Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (5)

3

Има разговори между деца и възрастни, при които децата разбират всяка дума. Те уверено кимат с малката, къдрава главица. Не издават нито звук, но се усмихват разбиращо. Родителите, зарадвани, продължават да говорят, подбират внимателно думите си, дни наред са размишлявали какво и как да кажат и да обяснят. Това може да продължи часове. Докато настъпи тишина и безпредметност. Едно мълчание, което не вещае нищо лошо, като във филм, където липсва издаващата музика. Подобно на нищо неподозиращи зрители, горките родители се успиват в измамната сигурност, че държат всичко под контрол. Също както по време на буря човек си седи на сухо у дома и с чаша вино, какао или чай в ръка, наблюдава беснеенето и щурма на вятъра и на морето и на дъжда. И дори да се разтресе къщата, това пак не може да го разтревожи. И светът там навън няма нищо общо със света вътре. Човек поздравява сам себе си заради мъдрото решение, че не се е оставил приятелите да го убедят да излезе навън. Потупва се мислено с две ръце по раменете и вече си мисли как на следващия ден ще се майтапи с приятелите си. И така, възрастните се усмихват, застанали до прозореца, и чакат, без в действителност да очакват нещо.

Когато смразяващата, всяваща страх музика все пак започне, ненадейно и подло, когато децата все пак отворят уста и съвсем сериозно и замислено зададат първия си въпрос, къщата се разхвърчава около ушите на възрастните. И не се вижда дъга. И няма червени вълшебни обувки. И няма мъртва зла вещица. Нито на изток, нито на запад.

Средата на септември е. И днес Дора не за първи път чува отговорите. Не за първи път задава и въпросите. Всъщност тя вече е разбрала всичко. И нищо. Още преди три месеца е разбрала думите. Но от тях толкова я заболя, че тя избяга. Намери Лука, седнал да рисува до своите чадъри, в онзи ден, в средата на юни, учебната година тъкмо беше свършила, тя седна до неговия сгъваем стол и заплака безмълвно. Тогава Лука й купи шоколадов сладолед в млечния бар, а след като тя изяде сладоледа и си изми устата, той за първи път я нарисува, и тя забрави всичко. До следващия път. Но в онзи ден, след като картината беше готова, тя посочи с пръст нагоре.

— Виждаш ли? Един кокер шпаньол, който маха с опашка, виждаш ли го?

Лука лежи върху гладкия камък под тяхната скала и краката му плацикат във водата. Той чака Дора, До него са боичките и блокът му. Над него — облаците. Той не иска да ги гледа. Това е игра за двама. Той се мъчи насила да забрави гладкия камък под себе си. Мъртвите чайки. Опитва се да мисли за тях точно толкова малко, колкото за мъртвите раци или бръмбари, които двамата с Дора постоянно хвърляха в морето. Нещо като пролетно почистване. През цялата година.

Дора лежи във все още своето легло, във все още своята стая, и заравя глава във все още своята възглавница. Този път тя избяга във все още своята стая. Сякаш се страхуваше, че силите няма да й стигнат да отиде до плажа, още по-малко пък до скалата. Рафтовете са празни. Шкафът е почти празен. Книгите й са в сандъци. Сандъците са в гаража. Сбирката й с необичайно оформените камъни също е в един сандък. Друг сандък. И този сандък е вече в гаража. Картините. Изсушените клонки от пинии и кипариси. Герданът от мидички, който Лука направи за нея. Изрисуваните чаши. Куклите. Всичко е махнато. Само чаршафът й е още тук. Синьозелен, на вълни. Като морето на онова място, където миналото лято се гмуркаха заедно с Лука. Не се страхуваше, видя възхищението в очите на Лука. Държеше ръката му и го дърпаше след себе си, все по-надълбоко. Сърцето й едва не се пръсна, ала от радост и щастие, и от неповторимото чувство на съвършенство. Дора вече чете за това. Тя чете много, любимата й книга е „Влак в снега“. Тя харесва Мато Ловрак и вече е прочела всичките му книги. Чувството на съвършенство, което напълно обвива и изпълва човека, както когато съвсем сама изяжда голяма купа шоколадов пудинг или през зимата лежи във ваната с много гореща вода и затворила очи, слуша някоя плоча — тя има всички приказки на грамофонни плочи! — или както онзи път, когато намери чудния камък с формата на луда пеперуда. Подари го на Лука, макар че той не събира камъни. Той го постави в стъклено сандъче, а него сложи на нощното си шкафче до една картина — портрет на него и Дора върху тяхната скала, а на фона — едно бяло, пухкаво облаче. „Делфин!“, извика тогава тя. „Не. Вратар, който тъкмо скача настрани“, отвърна той. При този спомен Дора се усмихва. Как може някой да греши така. Тя се чуди на Лука, заровила лице във все още своята възглавница, и изобщо не забелязва, че възглавницата става все по-мокра.

Лука лежи върху гладката скала и краката му се плацикат във водата. Той чака Дора. До него са боичките и блокът. Слънцето вече е паднало съвсем ниско над морето. Не е много късно. Ала вече е септември.

Дора лежи във все още своето легло. Крие се от света. Мама чука на вратата и вика името й. Дора! Дорице! После всичко утихва. Дора знае, че това е краят. Няма да има нищо повече. Няма да има море. Нито облаци. Нито дълги дни на плажа. Под възглавницата пръстите й се впиват в портрета й, който Лука нарисува. Потната й длан размазва всичко. Всичко става неясно. Като в мъгла край морето.

Лука лежи върху гладката скала и краката му се плацикат във водата. Той чака Дора. Сега му се иска един сладолед. Ягоди и лимон, естествено, а не шоколадов. Той се усмихва. В никакъв случай. Слънцето огрява вече само дясната му буза.

Няма вече ходене нагоре-надолу с боси крака. Нито подарени ледени топчета. Нито познати лица. Нито кръгли близалки. Тя знае, че картината е размазана. Твърде късно е. Вече нищо не може да бъде спасено, и никой. И ако тя сега умре, изобщо няма да й пука.

Лука лежи върху гладката скала и краката му се плацикат във водата. Той чака Дора. Главата малко го боли. Не се е наместил удобно. Той не иска. Да се прави като че ли не го е страх.

Няма да има вече игри на плажа. Нито възнаградено с кекс гостуване при леля Мария, чудесната пекарка. Която изпече за нея, само и единствено за нея, шоколадов кекс, почти черен, с много шоколадов крем и шоколадова глазура. Няма да има пристанище. Нито кораби.

Вече нищо няма да се разпознава на картината. Разрушено. Напълно. Всичко.

Лука лежи върху гладката скала. Сякаш няма нищо. Съвсем нищо. Никога вече. Няма скала, няма пещера. Няма скривалище. Няма таен дом. Мъртви раци и бръмбари. Кой може да понесе това.

Лука лежи върху гладката скала. Сякаш върху друга планета. Където нищо вече не е истинско. Планета, която от днес нататък ще бъде забравена. Трябва да бъде забравена. Сякаш никога не я е имало. Докато още чака, той все още е жив. Все още диша. Не му хрумва дори да брои.

„Ти си още толкова млада, нямаш дори седем години“, казва майка й. Край, свърши чакането. Вече няма да има Лука.

Сякаш той е мъртъв. Тя също. И целият свят. Мъртъв. Мъртъв.

Мъртъвмъртъвмъртъвмъртъвмъртъвмъртъвмъртъв