Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24 Girls in 7 Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Алекс Брадли. 24 момичета за 7 дни

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-270-9

История

  1. — Добавяне

27

Събуди ме звъненето на телефона. Знаех, че е Натали. Никой друг не би ми звъннал толкова рано в събота.

— Изплюй камъчето — рече тя. Дори едно „здрасти“ не каза.

— Няма камъче. Никакво камъче.

— Не ме дразни!

— Да те дразня? Ти си тази, която ме събуди.

— Хубаво, продължавай — каза тя, — и без това съм твърде заета. Предполагам, че ще видя коя е дамата ти, когато дойдем да те вземем с Дан.

— Боя се, че нищо няма да видиш.

Мълчание.

— Добре, кажи ми, че ще вземеш някоя. Кажи, че си избрал някоя.

— Напротив, госпожо, никоя не съм избрал. Всички от списъка остават неизбрани. Няма изненада с жокера. Няма кръгом към Памела. Отивам на бала сам.

— Решението си е твое — каза тя презрително.

— И се чувствам страхотно! Чувствам се наистина добре. Тъй че — на.

— Добре, Джак. Много впечатляващо. Ще се видим по-късно.

А аз наистина се чувствах добре. Защо ли? Какво има за питане? Може би беше просто от приповдигнатото съботно настроение. Може би ми беше приятно, че се бях накарал на Натали. Може би беше поради факта, че за пръв път от цяла седмица нямаше да се притеснявам за предстояща среща (или срещи) тази вечер. Щях да отида на бала, щях да танцувам, щях да се разхождам насам-натам без прикачено към мен момиче, щях да разказвам духовити истории на по-малките, щях да се усмихвам, щях да флиртувам с учителките, щях да съм навсякъде, щях да правя всичко, щях да се видя с всички. Това беше моят бал. Моят бал. Щях да изглеждам страхотно и да се чувствам страхотно. Какъв беше смисълът от някаква жалка компания? Можех да отида с някоя. Със сигурност в списъка имаше няколко момичета, които наистина искаха да отидат на бала с мен, а имаше и много момичета, които не бяха в списъка и които ме харесваха. Можех да отида с някоя. Може би другата седмица щях да се обадя на Сара или на Кели, или на Мери и да си уговорим среща. Може би. Щяхме да изберем подходящото време. Но тази вечер бях сам.

Беше странно усещане. Ей ме на, на път да отида сам на собствения си бал, и се чувствах напълно комфортно. Освободен. Усещах лекота. Това, което миналата седмица представляваше най-големият ми страх — да отида сам на бала, сега бе мой собствен избор.

Отидох да потичам. Утринният въздух бе приятно хладен и улиците бяха тихи. Я виж ти — Луси, моята приятелка от „Клуба на светулките“, тича покрай реката.

— Джак — извика тя и се усмихна.

— Луси — усмихнах се аз в отговор.

Затичахме заедно.

Тя говореше за трескавия си семестър и как ще ходи на интервюта за работа в Чикаго, Хюстън и Сакраменто другата седмица, и как се опитва да приключи годината и да уреди семейството й да дойде на дипломирането, как ще се нанесе при приятеля си, как колата й била ударена отзад от някакъв тип — току-що завършил студент поет в малък джип. Застраховката на поета се бавела, а Луси карала из града със задна броня, закачена с тиксо.

— А твоята седмица как мина? — попита Луси.

По дяволите. Моите бални тревоги не приличаха на нищо в сравнение с нещата, за които говореше Луси.

— Довечера е балът — рекох.

— О, така ли?

— Аха. И ще ходя сам.

— Браво — каза тя, — значи летиш соло. Ще ти издам една тайна. И аз отидох сама на бала си.

— Сериозно, но ти си толкова стабилна и готина мацка.

— Знам — рече тя, — така е. Просто нямаше никого, с когото наистина, наистина да искам да отида. Затова и не го направих.

— Звучи разумно. Харесва ми.

— А ти почна ли да четеш „Уотършипските хълмове“?

— Работата е там, че изобщо не мисля да я чета. Просто ми се изплъзна, когато говорихме миналата седмица.

— Разбирам. Обаче е хубава книга. След като я спомена миналата седмица, я зачетох. Вече съм я преполовила.

— Наистина ли е хубава? Тогава ще я прочета през лятото.

— Днес изглеждаш различен — изтърси тя ни в клин, ни в ръкав.

— В смисъл?

— Ами не изглеждаш като да се криеш от света. Разбираш ли?

— Да — казах. И кимнах, докато тичахме.

 

 

Братът на Пърси беше взел колата му, Пенелъпи и Натали имаха часове за прически във фризьорския салон на „Груви Кац“, затова Пърси ми се обади преди обяд и ме помоли да го закарам до болницата. И без това щях да тръгвам за работа, така че го закарах, а по пътя той ме помоли да се кача и да видя господин Кей, който бил много по-добре. Ако състоянието му останело стабилно, щели да му правят операция за байпас в понеделник.

— Той много се забавлява на разказите ми за твоята седмица с момичета — каза Пърси, когато свивахме към паркинга — и знам, че много ще се радва да те види.

— Чудесно. Да използваш моите слабости като анекдоти за всеобщо забавление!

— Той не е всички. Реших, че всяко нещо, което може да го разсмее, е добре дошло за него.

Щом постави нещата така, нямах нищо против. Имах малко време преди работа, така че паркирахме и влязохме в болницата. Радвах се, че Пърси знае пътя, защото вървяхме дълго през различни отделения и павилиони. Макар че беше събота, болницата кипеше, а кафенето беше претъпкано. Един от централните атриуми беше огрян от слънцето и пълен с цветя, а един младеж свиреше на пиано.

Когато стигнахме до стаята на господин Кей, изостанах малко зад Пърси. Вътре беше сумрачно и телевизорът работеше. Не можех да разбера дали господин Кей спи или е буден. Беше се свил в завивките. Другото легло беше свободно.

Пърси тръгна право към щорите на прозорците, дръпна ги и светлината нахлу в стаята. Господин Кей се стресна.

— Буден съм! — каза той. — Не си ме хванал да спя! Не си!

— Знам, знам… — рече Пърси. — Виж, доведох ти Джак.

— Здравейте, господин Кей — казах аз и махнах. — Радвам се да ви видя.

— Господин Джак! — каза той и протегна ръка. Аз я стиснах. — Чувам за твоите приключения. Бива си те.

— Така казват.

— Сигурно си добър танцьор. Пърси ми каза, че си взимал уроци по танци за сватбата на сестра си и че правиш забележителни фигури по дансинга.

— Справям се.

— Трябва да забавляваш всички тия момичета, ей!

— Кой е там? — извика някой зад мен. Беше госпожа Ковалски, която тъкмо влизаше.

— Виж, господин Джак е тук — рече господин Кей.

— О, толкова мило, че си дошъл — рече тя, — чуваме за твоите приключения.

— И господин Кей така каза.

— Трябва да си добър танцьор.

— Точно това обсъждахме — рече господин Кей. — Той е голям танцьор. Забавлява всичките тия момичета. Брей!

— Та коя ще ти бъде дама довечера? — попита госпожа Ковалски. — Чухме, че си харесал Сара. Знаеш ли, че е приятелка на Пенелъпи, а ние обожаваме Пенелъпи.

Казах им, че Сара е страхотна, но съм решил да отида на бала сам.

— Сам! — възкликна госпожа Ковалски. — Това просто не е редно. Трябва да си избереш някоя. Недей така да тормозиш момичетата!

— Това му казахме и ние с Натали — намеси се Пърси.

— Но от друга страна — каза господин Кей, — ако отиде сам, ще може да танцува с повече момичета. Ще танцува с всички! Ха! Умник е той, господин Джак.

Господин Кей ме помоли да седна до леглото му. Трябваше да тръгвам, но реших, че няма да е фатално, ако закъснея десетина минутки. Господин и госпожа Кей започнаха да ми разказват за баловете, на които бяха ходили през годините.

— Просто страшно обичаме да гледаме децата — рече госпожа Кей, — а и всички те са толкова мили с нас.

— Ами танците! Ние обожаваме танците — добави господин Кей.

— Танците? — рече Пърси на дядо си. — Винаги мрънкаш за танците.

— Аз съм тази, която обича танците! — каза госпожа Кей.

— Затова и аз ги обичам — рече господин Кей, като ми намигна. — Защото я правят щастлива.

Госпожа Кей му се усмихна.

— А тя обича да закъснява вечер! — рече господин Кей.

— Колко закъснява? — попитах.

— О — рече господин Кей, — до десет и половина.

Кимнах.

— Веднъж и до единайсет! — рече госпожа Кей.

— Сега, естествено, докторите казват, че не мога да ида — каза господин Кей.

— Дай им на докторите да ти забраняват приятни неща — рекох.

— Аз се чувствам толкова добре, готов съм да полетя, а те не ме пускат да стана от това легло.

— Фашистките им доктори — рекох.

— От години откриваме танците — каза госпожа Кей, — и ще ни липсва.

Господин Кей ме изгледа мълчаливо за миг. После ме посочи. Соченето му се превърна в мушкане — мушкаше ме с пръст в гърдите.

— След като ние не можем да отидем — рече той, — трябва да се забавлявате и за нас. Ти, Пърси и Пенелъпи, Наталия после ще ни разкажете всичко.

— Готово — казах.