Ърл Стенли Гарднър
Случаят с кралицата на красотата и богатият наследник (17)

16

Съдията Дийн Елуел седна на мястото си, погледна списъка с насрочените дела и обяви:

— Народът на Калифорния срещу Елън Калвърт, известна още като Елън Адеър.

— Защитата е налице — изправи се на крака Пери Мейсън.

След него се надигна и първият заместник-областен прокурор Стенли Кливлънд Дилън — мъж на средна възраст с внушителна осанка.

— Обвинението също е готово — звучно обяви той. — Моля в протокола да бъде отбелязано, че днешното съдебно заседание има предварителен характер и целта му е да определи дали е извършено престъпление от присъстващата тук заподозряна.

— Съдът си знае работата, господин Дилън — язвително отвърна съдията Елуел.

— Убеден съм, че е така — кимна прокурорът. — Уточнявам тези неща само за да изтъкна позицията на обвинението, което не е склонно да търпи тактиката на протакане и отлагане, до която в повечето подобни дела прибягва защитата.

— Нека не персонифицираме нещата — отсече Елуел и махна с ръка: — Моля да призовете първия си свидетел.

Отношението на съдията очевидно раздразни Стенли Дилън, който имаше славата на човек, осъдил на смърт повече престъпници от всички други обвинители в щата Калифорния. Безкомпромисното му отношение беше предизвикало немалко критики, мнозина го смятаха за ловец на скалпове, а един адвокат неотдавна го нарече колекционер на човешки черепи…

Всичко това принуждаваше Дилън да обяснява подробно всяко свое действие, постоянно да изтъква, че просто си върши работата на обществен обвинител. Той яростно отхвърляше нападките, че изпитва удоволствие да иска смъртни присъди, и държеше на всяка цена да покаже, че всъщност е честен и съвестен държавен служител.

В момента проявяваше нервност и очевидно си даваше ясна сметка за претъпканата съдебна зала.

Тъй като около случая се вдигна доста шум, в залата присъстваха тълпи репортери. Тук бяха и Брус и Норман Джаспър, двамата доведени братя на Хармън Хаслет, Гарланд Плъзгавия и частното ченге Джармин Дейтън.

Запазила царственото си излъчване, Елън Адеър седеше до Мейсън с вдигната глава. Изглеждаше така, сякаш случващото се в залата изобщо не я засяга.

— Ако съдът няма нищо против, аз възнамерявам да съкратя процедурата до допустимия минимум — обяви с достойнство Дилън. — Призовавам лейтенант Траг.

Полицаят се приближи към банката на съдията, даде клетва и се настани удобно в стола на свидетелите. После даде личните си данни за протокола — име, адрес, служебно положение.

— Ще ви моля за съвсем кратко описание на събитията, лейтенант — започна прокурорът. — Моля, разкажете на съда какво открихте на пети този месец, след като са ви повикали по спешност на Менли Авеню 1635.

— Когато пристигнах заедно с екипа си на посочения адрес, заварих апартамента със заключена и залостена входна врата — започна Траг. — За разлика от задната, която беше открехната. Апартаментът се намира в типично двойно бунгало. В спалнята, която беше със затворени прозорци и капаци, ние открихме трупа на собственичката на апартамента.

— Името й моля…

— Агнес Бърлингтън.

— В какво състояние беше трупът, лейтенант?

— Беше по бельо, чорапи и обувки, а отгоре носеше домашен халат.

— В какво положение го заварихте?

— В легнало, извит леко наляво, с лице надолу.

— В какво състояние беше от медицинска гледна точка?

— Съдебният лекар ще ви бъде по-полезен в това отношение, но бих казал, че предсмъртните гърчове бяха отминали, а по кожата се забелязваха характерните петна.

— Какво означава това?

— Означава, че трупът не е бил местен след настъпването на смъртта.

— Направихте ли снимки?

— Да. Разполагаме с многобройни снимки на трупа и обстановката около него.

— А какво открихте, след като вдигнахте трупа?

Лейтенант Траг очевидно знаеше, че ще подхвърли бомба в ръцете на защитата, и неволно погледна към Мейсън.

— Открихме револвер „Смит и Уесън“, тридесет и втори калибър — обяви той.

Мейсън скочи:

— Ваша чест, моля секретарят на съда да прочете отново последното изявление на свидетеля!

— Приема се — обяви съдията Елуел.

Секретарят вдигна протокола пред очите си и прочете:

— „Открихме револвер «Смит и Уесън», тридесет и втори калибър.“

— Това ли е оръжието на престъплението? — попита Дилън.

— Възражение, ваша чест — отново се изправи Мейсън. — Въпросът е насочващ. Съдът не разполага с балистична експертиза на въпросния револвер, нито пък някъде се споменава, че жертвата е била убита с огнестрелно оръжие. По тези причини смятам, че в него са включени неизвестни факти по делото.

— Съдът несъмнено разбира, че с възражението си защитата цели да протака — снизходително се усмихна прокурорът. — Бих могъл да попитам лейтенант Траг за причините за смъртта и той ще отговори, че става въпрос за рана от огнестрелно оръжие. След което защитата вероятно ще възрази, тъй като господин Траг е полицай, а не патолог…

— Моля, задайте си въпроса — погледна го с непроницаемо лице Мейсън.

— Каква е причината за смъртта? — попита Дилън.

— Рана от огнестрелно оръжие.

— Ваша чест, моля лейтенант Траг да напусне временно банката на свидетелите и мястото му да бъде заето от патолога, извършил аутопсията — обяви прокурорът.

— Един момент — изправи се Мейсън. — Преди това бих искал да задам няколко въпроса на свидетеля…

— Ще имате тази възможност, след като приключа с него — ядосано го изгледа Дилън.

— Предпочитам да го сторя сега, след отговорите, които вече чухме — настоя защитата. — Имам това право, тъй като вие искате да го отстраните от банката…

— Добре, добре — отстъпи с нежелание Дилън. — Нямам възражения…

— Лейтенант Траг, вие казахте, че сте открили револвер под трупа, нали така?

— Да, сър — кимна полицаят.

— И този револвер е бил „Смит и Уесън“, тридесет и втори калибър?

— Да, сър.

— В какво състояние беше барабанът му?

— Зареден, сър.

— Без празни гилзи?

— Не, сър.

— Разбрахте ли дали е било стреляно с него?

— Направихме съответните експертизи. Заключението ни е, че с този револвер не е стреляно от известно време насам.

— Направихте ли опит да проследите регистрацията?

— Да, сър.

— Кой се оказа собственикът?

— Покойната Агнес Бърлингтън. Купила го е преди известно време в Сан Франциско. Тя е била медицинска сестра, с ненормирано работно време, оръжието й било нужно за самозащита.

— Имала ли е разрешително?

— По времето на покупката — да. Тогава все още е живеела в Сан Франциско. Но по времето на смъртта й — не.

— Револверът е тридесет и втори калибър, така ли? — попита Мейсън.

— Да.

— Възможно ли е покойната да е била убита с него, след което някой е заменил празната гилза с нов патрон?

Лейтенантът се размърда на мястото си, позамисли се, после поклати глава:

— Бих казал, че това е невъзможно.

— Защо?

— Преди всичко защото според мен жената е била застреляна с револвер тридесет и осми калибър и ние разполагаме с оръжието на престъплението. Освен това съм абсолютно убеден, че с въпросния „Смит и Уесън“ не е стреляно поне от пет-шест седмици…

— Открихте ли куршума? — небрежно попита Мейсън.

— Момент, момент! — скочи Дилън. — Възразявам, ваша чест! Защитата прибягва до кръстосан разпит още преди да съм приключил със свидетеля. Аз все още не съм задал никакъв въпрос относно калибъра на оръжието, с което е било извършено престъплението, нито пък за фаталния куршум. Не сторих това поради възраженията на защитата, която сега обаче задава именно тези въпроси!

— Ако трябва да бъдем стриктни, това е така — кимна съдията Елуел. — Възражението ви се приема.

— В такъв случай нямам повече въпроси към свидетеля — каза Мейсън.

— Призовавам доктор Лелънд Клинтън — обяви прокурорът.

Доктор Клинтън се оказа висок и сдържан човек, който спокойно седна в стола на свидетелите и още по-спокойно съобщи необходимите за протокола лични данни. След задължителните формални въпроси бе запитан дали е извършил аутопсията на Агнес Бърлингтън.

— Да — беше краткият му отговор.

— Не бих искал да обременяваме съда с медицинска терминология, докторе — направи театрален жест Дилън. — Кажете с две думи какво е предизвикало смъртта…

— Смъртта е предизвикана от огнестрелна рана — отвърна все така спокойно доктор Клинтън. — Куршумът е проникнал близо до гръбначния стълб, преминал е през десния бъбрек, пронизал е сърцето и излязъл от горната част на гръдния кош. Разбира се, бих могъл да ви опиша пътя му с чисто анатомични термини, но…

— Не е необходимо, докторе — спря го Дилън. — Не бих искал да усложняваме протокола с професионална терминология, освен ако защитата не настоява за това. Въпросът ми е дали раната, която описахте, е била достатъчна за причиняване на смъртта?

— Да.

— За какво време е настъпила?

— Била е практически моментална, може би за две-три секунди.

— Възможно ли е жертвата да е направила някакви движения, след като е получила подобна рана?

— Само рефлективни гърчове — кимна лекарят. — Но нищо повече. От медицинска гледна точка смъртта е била моментална…

— Споменахте, че куршумът е преминал от долу нагоре…

— Точно така.

— Това означава, че оръжието е било държано ниско, нали така? Ако жертвата е била на крака, дулото е било опряно в кръста й, или дори малко по-надолу…

— Това е вярно, сър.

— Нямам повече въпроси — приключи прокурорът.

— Забелязахте ли следи от барут по тялото на жертвата? — изправи се на крака Мейсън.

— Не.

— Значи оръжието не е било опряно плътно в нея.

— Не съм твърдял противното.

— Моля за извинение — усмихна се адвокатът. — Но ми се стори, че на въпроса на прокурора относно положението на тялото, вие отговорихте, че оръжието е било опряно някъде около кръста й…

— Точно така — отвърна доктор Клинтън. — Дадох този отговор, приемайки тезата, че жертвата действително е била изправена…

— Но ако тя е била в тази поза, би трябвало да има и следи от барут, нали?

— Да, ние очаквахме да открием барутни изгаряния по кожата. Те невинаги се появяват, но в повечето случаи ги има. Говоря за изправено положение, разбира се…

— Допускате ли, че жертвата не е била в такова положение?

— Да, напълно.

— А в какво друго положение би могла да бъде?

— Изключим ли изправено положение, тя би могла да бъде във всяко друго — на четири крака, легнала на пода, в леглото…

— Открихте ли следи от контузии, които да сочат, че е била повалена с удар?

— Не.

— А куршумът е излязъл от горната част на гръдния кош, така ли?

— Точно така.

— Да ни кажете нещо за съдържанието на стомаха, докторе?

— Момент — изправи се Дилън. — Защитата отново се опитва да изземе функциите на обвинението. А аз все още не съм задал въпрос относно часа на смъртта…

— Значи трябва да го зададете — отвърна съдията Елуел.

— Предпочитам да излагам фактите подред — възрази прокурорът. — Започвам с факта на смъртта, преминавам на причините за смъртта и едва тогава се спирам на времето на смъртта…

— Що се отнася до мен, това няма кой знае какво значение — поклати глава съдията. — А за вас има ли?

— Има — кимна той. — И уважаемият съд скоро ще разбере защо…

— Много добре. Но вашето желание да спазвате споменатия ред не обвързва защитата, която може да задава своите въпроси за състоянието на трупа както пожелае и когато пожелае. Аз пък ще ги разреша…

— След като съдът няма нищо против въпросите за съдържанието на стомаха на жертвата, по-добре направо да посочим часа на смъртта — отбеляза с неудоволствие Дилън.

— Защитата вече зададе въпрос в тази връзка и има право да получи отговор — рече съдията. — Моля, нека чуем свидетеля…

Доктор Клинтън спокойно продължи:

— Съдържанието на стомаха беше следното: челен грах, скариди, картофи и хляб.

— В каква степен на разложение? — попита Мейсън. — Или, казано иначе — докъде беше стигнал процесът на храносмилане?

— Смъртта е настъпила приблизително тридесет минути след поемането на храната.

— Господин Мейсън, срещу вашия въпрос нямаше възражения — обади се съдията. — Но все пак се налага да ви предупредя, че трябва да спазвате определени ограничения при разпита, особено що се отнася до изследванията върху състоянието на трупа. Доколкото разбирам, обвинението има желание да продължи по въпроса за времето на смъртта…

— Много добре — кимна Пери. — В такъв случай ще се въздържа от по-нататъшни въпроси.

— Тогава ще продължа аз — изправи се Стенли Дилън. — Нека преминем върху часа на смъртта. Докторе, колко време според вас е била мъртва жертвата? Имам предвид времето от настъпването на смъртта до вашите изследвания?

— Някъде между двадесет и четири и тридесет и шест часа — отвърна доктор Клинтън.

— Не можете ли да бъдете по-точен?

— Не, защото рискувам да сбъркам. Склонен съм да посоча двадесет и четири часа, но в името на прецизността добавям и още дванадесет…

— Можете ли да кажете дали тялото е било местено след настъпването на смъртта?

— По мое мнение не е било местено. Разбира се, съществува и възможността да е било преместено, но веднага след фаталния изстрел…

— Какво ви кара да мислите така?

— Петната по кожата. След смъртта кръвта се обезцветява и се концентрира в долната част на тялото. Казано иначе, след като сърцето престане да функционира, влиза в действие законът за гравитацията и кръвта се стича в долната част на тялото. Това прави кожата нагоре бледа и безцветна. В случая този процес е ясно изразен и това доказва, че трупът не е бил местен. Пак повтарям — изключение може да има, но само ако преместването е станало непосредствено след фаталния изстрел.

— Мисля, че засега това е всичко — кимна Дилън и седна на мястото си.

— Имате ли мнение относно калибъра на фаталния куршум? — попита Мейсън.

— Тези неща се определят доста трудно — отвърна доктор Клинтън. — По мое мнение куршумът е бил тридесет и осми калибър, но това трябва да приемете с известни резерви. Живата кожа е твърде еластична и по тази причина лесно може да се сгреши. Най-сигурният метод е да се открие самият куршум…

— А такъв в тялото нямаше, така ли?

— Не — поклати глава патологът. — Както вече отбелязах, куршумът е излязъл през горната част на гръдния кош.

— Благодаря, докторе. Това беше всичко.

— Искам отново да призова лейтенант Траг — изправи се Дилън.

Полицаят зае мястото на съдебния лекар.

— Лейтенант, кога пристигнахте на Менли Авеню 1635?

— На пети вечерта, точно в осем часа и четиридесет и седем минути.

— Направихте ли оглед на жилището?

— Да.

— Срещнахте ли заподозряната някъде наблизо?

— Да.

— Попитахте ли я какво е видяла в къщата и защо е била там?

— В общи линии, да.

— На този етап сте задавали най-общи въпроси, нали така? Все още не сте имали подозрения към нея.

— Точно така.

— Тя каза ли в колко часа се е появила там?

— Каза, че е пристигнала на мястото в компанията на господин Пери Мейсън и госпожица Дела Стрийт. Тримата открили трупа и веднага позвънили в полицията…

— Обвиняемата спомена ли, че е била на мястото и преди това?

— Не, сър. С отговорите си остави впечатление, че за пръв път е там.

— Спомена ли, че е взела някакви вещи от дома? Например дневник?

— Точно обратното. Твърдеше, че нищо не е пипано.

— Вие направихте ли опит да снемете пръстови отпечатъци от местопрестъплението?

— Да, сър.

— Открихте ли такива?

— Да, сър.

— Идентифицирахте ли ги?

— Да, сър. Идентифицирахме отпечатъци на покойната, отпечатъци на неизвестно до този момент лице и отпечатъци на човек на име Ралф Корнинг. Той е бил… нека кажем близък приятел на жертвата, но на трети, четвърти и пети е отсъствал от града…

— Други отпечатъци?

— Имаше и други, сред които най-многобройни и най-ясни бяха отпечатъците на заподозряната — отвърна Траг.

— Къде ги открихте?

— По чекмеджетата на бюрото, по бравите, върху стъклото на входната врата.

— От вътрешната страна или от външната?

— От вътрешната. Открихме отпечатъци от заподозряната и на други места. На съда са предоставени съответните надписани и увеличени снимки.

— Открихте ли някакъв дневник на жертвата?

— Да, сър.

— Къде?

— В пощата, отдел „До поискване“. Това стана на шести сутринта.

— Знаехте ли, че става въпрос именно за дневник?

— Не, сър. Потърсихме поща на името на Елън Адеър. След като ни уведомиха, че такава поща има, направихме постъпки за отварянето й. Знаете какви са процедурите — първо заповед за арест, а след това съдебно искане до управата на пощите за проверка на личната кореспонденция. След като свършихме всичко това, в ръцете ни се оказа дневникът на покойната, воден лично от нея, със собствения й почерк…

— На чие име беше надписан пликът с този дневник?

— На името на Елън Адеър, до поискване.

— Имате ли представа чий е почеркът върху плика?

— Не съм експерт-графолог, но все пак имам известен опит — отвърна лейтенант Траг. — Благодарение на него мога да кажа, че почеркът вероятно принадлежи на заподозряната. Това със сигурност ще бъде установено след съответната графологична експертиза.

— Направихте ли снимки на трупа?

— Да. Те са предоставени на съда.

— Моля въпросните снимки да бъдат включени в протокола като веществени доказателства със съответната номерация — рече Дилън.

— Приема се — кимна съдията Елуел.

— Открихте ли револвер, собственост на обвиняемата?

— В жабката на личния й автомобил беше открит револвер тридесет и осми калибър — отговори Траг.

— Зареден?

— Да, с пет патрона. Една дупка в барабана беше празна.

— Без гилза в нея, така ли?

— Точно така. Празната гилза вероятно е била извадена.

— Вие лично ли тествахте този револвер?

— Да, сър.

— Кога за последен път е било стреляно с него?

— Според мен в рамките на трите предишни дни…

— Как установихте това?

— С помощта на химически анализ на отложените газове в цевта, състоянието на барабана и остатъците от бездимен барут в камерата.

— Свидетелят е ваш — извърна се към банката на защитата Дилън.

— Открихте ли куршум в трупа? — изправи се Мейсън.

— Не, сър.

— В помещението?

— Не, сър.

— Но нали куршумът е минал през тялото?

Лейтенант Траг очевидно очакваше въпроса.

— Да, сър — усмихна се той. — Но за нещастие не успяхме да го открием. Такива случаи има много…

— Какво искате да кажете с това? — вдигна вежди Мейсън. — Колко много случаи?

— Знаете на какъв принцип е направен патронът — започна Траг. — Гилзата е пълна с барут, който при възпламеняване играе ролята на ускорител. Енергията, която се отделя, е достатъчна, за да изстреля куршума с такава скорост, че той лесно преминава през човешкото тяло. Често става така, че куршумът преминава през всички органи и се спира само от еластичността на кожата. При много случаи го откриваме непосредствено под нея, след като вече с нанесъл фаталните си поражения… Понякога куршумът пробива кожата, но се задържа от дрехите. Случва се никой да не го забележи и той се губи при пренасянето на трупа до моргата. Понякога сме откривали куршуми дори на пода на помещението за аутопсии.

— Казвате, че може да е останал някъде из дрехите — замислено промълви Мейсън.

— Да, сър.

— Но в нашия случай жертвата не носи достатъчно дрехи, за да скрият куршум…

— Това е вярно, но на един куршум могат да му се случат още много неща…

— Например?

— Например излиза от горната част на гръдния кош и пада на пода. След което е изритан встрани от първите хора, които се появяват на местопрестъплението.

— Полицаите?

— Казах първите хора — намръщено поясни Траг.

— И къде по-точно може да бъде изритан?

— Под бюрото, под някое от леглата… А може би е бил взет.

— Кой би имал интерес да прибира такова нещо като фатален куршум? — попита Мейсън.

— Онзи, който не иска да свързват този куршум с фаталното оръжие — приятелски се усмихна лейтенантът.

— Преувеличавате! — изгледа го Мейсън.

— Само отговарям на въпроса ви. Съществуват и други вероятности: куршумът е попаднал в засъхналата по пода кръв, след което е бил изхвърлен заедно с нея. Или пък е паднал в носилката, с която е изнесен трупът. А при качването в линейката е паднал някъде из разкаляната поляна…

— Ясно — кимна Мейсън. — Но след като разбрахте, че куршумът не е в тялото, вие не предприехте ли някакво претърсване?

— Обърнахме стаята наопаки — усмихна се Траг. — Преровихме чекмеджетата, изтръскахме всяка дреха в гардероба, прегледахме стените сантиметър по сантиметър. Дори разпрахме подгъвите на пердетата…

— Пердетата значи… Между другото, те спуснати ли бяха?

— Да. По всичко личи, че смъртта е заварила Агнес Бърлингтън в момента, в който се е събличана, за да вземе душ. Пердетата бяха спуснати, а прозорците затворени и залостени отвътре…

— Ами тавана? — попита Мейсън. — След като допускате, че с револвера е стреляно отдолу нагоре, има вероятност куршумът да се е забил в тавана, нали?

— Прегледахме и тавана — отвърна Траг. — Прегледахме го много внимателно. Но не открихме нищо.

— Следователно не можете да твърдите, че оръжието на престъплението е именно откритият в колата на обвиняемата револвер, нали така?

— Не можем да го докажем със стопроцентова сигурност. Но тази теза се подкрепя от редица косвени доказателства. На първо място, празното място в барабана. На второ — с този револвер е стреляно сравнително скоро. На трето — калибърът на фаталния куршум съвпада с калибъра на револвера. И така нататък, и така нататък… Това са твърде многозначителни съвпадения, нали?

— Чухте показанията на патолога, според които смъртта е настъпила практически моментално и тялото не е било местено, нали така? — изгледа го Мейсън.

— Да, сър.

— Но въпреки това под тялото на жертвата е открит пистолет…

— Да, сър.

— Който принадлежи на жертвата…

— Да, сър.

— Следствието изясни ли как този пистолет се е озовал там?

— Не, сър. Вероятно някой го е извадил от чекмеджето и го натикал под трупа след извършването на престъплението.

— Или пък преди смъртта си жертвата го е държала в ръка и е заплашвала някого с него — отбеляза Мейсън. — След което нещо за миг е отвлякло вниманието й и…

— И тя се е обърнала с гръб, въпреки че лицето, което според вас е заплашвала, е било насочило срещу нея револвер тридесет и осми калибър — добави с широка усмивка Траг.

— Точно така — кимна сериозно адвокатът.

— Технически погледнато, това също е възможно — рече полицаят. — Но практически ми се струва почти изключено…

— Да преминем на дневника, който сте конфискували от пощата — рече с въздишка Мейсън. — Открихте ли нещо важно в него?

— Много неща.

— Свързани с обвиняемата?

— Да. На две места покойната отбелязва, че е получила известни суми от Елън Адеър. След което добавя, че получаването на пари от тази жена става все по-трудно…

— Нямам повече въпроси — рязко приключи с разпита Мейсън.

— Призовавам свидетелката Максин Едфийлд — изправи се Дилън.

— С каква цел, господин прокурор? — попита съдията Елуел.

— За да изясним мотивите за извършеното престъпление, ваша чест.

— Много добре — кимна съдията. — Ще я изслушаме. Но както вие сам споменахте, това е само предварително съдебно заседание, на което трябва да решим дали е извършено престъпление и дали това престъпление е свързано с присъстващата тук заподозряна… В момента не става въпрос за обосноваване на обвинението пред съдебните заседатели и по тази причина смятам, че изпращането на дневника по пощата на адреса на заподозряната е достатъчно основание за наличието на умисъл. Това заедно с открития в колата й револвер е напълно достатъчно за завеждането на съдебно дело.

— Моля съдът да изслуша и контрааргументите на защитата — изправи се Мейсън.

— Не виждам какъв смисъл има това — поклати глава съдията Елуел. — На този етап не се занимаваме с достоверността на свидетелските показания. Законът гласи, че трябва да приема аргументите на обвинението, стига те да съдържат достатъчно основание за възбуждане на съдебно преследване.

— Означава ли това, че губя възможността да изложа своите аргументи?

— Разбира се, че не — малко ядосано отвърна съдията. — Просто се опитвам да ви подскажа, че в този момент аргументацията ви ще се окаже преждевременна и само ще удължи времето на предварителното съдебно дирене. След като господин прокурорът смята, че поредната му свидетелка ще хвърли светлина върху мотивите, нека я чуем… Държа да подчертая, че не очаквам цялостен обвинителен акт. Моля, господин прокурор… Как беше името на тази свидетелка?

— Максин Едфийлд.

— Много добре. Моля, започвайте…

Максин Едфийлд изглеждаше като човек, който изгаря от нетърпение да разкаже всичко, което знае. Едва изчакала първия въпрос на прокурора, тя се впусна в многословни обяснения.

— Познавате ли заподозряната Елън Адеър? — попита Дилън. — Откога я познавате?

— Познавам заподозряната — отвърна Максин. — Сега се нарича Елън Адеър, но истинското й име е Елън Калвърт. Преди време бяхме много близки и аз знаех, че се среща с един мъж на име Хармън Хаслет. Той беше син на Езекия Хаслет — основател и собственик на кловървилската „Компания за пружини и ресори“. По онова време тя поддържаше интимни отношения с младия Хаслет и когато той охладня към нея, реши да го изнудва с фалшива бременност…

— Почакайте малко! — намеси се съдията Елуел. — Мисля, че ще е по-добре да се придържаме към системата на въпроси и отговори, защото само по този начин ще може да участва и защитата…

— Нека говори, ваша чест — обади се Мейсън. — Когато му дойде времето, аз ще си задам въпросите. Вече съм чувал тази история, но нямам нищо против да я чуя отново, стига това да ускори работата на съда…

— Струва ми се, че в нея има доста клюки — поклати глава Елуел.

— Няма никакви клюки! — сопна се Максин Едфийлд. — Всичко това съм го чула от собствената й уста. Тя искаше да принуди Хаслет да се ожени за нея и обсъди всичките си стъпки с мен!

— Обсъди ли ги? — попита прокурорът Дилън.

— Да — потвърди свидетелката. — Сподели с мен за намерението си да му каже, че е бременна и с помощта на този древен номер да върже Хаслет.

— Каза ви го директно, така ли?

— Точно така.

— Но номерът не мина и Хаслет не се ожени за нея?

— Да. Хаслет сигурно щеше да се върже, но в компанията имаше един човек за специални мисии. Казва се Гарланд и в момента се намира в съдебната зала. Този господин изпрати на Елън хиляда долара в банкноти по сто и тя…

— Почакайте малко — прекъсна я Дилън. — Вие не можете да бъдете сигурна, че е станало именно така…

— Но зная, че тя получи хиляда долара точно когато младият Хаслет ненадейно замина за Европа. Остана сама, с разбити илюзии, но с хиляда долара в брой. След което се премести да живее на друго място и започна живота си отначало.

— Чували ли сте се с нея след заминаването й? — попита Дилън.

— Не, никога.

— А как стана така, че я открихте именно сега?

— Помогна ми господин Ловит, адвокатът.

— Същият господин Ловит, който се намира в съдебната зала?

— Да, сър.

— Какво стана след това?

— Той се беше заел да търси Елън Калвърт, като се опитваше да открие хората, които е познавала някога. Така попадна на мен. Беше много любезен и пожела да узнае всичко за нашето приятелство…

— Каза ли ви къде се намира тя?

— Да. Беше я открил с помощта на частни детективи.

— И ви доведе тук, в Лос Анжелес?

— Да.

— Нямам повече въпроси — седна на мястото си прокурорът.

— Кога за пръв път видяхте обвиняемата след пристигането си в Лос Анжелес? — зададе първия си въпрос Мейсън.

— О, зная какво се опитвате да направите — изгледа го с раздразнение Максин. — Действително я идентифицирах погрешно, но в края на краищата не я бях виждала цели двадесет години. А вие се бяхте погрижили за подставено лице, което доста приличаше на нея. Нарочно ме изправихте пред тази жена и аз сбърках. Но това е единствената грешка в моите показания. Действително помислих подставеното лице за истинската Елън Калвърт, или Елън Адеър — както се нарича сега. Но в момента, в който зърнах истинската Елън, аз бях стопроцентово сигурна. Сега вече няма начин да я сбъркам. Обаче по време на онази идентификация вие просто промихте мозъка ми! Но всичко останало в моите показания е абсолютна истина и аз ви разказах нещата точно така, както ги бях чула преди двадесет години от Елън!

Съдията Елуел вдигна глава.

— Дори като вземам предвид факта, че това е предварително съдебно дирене и никоя от двете страни не възразява, аз все пак мисля, че тази жена говори прекалено много, и трябва да я ограничим само в отговори на поставените въпроси.

— Нали това правя? — изгледа го Максин Едфийлд. — Отговарям на въпроси. Но аз зная какво ще се опита да направи този човек — ще се опита да ме дискредитира, тъй като ми пробута подставено лице и аз се хванах на въдицата му. На практика обаче аз имах чувството, че въпросната жена е Елън, но не бях абсолютно сигурна в това…

— Преди малко твърдяхте обратното — подхвърли Мейсън.

— Да, казах го — призна свидетелката. — Казах, че съм толкова сигурна в самоличността на тази жена, колкото и в собствените си показания. Но вие ми поставихте капан. Това е стар адвокатски трик, господин Ловит вече ми обясни как стоят нещата. Нямам особено богат опит с номерата на адвокатите…

— Ще помоля свидетелката да отговаря само на поставените й въпроси — обади се съдията Елуел. — Давате отговор, който съдържа необходимата информация, после спирате!

— Господин Ловит ли поема разходите по престоя ви тук? — попита Мейсън.

— Да. Господин Ловит откровено ми каза за какво става въпрос и предложи да ме доведе тук. Аз отговорих, че съм работеща жена и нямам време за подобни разходки, след което той предложи да поеме всички разноски.

— Даде ли ви пари за покриването на тези разноски?

— Да, даде ми известна сума.

— И вие използвахте тази сума, за да покриете разноските си?

— Част от тях. Останалите пое лично той.

— Със самолет ли пристигнахте?

— Да.

— Кой ви купи билета?

— Господин Ловит.

— В хотел ли отседнахте след пристигането си тук?

— Да.

— В същия хотел ли отседна и господин Ловит?

— Да.

— Кой плаща сметката за стаята ви в хотела?

— Предполагам, че господин Ловит…

— А храната?

— Или подписвам сметка на номера на стаята си, или се храня в компанията на господин Ловит.

— Практически каква част от парите, които ви е дал господин Ловит, изхарчихте за покриване на разноските си?

— Ами… Малка част.

— Колко?

— Не зная точно.

— Не си ли водите сметки?

— Не, не си водя точни сметки…

— А за какво харчите от вашите пари?

— О, за дребни неща. Купувам си вестници, козметика…

— Дали тези ваши разходи възлизат на петдесет долара, да речем?

— Не, по-малко са…

— Двадесет и пет?

— По-скоро не…

— Десет?

— Някъде там — кимна свидетелката.

— А на колко възлизаше общата сума, която похарчихте от господин Ловит?

— Не мисля, че трябва да отговарям на този въпрос. Той засяга единствено мен и господин Ловит…

— Колко пари получихте от господин Ловит? — леко повиши тон Мейсън.

Максин Едфийлд се извърна към съдията и попита:

— Длъжна ли съм да отговоря на този въпрос?

— Да — кимна Елуел. — Въпросът е поставен правилно, освен това никой не възразява срещу него. Следователно и обвинението го намира за уместен.

— Добре — просъска свидетелката. — Получих петстотин долара.

— Петстотин долара за дребни разходи — иронично отбеляза Мейсън.

— Точно така! — пламна жената. — Трябваше да си напусна работата, за да пътувам дотук!

— Взехте си отпуск, така ли?

— И без това имах да вземам…

— Колко дни?

— Две седмици.

— Случайно господин Ловит да е уредил евентуалното продължение на този отпуск?

— Не зная какво е уреждал и какво не. Тук съм по собствена воля и се намирам в отпуск!

— От това следва, че ви се плаща за времето, което прекарвате тук, така ли?

— Какво значение има? Имам право на отпуск и мога да го прекарам където пожелая!

— Случайно господин Ловит да ви е обещал някаква премия, в случай че вашите показания му помогнат да спечели делото за наследството?

— Не ми е обещавал нищо подобно!

— А не ви ли спомена, че ако показанията ви издържат пред съда, неговите клиенти ще…

— Това е нещо друго — прекъсна го Максин Едфийлд. — Досега ме питахте само за господин Ловит.

— Но нали той ви каза, че клиентите му ще са ви много благодарни?

— Спомена нещо такова.

— Колко благодарни?

— А защо да не ми бъдат благодарни? Става въпрос за наследство от два милиона долара. Ако не бях аз, те не биха разбрали дори част от истината за Елън.

— Споменахте, че става въпрос за наследство от два милиона долара?

— Точно така. След смъртта си бащата на Хармън Хаслет му оставя всички акции на кловървилската „Компания за пружини и ресори“. Самият Хармън изчезва след катастрофа с яхтата си. За наследници са обявени двамата му доведени братя — Брус и Норман Джаспър. Но доколкото разбрах, Хармън е оставил завещание, според което цялата му собственост се наследява от незаконното дете, което той подозира, че има… Това е всичко, което зная… — Свидетелката тръсна глава и с неприязън добави: — Всичко друго, което евентуално бихте се опитали да изтръгнете от мен, ще бъде недостоверно…

След тези думи се изправи и понечи да напусне банката на свидетелите.

— Почакайте — спря я Мейсън. — Все още не съм стигнал до основния момент, който искам да изясня. Вие познавахте ли се с Агнес Бърлингтън?

Максин се отпусна обратно на стола, втренчи поглед в лицето на Мейсън, после бавно го отмести встрани.

— Да, виждала съм я…

— Кога?

— На трети вечерта.

— Къде?

— В дома й.

— Как попаднахте там?

— Момент, момент! — скочи на крака Дилън. — Тази информация е нова за обвинението и аз възразявам срещу този начин на водене на разпит. Никой до този момент не е повдигал въпроса за отношенията между свидетелката и Агнес Бърлингтън. Прокуратурата смята, че тези отношения нямат никаква връзка с делото.

— Но съдът не смята така! — остро отвърна Елуел. — Тази свидетелка е заинтересована от делото и е познавала жертвата. Аз искам да разбера точно за какво става въпрос!

— Отговорете на въпроса — рече Мейсън.

— Наетите от господин Ловит детективи издириха Агнес Бърлингтън — започна тя. — Пак те се добраха до информацията, че преди години, когато е работела като медицинска сестра в една болница в Сан Франциско, тя е присъствала на раждането на момче на име Уайт Беърд…

Доколкото разбрах, Елън Калвърт е възнамерявала да използва услугите на въпросната Бърлингтън, за да се докопа до наследството на Хаслет…

Отидох да я видя, тъй като бях сигурна, че показанията й ще бъдат абсолютно лъжливи. Възнамерявах веднага да й кажа, че познавам добре Елън Калвърт и зная за намеренията й да шантажира Хармън Хаслет…

— Значи се видяхте с нея, така ли?

— Да.

— Как протече срещата ви?

— Казах й, че ще я обвиня в лъжа, ако реши да даде показания за детето на Елън Калвърт.

— Друго?

— Това беше всичко. Тя ми отвърна да си гледам работата и почти ме изхвърли… Срещата ни едва ли продължи повече от десет минути. Все пак успях да я предупредя, че ще бъде съдена за лъжесвидетелство…

— Как реагира тя?

— Каза да се махам и това беше всичко.

— Нямам повече въпроси — обяви Мейсън.

Прокурорът Дилън стана и се приближи бавно до банката на съдията:

— С това разпитът на свидетелите приключи, Ваша чест. Моля в протокола за веществените доказателства да бъде включен и револверът тридесет и осми калибър, открит в колата на обвиняемата.

— Според мен разполагаме с достатъчни улики срещу госпожица Адеър — рече съдията Елуел. — Но ако защитата желае да призове свои свидетели…

— Ако съдът няма нищо против, бих желал да призова господин Пол Дрейк — изправи се Мейсън.

— Много добре — кимна съдията. — Моля, господин Дрейк. Изпълнете формалностите по клетвата.

Мейсън започна:

— Казвате се Пол Дрейк, имате лиценз като частен детектив и понякога изпълнявате задачи, които ви поставям аз…

— Да, сър — отговори Дрейк.

— Моля да поясните пред съда дали в съответствие с моите нареждания сте установили откъде е пазарувала покойната Агнес Бърлингтън…

— Да, сър. Аз изпълних вашите нареждания.

— Насочвам вниманието ви към вечерта на четвърти този месец. Установихте ли дали покойната е пазарувала на въпросната дата?

— Да, сър — кимна Дрейк. — На четвърти надвечер Агнес Бърлингтън си е купила замразена вечеря от супермаркета „Сънрайз Спешъл“, който се намира на две пресечки от дома й.

— Знаете ли какво точно е купила?

— Зная това, което сподели с мен госпожица Дона Финдли, една от касиерките в супермаркета.

— Много добре — кимна Мейсън. — В такъв случай ще ви помоля да отстъпите мястото си на госпожица Дона Финдли, която призовавам като следваща своя свидетелка.

Привлекателната млада жена даде клетва и седна на стола на свидетелите. Беше на не повече от двадесет и две.

— Познавахте ли Агнес Бърлингтън? — попита я Мейсън.

— Да, дори бяхме нещо като приятелки — кимна момичето.

— Какво значи „нещо като приятелки“?

— Аз съм касиерка в супермаркета „Сънрайз Спешъл“, където редовно си пазаруваше Агнес Бърлингтън. Тя идваше да плаща на моята каса и обикновено си разменяхме по няколко думи.

— Помните ли какво стана на четвърти вечерта?

— Много добре — кимна Дона Финдли.

— Разкажете го пред съда.

— Агнес купи един хляб, пакетче масло, картонена опаковка мляко и замразена вечеря — от онези, които рекламират по телевизията…

— Знаете ли какво точно съдържаше тази вечеря?

— Скариди. Готова вечеря от скариди, зелен грах, картофено пюре и специален сос.

— Как сте запомнили всичко това?

— Поговорихме си. Аз я попитах какво си е избрала за вечеря и тя ми обясни, че много харесва тези скариди.

— Благодаря — кимна Мейсън. — Нямам повече въпроси.

— Как стана така, че точно тази вечер се заинтересувахте какво ще яде Агнес Бърлингтън? — саркастично попита Дилън.

— Не го правя за пръв път — сви рамене момичето. — Агнес живееше сама и често купуваше замразена храна.

— Сигурна ли сте, че става въпрос за четвърти вечерта?

— Напълно. Помня, че на пети не се появи, а на шести научихме за смъртта й.

— По кое време на деня стана това?

— На четвърти ли? Дойде някъде към пет и половина следобед, може би шест без четвърт…

— Откъде сте сигурна в часа?

— Работя до осем и обикновено си давам сметка за хода на времето.

— Но не можете да бъдете абсолютно сигурна, така ли?

— Не. Мога да кажа, че това стана някъде около два часа и нещо преди края на работното ми време.

— Нямам повече въпроси — седна на мястото си прокурорът.

— Ако съдът разреши, бих искал да попитам лейтенант Траг, дали екипът му е претърсил кошчето за отпадъци в апартамента на Агнес Бърлингтън — пое инициативата Мейсън.

— Защо? — вдигна глава съдията Елуел.

— Искам да разбера дали вътре е била опаковката от замразената храна, купена вечерта преди смъртта й.

— Това няма да докаже нищо — възрази Дилън. — Вече знаем, че жертвата си е купила въпросната храна. Опаковката й трябва да бъде в боклука просто защото съдържанието е открито в стомаха й. Но не знаем кога е била изконсумирана вечерята.

— Предполага се, че това е станало още същата вечер — отвърна Мейсън. — Поне така е казала на свидетелката Финдли.

— Но нищо не би й попречило да промени намеренията си, нали? — попита прокурорът. — На практика това няма значение, тъй като следствието установява, че е била убита два часа след като е погълнала храната и нищо повече!

— Има значение — възрази защитата. — Достатъчно е да свържем този акт с включената система за напояване, от която цяла нощ е текла вода…

— Какво общо има това? — попита Дилън.

— Ще ви кажа — усмихна се Мейсън. — Колата на заподозряната влиза в алеята много часове след като почвата е била подгизнала от включената система за напояване. А защо е подгизнала почвата? Защото мъртвата Агнес Бърлингтън не е била в състояние да изключи водата!

— Тези ваши умозаключения едва ли имат нещо общо с действителността — поклати глава прокурорът. — Алеята би могла да е подгизнала от няколко дни. Патологът определя часа на смъртта някъде вечерта на четвърти. Всичко останало е опит да се хвърли сянка на съмнение върху тезата на обвинението.

— Но теорията на защитата все пак заслужава внимание — обади се съдията Елуел. — И едва ли може да разколебае едно добре изградено обвинение. Тук става въпрос за интерпретация на косвените улики от страна на съдебните заседатели. Знаете какво означава това, нали? Когато косвените улики допускат съмнение във вината на заподозрения, съдебните заседатели са длъжни да обърнат внимание на този факт и да гласуват за неговото освобождаване от отговорност…

Но това не е работа на този съд. Ние сме се събрали тук, за да установим дали е извършено престъпление и дали присъстващата тук заподозряна има връзка с него.

— Мога ли да отнема още минута от времето на съда? — изправи се Мейсън.

— Моля — кимна съдията Елуел. — Но не се задълбочавайте върху косвените улики, тъй като те са извън моите правомощия. От изложеното до този момент съдът е склонен да обяви, че заподозряната трябва да бъде предадена на редовен съд…

— Бях лишен от възможността да извърша задълбочен оглед на местопрестъплението — каза адвокатът. — По тази причина моля за отлагане на решението ви относно вината на клиентката ми…

— Защо искате този оглед?

— Защото не е намерен фаталният куршум, което ме кара да мисля, че полицейският оглед не е бил достатъчно прецизен.

— Нима очаквате да откриете нещо, което е убягнало от очите на криминалистите? — иронично се усмихна Дилън.

— Мога да опитам — отвърна Мейсън. — Законът ми дава това право.

Съдията Елуел се поколеба, после вдигна глава.

— Струва ми се, че молбата е основателна. Защитата не може да открие улики, които засягат решението на този съд, но, от друга страна, има пълното право да търси такива улики, които биха повлияли върху решението на редовен съд, с редовно избрани съдебни заседатели…

— Възразявам, ваша чест — надигна се прокурорът. — Заподозряната е открила трупа на жертвата, при това в компанията на адвоката си и неговата секретарка.

— След което незабавно са уведомили полицията и не са пипали нищо — добави съдията Елуел. — Сега, след като тялото е изнесено и всички улики са документирани, представителят на защитата има пълното право да направи допълнителен оглед.

— Обвинението възразява, ваша чест — повтори Дилън.

— На какво основание?

— Господин Мейсън е известен със своите неконвенционални похвати при воденето на следствието.

— И това би променило нещата? — присви очи Елуел.

— Защо не допуснете, че той може да подхвърли веществени доказателства, които да подпомогнат защитата? — отвърна с въпрос Дилън. — Револвер в някой ъгъл, куршум във вентилатора, или нещо подобно? А после да твърди, че тези неща са били пропуснати при огледа на полицията…

— Вие се съмнявате в професионалната етика на колегата си, така ли?

— Никого не обвинявам, ваша чест. Тук му е мястото да добавя, че полицията все още не е приключила с огледа на местопрестъплението…

— Така ли? — обади се Мейсън. — Означава ли това, че можем да очакваме нови улики?

— Не зная — сви рамене Дилън. — Но вие сам отбелязахте, че фаталният куршум все още не е открит. По тази причина полицията е запечатала дома на жертвата, а прокуратурата ще настоява той да остане в това състояние поне до определяне датата на същинското съдебно дело.

— Ето какво предлагам аз — вдигна глава съдията Елуел. — Съдът ще направи пряк оглед на местопрестъплението. Искам сам да проверя дали няма да открием дупката от изстреляния куршум. От чутото досега съм склонен да вярвам, че такава дупка може да бъде открита почти навсякъде, дори на тавана…

— Полицията вече е свършила тази работа, ваша чест — възрази Дилън. — Огледали са навсякъде.

— Тогава не виждам причина къщата да остане запечатана — отбеляза съдията, после се изправи: — Съдът се оттегля за два часа. Това време е напълно достатъчно за допълнителен оглед на местопрестъплението. Представителят на защитата ще получи възможност за пълен оглед. Моля за присъствието на господин прокурора и лейтенант Траг, тъй като съдът вероятно ще има въпроси към тях. Всичко, което открием в дома, ще бъде записано в съдебните протоколи.

— Този оглед няма да доведе до нищо! — заяви Дилън.

— Значи няма да навреди на никого — отсече Елуел.

Прокурорът понечи да каже още нещо, после се отказа.

— Съдът прекъсва заседанието си, за да огледа местопрестъплението — обяви Елуел. — Ще поискаме транспорт от службата на шерифа.