Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (7)

VII

На остъклената врата един афиш известяваше, че „Пианистът Уолдо Блънт свири всяка вечер от осемнадесет до двадесет и един часа в бара на хотел «Хилтън»“.

Барът беше претъпкан и нямаше никакви места освен един празен фотьойл на масата на някакъв японец, който носеше очила с позлатени рамки. Той не ме разбра, когато се наведох към него, за да поискам разрешение да седна, а когато го направих, не ми обърна никакво внимание.

Клиентите, американци и японци, влизаха, подвикваха си и говореха все по-силно. Спираха се между масите. Някои бяха с чаши в ръка и се подпираха на облегалките на креслата. Една млада жена даже беше кацнала на коленете на някакъв мъж със сиви коси.

Уолдо Блънт пристигна с четвърт час закъснение и седна пред пианото. Дребен възпълен мъж, с оголено чело и тънки мустачки. Беше облечен в сив костюм. Най-напред извърна глава и хвърли поглед към масите, около които хората се скупчваха. Поглади с дясната си ръка клавиатурата на пианото и удари няколко акорда наслуки. Имах късмет, че се намирах на една от най-близките до него маси.

Той подхвана една мелодия, мисля, че беше „По кейовете на стария Париж“, но шумът от гласовете и пристъпите на смях правеха музиката едва доловима и дори аз, разположен съвсем близо до пианото, не успявах да уловя всички звуци. Той продължаваше невъзмутимо, е изправени гърди и наведена глава. Беше ми мъчно за него, казвах си, че през един период от живота му сигурно са го слушали, когато е свирел. После навярно е трябвало да привикне към това непрекъснато бръмчене, заглушаващо музиката му. Какво щеше да каже, когато произнесях името на Гей Орлова? Щеше ли това име да го извади за миг от безразличието, с което продължаваше да свири своя откъс? Или то нямаше да му припомни нищо, както тези тонове на пианото, които не успяваха да надмогнат шумотевицата на разговорите?

Малко по малко барът се беше опразнил. Бяхме останали само японецът с очилата с позлатени рамки, аз и в дъното младата жена, която бях видял върху коленете на мъжа със сиви коси и която седеше сега до един червендалест здравеняк в светлосин костюм. Разговаряха на немски. И то твърде шумно. Уолдо Блънт свиреше една бавна мелодия, която знаех добре.

Той се обърна към нас.

— Искате ли да изсвиря нещо специално, госпожи и господа? — попита той с безизразен глас, в който се долавяше лек американски акцент.

Японецът до мене не реагира. Стоеше неподвижно, с гладко лице и аз се уплаших, че го виждам да се поклаща в креслото си при най-малкия повей на въздуха, защото това навярно беше балсамиран труп.

— „Заг варум“^[1], ако обичате — подхвърли с дрезгав глас жената в дъното.

Блънт кимна леко и започна да свири „Заг варум“. Намалиха светлината в бара, както на някои дансинги при първите тактове на бавна мелодия. Те се възползваха от това, за да се целуват, и ръката на жената се плъзгаше в отвора на ризата на червендалестия здравеняк все по-надолу. Позлатените очила на японеца хвърляха кратки отблясъци. Пред пианото Блънт приличаше на подскачащ автомат — мелодията „Заг варум“ изисква да се взимат непрекъснато акорди по клавиатурата.

За какво ли си мислеше, докато зад него един едър червендалест мъж галеше бедрото на една руса жена, а един балсамиран японец седеше на креслото в бара на „Хилтън“ от няколко дена? Той не мислеше за нищо, бях сигурен. Блуждаеше в някакво все по-непроницаемо вцепенение. Имах ли право да го изтръгвам внезапно от това вцепенение и да пробуждам у него нещо болезнено?

Червендалестият здравеняк и блондинката напуснаха бара, сигурно за да наемат стая. Мъжът я дърпаше за ръката и тя насмалко не се препъна. Бяхме останали само аз и японецът.

Блънт се обърна отново към нас и рече студено:

— Искате ли да ви изсвиря друга мелодия?

Японецът не трепна.

— „Какво остава от нашата любов“, ако обичате, господине — казах аз.

Той свиреше песента странно бавно и мелодията изглеждаше проточена, затънала в някакво блато, откъдето звуците се откъсваха с мъка. От време на време спираше да свири като изтощен и залитащ пътник. Погледна часовника си, внезапно стана и сведе глава към нас:

— Господа, часът е единайсет. Лека нощ.

Той излезе. Аз го последвах, оставяйки балсамирания японец в криптата на бара.

Блънт мина по коридора и прекоси пустия хол. Настигнах го.

— Господин Уолдо Блънт?… Бих искал да говоря с вас.

— По какъв повод?

Той ми хвърли уплашен поглед.

— По повод на някого, когото сте познавали… Една жена, която се наричаше Гей. Гей Орлова…

Стоеше неподвижен насред хола.

— Гей…

Очите му се изблещиха, сякаш светлината на прожектор беше насочена към лицето му.

— Вие… вие сте познавали… Гей?

— Не.

Бяхме излезли от хотела. Върволица от мъже и жени във вечерно облекло с крещящи цветове — дълги рокли от зелено или небесносиньо кадифе и виненочервени смокинги — чакаше такси.

— Не бих искал да ви безпокоя…

— Не ме безпокоите, — рече ми той със загрижен вид. — Толкова отдавна не съм чувал да се говори за Гей… Но вие кой сте?

— Неин братовчед. Аз… бих искал да узная подробности за нея…

— Подробности?

Той си търкаше слепоочието с показалец.

— Какво искате да ви кажа?

Бяхме поели по една тясна уличка покрай хотела, която водеше към Сена.

— Трябва да се върна в къщи — каза ми той.

— Ще ви придружа.

— Е добре, наистина ли сте братовчед на Гей?

— Да. Нашето семейство иска да има сведения за нея.

— Тя умря отдавна.

— Зная.

Вървеше с бърза крачка и аз едва го следвах. Опитвах се да се сниша до неговия ръст. Бяхме стигнали до кея „Бранли“.

— Живея отсреща — каза ми той, като посочи отвъдния бряг на Сена.

Тръгнахме по моста „Бир Хакеим“.

— Не мога да ви дам много сведения. Познавах Гей твърде отдавна.

Беше забавил ход, сякаш се чувствуваше в безопасност. Може би дотук беше вървял бързо, защото е мислел, че го следят. Или за да ми се отскубне.

— Не знаех, че Гей е имала семейство — каза ми той.

— Да… да… по линия на Георгиадзе…

— Моля?

— Семейство Георгиадзе… Дядо й се казваше Георгиадзе…

— Аха…

Той се спря и се облегна на каменния парапет на моста. Не можех да го последвам, защото щеше да ми се завие свят. Така че стоях прав пред него. Колебаеше се дали да говори.

— Знаете ли… че бях женен за нея?

— Зная.

— Откъде знаете?

— Беше отбелязано в стари документи.

— Ние работехме заедно в едно нощно заведение в Ню Йорк… Аз свирех на пиано… Тя пожела да се омъжи за мене само защото искаше да остане в Америка и да няма разправии с емигрантските власти…

Той клатеше глава при този спомен.

— Тя беше леко момиче. После ходеше при Лъки Лучано… Беше се запознала с него, когато минаваше през казиното на Палм Айлънд…

— Лучано ли?

— Да, да, Лучано… Тя беше с него, когато той се остави да го арестуват в Арканзас… После срещна един французин и узнах, че заминала за Франция с него…

Погледът му се беше прояснил. Усмихваше ми се.

— Приятно ми е, господине, че мога да говоря за Гей… Над нас премина метрото в посока към десния бряг на Сена. После друго в обратна посока. Грохотът им заглуши гласа на Блънт. Той говореше, виждах го по движението на устните му.

— … Най-хубавото момиче, което съм познавал…

Този откъслек от изречение, който успях да доловя, силно ме обезкуражи. Стоях на някакъв мост, нощем, с човек, когото не познавах, като се опитвах да му изтръгна подробности, които биха ме осведомили за самия мене, а шумът от метрото ми пречеше да го чуя.

— Не искате ли да отидем малко по-нататък?

Но той беше така отнесен, че не ми отговори. Без съмнение много отдавна не беше мислил за тази Гей Орлова, тъй че всичките спомени, свързани с нея, изплуваха сега и го зашеметяваха като морски бриз. Той стоеше там, опрян на парапета на моста.

— Наистина, не искате ли да отидем по-нататък?

— Познавали ли сте Гей? Срещали ли сте я?

— Не. Тъкмо заради това са ми нужни подробности.

— Тя беше руса… със зелени очи… Блондинка… много особена… Как да ви кажа? Пепелява блондинка…

Пепелява блондинка. И която може би е изиграла важна роля в живота ми. Трябва да разгледам снимката й внимателно. И малко по малко ще си спомня всичко. Освен ако той не успее да ме насочи към по-точна следа. Какъв късмет, че намерих този Уолдо Блънт!

Хванах го за ръка, защото не можехме да останем повече на моста. Вървяхме по кея „Паси“.

— Видяхте ли я отново във Франция? — попитах го аз.

— Не. Когато пристигнах във Франция, тя беше вече умряла. Самоуби се…

— Защо?

— Често ми казваше, че се страхува да остарее…

— Кога я видяхте за последен път?

— След историята с Лучано тя срещна французина. Видяхме се няколко пъти тогава…

— Вие познавахте ли този французин?

— Не. Тя ми каза, че щяла да се омъжи за него, за да получи френско поданство… Беше й мания да има поданство…

— Но вие бяхте ли разведени?

— Разбира се… Бракът ни трая шест месеца… Точно колкото да се успокоят емигрантските власти, които искаха да я изпъдят от Съединените щати…

Трябваше да се съсредоточа, за да не изгубя нишката на неговата история. На всичко отгоре гласът му беше много глух.

— Тя замина за Франция… И аз не я видях повече… Докато научих за… самоубийството й…

— Как узнахте?

— От един американски приятел, който познаваше Гей и по това време беше в Париж. Той ми изпрати една малка изрезка от вестник…

— Запазихте ли я?

— Да. Сигурно е у дома в някое чекмедже.

Стигнахме равнището на градините на Трокадеро. Фонтаните бяха осветени и имаше голямо движение. Туристите се скупчваха пред фонтаните и по моста „Йена“. Октомврийска съботна вечер, но поради мекото време, разхождащите се хора и дърветата, чиито листа още не бяха опадали, човек би казал, че е съботна вечер през пролетта.

— Живея малко по-нататък…

Отминахме градините и поехме по авеню „Ню Йорк“. Там, под дърветата на кея, изпитах неприятното усещане, че бълнувам. Бях вече изживял живота си и бях само едно провидение, блуждаещо сред мекия въздух на съботната вечер. Защо да искам да възстановявам прерязаните връзки и да търся проходи, зазидани отдавна? И дори това възпълничко мустакато човече, което вървеше край мене, не ми изглеждаше истинско.

— Странно, изведнъж си спомних името на французина, с когото Гей се беше запознала в Америка…

— Как се е казвал? — попитах аз с треперещ глас.

— Хауърд… Това беше фамилията… не името му… Почакайте… Хауърд и още нещо…

Аз се спрях и се наведох над него.

— Хауърд и какво?…

— Дьо… дьо Лус. Л-у-с. Хауърд дьо Лус… Хауърд дьо Лус… впечатли ме това име… наполовина английско… наполовина френско… или испанско.

— А малкото му име?

— Ами…

Той направи безпомощен жест.

— Не знаете ли как е изглеждал?

— Не.

Показах му снимката, на която Гей беше със стария Георгиадзе и с оня, за когото мислех, че съм аз.

— А каква професия е имал тоя Хауърд дьо Лус?

— Гей ми каза, че бил от благородническо семейство… Нищо не правеше.

Той се изкиска.

— Да… да… почакайте… Спомням си… Беше направил дълъг престой в Холивуд… И там, Гей ми каза, че бил довереник на актьора Джон Джилбърт…

— Довереник на Джон Джилбърт?

— Да… В края на живота на Джилбърт…

Колите профучаваха по авеню „Ню Йорк“, без да се чуват моторите им, и това засилваше усещането за сън, което изпитвах. Те се точеха със сподавен, но плавен шум, като че ли се плъзгаха по вода. Стигнахме до височината на мостчето, което предшествува моста „Алма“. Хауърд дьо Лус. Възможно беше това да е моето име. Хауърд дьо Лус. Да, тези срички събуждаха нещо у мене, нещо бегло като отблясъка на луна върху някакъв предмет. Ако аз бях този Хауърд дьо Лус, сигурно съм дал доказателства за известна оригиналност в живота си, щом като сред толкова по-почтени и привлекателни професии съм избрал тая на „довереник на Джон Джилбърт“.

Точно преди Музея на модерното изкуство свихме в една малка улица.

— Тук живея — каза ми той.

Асансьорната лампа не работеше, а стълбищното осветление угасна тъкмо когато потеглихме нагоре. В тъмното чувахме смехове и музика.

Асансьорът спря и аз усетих до себе си как Блънт се опитваше да напипа дръжката на етажната врата. Отвори я, а аз се блъснах в него на излизане от асансьора, защото беше истинска тъмница. Смеховете и музиката идеха от етажа, на който се намирахме. Блънт превъртя някакъв ключ.

Беше оставил открехната вратата зад нас, намирахме се сред един вестибюл, слабо осветен от крушка, която висеше на тавана. Блънт стоеше объркан. Питах се дали не трябваше да си отида. Музиката беше оглушителна. Откъм апартамента се появи млада рижа жена по червена хавлия. Тя ни изгледа един след друг с учудени очи. Охлабената й хавлия откриваше гърдите й.

— Жена ми — каза Блънт.

Тя ми кимна леко и придърпа краищата на хавлията към шията си.

— Не знаех, че ще се върнеш толкова рано.

И тримата стояхме неподвижни под мътната светлина, придаваща особена бледнина на лицата, а аз се извръщах към Блънт.

— Можеше да ме предупредиш — каза й той.

— Не знаех…

Дете, уловено в лъжа на местопрестъплението. Тя наведе глава. Оглушителната музика беше замлъкнала и последва мелодия на саксофон, толкова чиста, че се стапяше във въздуха.

— Много ли сте? — попита Блънт.

— Не, не… няколко приятели.

През открехнатата врата се подаде глава на блондинка с много къси коси и светло, почти розово червило на устните. После друга глава — на кестеняв мъж с матова кожа. Светлината на крушката придаваше на тези лица вид на маски, а брюнетът се усмихваше.

— Трябва да се върна при приятелите си… Прибери се след два или три часа…

— Много добре — каза Блънт.

Тя напусна вестибюла след двамината, и затвори вратата. Чуха се смехове и шум от гоненица. После отново — оглушителната музика.

— Елате — каза ми Блънт.

Озовахме се на стълбището. Блънт запали осветлението и седна на едно стъпало. Направи ми знак да седна до него.

— Жена ми е много по-млада от мене… Трийсет години разлика… Човек не трябва да се жени за жена, много по-млада от него… Никога…

Беше сложил ръка върху рамото ми.

— Не върви така… Няма такъв случай, в който да върви… Запомнете това, драга…

Осветлението угасна. Очевидно Блънт нямаше желание да го запали. Нито пък аз впрочем.

— Ако Гей ме видеше…

Той избухна в смях при тази мисъл. Странен смях в тъмното.

— Нямаше да ме познае… Оттогава съм напълнял най-малко с трийсет кила…

Нов пристъп на смях, но различен от предишния, по-нервен, пресилен.

— Щеше да се разочарова много… Давате ли си сметка? Пианист в хотелски бар…

— Защо пък да се разочарова?

— И след един месец ще бъда безработен…

Той стискаше мускула на ръката ми горе.

— Гей мислеше, че ще стана втори Коул Портър.

Женски викове долетяха внезапно от апартамента на Блънт.

— Какво става? — попитах.

— Нищо, забавляват се.

Мъжки глас врещеше: „Ще ми отвориш ли, ще отвориш ли, Дани?“ Смехове. Затръшна се врата.

— Дани е жена ми — прошепна ми Блънт.

Стана и запали осветлението.

— Хайде да се освежим.

Прекосихме площадчето пред Музея на модерното изкуство и седнахме на стъпалата. Виждах в ниското, по авеню „Ню Йорк“, как преминават колите, единствен признак, че все още имаше живот. Край нас всичко беше пусто и застинало. Дори Айфеловата кула, която забелязвах отвъд, на другия бряг на Сена, толкова успокояваща обикновено, ми приличаше на купчина опожарена железария.

— Тук може да се диша — рече Блънт.

Наистина прохладен вятър духаше над площадчето, над статуите, хвърлящи черни сенки, и над големите колони в дъното.

— Искам да ви покажа снимки — казах на Блънт.

Извадих от джоба си един плик, отворих го и измъкнах оттам две снимки — тази, на която Гей Орлова беше със стария Георгиадзе, и с мъжа, за когото мислех, че съм аз, и другата, на която тя бе момиченце. Подадох му първата снимка.

— Тук нищо не се вижда — промърмори Блънт.

Той щракна със запалка, но трябваше няколко пъти да повтори, защото вятърът угасяваше пламъка. Той го заслони с длан и приближи запалката към снимката.

— Виждате ли един мъж на снимката? — попитах аз. — Вляво… Най-вляво…

— Да.

— Познавате ли го?

— Не.

Беше се надвесил над снимката с ръка на челото, като козирка, за да запази пламъка на запалката.

— Не намирате ли, че прилича на мене?

— Не зная.

Той се взира още няколко мига в снимката и ми я върна.

— Гей беше точно такава, когато се запознах с нея — каза той с тъжен глас.

— Вземете, ето една нейна снимка като дете.

Подадох му другата снимка и той я разгледа под пламъчето на запалката, все така с ръка на челото, в положението на часовникар, вършещ особено прецизна работа.

— Била е хубаво момиче — рече той. — Нямате ли други нейни снимки?

— За съжаление не… А вие?

— Имах една снимка от сватбата ни, но я загубих в Америка… Даже питам се дали съм запазил изрезката от вестника за самоубийството й…

Американският му акцент, отначало едва доловим, ставаше все по-силен и по-силен. Умората?

— Често ли трябва да чакате така, за да се приберете?

— Все по-често. А пък всичко започна добре… Жена ми беше много мила.

Той запали трудно цигара поради вятъра.

— Гей щеше да се учуди, ако ме видеше в това положение. Приближи се до мене и сложи ръка на рамото ми.

— Не намирате ли, драги, че тя е имала право да изчезне, преди да е станало много късно?

Изгледах го. Всичко беше закръглено у него. Лицето му, сините му очи и даже малките му мустачки, оформени в полудъга. И устата му също, и възпълните му ръце. Напомняше ми за балончетата, които децата държат за връвчица, и понякога ги пускат, за да видят колко високо ще се вдигнат в небето. Дори и името му Уолдо Блънт беше надуто като един от тези балони.

— Съжалявам, драги… Не можах да ви дам много подробности за Гей…

Усещах, че е натежал от умора и униние, но го наблюдавах отблизо, защото се боях да не би да отлети при най-слабия полъх на вятъра и да ме остави сам с моите въпроси.