Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (38)

36

В ранната утрин на трети юли 1992 година, един ден преди началото на военната операция „Тигър“, с която хърватската армия иска да си върне западния и северния тил на Дубровник и да осигури нормализирането на транспорта по Адриатическата магистрала, Лука пада ранен.

Той лежи зад една скала и наблюдава с бинокъла вражеските линии. Всичко е спокойно. А после изведнъж се чува взрив, и той се разкрещява, и кракът му се облива в кръв, и той вижда костите си, и изпада в несвяст. Няма време дори да брои.

В ранната утрин на трети юли 1992 година Дора се събужда с тих вик. Часът е 5,20. До нея спи Никола, кротък и сит. Нощницата й е влажна, а косата й, пропита от пот, е залепнала за главата й. Едва диша, не й достига въздух и тя се разхълцва. Понечва да стане, ала краката й не я държат и тя сяда отново на леглото. Слага ръка на гърдите си и ги разтрива с бавни, кръгообразни движения. Опитва се да направи дихателни упражнения, но не успява както трябва, нещо я разсейва. Защото в този миг се сеща защо се е събудила. Сънуваше. Пред нея стоеше Лука, усмихваше се. Но беше омазан с кръв, много кръв. Не се виждаше друго, освен кръв. И неговото усмихнато лице. После той падна на земята и остана да лежи там. Не се движеше, само се усмихваше.

Дора заплаква. Тихо, но неудържимо. Връща се пак в леглото и гушва Никола. Той смуче с наслада езичето си и продължава да спи. Не може да си представи по-хубаво място в света от ръцете на мама.

— Лука, принце мой, мой Лука, само мой, завинаги и за вечни времена — шепне Дора и плаче и стиска в ръце сина на Лука.

Лука чува до лицето си тих глас: „Ти си моята Спяща красавица, само мой, събуди се, ти си моят принц, само мой, аз съм тук, всичко е наред, събуди се, погледни ме.“ После до слуха му достигат и други гласове и думи, и той, объркан и немощен, отваря очи и вижда лицето на Дора. Устните му мърдат беззвучно, ала той не може да каже нищо, само се усмихва едва–едва, и тя също се усмихва, и той вдига плахо ръка, и ръката му се протяга към лицето й, и той докосва дългата й черна коса, и тя още веднъж му прошепва съвсем тихо, тъй тихо, че само устните й се движат и само той го чува: „Ти си моят принц…“

Най-сетне Дора заспива. Не сънува. Сънят й е безкрайна празнота и пустота без светлина, без вода и без кислород. В тази пустота не можеш да оцелееш. Но Дора иска да остане там, от страх пред един живот без „завинаги и за вечни времена“. Продължава да плаче в съня си. После я събужда бодрото гугукане на Никола и тя осъзнава, че ще живее, докато това свърши.

Лука остава две седмици в Сплит, в претъпканата болница. Всичко минава добре. Успяха да спасят крака му. Може би ще понакуцва. Но това е нищо, казва Зоран и стиска ръката на Лука. Той постоянно го поглежда, не може да се нагледа и да се насити на сина си. Непрекъснато иска да го докосва, да се уверява, че Лука е още тук и е добре, а кракът, той ще се оправи, важното е, че е жив и всичко мина. Синът му си е пак негов, и всичко е наред, може да си поеме дъх и да се отпусне, и сега сигурно пак ще може да спи. Цяла седмица само ще спи. Важното е, че Лука е тук. Цял и невредим и с всички части на тялото. Един сакат или по-къс или крив крак, кого го е грижа!

В края на юли Лука се връща у дома.

На вратата стои Клара с бебето на ръце. До нея подскача Катя и вика: „Тати! Тати!“ — и тича в кръг. Лука слиза от колата, не дава на Зоран да му помага. Подпира се на бастуна си: никога повече няма да се отърве от него. Катя продължава да го вика и да го дърпа за ръката. Той се разсмива. „Не толкова бързо, Катя, тате не може толкова бързо, боли го кракът.“ Придружен от по-голямата си дъщеря, той влиза в къщата. Минава покрай Клара. Без да продума. Покрай бебето в ръцете на Клара. Без да погледне. Зоран се извръща от тази злощастна гледка, припряно избърсва лицето си с длан.

За Лука войната свърши, кошмарът обаче продължава. Във всяко отношение.

Седмици наред Дора сънува кошмари, не може да спи, мисли, че смъртта лежи до нея в леглото. Не яде почти нищо, страда от затруднено дишане. Хелена я изпраща на лекар, ала Дора отказва да отиде. Страхува се. Бои се, че лекарят няма да открие нищо, и тогава тя с абсолютна сигурност ще знае, че на Лука му се е случило нещо, а така изобщо не може, тя не може да понесе подобно нещо. Тя се вкопчва в Никола, държи се за него. Той е нейната котва и нейният спасителен пояс. Дора изчаква. Не е способна на друго.

И гледай ти! Един ден наистина всичко минава! Изчезват кошмарите, безсънието, задухът, така неочаквано и изведнъж, както са дошли. И тя отива с Хелена и Никола в любимата си сладкарница на Рю Сент Ан и поръчва три парчета шоколадова торта със сметана и ги изяжда, без да пуска и за миг вилицата. Хелена се смее до сълзи. Никола удря пластмасовата си чашка по масата и кряка от удоволствие.

Вечерта Дора отново отива в театъра и върши работата си с ентусиазъм и с такъв плам, че даже е малко истерично. Но никой не се оплаква, всички се радват, че тя пак е при тях. Най-вече Роже, режисьорът. Който много иска да е и нещо повече. Радва се и Чехов, защото неговата Ирина се е завърнала при другите си две сестри.

Същия ден, късно през нощта, тя се прибира вкъщи и поема Никола от ръцете на майка си, целува спящото дете и прошепва: „Всичко е наред, злато мое, всичко е наред. Татко е добре.“