Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (28)

28

Фелиша Дийч дойде и ме заприказва през почивката. Подреждах на рафтовете някои нови книги.

— Здрасти, Фелиша — казах аз.

— Здрасти. — Тя седна направо на пътеката между чиновете. Изглеждаше малко кисела.

Не знаех какво да кажа. Искаше й се да е в списъка, но беше отрязана още от Пърси и Натали.

— Е — рече тя, — носи се слух, че не си избрал никоя.

— Точно така — казах аз, като продължих да подреждам книгите.

— Май много труд на вятъра — рече тя.

— Не знам.

Тя стана, но се мотаеше и не си тръгваше. Погледнах я. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Аз дори в списъка не можах да вляза — каза тя, — така че това няма никакво значение за мен.

Страхотно. Точно това ми трябваше: Фелиша Дийч да плаче.

— Знаеш, че не аз съм подбирал списъка — казах, но това май не беше голяма утеха за нея.

— Имам рокля — рече тя. — Не знам какво да правя с нея.

— Ще я облечеш на бала — казах, — ето това трябва да направиш.

— Да… — рече тя и избърса сълзите си с ръкава. — Никой не ме покани миналата година. И тази година никой не ме покани.

— Като се замисля, мен също никой не ме е канил. Не и директно.

— Различно е.

— Както и да е, аз отивам сам — рекох, — обещай ми, че ще се видим там.

Тя кимна.

— Обещай ми един танц.

Тя отново кимна.

— Минимум един танц — казах.

Тя се усмихна.

 

 

Когато си проверих телефона през почивката, се оказа, че някой ми е звънял три пъти, без да остави съобщение. Обаче не разпознавах номера. Беше местен, но нямаше име. Кой ли беше? Някоя от списъка? Нима щяха да почнат да ме тормозят момичетата, които съм отхвърлил?

Излязох от магазина на паркинга, държейки телефона си, и гледах странния местен номер. Пуснах си телефона в джоба и започнах да обикалям паркинга — така правех през почивките си, когато се уморях от стоене вътре. Навън бе хубав слънчев майски ден и аз се чувствах много жив, дори след като бях работил цял следобед.

Телефонът ми иззвъня. Беше същият неидентифициран номер.

— Ало?

— Джак? Звучиш странно — беше Пърси.

— Ей, от какъв номер звъниш?

— Още съм в болницата, братле.

— А. Трябваше да се сетя.

— Не бих те безпокоил на работа, но колата ми още е у Лойд.

— Къде, по дяволите, е той?

— Нямам представа.

— Ама ние разчитахме на твоята кола за транспорт довечера.

— Знам, знам.

— А „Камри“-то трябва на родителите ми…

— Ще се натъпчем в „Камаро“-то на Дан.

— И петимата? Е, сигурно ще стане.

— Това означава, че не можеш да правиш никакви уговорки с момичета в последния момент.

— За това не се безпокой.

— Знаеш ли какво си мисля — рече Пърси, — мисля, че тази седмица си се влюбил в себе си. Затова не искаш да вземеш никоя.

— Интересна теория — казах. — Знаеш ли какво? Аз наистина се чувствам някак си като влюбен, но странното е, че не съм влюбен в никого.

— Освен в себе си.

— Е, прическата ми наистина е много готина.

 

 

В болницата паркирах в същия гараж, в който и сутринта. Не бях съвсем сигурен как ще намеря стаята на господин Кей от главния вход, но знаех пътя през кафенето. Там открих Пърси, който носеше картонена табла.

— Пърси! — извиках.

Той ме потупа по гърба.

— Здрасти, амиго.

— Какво ядеш?

— Шницел и грах.

— Ама нали ще вечеряме след няколко часа.

— Ти недей се грижи за апетита ми.

— Хубаво, щом искаш да си развалиш празничната вечеря — съгласих се.

— Така да бъде. Ей, знаеш ли кой е влюбен в теб, човече? Баба ми и дядо ми. Все за теб говорят, откакто си тръгна. Опитват се да възпроизведат всяко изречение, което си изрекъл, дума по дума.

— Защо?

— Убий ме, не знам. Мисля, че те биха те поканили на бала, ако можеха.

Стоях и го гледах как довършва шницела си по средата на коридора. Край нас имаше голямо движение. Внезапно ми хрумна идея.

— Те още ли са тук? — попитах.

— Кой?

— Баба ти и дядо ти.

— Да не мислиш, че просто ей така ще си тръгнат от болницата?

— Не, аз…

— Какво? — Виждаше, че се готви нещо.

— Хрумна ми идея.

— Олеле — рече той.

— Искам да ги питам нещо.