво е станало с бебето? — попита Дела Стрийт.

— На този въпрос клиентката ни несъмнено ще отговори да вървим по дяволите — рече Мейсън.

— Защо?

— Ако знаем отговора, положително ще знаем и защо „Кловървил Газет“ изпраща частен детектив на другия край на страната, ще знаем и кой плаща на този детектив, за да ме следи… — Обзет от възбуда, Мейсън пристъпи към машината за кафе и добави: — Мисля, че след всичко това имаме право на малка почивка.

Телефонът иззвъня точно когато отпиваха първите глътки от чашите си.

— Елън Смит е тук — обяви Гърти.

— Кажи й да влезе — каза Мейсън, после промени решението си: — Чакай, Дела ще дойде да я посрещне…

Дела Стрийт излезе в приемната и миг по-късно се появи с висока жена, която поразително приличаше на Елън Адеър.

Мейсън одобрително я огледа и каза:

— Документите ви, моля.

Жената отвори чантичката си и му подаде служебна карта от детективска агенция „Дрейк“.

— Трябва да бъдем предпазливи — рече с усмивка той. — Моля, седнете. Имаме десет-петнадесет минути, за това време спокойно ще изпиете чаша кафе…

— С удоволствие — отвърна жената.

— Ще ми кажете ли на колко години сте?

— За работодатели тридесет и две — отвърна жената. — За любовници тридесет, а ако трябва да бъдем точни — на тридесет и осем…

— Добре казано — усмихна се Мейсън.

Дела поднесе чаша кафе на посетителката.

— А вие ще ми кажете ли за какво става въпрос? — попита на свой ред тя.

— Честно казано, още не знам — отвърна Мейсън. — Но съм готов да споделя с вас това, което ми е известно до този момент… Докато трае операцията, ще ви наричам Елън Смит. Вие ще носите това име, защото определени хора трябва да ви приемат за жена на име Елън Калвърт, живяла преди години в малко градче от Средния Запад, което днес вече не е толкова малко…

Елън Калвърт — тоест вие, е напуснала въпросното градче преди двадесет години при твърде тайнствени обстоятелства. Определени хора се опитват да разберат какви са били те, къде е била през това време, какво й се е случило. Според мен тези хора се опитват да разберат и много други неща, но все още не мога да кажа какви са те.

Причината да сте тук е следната: тази сутрин при мен се появи един човек, който очакваше да се свържа с истинската Елън Калвърт, която е моя клиентка. Очакваше да я поканя в кантората си, за да обсъдим негово конкретно предложение. Междувременно този човек поставя под наблюдение както лично мен, така и кантората. Вие отговаряте на описанието на Елън Калвърт, с което разполага въпросният мъж. Това означава, че ще бъдете следена от момента, в който напуснете тази сграда. Доколкото съм осведомен, детективска агенция „Дрейк“ разполага с апартамент за специални цели…

— Точно така — кимна жената. — Господин Дрейк го използва за свидетели, които не желае да регистрира в хотел. Понякога неговите агенти го използват и за провеждане на разпити. В жилището има скрити микрофони и всяка дума се записва. Не е нищо особено, няма скъпо обзавеждане. Апартамент като всеки друг…

— Мисля, че ще ни свърши работа — кимна Мейсън. — Когато излезете от тук, ще вземете такси и ще отидете там. В блока има ли заден вход?

— Да — кимна жената. — Има, откъм двора.

— Отивате там, отключвате и влизате. Държите се така, сякаш сте собственичка. В продължение на около час ще бъдете свободна и можете да правите каквото искате. В това време агентът, който ви е проследил, ще докладва за изпълнението на задачата. Може би ще ви оставят на спокойствие за няколко часа, може би за ден или два. Зависи какви ще бъдат инструкциите им.

Ето какво ще направите вие: веднага след като влезете в апартамента, ще се измъкнете през задния вход. От там се стига до някаква улица, нали?

— Да, до една малка алея.

— На тази алея ще ви чака с кола един от оперативните агенти на Дрейк. Качвате се при него, отивате у дома си и опаковате достатъчно дрехи и вещи за неколкодневен престой. Не мога да ви осигуря достатъчно надеждна легенда и по тази причина ще се представите за безработна. Ще живеете скромно и икономично. Ще посещавате малки семейни ресторантчета и ще пазарувате от супермаркети.

— Има един на ъгъла — рече жената.

— Много добре — кимна Мейсън. — Такси ще ползвате само в краен случай. Никакви коли от агенцията на Дрейк, тъй като могат да бъдат идентифицирани по номерата. Сигурен съм, че рано или късно някой ще ви потърси. Но независимо от предлога, по който го сторят, вие трябва да им затръшнете вратата под носа. Може би ще ви предложат да участвате в състезание с награди, може би ще ви се представят като продавачи на лотарийни билети или нещо друго. Но има вероятност да действат и директно: някой ви звъни на вратата и казва, че няма смисъл да се криете, защото знае цялата история на Елън Калвърт. След което ви предлага пари. Може би ще ви се представи като частен детектив и ще ви предложи да го запознаете с историята си доброволно, за да не прибягва до насилие.

— Но при всички случаи аз трябва да му затръшна вратата под носа, нали така?

— Точно така.

— А да отричам ли, че съм Елън Калвърт?

— Нищо няма да отричате. Просто отказвате да говорите и затръшвате вратата. Там има ли телефон?

— Да.

— Номерът?

— Пол Дрейк го знае.

— Добре, ще го взема от него.

— Нещо друго?

— Излизате от тук видимо притеснена, но запазвате царствената си осанка. Държите главата си вдигната, но ви личи, че сте разтревожена. Избърсвате една въображаема сълза, като леко размазвате грима си с кърпичката. В средата на коридора се спирате, сякаш сте забравили нещо важно. Правите две-три крачки в обратна посока, после свивате рамене и отново тръгвате към асансьора… Предполагам, че познавате апартамента, за който става въпрос…

— Използвала съм го няколко пъти. Веднъж стоях там да пазя една свидетелка.

— Идете дотам с автобус, а не с такси.

— Няма да ми е трудно — усмихна се жената. — Вече съм го правила, тъй като не всички клиенти са готови да плащат за такси…

— Много важно е да не допуснете грешка — предупреди я Мейсън. — Например да сбъркате автобуса. Със сигурност ще започнат да ви следят от момента, в който напуснете кантората. Направете така, че преследвачът да има достатъчно време да се качи в същия автобус…

— Мисля, че ми е ясно — кимна жената.

— При никакви обстоятелства няма да използвате името Елън Калвърт, нито пък ще признавате, че се казвате така. Ако някой ви притисне, използвате името Елън Смит. Отказвате всякакви разговори, държите се така, сякаш криете нещо…

— Измама, мошеничество? — вдигна вежди тя.

— Не. Просто сте жена, която крие миналото си.

— Трябва да е доста бурно минало — усмихна се Елън Смит. — Разбира се, ако не е свързано с някакво престъпление…

— Това също го имам предвид — кимна мрачно Мейсън.

Жената допи кафето и подаде чашата си на Дела Стрийт:

— Може ли още мъничко, моля?

Тя се вгледа в лицето на Мейсън и каза:

— Много съм слушала за вас. За пръв път ми се удава възможност да работя по ваш случай и мисля, че това ще ми достави удоволствие.

— Дано — рече Мейсън. — Но ви предупреждавам, че ако не се случи нещо неочаквано, може би ще се наложи да висите доста дълго в онзи апартамент…

— О, не се безпокойте за това — отвърна жената. — Там има телевизор и радиоапарат, освен това ще си взема някоя книга… Ще се чувствам като в отпуск, при това платен. Особено на фона на някои други задачи, които съм изпълнявала…

— Предполагам, че водите доста вълнуващ живот — отбеляза той.

— И още как — кимна Елън Смит, остави чашата си на шкафа и се надигна: — Време ли е да тръгвам?

— Да — изправи се и Мейсън. — Ще взема телефона ви от Пол Дрейк. Вие имате номера ми. Обадете се в момента, в който се случи нещо, но не забравяйте за подслушвателните устройства. Нашият човек положително ще постави, особено ако операцията се проточи. Бъдете предпазлива, но най-вече бъдете Елън. Когато ми се обаждате, казвате просто „Елън“. Никакви фамилни имена.

— Разбрано.

Адвокатът я изпрати до вратата.

— Дръжте се наивно, но с достойнство — приключи той. — Все едно, че нищо не подозирате.

— Разбрано — повтори жената и се усмихна. После вирна брадичка и напусна кабинета.

Мейсън затвори вратата след нея, обърна се и подаде празната си чаша на Дела.

— И сега какво? — изгледа го продължително младата жена.

— Нищо — ухили се Мейсън. — За известно време рутинните дела да вървят по дяволите! Случаи като този освежават скучния живот на всеки адвокат!

— А кой ще плаща разходите?

— Засега аз — продължаваше да се усмихва той. — Все едно, че съм излязъл във ваканция…

— Хубава ваканция, няма що!

Мейсън си сложи сметана и малко захар в кафето и замислено започна да го разбърква.

— Тази вечер трябва да сме абсолютно сигурни, че зад гърба ни няма опашка — рече. — Успеем ли, работата ще се получи. Хрътките ще хукнат по погрешна следа…

— Имате вид на дете, което е получило нова играчка — отбеляза Дела Стрийт.

— Точно така се чувствам — кимна с усмивка Мейсън.