Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (34)

32

Две седмици преди Коледа Дора се събужда посред нощ от силни болки в корема. Докато стои в банята, по краката й потича кръв, на тънки струйки, като нишки. Край. Свърши се. Тя не плаче. То и без това беше една налудничава идея. Отива сама в болницата. Свърши се. Няма никого, на когото би искала да се обади.

Когато след няколко часа излиза от упойката и идва на себе си, всичко е размито. Мислите и чувствата, имената и лицата. Очите й са сухи, но бузите мокри. Свърши се и всичко може да се случи. Едно бурно, бушуващо море изпълва пустотата в тялото й и в душата й, солена пяна я обвива като втора кожа.

И сега какво?

Дора се обажда на Жана. Иска да излезе от болницата, въпреки че лекарят я посъветва да остане поне още една нощ. Тя обаче не може. Вечерта има репетиция и непременно трябва да е там. Защото тя има план.

Преди лекарят да подпише документите по изписването й, той се опитва още веднъж да я утеши, млада била още, това не било необичайно, все пак е първата й бременност. Казва още много други лиши думи, но Дора не го слуша внимателно. Тя има план. Кима любезно и се усмихва като професионалист, а после идва Жана и я взема, и я откарва у дома. Помага на Дора да си легне, сяда до нея и гали рошавата й разбъркана коса. Тъмните очи на Дора я гледат особено, всяват притеснение у Жана. Днес е по-добре да си останеш вкъщи, казва Жана, репетицията може да се проведе и утре. Дора помръдва глава, но е невъзможно да се каже дали кима, или я върти. Дора е много спокойна. Сякаш случилото се не засяга нея. Сякаш има някакъв план. И гледай ти, тя си го има!

Преди да заспи, тя прошепва, щастлива и успокоена: „Ще отида при Лука.“ И заминава. На гости при своите сънища и мечти.