Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (38)

XXXVIII

Слязох от влака в Саланш. Беше слънчево. На гаровия площад чакаше автобус със запален мотор. Единственото такси беше гарирано до тротоара. Качих се в него.

— До Межев — казах на шофьора.

Той потегли. Около шейсетгодишен мъж с прошарени коси, облечен в канадка с проскубана кожена яка. Смучеше бонбон или някакво хапче.

— Хубаво временце, а? — каза ми той.

— А, да…

Гледах през прозореца и се опитвах да позная пътя, по който се движехме, но незаснежен, той не приличаше на някогашния. Слънчевите петна по боровете и поляните, сводестите гъсталаци над пътя, всичките тези нюанси на зеленото ме изненадваха.

— Не мога да позная пейзажа — рекох на шофьора.

— Идвали ли сте вече тука?

— Да, много отдавна… и имаше сняг…

— Не е същото, когато има сняг…

Извади от джоба си кръгла металическа кутийка и ми я подаде.

— Искате ли една „Валда“?

— Благодаря.

Той също взе едно драже.

— Оставих цигарите преди седмица… Докторът ми препоръча да смуча „Валда“… Вие не пушите ли?

— Аз също ги отказах… Кажете ми… Вие от Межев ли сте?

— Да, господине.

— Познавах едни хора в Межев… Ще ми се да узная какво е станало с тях… Познавах например един тип, който се казваше Боб Бесон…

Той забави и се обърна към мене.

— Робер ти? Треньорът по ски?

— Да.

Той поклати глава.

— Бяхме съученици.

— Какво е станало с него?

— Умря. Уби се, като скачаше от трамплина преди няколко години.

— Ами…

— Том можеше да направи нещо по-добро… но… Познавахте ли го?

— Не много добре.

— Робер беше навирил нос от млад, заради клиентите му…

Той отвори металическата кутийка и глътна едно драже.

— Умря на място… както скачаше…

Автобусът ни следваше на двайсетина метра. Светлосин автобус.

— Той нали имаше един приятел руснак? — попитах.

— Руснак ли? Бесон, приятел на руснак?

Той не разбираше какво исках да кажа.

— Знаете ли, в същност Бесон не беше интересен тип. Той имаше калпав характер…

Разбрах, че няма да каже нищо друго за Бесон.

— Да знаете една хижа в Межев, която се казва „Южен кръст“?

— „Южен кръст“ ли?… Има много хижи, които са се наричали така…

Протегна ми отново кутията с дражетата и аз си взех едно.

— Хижата беше над един път — казах аз.

— Кой път?

Е да, кой път? Този, който виждах в спомените си, приличаше на всеки друг планински път. Как да го намеря? И може би хижата не съществуваше вече. А даже и да съществуваше…

Наведох се към шофьора. Брадичката ми се допря до яката на канадката му.

— Откарайте ме на гарата в Саланш — казах му аз.

Той се извърна към мене. Изглеждаше изненадан.

— Както желаете, господине.