Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (32)

XXXII

Валпараисо. Тя стои права до стъклото на задната платформа на трамвая, притисната сред тълпата пътници, между един човечец с тъмни очила и една кестенява жена с глава на мумия, ухаеща на теменужен парфюм.

Скоро почти всички ще слязат на спирката на площад „Ечаурен“ и тя ще може да седне. Тя идва само два пъти седмично във Валпараисо за курсовете, защото живее на хълмовете, в квартал „Серо Алегре“. Там държи една къща под наем, където е организирала своя курс по танци.

Не съжалява, че е напуснала Париж след счупването на глезена си преди пет години, когато е разбрала, че няма да може да танцува повече. Тогава е решила да замине, да прекъсне всички връзки с предишния си живот. А защо Валпараисо? Защото там тя познаваше някого, един бивш танцьор от балета на Куевас.

Тя не възнамерява да се връща в Европа. Ще остане тук във високия квартал, ще води курсовете си и накрая ще забрави своите стари снимки по стените от времето, когато е била в ротата на полковник Базил.

Рядко си спомня за живота преди катастрофата. Всичко е объркано в главата й. Обърква имената, датите, местата. Обаче един спомен се повтаря периодически, два пъти в седмицата в един и същи час, на едно и също място — един спомен, по-ясен от другите.

Това е в мига, когато трамваят спира, както тази вечер, в подножието на авеню „Ерасурис“. Това авеню, засенено от дървета, което се изкачва под лек наклон, й напомня улица „Жуи ан Жозас“, където живееше като дете. Тя вижда отново къщата на ъгъла с улица „Доктор Кюрзен“, плачещата върба, бялата бариера, протестантския храм отсреща, а долу, в ниското, хотелчето „Робии Худ“. Спомня си за една неделя, различна от другите. Кръстницата й беше дошла да я види.

Не знае нищо за тази жена с изключение на името й — Дьониз. Имаше кола с гюрук. Оная неделя я придружаваше един кестеняв мъж. Тримата отидоха да ядат сладолед и караха лодка, а вечерта, тръгвайки от Версай, за да я заведат на „Жуи ан Жозас“, се спряха пред един панаир. Тя се беше качила с кръстницата си Дьониз на една количка в „Луна парк“, кестенявият мъж ги гледаше.

Искаше да знае нещо повече. Точно как са се казвали двамата? Къде са живеели? Какво е станало с тях оттогава? Ето въпросите, които си задаваше тя, докато трамваят се изкачваше по авеню „Ерасурис“ към квартал „Серо Алегре“.