Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (29)

29

Мама и татко ме снимаха в хола, в кухнята, в стаята ми, на стълбите, на вратата, на верандата, пред цветните лехи, на площадката, до градината, на моравата, под дивия рожков, край басейнчето за птици, на бордюра, как вися от един нисък клон, как ритам в стил карате, как хвърлям пръчка на Флип, как целувам Флип, как гоня Флип, как слагам ръка пред обектива.

— Давай, давай! — рече татко, докато заемах някакви фалшиви пози. — Ти си рок звезда!

Мама снимаше с „Никон“-а и малкия автоматичен фотоапарат. Татко непохватно се бореше с цифровия. Мама реши да сложи нов филм в „Никон“-а. Беше се запасила с пет ленти. Татко още се тормозеше с цифровия.

— Опа — рече той.

— Какво „опа“? — попита мама, докато зареждаше филма.

— Май току-що изтрих всичко — рече татко. И двамата го погледнахме, а той направи гримаса и ми подаде апарата. Наистина, екранът беше празен.

— Аха — рекох. — Проблемът е, че си изключил апарата. — Включих го отново и всичките снимки си бяха там.

— Кой да знае? — рече татко.

— Добре, хубавецо — каза ми мама, — какво ще кажеш за няколко снимки пред дъба?

— И всичко това за едно момче в смокинг? — рекох. Бях се оплаквал през цялата фотосесия, но не твърде високо, тъй като вниманието ми харесваше. И двамата бяха мили, а в смокинга се чувствах чудесно. Дамата ми щеше да припадне. Точно така, дамата ми.

Тъкмо започвахме серия от снимки без сакото на смокинга ми, когато Дан и Натали пристигнаха с гръм и трясък в „Камаро“-то от ’69 на пастрока на Дан. Родителите ми шумно ги поздравиха, Дан разтърси ръката на татко, Натали и мама се прегърнаха, после Дан ме удари по гърба и се ухили, а Натали каза едно съвсем тихичко „Здрасти“. Пристигането им, разбира се, отприщи нов ураган от снимки — Нат и Дан на верандата, Нат и Дан се целуват, Нат, Дан и аз се държим за ръцете, Нат се е облегнала съблазнително на „Камаро“-то, Нат носена на ръце от двама ни с Дан и тъй нататък. Колата също заслужаваше няколко снимки, а Дан не можеше да й се нарадва. В елегантната си черна рокля Натали изглеждаше красива и уравновесена. Дан изглеждаше малко нескопосано в смокинга си и по някаква необяснима причина носеше сандали вместо обувки, но както обикновено, караше всички да се чувстват добре. Накрая, позовавайки се на часа, тримата измолихме да тръгнем. Сред смях и веселие се натоварихме в небесносиньото „Камаро“, което имаше бели ленти като състезателна кола. Дан ми даде да карам.

В началото на пътуването ни през града се чувствах неловко с Натали и Дан. Не знаех какво да кажа. Чудех се какво ли му е разказала Натали за случилото се между нас. Но вечерта бе приятна, въздухът бе като кадифе и аз се отпуснах. Карах бавно, за да се насладим на пътуването. Натали въздишаше, усмихваше се и протягаше ръка през прозореца. Дори Дан мълчеше, което бе необичайно. В огледалото за обратно виждане забелязах, че се усмихва.

Спряхме до бордюра пред къщата на Пърси и всички слязохме. Помолих Нат и Дан да ме изчакат за минутка и тръгнах сам по тротоара към къщата. Позвъних настойчиво и с достойнство.

Пенелъпи отвори вратата почти веднага.

— Здрасти, Джак! Изглеждаш страхотно! Направо да те оближе човек!

Върнах й комплимента — роклята й в цвят на сьомга беше изненадващо изискана. След това й обясних, че бих й бил много задължен, ако ми позволи да звънна още веднъж и този път не отваря лично вратата. Тя разбра и каза, че, естествено, така би било редно, затвори вратата и аз почаках петнайсетина секунди. Погледнах назад към Натали и Дан, които се натискаха до багажника на колата, после отново натиснах звънеца.

Пърси отвори, дъвчейки нещо.

— Какво ядеш? — го попитах.

Държеше банан. После рече:

— Задръж секунда, братле. Тя май не знае, че си тук.

Аз обаче го прекъснах и му обясних какво искам да направя, той разбра, затвори вратата и този път почаках трийсет секунди, преди да позвъня отново. Сега вече отвори този, който трябваше. Моята дама, госпожа Ковалски.

Тя звучно си пое дъх, когато ме видя, а аз й се усмихнах широко и мило.

— Добър вечер, госпожо Ковалски — казах. — Мога ли да имам дързостта да кажа, че изглеждате сияйно и че роклята ви е късче искряща красота?

— Да, можеш, Джак.

— В такъв случай: изглеждате сияйно, а роклята ви е късче искряща красота.

Тя се разсмя, а аз й подарих букетчето за корсажа. Закачих й го и Пенелъпи улови мига с камерата. После всички се събрахме в двора за още снимки. Съседката — госпожа Дънкин, облечена в халат — ни направи няколко групови снимки. С това времето, предназначено за мотаене, свърши. Аз извадих ключовете от джоба си — господин Кей ми ги бе връчил само преди няколко часа. Двамата с Пърси отидохме отзад и се качихме в белия „Кадилак“ на господин Кей, който се оказа от 1986, годината на раждането ми. Подкарахме бавно покрай къщата и спряхме на алеята, за да се натоварим. Когато попитах господин и госпожа Кей дали тя би станала моя дама за вечерта, те се бяха съгласили при две условия: трябваше да я върна у дома преди единайсет и трябваше да карам „Кадилака“ на господин Кей. Това, уверих ги аз, не представлява никакъв проблем.

Карахме през града след Натали и Дан — госпожа Кей седеше отпред до мен, а Пърси и Пенелъпи — отзад. Паркирахме пред болницата и се качихме да видим господин Кей. Там имаше още снимки и шеги как съблазнявам госпожа Ковалски, докато господин Ковалски е полумъртъв. Сестрите ни помолиха да минем през тяхното отделение и ни изпратиха с ръкопляскане. След това се натоварихме на асансьора заедно с един смаян пациент. Вратите се затвориха, асансьорът потегли надолу, а госпожа Ковалски се разхълца. Пърси се обърна към пациента.

— Простете — попита той, — да знаете къде е психиатричното отделение?

Следваше вечеря в центъра на града. Близо до ресторанта нямаше паркинг, така че паркирахме пред „Шератон“ и тръгнахме тържествено по пешеходната алея. Натали и Пенелъпи вървяха пред нас, хванати за ръце, и си припяваха песничка на Гарт Брукс, която Пенелъпи обичаше.

— Погледни ги — рече Пърси, — побъркаха се.

Някой наблизо крещеше и викаше, но ние не му обърнахме внимание. Оказа се, че е някакъв младеж от колежа, който видял как пада букетчето на госпожа Кей и се опитал да привлече вниманието ни. Накрая го вдигнал и хукнал след нас да го върне. Поблагодарихме му, а аз го закачих на госпожа Кей за втори път тази вечер. Пресякохме „Уошингтън Стрийт“ на червено. Колите надуха клаксоните. Ние им помахахме, а Пърси им прати въздушни целувки, което незабавно прекрати свиренето. След това бавно влязохме в топлия и ухаещ ресторант, претъпкан с абитуриенти и гости като нас. Нашата маса ни очакваше и след като се настанихме, начаса вдигнахме тост за господин Кей — за бързото възстановяване на здравето му. Веднага след това Пърси захапа едно хлебче от панера.

Когато излязохме от ресторанта, сияещи и преяли, кадифеният въздух на ранната вечер се бе превърнал в копринения въздух на ранната нощ. Усещаше се лек дъх на влага, а в източния край на Уошингтън Стрийт беше изгряла почти пълната луна. Точно натам се бяхме упътили ние.

В някакъв пристъп на гениалност, лудост или просто глупост, а може би комбинация и от трите, тази година комитетът за бала беше измислил и някак си беше успял да организира първия бал на открито в историята на „Сити Хай“. Аргументите им, че ще е много по-евтино от наемането на бална зала и че спестените средства ще бъдат върнати на училището, бяха убедителни. Скоро ръководството, родителите и децата се обединиха около идеята. Мястото беше футболното игрище зад училище. В случай на дъжд вероятно щяхме да се оттеглим във физкултурния салон, но никой не беше мислил много-много за този вариант. В резултат на нечувано лобиране и целуване на задници, както и благодарение на задкулисни родителски машинации, Първо Авеню — улицата, минаваща точно покрай футболното игрище, бе затворена за движение през нощта. За всякакво движение, освен свързаното с бала.

Така че подкарахме по Първо Авеню в дълга колона от пълни с хлапетии коли. Когато стигнахме до входа на игрището, слязохме и подадохме ключовете си на момчето, обслужващо паркинга. Да, имаше момче, обслужващо паркинга, което бе голям коз в плана за бал на открито. Пред нас се простираше широк червен килим, водещ към бала — към Ксанаду, за да бъдем точни. Имаше и няколко арки от навързани балони. Изчакахме Дан и Натали. Имаше много хора, които очакваха приятели, зяпаха влизащите, снимаха.

— Това ли е балът? — попитах, застанал насред тълпата. Чувствах се като в претъпканото фоайе на кино, с тази разлика, че всички тук бяха официално облечени.

— Не още, тъпчо — рече Пенелъпи. После се зададоха Дан и Натали, всички си кимнахме и тръгнахме да влизаме.

Когато стъпихме на килима, светлините станаха по-ярки, а тълпата се бе разредила. Всички вървяхме в една и съща посока. Като река от абитуриенти.

— Ето ги Джак Грамър и неговата дама! — извика някой наблизо и преди да се осъзная, двама фотографи вече тичаха срещу мен и се опитваха да заснемат влизането ми с госпожа Кей. Това бяха фотографът на годишника и този на училищния вестник. Това бе всичко.

— Къде е „Ню Йорк Таймс“? — запитах аз. — Къде е списание „Пийпъл“?

Докато се движехме по виещия се червен килим, под огромните гроздове балони, светлината започна бавно да намалява, а суматохата и гюрултията на вечерта внезапно стихна в съзнание ми. Почувствах, че за всички нас настъпваше промяна. Чувах ударите на сърцето си и се чувствах така, сякаш ей сега ще изляза на сцената на най-известния театър на света. Не че всичко бе заради мен и не защото бях главният актьор, а защото това беше за всички нас. Нямаше как да се върна назад, нито пък да се скрия, но аз нямах нищо против. Само че, в крайна сметка, нямаше никакъв сценарий и това ме изнервяше. Но не ми беше неприятно.

Докато стигнем до края на килима, всичко бе потънало в дискотечен сумрак. Вече се виждаше дансингът — празен широк подиум от светло дърво по средата на игрището, но никой не танцуваше. Още не му бе дошло времето. На игрището бяха опънати няколко тенти, а от осветлението вътре виолетовите им покриви светеха. Отляво проблясваше и звънтеше детска карнавална въртележка. В лицата ни вееше бриз, миришеше на прясно окосена трева и пуканки. Над дансинга грееше мрежа от сини коледни лампички.

Стояхме един до друг в края на килима. Показахме пропуските си, после ни подредиха в къса редичка, която завършваше с учителя по актьорско майсторство, господин Танжие. Той беше щръкнал на една табуретка, а дългите краища на фрака му висяха надолу. Обявяваше по високоговорителя имената на всеки новопристигнал. От влизането ни деляха само няколко секунди и не можех да спра да се усмихвам. Пръстите ми бяха изтръпнали. Пенелъпи бързо ме целуна по бузата.

— Ще се видим от другата страна — рече тя.

Обявиха Пърси и Пенелъпи, те влязоха и силуетите им се стопиха в мрака.

После влязоха Дан и Натали.

— О, толкова е вълшебно — каза госпожа Кей.

После обявиха нас.

— Представям ви господин Джак Грамър и госпожа Еленора Ковалски.

Пристъпихме напред.