Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (10)

10

Не сънувах курабии. Сънувах торта. Гигантска торта. Беше кръгла, на няколко етажа и беше толкова огромна, че стоеше в средата на футболно игрище — това бе единственото място, което можеше да я побере. Отгоре бе покрита с черешки — голямо, вкусно поле от черешки.

От страничната линия наблюдавах как Пърси се появява върху някакъв странен кросов мотор. Завъртя се пред тълпата, а те го аплодираха и снимаха. От резервоара на мотора стърчеше огромен нож, висок метър и осемдесет. По този начин моторът малко приличаше на акула с много лъскава и много висока горна перка.

Самият Пърси беше облечен в блестящ парашутистки костюм и високи черни ботуши. Каската му беше черна. Подкара към мястото, на което седях, и аз се разтревожих, че може да ме помоли да се кача. Приготвих се да откажа, но той само извъртя гуми в торфа до мен и после препусна с бясна скорост към тортата. Какво, по дяволите, си мислеше? Тази торта не беше от ония, дето можеш да ги прескочиш с мотор! Това беше гигантска торта, от ония, за които се пишат песни, торта, върху която можеш да се пльоснеш от страхотна височина, без да се удариш. Торта с монументални пропорции!

(Само си представете фурната!)

Обаче той продължава напред. Моторът реве и очевидно се е насочил право към тортата. Когато я удря, глазурата отхвръква, а хората сред тълпата се протягат да уловят изстреляните във въздуха глазурени шрапнели. Онези, които са имали късмет да хванат нещо, го изяждат.

Погледът ми обаче попада върху мотора. Той моментално изчезва в тъмните вътрешности на гигантската торта, а ревът на двигателя му заглъхва и аз се чудя дали изобщо ще се появи отново. После осъзнавам какво се случва. Ножът на мотора разрязва тортата и аз наблюдавам как връхчето му, което едва се вижда, пресича необятната шир от блестящи черешки. Най-после ножът достига отсрещната страна, ревът от двигателя се завръща и Пърси и моторът му излетяват от тортата.

Той реже тортата на парчета.

Процесът отнема няколко минути — трябва да направи дванайсет разреза през тортата. Тълпата става все по-екзалтирана. Харесва им повече и от футбол. Вече всички са опръскани с глазура и не аплодират, ами лижат глазурата от ръцете си, от яките си, от съседите си.

Когато всичко е готово и Пърси най-после изгася чудодейния си торторежещ мотор, налице са точно двайсет и четири парчета от огромната торта и аз гледам, парализиран от страх, как отбори момичета се втурват по полето, товарят отделните парчета върху огромни чинии на колела и ги търкалят към мен.

Двайсет и четири парчета…

Не! Не към мен! Не съм гладен. Вече преядох! Преядох!

Само че тортата се приближава все повече и повече. Подават ми гигантска вилица. Вилица с размерите на вила за сено. А тортата се приближава, приближава, приближава…

Ще трябва да я изям цялата.

 

 

И така, след подобен сън идването на понеделнишкото утро бе добре дошло. Пърси ме взе, както обикновено. Погледнах го подозрително.

— Здрасти! — рече той за поздрав.

Аз кимнах. Потеглихме.

— Торта — казах тихичко.

— Какво?

— Не обичам торта.

— Хубаво — каза той, — ще има повече за мен.

Въпреки десетгодишното ни приятелство (бяхме се запознали в Клуба на скаутите, когато двете ни самоделни колички бяха единствените, които не пресякоха финиша в дербито Пайнууд), двамата с Пърси идвахме от различни светове и се бяхме запътили към различни галактики. Той беше хлапе, отгледано от баба си и дядо си, принадлежащи към работническата класа, непрекъснато бито от по-големите си братя и не особено заинтересовано от училище. Аз, от друга страна, бях отгледан от твърде образовани, чувствителни родители, глезен от сестрите си и твърд отличник. Той „мислеше“ да получи двугодишна степен от общинския колеж. След три месеца аз щях да се отправя към някой източен колеж. Той винаги се бе разбирал с момичетата, аз бях целувал само две. На него не му пукаше дали е готин и все пак беше, а аз исках да съм такъв, но от пети клас насам все не успявах. И вероятно най-голямата разлика между нас беше — нещо, което наскоро осъзнах, — че Пърси не се страхуваше от нищо. А аз бях изкарал цялата гимназия в страх от всичко. Страх от провал. Страх от унижение. Страх от лош дъх. Страх да не ми се смеят. Страх да не съм различен. Страх, че може да не съм щастлив. Страх, че може да не ме харесват. Страх, че може да не знам кой съм и какво искам…

— Пърси — казах аз на влизане в паркинга на училището, — ти колко харесваш Пенелъпи?

Това не беше нещо, за което обикновено говорехме, и той ме изгледа странно.

— Искаш да я поканиш на бала ли? — попита той.

— Не, аз просто… просто… откъде знаеш, че тя е за теб?

Той сви рамене. Подминахме Сет Фрийлендър на тротоара. Пърси се наведе през прозореца.

— Ей, да го духаш, Фрийлендър! — извика той.

Сет направи вулгарен жест. Бяха приятели.

— Та какво попита току-що? — рече Пърси.

— Нищо.

— Слушай — рече той, — просто опитваш. Ако стане, стане. Ако ти се струва, че нещата са наред, значи са наред.

— Ами ако нищо никога не изглежда наред? — попитах аз. Нищо, освен да си сам, помислих си.

Той паркира на едно свободно място и дръпна ръчната спирачка.

— Разговаряме си хубаво, като майка и дъщеря — рече той.

Беше прав — начинът, по който си говорехме, беше абсурден.

— Дай да го погледнем от тази страна — каза той, — ти сякаш цял живот си живял в пещера, сега най-после си излязъл навън и си заслепен от слънцето. Почакай малко и ще свикнеш със слънцето. Дори ще хванеш добър тен.

— Хубава метафора — рекох.

— Не знам какво, по дяволите, е метафора, но благодаря.

— Разбирам какво искаш да кажеш — казах аз, — това е.

— Хубаво. А, между другото, ние двамата с Пенелъпи и вие двамата със Сара Шей излизаме на двойна среща след училище.

Споменаването на думата „среща“ накара ушите ми да зазвънят.

— Какво?!

— Познаваш Сара. Сега е в списъка. Супер, а?

Вложих цялата си воля, за да се успокоя. Поех си въздух. Издишах го.

— Аха — казах, — супер.

— Ще се срещнем тук след училище. И ще си изкараме най-яката двойна среща, нали? И никакви такива чувствителности, нали?

Посочих го с пръст.

— Ти си лош приятел — казах.

— Е — рече той, свивайки рамене, — не мога да угодя на всички. Кретен.

Докато вървях към училище, клетъчният ми телефон иззвъня.

— Ало?

— Здрасти, Джак. Кейли е.

— Кейли… — казах аз, понеже това нищо не ми говореше. Хубав миг беше, но после се сетих коя е. Беше нещо като пчелата царица на модната бригада. Беше от хората, които си се представяха на върха на училищната социална пирамида, но всъщност всички знаеха, че това изобщо не е пирамида, беше по-скоро локва. — О, здрасти, Кейли…

— Да, здрасти — каза тя, — чудех се, значи, дали вече си премислил нещата…

— Ъ… да, някои — рекох. Да, тя беше една от първите в списъка. Спомних си отговора й:

„ТАНЦУВАЩАКРАЛИЦА[email protected]

Здрасти, Джак, Кейли Притчет е. Всички казват, че съм предопределена да съм кралица на бала, но мисля, че ще бъде ужасно неловко да отида без кавалер. (Чул си как Скот Брейдър си счупи глезена, като се подхлъзнал на бейзболното игрище, и ще трябва да седи в инвалидна количка две седмици. Сякаш мога да отида на бала с някого в инвалидна количка?) Ето защо ти пиша. Ако не ме избереш, какво пък, ти губиш, но сериозно, не казвай на никого, че съм ти писала, защото, ако го направиш, аз ще отрека и без това няма да ти повярват. Не слагам снимка, защото съм сигурна, че знаеш как изглеждам. Помни, че ще те размажа като хлебарка, ако споменеш и дума за това.“

Снимката, която бе пратила с това писмо, беше на пухкаво бяло коте — очевидно, не на нейно собствено, а от някой календар.

Огледах се.

— Къде си?

— От другата страна на паркинга.

— Не те виждам.

— В „Туарег“-а^[1] си съм, естествено.

Огледах се, после забелязах джипа.

— А, виждам те. Защо не дойдеш да си поговорим очи в очи?

— Не!

— Ъ… добре.

— Наистина не искам да ме виждат с теб, докато не сме се споразумели за условията.

— Ласкаеш ме — казах аз.

— Ама ти не разбираш ли?

— Слушай, Кейли. Ето това разбирам: няма начин да отида на бала с теб.

Затворих. Стори ми се, че чувам приглушен гневен писък в далечината, сякаш някой пищи в джип за четирийсет хиляди долара.

— Кой беше? — попита Пърси.

— Кейли Притчет.

— Дай ми я — каза той, посягайки към телефона ми.

— Защо?

Той го взе, влезе в менюто с входящи повиквания и натисна бутона. Чух как Кейли вдига.

— И още нещо — каза той, — аз ще гласувам за Къртни Бесър за кралица на бала, така че си го заври във величествения задник! — И затвори.

— Благодаря — рекох, — много ми помогна.

Той ми подаде телефона.

— Удоволствието беше мое.

Телефонът иззвъня.

— Не вдигай — посъветва ме той, — само ще ти крещи.

Оставих го да си звъни.

— Както и да е — каза Пърси, — много ми хареса как се представи. Надявахме се бързо да се отървеш от Кейли.

— Защо изобщо я включихте в списъка?

— Ами нали знаеш, разнообразие, избор. Знам, че ти харесват такива издокарани момиченца. Освен това тя ни подкупи.