Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24 Girls in 7 Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Алекс Брадли. 24 момичета за 7 дни

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-270-9

История

  1. — Добавяне

8

Опитах се да уча, но не можех да се съсредоточа. Опитах се да играя на „Плейстейшън“, но все ме убиваха. Бях разочарован. Чувствах се особено. Сякаш Мелани ме беше набила. Бях уплашен и… и… ми беше дискомфортно, сякаш беше влязла в стаята ми и беше пренаредила всичко без позволението ми. Майната му. Голяма работа. Не ми трябваше някаква недопечена схема, че да си намеря гадже за бала. Не ми трябваха подобни унижения. Нямаше нужда да ми казват, че съм скучен и задръстен — и сам си го знаех.

И това ли ми беше втората целувка? Това кратко докосване на устните, преди да откача? Да, това беше. Това беше втората ми целувка. Просто бях удвоил броя на целунатите от мен момичета, но от цялата работа се чувствах нервен, разочарован и тъжен из основи. Нима не се предполагаше целуването да е прекрасно, естествено, трансцендентно преживяване?

Нямаше да я играя тази игра. Затова седнах с лаптопа си в очакване на по-добрата част от следобеда и написах няколко чернови на писма, които можеха да бъдат разпратени на всички момичета, отговорили на личната обява. Идеята беше да се разсея от моментното си положение.

Например:

„Уважаема засегната страна,

Благодаря за желанието ви да ми бъдете дама на бала. Очевидно сте забележителна и прекрасна личност и аз с нетърпение очаквах да ви опозная. Току-що обаче получих неприятни вести. Изглежда, покрай доброволната си работа с бездомни слепи имигранти съм хванал силно инфекциозна стрептонемиоза (чиито симптоми включват повръщане, припадъци и лош дъх) и съм под лекарско запрещение по отношение на всякакви социални контакти през следващите седем дни. Не ми е разрешено дори да говоря по телефона. Сервилни фашистки доктори!

С други думи, не мога да отида на бала. Това е разочарование за мен, но аз ще го превъзмогна, и съм уверен, че ще си намерите фантастичен кавалер за бала.“

Ваш приятел, Джак Грамър

Е, това нямаше да мине, даже и да го направех по-правдоподобно. Все пак не ставаше въпрос да се измъкна за цяла седмица от училище. Вторият ми опит се въртеше около смърт в семейството, а в третия твърдях, че съм обратен. Най-сетне сътворих следната прелест:

„Скъпа,

С вълнение и радост ви съобщавам за предварителния си годеж с Беатрис Шипър-Билингам, Би Би от Уинетка, Илинойс. Тя е чудесно момиче с вътрешно изящество, външна красота и изключителен интелект. (Както може би сте чули, тя спечели тазгодишния тийнейджърски турнир «Риск». Въпросът, с който победи на финала, беше: Какво са Авентин, Целий, Капитолий, Есквилин, Палатин, Квиринал и Виминал[1]?)

Осъзнавам, че предварителният ми годеж ви заварва в неудобен момент и може да осуети плановете ви да ме придружите на бала. Поради заетостта си като модел, Б.Б. не може да присъства на бала ми. И макар Б.Б. да разбира, че аз трябва да се забавлявам на собствения си бал в присъствието на приятна личност като вас самата, нейните родители — и двамата високоуважавани хирурзи, ме помолиха да се въздържам от забавления, освен ако не съм с дъщеря им (в който случай молят да не се забавлявам твърде много). Сервилни фашистки доктори!

С други думи, не мога да отида на бала. Това е разочарование за мен, но аз ще го превъзмогна, и съм уверен, че и вие ще си намерите фантастичен кавалер за бала.“

Ваш приятел, Джак Грамър

(в близко бъдеще — Джак Грамър-Шипър-Билингам)

Ето това бе почти идеално. Беше величествено, но докато го препрочитах за последен път, ме споходи реалността. Този измислен годеж щеше да ми попречи въобще да отида на бала, а това изобщо не беше целта ми. Ами ако, чудо на чудесата, си уредях гадже без помощта на Натали и Пърси? Пък и хората щяха да искат да се запознаят с фиктивната ми годеница. За да се измъкна от тази каша, щеше да се наложи да инсценирам и фиктивна раздяла. Звучеше ми доста трудоемко.

От друга страна, ако този бал се оказваше такова главоболие, защо въобще да ходя? Какво толкова? Заложени бяха само надеждите и мечтите ми, но те отдавна бяха потъпкани, така че даже и да се окажат разбити за пореден път, пак щях да оцелея. А аз си бях работяга и адски добре пишех, затова щях да успея да сътворя достоверни документи в подкрепа на отказа си от фалшивия годеж без твърде много проблеми.

На вратата ми се почука, макар че беше отворена. Отново беше мама.

— Натали е на телефона — каза тя.

— А — казах, — благодаря.

— Какво му е на твоя телефон? — попита тя, подавайки ми слушалката.

Казах на мама, че цял следобед съм бил в мрежата и че сигурно батерията на клетъчния ми телефон е умряла. Но всъщност бях изключил всички телефони.

Допрях слушалката до ухото си.

— Къде се губиш? — попита Натали, преди още да й кажа „здрасти“.

— Тук съм си — признах си.

— О, разбирам — рече тя, — не вдигаш телефона. Много зряло, Джак. Много разумно.

— Ами те звъняха, пък на мен не ми се говореше с когото и да било.

— Няма да те оставя да се измъкнеш. Не и сега.

Разказах за Мелани Франкел. Как се опита да ме целуне, как скочи от покрива, как после ме оскърби словесно и как накрая открадна солетите.

— Независимо какво мислиш — каза Натали, — целуването няма да те убие. Ако не искаш да целуваш никого, защо изобщо искаш да ходиш на бала? Освен това Мелани е много готина, така че това не са уважителни причини да не я целунеш.

— Ама ти чуваш ли ме? Тя скочи от покрива!

— И какво от това?

— После се домъкна обратно и когато й казах, че не проявявам интерес, стана злобна. Взе ми солетите! И… и… ами тя скочи от покрива! Каква е тая?

— Звучиш като да си малко влюбен в нея.

— Малко не съм.

— Можеш да казваш каквото си щеш, но аз ти се обаждам само да ти кажа, че съм „за“ това 24/7 повече от всякога. Знам, че започна на майтап, но колкото повече си мисля, толкова по-смислено ми изглежда. Много ще ти бъде полезно. Направо е страхотно.

— Само дето не мисля, че ще стане — казах аз.

— Откъде знаеш? — попита тя. — Ти си много по-умен от мен, но не съм сигурна, че знаеш кой знае колко за тези неща. Това не е алгебрично уравнение. Няма един-единствен верен отговор. Мисля, че трябва да се пробваш, да се оставиш да получиш уроците, които може да ти даде.

— Майната ти.

— Защо?

— Права си.

— Естествено, че съм права — рече тя, — освен това ти се обаждам, за да ти кажа, че току-що пропуснахме още едно момиче през ситото и ти препратих информацията. Така че провери си пощата възможно най-скоро, защото имаш само седем дни. Една мина, остават двайсет и три.

— Лошо ми е.

— Чао, Джак.

Зяпах екрана на компютъра си и прекрасното съобщение за фалшивия ми годеж в продължение на петнайсетина минути, препрочитайки го отново и отново.

— Добре де — казах на висок глас, — добре, добре, добре… — И изтрих съобщението, включих отново клетъчния и обикновения си телефон и седнах.

Замислих се за Пени Галагър, в която бях влюбен в седми клас. Ето това направих: замислих се за момиче, което не бях виждал от пет години. Имаше къса момчешка подстрижка и носеше износени дънки и маратонки, докато другите момичета вече започваха да си лакират ноктите и да се носят като уличници — психопатки. Пени твърдеше, че второто й име е Радли, и можеше да свири с уста най-добре от всички. Можеше да свири силно и пронизително, можеше да свири тихичко и мелодично, можеше да изсвири каквото си поиска. Понякога в час по рисуване ме предизвикваше да й кажа песен, която не би могла да изсвири с уста. Винаги печелеше. Помня как стоях пред голямата мивка в кабинета по рисуване и си миех ръцете, когато се появи тя и ми показа как си беше изцапала с въглен пръстите, понеже рисуваше с лявата ръка. Насапуниса се и така стояхме там, един до друг, и си миехме ръцете заедно. Четирите ни ръце се плъзгаха и се докосваха, а ние се смеехме. После си изплакнахме ръцете, смълчахме се, аз я погледнах и тя ми се усмихна, после сведе поглед, а след това пак ме погледна. Това, както осъзнах по-късно, е било моментът да я целуна — дори само по бузата, но аз не го направих. Не го направих, не го направих, не го направих.

Тя щеше да се мести със семейството си в Минеаполис през седмицата след приключване на учебната година, затова отидох в книжарницата за художествени материали и й купих най-скъпия комплект от цветни, не размазващи се моливи, които можех да си позволя. Опаковах ги в хартия, която бях изрисувал с малки пеперуди, и цяла седмица всеки ден носех подаръка в училище, докато накрая последния ден, в последния момент събрах смелост да й го подаря. Измърморих нещо, подадох й подаръка и си тръгнах. Бях сложил бележка вътре и не исках да съм наблизо, когато я прочетеше. В бележката казвах нещо от рода колко е тъжно, че тя заминава, понеже я харесвах повече от всички други, които някога съм познавал, и че ако остане, може би щяхме да излезем заедно. Повече не я видях, но в края на лятото тя ми написа писмо, в което ме питаше защо не съм й казал по-рано, че я харесвам. Писмото беше написано със синя химикалка, но следващото изречение — това след изречението, в което питаше защо не съм й казал, че я харесвам, беше изписано с цветните моливи, всяка буква в отделен цвят, подредени като цветовете на дъгата.

„Аз те харесвах през цялото време.“

Това бе една пропусната възможност. Беше преди пет години и досега бях научил, че в моя свят възможности като тази не изникват твърде често. А не исках да пропусна още някоя. Просто не исках. Дължах го на Пени Галагър. Дължах го и на себе си. За това ставаше въпрос. В този момент взех решение.

24/7, ето ме!

 

 

Влязох в мрежата, за да прочета какво ми беше пратила Натали. Новото момиче се казваше Кели Кънингам и името й ми беше познато. Беше ми пратила снимка как прегръща един много голям и много щастлив златен ретрийвър[2]. Беше написала:

„Миналата нощ сънувах, че мога да свиря на пиано. Аз, разбира се, не мога. Не и в истинския живот. Но в съня си седях пред клавишите и свирех като виртуоз; не само това, но и композирах музиката на момента, и тя беше изключително красива. Работата е там, че се чувствах, сякаш няма граница между мен и музиката. Аз бях музиката и музиката беше мен, а пианото беше само начинът, по който се свързвахме.

1/1 така, разбирам, че това няма нищо общо с бала, но беше един от най-хубавите ми сънища и исках да ти го разкажа.“

Това бе всичко. Това беше съдържанието на писмото. Никакви аргументи защо трябва да избера нея. Никакви пози. Никакви хвалби. Никакъв жаргон. И най-вече, никакви усмихнати личица от двоеточия и скоби. Имаше обаче една изключително впечатляваща употреба на точка и запетая.

Отговорът й беше много по-интересен от тези, които ми беше дала Натали тази сутрин, така че в новия ми дух на възползване от добрите възможности незабавно написах писмо на Кели.

„Скъпа Кели,

За протокола, съвсем наскоро ме обвиниха, че съм скучен и задръстен. Преувеличено е, знам. Но в духа на пълното себеразкриване, се чувствам длъжен да ти го кажа, за да не таиш твърде големи надежди.

Кучето ми, Флип, ми каза, че би желал да се срещне с твоето куче. Видя снимката, която си ми пратила, и много се развълнува. Помоли ме да ти пратя негова снимка. Него никога не са го обвинявали, че е скучен и задръстен, но миналата година имаше бълхи.

Моля те, изпрати ми телефонния си номер, за да можем да поговорим.“

Поздрави, Джак

Прикачих снимката на Флип, протегнат във въздуха, прелитащ над едно фризби. Това ми беше любимата му снимка. Правеше го понякога — вместо да хване фризбито, да скочи над него.

Изпратих писмото, преди да успея да се разубедя, и задъвках нокти, защото не всеки ден ми се случваше да пращам флиртуващи писма на непознати момичета. После осъзнах колко глупаво е писмото. Колко тъпо звучи. Препрочетох го. Изобщо не ставаше. Изобщо не бях уцелил верния тон.

После телефонът иззвъня. По дяволите.

По някаква причина обаче бях готов. Донякъде.

— Джак на телефона — казах.

— Здрасти, Джак. Кели е. Кучето ми смята, че Флип е готин, но прилича на бавноразвиващ се.

— Права е.

— Хубаво — рече тя, — защото точно това й харесва. — После ми припомни, че в девети клас сме играли заедно в някаква пиеса. — Онази за състезателите по шах, дето се влюбват.

— А, да, „Шахматни двойки“.

— Единствената по рода си.

— Ти коя играеше?

— Треньорката Вероника Ръдърфорд.

— А, да. — Сега си спомних Кели. Беше готина. Забавна.

Попита ме дали искам да се разходим с кола на север, да видим „Полето на мечтите“ в Дайърсвил — истинското бейзболно игрище, където е бил заснет филмът[3]. Казах, че би било чудесно. Разбрахме се да се срещнем след час. Тя настоя да кара.

След като затворих, сбърчих чело.

— Какво се случи току-що? — казах на висок глас. Преди десет минути почти не познавах това момиче, а след час щяхме да излезем на среща. Как стана това? Защо не се беше обидила от ужасното ми писмо? Какво се случи със стария Джак Грамър, този, който винаги се проваляше?

Е, реших аз, все още мога да прецакам всичко. Нека прецакването започне сега!

Бележки

[1] Това са седемте хълма на Рим. — Бел.прев.

[2] Порода кучета. — Бел.прев.

[3] „Поле на мечтите“ — американски филм от 90-те. — Бел.прев.