Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (27)

25

Близо два месеца, откакто Дора за първи път след шестнайсет години се завърна в Макарска и Лука стана баща, след като целия ден и почти цяла нощ се люби с Дора. Близо два месеца, откакто Дора и Лука станаха отново неразделни. Никой не се чуди. Никой не задава въпроси. Дори и онези, които ги осъждат и смятат, че така не бива. Но всички говорят. Всички зяпат заинтригувано, защото подобно нещо в Макарска досега не се е случвало. Никой не им се присмива. Защото във въздуха все още витае нещо странно, когато Дора и Лука са заедно. Не може да се нарече нито мир, нито буря. Ухае на мандарини и на печени бадеми и на море и на току-що изпечени бисквити и на пролет. Сякаш двамата са загърнати в облак. Някои твърдят, че той, облакът, бил тюркоазен, други пък, че бил оранжев. Домица, престарялата жена без възраст, която все така седи пред къщата си в края на гората между крайбрежната алея и плажа, казва, че бил светлосин, почти бял като небето лете. Казва го и кима многозначително, и затваря слепите си очи. Откакто преди двайсет и три години тя предсказа земетресението, хората малко се страхуват от нея, някои дори изпитват респект, ала постоянно ходят при нея за съвет. Най-вече млади, влюбени жени. Домица се надява, че и Дора скоро ще дойде да я посети. Тя твърди, че знаела точно какво трябва да направи Дора. Някои се кълнат, че били видели на рафта с билки у Домица плик с името на Дора.

Дора отдавна вече не живее в хотела. Стана твърде скъпо, а тя още не е достатъчно известна. Скоро след пристигането й в Макарска тя посети леля Мария, която все още пече приказно вкусни шоколадови кейкове и се зарадва да види Дора. Защото през всичките тези години Мария нямаше почти никакъв контакт с братовчедка си Хелена, тъй че не знаеше и нищо, ама нищичко, за Дора, за нейните успехи, нито за раздялата на родителите й и за новия живот на Хелена. Дора не прекарва много време вкъщи, в малката стаичка, която леля й любезно й предостави, но Мария се задоволява и с малко, „По-добре от нищо“, казва тя и се усмихва, и когато Дора не нощува вкъщи, тя не й се кара, а измайсторява някоя вълшебна торта, та да привлече Дора у дома и да я задържи тук. Леля Мария също чува какво говорят хората, ала не се намесва. Вижда колко щастлива е Дора, вижда как очите и цялото лице на Лука сияят, когато идва да взема Дора от къщи. Мария не може да каже нищо, понеже и тя все още помни онова време, когато те бяха деца, Дора и Лука, и затова всичко й става ясно и тя само казва на хората: „Спомнете си за тогава!“ и те го правят, спомнят си, като истински слонове, и по лицата им се появяват бръчки, защото не знаят как ще свърши всичко това, а което е още по-лошо за тях — вече не знаят какво да мислят, кой е добър и кой лош. И така хората в Макарска си остават постоянно извънредно много заети, подобно нещо този град не е преживявал никога досега.

Дора не я интересуват тези хора, не я е грижа, тя се радва на подкрепата на леля си, това й стига. Но и много други хора са мили към нея. Не й беше трудно да си намери работа в туристическата агенция: придружава френско говорещи гости, не са много на брой, та затова тя има много свободно време; от друга страна обаче, те дават щедри бакшиши, най-вече, когато узнават, че тя е актриса и е тук заради любовни дела. Така че тя има достатъчно пари. Всъщност на нея така или иначе не й трябва много. Стигат й Лука и шоколадовият кейк на леля й. Че какво по-добро има за тялото и душата?

Когато тази вечер, след излета с Лука, тя се връща вкъщи, щастлива и малко раздърпана, пред входната врата я чака млада жена. Първата мисъл на Дора е: Клара. Обаче това почти момиченце със светлоруси коси й се струва някак познато, напомня й за някого, за нещо, случило се преди невъобразимо много години в един друг живот. Тя усеща как вътре в нея се надига вълнение и топлина, и се усмихва, макар лицето на посетителката да остава сериозно.

— Ти си Дора — казва тя. Не е въпрос. И не чака отговор. — Аз съм Ана. Сестрата на Лука.

— Ана… — Естествено! Разбира се! Първата жива публика на Дора. — Ана. Колко хубаво.

— Аз пък не съм много сигурна в това — казва Ана много бавно, сякаш трябва подробно да размисля над всяка отделна дума, да я търси из скритите лабиринти на мозъка си. Сякаш от последната им среща насам е живяла на самотен остров и вече не владее езика, говоренето като такова.

Дора протяга ръка към Ана, но не я докосва. В лицето на Ана се вижда нещо, някаква дълбока тревога, някаква нарочна решителност, но и потиснат копнеж. Затова Дора не прави нищо. Чака. Ана мълчи. Дора не я кани в къщата. Просто чака следващите думи на Ана.

И изобщо, добре е да изчакваш, когато има неяснота. Минават минути. Двете само се гледат.

— Трябва да говоря с теб.

— С удоволствие.

— Искам да се махнеш, да си вървиш. Там, откъдето си дошла.

Дора не казва нищо, чака. Обаче е малко изненадана все пак.

— Лука си има семейство. Дъщеря. Ти не си му нужна. Остави го. Той би могъл да бъде щастлив с двете, ти само трябва да го оставиш на мира.

Дора обмисля какво да прави, но не й възразява. С всяка дума, която Ана сега започва да изрича все по-бързо, сякаш най-сетне е открила скривалището в мозъка си, тя все повече се обърква.

— Той харесва Клара, те ходят толкова отдавна, познават се цяла вечност, преживели са заедно много неща и са минали през много. Клара вече загуби едно дете от него, те имат минало. Тя винаги е живяла за него, никога не го е изоставяла, никога не се е местила, никога не го е забравяла, никога и за нищо на света, винаги е питала за него, не се е срамувала или нещо такова, не, на нея може да се разчита. А ти, ти така и така ще изчезнеш пак, без да кажеш и дума, ще го напуснеш и пак ще го нараниш, а аз пак ще трябва да се грижа за всичко, за него и за семейството му, ти изобщо няма да се замислиш, просто ще се махнеш, за да станеш актриса; както чувам, наистина си станала такава, моите поздравления, тогава значи имаш това, което винаги си искала, твои снимки в списанията, какво още търсиш в Макарска, никой не те ще тук…

Дора прави крачка напред, иска да я прегърне, защото в този миг Ана е най-много на три-четири години, и Дора я разбира и знае какво й е било, когато всички са си отишли, баща, майка, брат, а и Дора я е нямало, тя си тръгна първа. Затова тя иска да прегърне Ана и да се извини, ала Ана я изненадва, и себе си изненадва, като удря на Дора плесница.

Дора се хваща за бузата, а Ана я зяпва.

— Съжалявам. Извини ме, моля. — И после Ана хуква, като котка пред зло куче.

Отпърво Дора понечва да се затича след нея, после се сеща, че я чака малка група белгийски туристи, за да ги разведе из ресторантьорския пейзаж на Макарска.

Разтърква парещата си буза и влиза в къщата. Горе на стълбите стои леля Мария и клати глава. „Дорице моя, мило дете“, казва с укор тя. Какво ще излезе от това, питат угрижените й очи, докъде ще доведе? Мария не разбира много от тези неща, никога не е била сгодена, не се е женила, грижела се е за родителите си и е пекла сладкиши и си е мислела, че това е всичко. Единственото й притеснение в нейното съществувание е бил въпросът дали маята ще бухне, или не. Животът трябва да бъде толкова простичък, мисли си Мария. А после идва това. Дора. Нейната малка Дора.

В полунощ пред хотел „Метеор“, най-новия и най-големия в града, Дора се разделя с туристите, прегръщат се, целуват се и Дора бавно тръгва към Парк хотела, където Лука е нощна смяна. Върви по крайбрежната алея в залива Доня Лука. Не бърза. Крачките й са предпазливи, сякаш е препила, което, разбира се, не е правила. Тя гледа пръстите си в сандалите и размишлява. И се стряска, когато в полезрението й се появяват още един чифт женски крака. Ана.

Ана изглежда уморена. Сякаш е била заспала и някой я е събудил и насила я е завлякъл дотук.

— Трябва да говоря с теб.

— Това някакъв евфемизъм за шамаросване ли е?

— Съжалявам. Наистина.

Дора не отвръща нищо. Както бе казано, тя размишлява. Освен това е и доста късно. А и Лука я чака. Макар че този разговор беше отдавна назрял и можеше да стане интересен.

— Не знам защо го направих.

— Вероятно си била бясна.

— Може би, но нямам право да го правя всъщност.

Дора не споделя какво мисли, нито какво според нея е разгневило така Ана. Както бе казано вече, късно е. А и Лука я чака.

— Аз не мога да си те спомня толкова добре, обаче чувството си остана. И табуто над твоето име — усмихва се срамежливо Ана. Дора също се усмихва. Тя разбира. Тя също си имаше нейни табута. В продължение на шестнайсет години.

— И сега какво?

— Какво възнамеряваш да правиш, това е въпросът — Ана поглежда Дора уморено и изпълнена с очакване.

— Не знам. Обичам Лука. И той ме обича.

— Но той е женен. И има дете.

— Той се е оженил по погрешни причини за грешната жена. Той обича мен, аз съм неговият живот. Нищо друго няма значение. — Дора също е уморена и всъщност не й е приятно да обяснява неща, които засягат само нея и Лука.

— Това е много себично и безотговорно.

— Ти искаш ли той да прекара целия си живот с жена, която не обича, знаейки много добре, че мен ме има някъде на този свят? Ти това ли искаш за брат си? — Дора усеща как сълзите напират в очите й. Прави крачка встрани и понечва да си тръгне. Ана я хваща за ръката и Дора се спира.

— Аз искам той да е щастлив, но въпреки това той има задължения. Човек не бива да мисли само за себе си.

Дора я гледа дълго, без да казва нищо. Няма повече нищо за казване. Ана има право да мисли каквото си иска. Дора не е длъжна да я убеждава в нищо, това не е нейна задача.

— Сега искам да тръгвам — казва Дора едва чуто.

— При Лука ли?

— Да. — И Дора отблъсква от себе си ръката на Ана и се отдалечава, бавно и колебливо.

Когато стига до каменните стъпала, чува Ана да казва: „Мразя те“ и тези думи я улучват остро. Усеща болка в цялото тяло, както при не особено успешен скок от десетметров трамплин. Хуква нагоре по стъпалата и останала без дъх, спира пред остъкления вход на хотела. Вижда Лука да стои на рецепцията и да говори с бармана Йоцо, който очевидно си тръгва. Смеят се високо, а Йоцо пляска с длан по крачола на панталона си. Очите на Лука греят в зелено, като, като… Ах, Дора няма представа като какво, няма подходящо сравнение, но те й принадлежат, тези очи. И само това има значение. Тя влиза. Лука я съзира и престава да се смее. Разперва ръце. Дора е у дома си.