Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (16)

14

Решено е. Със съвсем малко сълзи. Той брои само три пъти, но за щастие, безуспешно. Има да се уреждат разни неща. Да се споделят. Да се подготвят. И докато се усетят, ето ги пак заедно. Решено е. Кога точно и къде точно, ще трябва да се обсъди допълнително, но слава Богу, има телефони. И те се смеят в тъмнината на спалнята, където не могат да спрат да се любят. Решено е. Лука звъни на баща си и го уведомява. Зоран се радва. Дора стои до Лука и се усмихва едва-едва. Неговата печалба е нейна загуба. Решено е. Дора няма чувството, че ще умре. Все още не. Защото Лука е тук, тя може да го докосне. Той може да я обича, да я люби. Да изпълни нея и нейния живот.

На гарата е ветровито, става течение. Началото на февруари е и пак вали сняг, но какво ги е грижа Дора и Лука? Дори четиримата конници на Апокалипсиса биха могли да прелетят покрай тях по релсите, но те изобщо не биха ги забелязали. Как беше онова с песента за разделите? Когато някой, когото обичаме, си отиде от нас… Край сега. Всичко вече е казано. Дора не плаче, а Лука диша. Всичко е прекрасно. Уредено.

— Добре е, че пътуваш с влака.

— Защо?

— Така ще ме напуснеш по-бавно. Имаме повече време. — Дора целува меките му, студени устни.

— Me falta tiempo para celebrar tus cabellos. — Лука държи лицето на Дора в дланите си и й се усмихва. Те са си обещали да бъдат смели.

— Питам се дали всъщност имаш представа какво каза току-що, или просто си назубрил всичко наизуст? — Дора трепери в ръцете му.

— Провери ме.

— Е, добре. Кажи ми го.

— Липсва ми времето да празнувам косите ти — казва той и я поглежда самодоволно.

— Не е зле. Но то не беше и трудно. Кажи още нещо — настоява Дора.

— Не говориш сериозно! Искаш да предизвикаш мен, категоричния познавач на Неруда?! Нечувано! Какво безсрамие, ти, дръзко, малко хлапе!

— Това вече Неруда ли трябва да е? — Ъгълчетата на Дорините устни увисват. — Слаба работа, mon amour, много слаба!

— Amo el trozo de tierra que tu eres, pogque de las praderas planetarias otra estrella no tengo. Tü repites, la multiplicacion del universo. — Той декламира, а минувачите го заглеждат любопитно.

— Не е зле! Това вече звучи така, сякаш знаеш какво казваш. — Дора е трогната. Прави се, като че ли нищо не се е случило, ала усеща как думите повече не й се подчиняват.

— Благодаря. Дължи се може би на това, че аз действително знам какво казвам: Обичам парченцето земя, което си ти, защото във вселенските полета си нямам друга звезда. Ти повтаряш размножаването на Вселената.

Дора се смее:

— Ами, по-добре си остани при твоите бои.

После и двамата млъкват. Хора бързат покрай тях влакове пристигат и заминават. Шумно и студено е и мирише на застоял въздух.

— Идеята не беше добра.

— Да. Неруда не е непременно бомба за добро настроение.

— Не. Той прави така, че ти да ми липсваш. Макар че още стоиш тук пред мен.

— Той иска да остана.

— Тогава остани.

— Дора.

— Знам.

— Ще се видим много по-рано от скоро.

— Да, знам.

— Не плачи.

— Няма да плача само тогава, когато престанеш да броиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждам устните ти, които се мърдат, виждам очите ти, които вече се скриват зад клепачите.

— Не, нали те гледам. Не мога да си позволя да не те гледам.

— Остани.

— Дора.

— Мисля, че няма да мога тук.

— Ти също не си взе сбогом с мен.

— Кога?

— В онзи ден, когато седях на нашата скала и те чаках. Ти така и не дойде. Никога.

— Това вече не си го спомням добре.

— Аз те мразех.

— Не ти вярвам.

— Исках да умра.

— Аз съм сигурна, че исках да дойда. Ти беше всичко за мен, а те отнеха от мен и аз не можех да направя нищо, бях още толкова малка и можех само да плача и да мразя живота си, лежах в леглото си и държах в ръка картината, моя портрет, който ти ми нарисува, и мислех за теб и… — Дора не издържа повече. Налага се Лука да я стисне много силно, за да не се свлече на мръсния сив под на перона. — Спомних си всичко! Всичко! Знам как беше, отново се сетих! Всичко се върна, виждам го! — Триумфиращият й глас е слаб.

Лука се бори с целия свят. И с вълнението на Дора. Тя става почти неудържима. Добре, че изведнъж се изправя. И го поглежда отчаяно. Но кого вижда тук? Полека-лека Лука го обзема страх.

— Ти няма да се върнеш повече, сега ще ме напуснеш и ние никога повече няма да се видим…

— Дора, има само мен и теб, и сега сме възрастни хора, и нищо и никой не може да ни раздели и да ни попречи да прекараме живота си заедно. Така е и така ще бъде винаги.

Лука знае, че няма много време, няма и въздух, липсват му всички животоспасяващи вещества, той усеща как клепачите му се затварят, и ето че вече брои: едно, две, три, четири, пет… а после целувката на Дора го изважда от мрака. Всичко става толкова бързо. Без истински преходи, които да направят разбирането по-лесно.

На всичкото отгоре влакът вече е пристигнал. Точно. Колко често се случва това?! Особено пък във Франция?! Къде останаха хубавите времена, когато трябваше да чакаш влака по половин или един час?! Влакът е на перона. Две минути престой. Тоест — толкова кратък, че не си заслужава да се споменава. Лука е на стъпалото.

— El amor supo entonces que se llamaba amor. Y cuando levante mis ojos a tu nombre, tu corazôn de pronto dispuso mi camino. Трийсет и седми сонет. Непременно го погледни. Това е отговорът на всичко. Запомни го! Непременно го запомни!

Влакът тръгва.

Влакът излезе от гарата и повече не се вижда. Не се мярка дори подобно на безопасна, малка, бягаща змия. Изчезна, сякаш никога не го е имало.

Дора продължава да стои неподвижно там.

Лука.

Страх я е.