Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (9)

9

За да се намирам на работа, докато чакам, извадих чиниите от миялната машина. Изчистих си стаята с прахосмукачка. Изметох предната веранда. Сплесках няколко кашона за рециклиране. Напомпах гумите на колелото на мама. Измих купата за вода на Флип. И избърсах всички огледала в къщата. Както и огледалата и в двете коли. Всъщност, все още чистех огледалото за обратно виждане в „Камри“-то, когато Кели пристигна и избибка с клаксона. Беше с малка оранжева „Сивик“ — от онези сладурски колички от края на 70-те.

Слезе от колата и се приближи, а аз се представих и изтървах шишето „Уиндекс“ върху пръстите на краката й.

— О, боже, съжалявам — казах аз. Тя носеше чехли и имаше много малки нокти на пръстите на краката. Бяха лакирани в бяло.

— Чакай — каза тя, — ще последва едно закъсняло „ох“. — После вдигна пръст. След малко каза „ох“.

За да й се реванширам, измих и нейните огледала, а после ги избърсах.

— Тук има едно петънце — каза тя, посочвайки го, а аз се заех със страничното й огледало. Хубаво беше, че имах нещо за вършене, понеже не знаех какво да кажа. Сигурно е решила, че съм готин, с шишето „Уиндекс“ и прочее.

Потеглихме на север. Беше от онези хора в „Сити Хай“, с които посещавахме едни и същи часове, харесвахме едни и същи учители и тъй нататък, но пътищата ни рядко се пресичаха. В края на краищата училището си беше голямо. Затова говорехме за училище — с всекиго мога да говоря за училище. Вечерта беше чудесна и аз чувствах как се поотпускам. С Кели се разговаряше лесно, задаваше много въпроси и караше точно според ограничението за скоростта. Чувствах се малко като на ученически излет. Така ли се предполагаше да протичат срещите?

Стигнахме до Дайърсвил и отидохме пеша до „Полето на мечтите“. Имаше един баща, който хвърляше ниски топки на малката си дъщеря, а когато тя най-после уцели, топката отскочи съвсем малко и Кели се направи, че се опитва да я хване, но я изтърва в последния момент.

— Нарочно го направи — казах, след като момиченцето обиколи базите, сякаш беше направило хоумрън.

— Не исках горкото момиченце да не успее при първия си сполучлив удар — рече тя.

Минахме покрай базите и излязохме извън очертанията. Скоро цялото гюле беше на наше разположение и аз попитах:

— Как ти се струва самият филм „Поле на мечтите“?

— О, ужасен е — рече тя.

Въздъхнах.

— Слава богу, че сме на едно мнение по въпроса.

— Кевин Костнър? Моля те.

— Говори ми — казах и по някаква причина след това стана по-трудно да разговаряме. Наближаваше залез и синьото небе над нас притъмняваше. Сега през полето духаше бриз и Кели скръсти ръце. Стеснявах се. Погледнах я, а тя ми се усмихна мълчаливо. Между предните й зъби имаше малко разстояние. Това ми харесваше.

На излизане от града си взехме бургери и ядохме, докато пътувахме. Така поне имаше какво да правим и мълчанието помежду ни не беше толкова неловко. Но после, докато ядяхме, започнахме да си разказваме истории за семейните домашни любимци през годините. По принцип бих се отегчил до смърт да слушам нечии истории за домашни любимци, но разказите на Кели бяха толкова топли и толкова забавни, че докато стигне до историята за деня, в който котката й Джеси Лий се возила в пикала на водопроводчика по целия път до Седар Рапидс, се смеех без прекъсване.

Карахме сред природата, нощта се спускаше над нас и вдигнахме прозорците, защото захладня, а цветовете на запад се разсеяха, после потъмняха и накрая изчезнаха. Започнахме да приписваме професии и вещи на животните си. Флип, решихме ние, беше системен анализатор, който обичаше своите „Докърс“^[1] и мебелите си от „Потъри Барн“. Харесваше ми как ключодържателят на Кели подрънква под стартера, а светлините на таблото осветяваха лицето й и аз се чувствах щастлив.

 

 

Чувствах се и доста задръстен, понеже докато стигнем града, отново изпаднахме в мълчание, а аз си мислех какво да кажа и как да се държа, когато си пожелаваме лека нощ. В смисъл, не знаех как да придвижа нещата нататък. Сякаш ми липсваше някоя жизненоважна хромозома, която управлява тези инстинкти. Бях генетичен идиот. Нещо като „Х-мен“^[2], но със супер задръстеност вместо суперсила.

— Джак — каза Кели, когато спря пред къщи, — наистина не знам какво да кажа сега. — Кимнах. Преглътнах. Нима ми четеше мислите?

— Няма проблем — казах.

Ето я пред мен, казва същото, което аз си мисля. От това само я харесвах още повече, но не ми помогна да говоря по-гладко. Никога не ми беше хрумвало, че може да съществуват момичета, които да са точно толкова непохватни и странни в присъствието на противоположния пол, колкото и аз. Може би просто трябваше да открия някое от тях и всичко щеше да бъде наред! Може би Кели беше този човек.

— Знам, че си много по-готин от мен — каза тя, — в смисъл, страхотен си и мисля, че и кучето ти е страхотно, и дори да беше хванал топката на онова момиченце и то се беше провалило, пак нямаше да ти се разсърдя.

— Знам — казах аз. Знам ли? Какво знам?

— Но така или иначе, не ме бива да говоря такива неща, така че лека нощ и се надявам, че ще можем да отидем заедно и на други места. Някой път. Отново. Така де.

— Да — казах аз. И си седях така, загледан в таблото. Отворих и затворих жабката — изключително странно действие точно, в този момент, после казах „лека нощ“ и се опитах да й се усмихна широко, докато слизам от колата, но тя май не видя това в тъмнината. Докато се отдалечавах, се почувствах глупав, безпомощен и тъжен.

Гледах я как се отдалечава.

„Тя някак си прилича на мен“, казах си и това ми прозвуча доста смислено, хареса ми да си го мисля. Чувствах се изморен от срещата заради всичкото това мълчание. Но имаше и една част от мен, която се чувстваше наистина свързана с Кели и с мен самия. Тя беше топла и забавна, а когато изпусна топката на момиченцето, знаех защо го прави.

Доста минути постоях в мрака пред къщата ни, преживявайки наново срещата, когато забелязах, че нагоре по улицата стои кола с изгасен двигател. Фаровете й светнаха и тя тръгна към мен. Прозорецът се свали.

— Здрасти, Джак! — извика едно момиче отвътре. Бяха две момичета — едното караше, другото седеше на мястото до шофьора. — Гледай какво направихме!

Светнаха лампичката в купето, започнаха да се хилят високо, вдигнаха си блузите и откриха гърдите си. На всяка от тях с дебел черен маркер грубо бе изписана по една буква. Общо на гърдите им се четеше „АКДЖ“.

— Вие в списъка ли сте? — попитах аз.

Продължаваха да се хилят. Очевидно бяха пияни. Можех да го подуша.

— Извинете ме — казах.

— Джак! Джак! Джак!

— Вземи ни! — рече момичето зад волана. — Можеш да заведеш и двете ни на бала! Вървим в пакет!

— Не разбирам гърдите ви — отвърнах. Това бе изречение, което никога не съм мислил, че ще произнеса през живота си.

Те погледнаха надолу към гърдите си.

— О — каза пътничката, — гледай! — каза тя на другото момиче и посочи гърдите си. — На обратно сме! — Двете избухнаха в смях.

— Чакайте! Сега схващам — казах аз.

— Да си сменим местата — рече пътничката.

— Да!

Опитах се да осуетя начинанието, но без полза. След сума писъци и гърчене двете момичета най-сетне успяха да си разменят местата и отново показаха гърдите си. Сега буквите добиха смисъл: „ДЖАК“. Попитах ги как се казват. Да, една от тях беше в списъка. Отговорът й на обявата беше много кратък и със съвършена липса на интелект. Казах им, че ми е било приятно да се запознаем, но че за съжаление няма да мога да отида на бала с тях.

Докато се отдалечавах, те продължаваха да крещят:

— Ама ние сме в пакет! Получаваш ни и двете! В пакет!

 

 

В къщата почти всички лампи бяха изгасени. Взех си няколко курабии от кухнята и се качих горе. Твърде изморен бях, за да мога добре да обмисля нещата. Оставих курабиите и се строполих на леглото си. Опитах се да си представя лицето на Кели Кънингам. Почти успях, но не съвсем и това ме натъжи. Какъв цвят бяха очите й? Не можах да си спомня. Май не й бях задал достатъчно въпроси. Май не бях особено забавен. Дори не бях взел телефонния й номер.

Чувствах се изцеден от деня. Две срещи за един ден. Добре де, може би по-скоро среща и половина за един ден. До днес бях имал две срещи за две години, а сега цялата тази навалица. Колко още срещи щях да имам през идната седмица? Още двайсет?

Ами момичетата с надписаните гърди? Имах ли нужда от подобни провокации? Не, нямах. Но ако щях да минавам през това 24/7, щеше да се наложи да се примиря с тези неща. Освен това, не беше лошо да видиш нечии гърди, нали? Никак даже.

В пощата си открих изненада. Отговор от МиниБикини.

„Драги Джак,

Трябва да повярваш. Просто трябва да повярваш, че всичко, от което се нуждаеш, е вече вътре в теб самия и всичките простотии, с които се занимаваш, са само проверка. Знаеш ли, балът няма никакво значение. Той е нещо фалшиво, натруфено, изфабрикувано. Илюзия. И ако очакваш да промени живота ти, се заблуждаваш. Но ти можеш сам да си промениш живота. Схващаш ли?

Това е всичко, което исках да кажа.“

Твоя, г-ца МиниБикини

Сякаш стоеше пред мен и ми говореше. Знаеше точно какво преживявам, точно как се чувствам. Изведнъж ми се стори, че отговорът на всичко — на бала, на моята непохватност — е тя. МиниБикини. Само да можех да я срещна…

Коя бе тя? Трябваше да узная. Може би тя беше дамата на моето сърце, може би щяхме да отидем заедно на бала и да останем неразделни до края на живота си. Седях, загледан в думите й. Очевидно знаеше нещичко за мен. Но не беше Натали. Щеше да ми каже, когато я попитах за МиниБикини. Плюс това, стилът бе малко по-изискан от този на Натали. Не можеше да е Памела. Това беше откачено.

Да не би да беше Луси, партньорката ми по тичане от „Клуба на светулките“? Но аз дори не бях споменавал пред нея за бала, нали?

Дали не беше някое друго момиче от списъка? Може би Кели?

Това, че не знаех коя е, ме влудяваше. Само да можех да я срещна, да разбера коя е. Щях да приключа с тази глупост 24/7 и да отида на бала с нея. Тя беше магията на бала, която щеше да ми се случи по един или друг начин.

Изведнъж компютърът избибка и се показа входящо съобщение. От МиниБикини.

МиниБикини: Джак Грамър

Гръм и мълнии. Ето я в мрежата, сякаш я бях призовал само с мисълта си.

Джакфлаш: МиниБикини?

МиниБикини: аз

МиниБикини: да

МиниБикини: а

МиниБикини: ти

МиниБикини: също ли?

Джакфлаш: Ехо?

МиниБикини: да вярваш

МиниБикини: или да вярват в теб

МиниБикини: аз вярвам

МиниБикини: аз вярвам

МиниБикини: и

МиниБикини: го знам

МиниБикини: и

МиниБикини: го чувствам

МиниБикини: и

МиниБикини: следователно

МиниБикини: е истинско

МиниБикини: …………………………

МиниБикини: сега

МиниБикини: и

МиниБикини: тогава

МиниБикини: (и двете)

Гледах как се появяват съобщенията, всяко съпроводено от избибкване на компютъра ми, и си я представях как, някъде в града, тя пише. Можех да почувствам думите й, но не ги разбирах съвсем. Попивах ги. Тя общуваше толкова директно с мен както никой досега. Бях зашеметен от силата на това общуване. Бях загубил равновесие, но се чувствах прикован.

Само че какво да отвърна? Не ми беше пускала съобщение от поне една минута.

Джакфлаш: Ти ме познаваш?

МиниБикини: да, да

Джакфлаш: Коя си ти?

Без отговор.

Джакфлаш: В списъка ли си?

МиниБикини: не, не

Джакфлаш: А искаш ли да бъдеш?

Не отговори. Изпратих съобщението отново и зачаках, но нищо не се върна. Все още беше в мрежата, но…

Вдигнах клетъчния си телефон и набрах Натали. Даваше заето. Оставих й съобщение на секретаря.

— КОЯ Е МИНИБИКИНИ! — казах. — Искам да знам! — И затворих.

Двамата с МиниБикини останахме в мрежата още двайсетина минути. Повече нищо не й написах — страх ме бе да не разруша магията, да не я изплаша. Освен това не знаех как да отвърна на пламенната й поезия. А и тя не ми написа нищо повече. Просто си висяхме, без да пишем повече съобщения. Накрая тя изчезна.

Когато изключих компютъра и станах, краката ми се бяха схванали от дългото седене по турски на леглото. А босите ми стъпала усетиха нещо бодливо на пода. Погледнах надолу. Трохи. Трохи от курабии. Бях оставил курабиите на пода, когато включих компютъра преди половин час. Бях забравил да ги изям.

— Флип? — Главата му щръкна нагоре. Беше се свил на кучешката си постелка. Погледна ме виновно. Или може би искаше да каже „не ме обвинявай, аз съм само едно малко кутренце“.

Както и да е, толкова съм бил погълнат от разговора с МиниБикини, че дори не съм забелязал как собственото ми куче изяжда собствените ми курабии, по дяволите.