Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (31)

29

В началото на септември най-сетне се случва.

Утрото е свежо и слънчево. Дора ще придружава група френски туристи до Сплит, имат еднодневна екскурзия. В девет часа трябва да е на пристанището, там ще ги чака автобус. Преди това тя иска да се отбие в лекарката на леля Мария и да си вземе топли хлебчета, днес те ще закусят заедно, това не се случва често.

Все още малко сънена, тя отваря вратата. И там стои Клара. Дора веднага я разпознава. Това може да е само Клара. Защото така, както навсякъде по Дора пише, че тя е жената, която Лука обича, така по тази непозната жена навсякъде е написано, че тя е съпругата на Лука. Дори пръстенът на ръката й носи неговото име.

Дора се спира за миг, после понечва да продължи. Тя няма какво да каже на тази жена.

— Искам да си вървите. Да напуснете Макарска и да оставите мъжа ми на мира.

Дора се спира. Замисля се за миг. После се обръща и се изправя в цял ръст пред Клара. Двете са приблизително еднакво високи. Но Клара не изглежда добре, тя е мършава, сякаш е отслабнала бързо, и то твърде много, бледа е, а очите й са зачервени и подпухнали. Отчаяна е. Дора не изпитва съчувствие. Трябва да се грижи за себе си.

— Аз съм майката на детето му.

— Е и? Той обича мен. И обича дъщеря си. А вие трябва да престанете да го изнудвате.

— Той е мой мъж. Ожени се за мен.

— Защото сте били бременна. Как можете да живеете така?

Клара се разплаква. На Дора това й идва в повече. А и минават хора и ги гледат. Не се спират, само забавят ход и минават много, много бавно край двете жени. Шушукат. Главите се допират. Дора има чувството, че са на театрална сцена. И все пак не се чувства добре. В този миг не иска нищо толкова силно, колкото да се спусне завесата.

— Но аз го обичам! Какво да правя без него?! — За щастие Клара говори тихо.

— И аз. И той ми принадлежи.

Дора поглежда другата жена, чието лице е разкривено от болка и омраза. Всичко свърши. Тя трябва да се махне от тук. И ще вземе Лука със себе си. Тук той ще загине. Ще се задуши.

Дора хуква. Има чувството, че никога повече няма да се спре.

 

 

Вечерта се връща от Сплит. Хората слизат от автобуса с доволни физиономии. Дора получава големи бакшиши. Казва „довиждане“ на шофьора и автобусът потегля. И там стои Лука. И изведнъж всичко, което тя цял ден се е опитвала да забрави, се връща. Лука й се усмихва едва-едва. Изтощен е, раменете му висят вяло. На Дора й се приисква да не бе слизала и автобусът да ги беше взел и двамата. Да ги откара в гаража, ако трябва. Все едно. Само да е далече от тази безизходица.

Лука я прегръща безмълвно. Хванати за ръка, те се отдалечават от града и неговите светлини. Към скалата. Дълго мълчание, прекъсвано само от няколко бегли целувки. Чувството за несвяст ги съпровожда като вярно куче. Крачките им са предпазливи. Понякога колебливи. После сядат на скалата, техния таен дом. Където гиналото присъства точно толкова явно и истинско, както настоящият миг. Където се срещат техните два живота, за да се обединят.

— Знаеш ли, че преди няколко години тук наблизо намериха труп на жена?

— Не може да бъде! Самоубийство ли?

Денят беше дълъг. Очевидно и за Лука, защото той просто седи и я гледа. Зеленината на очите му е мътна, водниста. Дора обляга бузата си о неговата.

— Не. Била е убита.

Вече е нощ. Става хладно. Небе без облаци. Скоро ще има пълнолуние. Въздухът е замрял. И те седят там като картина в музей.

— Убийство… Но тук е толкова тихо и мирно.

— Убил я мъжът й. Той се предаде в полицията и си призна. Искал да се отърве от нея.

— Естествено. Какво друго.

Мълчание. Мълчанието е злато, както се казва. Може би.

— Защо ми го разказваш?

— Мотивът бил любов. Така писаха във вестниците тогава. Запазих статиите.

 

 

Лука говори все по-бавно. Денят беше дълъг. Във всяко отношение.

Луната сияе ярко. А водата отразява светлината й. Някъде в синята тъма се виждат няколко малки рибарски лодки. Чува се боботене на двигател. Или удари на весла по водата. Животът си тече, не можеш да го спреш.

Тишината е вълшебна и запленяваща и толкова нереална. И дори животът да не може да бъде спрян, той може понякога да замре, да затаи дъх за миг, така че да ти се стори, сякаш той спира, сякаш прави пауза. И в такива мигове виждаш живота си като през далекоглед. В зависимост от това, как държиш тръбата, пред теб се появява или отдалечена панорама, или виждаш и най-малкия детайл. И тогава се дивиш. Или се отчайваш. Въздъхваш облекчено. Поздравяваш сам себе си. Всичко е възможно.

— В повечето случаи за това става дума, любов или пари.

— Той обичал друга, а жена му не искала да го пусне да си отиде. Бил отчаян. Не виждал изход.

— И това е било изход? Решение?

— Както и да е. Тя била мъртва, а той бил свободен.

— Свободен ли? Изпратили са го в затвора, нали? Нали каза, че се е предал? — Дора става и тръгва по скалата, сякаш следва невидима скица.

— Да, обаче се е отървал от нея. А това, че се предаде, искам да кажа, това не е трябвало да го прави… или? — казва Лука колебливо, макар че мисълта не му идва за първи път.

— Лука, накъде биеш? Какво искаш да ми кажеш? Дано да не е това, на което прилича!

— Не, естествено, не. — Отговорът му идва твърде бързо.

— И ние можем да го направим, но без да се предаваме! Това ще е решението на нашите проблеми! — Лука й говори задъхано, преди тя да успее да го прекъсне.

— Млъкни!

Дора му обръща гръб. Посвещава се на морето. На тишината на водата. На светлините. Затваря очи. И за миг, за най-краткия миг в историята на човечеството, тя я допуска в себе си, тази мисъл. Тя е невъобразима и едновременно освобождаваща. Приятна е, като балсам, понеже е нереална. Забранена. И Дора никога няма да си признае, че дори за най-краткия миг в историята на човечеството тя е нарекла тази мисъл своя.

— Дора?

— Не казвай нито дума! Никога повече. А аз ще се правя, че изобщо не сме разговаряли за това. Никога.

Лука отваря уста, за да възрази, ала тя го пресича:

— Нито дума. Говоря ти сериозно. — Останала без сили, Дора стои на ръба на скалата. — Моят живот не е холивудска мелодрама… — Тя се разхълцва високо, сякаш животът й все пак е такава.

Сега Лука намира в себе си сили да стане и тутакси е до нея. Понечва да я прегърне, ала тя го отблъсква, изгубва равновесие и ако Лука не я хваща, би паднала в морето. Дора се сеща за мъртвата жена и се разплаква. Лука я взема в прегръдките си, този път тя му позволява: твърде слаба е и объркана, за да се противи. И се срамува, макар и тайно.

— Прости ми, моля те, прости ми, не знам какво ми стана, какво се е вселило в мен, отчаян съм и толкова съм бесен на себе си и на Клара, тя ми каза, че сутринта е идвала при теб, толкова съжалявам, прости ми, не издържам вече това, то ме изяжда, чувствам се толкова безпомощен, напълно безсилен, прости ми, забрави какво казах, всичко е глупост, погледни ме, това съм аз, твоят Лука, само твой, нищо не се е случило, довери ми се, прости ми, за миг откачих, мислех, че…

Не е лесно да се каже кой кого държи сега и кого пази да не падне. Стоят там жалки и нищожни на скалата си и наблюдават как се разпадат.

Минават няколко дни. Привидно всичко си върви както обикновено. Дора и Лука прекарват заедно всяка възможна минута, любят се в хотелската стая, която си е тяхна, макар никога да не са я плащали; в лодката, която винаги е на тяхно разположение; на плажа, който нощем, изглежда, е само техен. Кроят планове. За живота си в Париж. И в Макарска. Защото е ясно, че те няма да се откажат от морето. Обмислят къде да живеят в Макарска, ще им е нужно жилище, със стая за Катя. А в Париж ще трябва да наемат по-голям апартамент, защото сегашният има само една спалня, тоест няма място за дъщерята на Лука, която ще им идва на гости колкото се може по-често. Избират се роли и се обсъждат, приемат се награди и отличия, рисуват се мислено картини и се показват по изложби и се разпродават. И още деца се планират, създават и очакват с радост, и се измислят имена, оспорват се, затова се измислят нови и пак се отхвърлят. И през всичкото това време се любят и се желаят. И се смеят. Завинаги и за вечни времена, разбира се.

Привидно всичко си върви както обикновено.

 

 

Изминали са още повече дни. Деветнайсети септември е. В осемнайсет часа Дора взема Лука от хотела. Искат да се разходят. Лука иска да покаже на Дора мястото, което би нарисувал. Открил го е наскоро. Дора се радва на въодушевлението на Лука. Не е далече, само кратка разходка покрай няколко хотела. Хванати за ръце, двамата крачат, без да бързат, към къмпинга, а през това време Лука й разказва за работния си ден, истории за гостите, които не знаят как работи кранът на чешмата или не намират копчето за лампата и се оплакват, че тя била счупена. Дора се смее. Лука също.

Какви хора има само! Решително, но бавничко те се приближават към целта си. Още няколко крачки и са там.

Това е малко парче изпъкнала суша, под крайбрежната алея, в сянката на голяма, стара, израсла накриво пиния. Под дървото се е скрила добре една пейка, която преди много време беше боядисана в зелено. Днес само тук-там се виждат остатъци от избелялата боя. Дъждовете и хората, отпочивали тук, са оставили следи. Дора и Лука са седели много често тук. Дори са се любили на пейката. Страстно и кратко. С много кискане и хихикане. Беше нещо забранено. Веднъж обаче Дора бе седяла тук и бе чела книга. Наоколо пееха щурци. Деца крещяха във водата. Чуваха се моторни лодки. Хубаво и приятно място.

Лука скача от улицата долу и помага на Дора да слезе. Не я отвежда до пейката, не. Прикляква под дървото и застава на ръба на малката естествена тераска. Оттук не се вижда крайбрежната алея. А и прикрилият се не може да бъде видян. Дора стои до Лука. Трябва да се притисне до него, защото няма достатъчно място. Лука протяга ръка и показва на Дора какво иска да нарисува. С палците и показалците си прави рамка, през която се вижда картината. Перспективата. Дора плъзва ръка по гърба му. Обляга глава на рамото му. Лука говори пламенно и въодушевено, а през кратките паузи за дишане целува Дора. Слънцето грее топло, макар вече да се е склонило към морето. Морето пък, от своя страна, танцува насам-натам в неподражаем ритъм.

 

 

Прекрасен ден и възхитително място.

Затова Дора отвлича Лука в хотела. И се радва, че стаята е заета. Защото в стая, която не е тяхна, се говори по-лесно. Можеш да запазиш хладен разум. Можеш да изричаш изречения, без да се страхуваш от тях. Една хотелска стая е като забравен филмов декор. Хиляди такива думи лепнат по стените, гризат матрака, ближат плочките в банята, висят по прозрачните пердета. Можеш да си въобразиш всичко. Можеш да създадеш живота си наново. Да го разрушиш. Да се убиеш, без да забележиш. Да се правиш, че за всички това би било най-доброто. Да убедиш сам себе си. Да се правиш, че си убеден. В една стая като тази. Една стая като всяка друга.

— Вдругиден заминавам за Париж. Ела с мен.

— Не мога.

— Тогава какво ще правим?

— Не мога повече.

— Какво значи това?

— Не го понасям повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да успея.

— Ти си избрал нея!

— Трябва ми спокойствие.

— Вместо живот?

— Липсва ми смелост.

— Означава ли, че се отказваш от нас?

— Означава, че съм страхливец.

— Значи, ще ме оставиш да си ида?

— Искам да умра.

— Това може да се случи и на двама ни.

— Двама влюбени щастливи не познават нито края, нито смърт, докато обичат, много пъти ще се раждат и умират, в тях природата е вечна.

— Това е гадост.

— Това е Неруда.

— Ти вече нямаш правото да декламираш Неруда.

— Ти си моят живот.

— И ти умираш.

— Дора.

— Завинаги и за вечни времена.

… ти трябва сам да се обичаш, за да можеш щастие да си дариш, за да останеш, ти трябва да си силен, по-лесно е да се откажеш по-лесно е да се предадеш по-лесно е да страдаш…

— Дора.