Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (13)

11

Дора отваря вратата и Лука влиза в апартамента й. Прави няколко крачки, а тя заключва. Той се обръща. Дора съблича палтото си, окачва го, но то пада от закачалката и тя го оставя да лежи там. Очите им са неспособни да гледат нещо друго, освен един в друг. Дора прави крачка към него. Лука се съсредоточава върху дишането си. Брои. Тя поставя длани върху бузите му, а лицето й е толкова близо, че Лука едва го вижда.

— Дишай — чува той и се подчинява. — Дишай — чува той и изведнъж се чувства така, сякаш ще полети. Като чайка, която се рее в жегата и се плъзва над морето, без да помръдва крилата си, носена от самия въздух, уверена и безстрашна.

И всичко случващо се става толкова естествено, от само себе си, дори в първия момент зъбите да се докосват и носовете да се блъскат един в друг, търсейки си място. И макар да се смеят, защото ръцете им се оплитат на възел и дланите им не могат веднага да открият кожата под многото дрехи (ноември е!) и не са сигурни къде са в момента и какво точно е под тях, това е едно безценно, фантастично пътешествие като при Жул Верн, от което никой със здрав разум не би пожелал да се върне, никога.

В апартамента е доста тъмно. Единствената светлина идва откъм ярко осветената заради оживения поток коли улица. Но Дора и Лука или имат котешки очи, или пък и двамата са слепци, които преди десетилетия са се научили да разчитат на други сетива.

И устните им са неуморими. Телата им са навсякъде. Те са неразделни. А случайната болка от време на време поражда още повече наслада върху по-голяма част от кожата. Копнеят за охлузвания и синини, като за бойни отличия. Да ги носят с гордост. И всичко е ново и никога неизживявано, и въпреки това всичко се усеща толкова истинско. Или пък точно заради това. Дора простенва кратко и дълбоко. Лука я притиска още по-силно в ръцете си. Държи я като спасителен пояс.

— Какво има? — Май й трябва повече въздух, личи си по гласа й.

— Сега сме големи.

— Да, може да се каже.

— И аз…

… обичам теб само теб винаги теб цял живот ти си моят въздух моят пулс ти си в мен безкрайно морето, което виждам си ти рибите, които хващам ти си примамила в мрежата ми ти си моят ден и моята нощ и асфалтът под моите обувки и вратовръзката около шията ми и кожата по тялото ми и костите под кожата ми и моята лодка и моята закуска и моето вино и моите приятели и сутрешното ми кафе и моите картини и моите картини и моя жена в моето сърце и моя жена моя жена моя жена…

— Какво има?

— Нищо. Ръката ми изтръпна.

— Няма нищо.

— Какво стана тук?

— Любих се с теб. С един напълно непознат — и тя пак се смее.

— Все пак не чак толкова непознат.

— Така е. Но това беше преди хиляда години, ние бяхме малки деца, не знаехме нищо.

— Не е вярно. Аз още тогава знаех всичко, което знам сега. Всичко.

— И това ли? — Дора надига глава и го поглежда любопитно отстрани, а пръстите й се плъзват по ребрата му. Кожата на Лука настръхва. — А това? — Устата й се впива в корема му и още преди езикът й да го достигне, Лука изстенва и нежно я отблъсва от себе си.

— Обичам те.

Ето толкова прост е животът.

— И аз те обичам.

Ето толкова прост е животът.

Тъмнината става по-светла и над Париж се надига сив, мъглив ноемврийски ден. И всички казаха „Обичам те“.

— Ами онзи мъж от галерията?