Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (18)

18

За да сме точни, това си беше оглед. Или по-точно: огледи. Изглежда, две момичета от списъка се бяха притеснили, че не съм отговорил на писмата и обажданията им, а програмата ми била така запълнена с други момичета, че намислили план как да се срещнат с мене. Бяха говорили с Натали, която беше говорила с Хета, и хоп — родила се идеята как ангажиментът ми да гледам децата може да се превърне в сесия от бързи срещи. Били известени и други момичета от списъка. Дошли пет. Помислил си бях, че в антрето има повече обувки от обикновено. Повече хубави обувки — като за тийнейджърки.

Натали обаче я нямаше. Хета не я беше чувала от вчера.

Предвидено беше всяко момиче да прекара петнайсет минути насаме с мен. Седнах в сутерена и зачаках момичетата. Като изключим малкото мокро помещение, сутеренът представляваше огромна, покрита с килим зала за игра, определено пълна с далеч над здравословното количество играчки. Въпреки внушителното изобилие от забавления, най-интересното нещо в помещението не беше играчка, естествено, а металния подпорен кол, който се изправяше в центъра на сутерена. От съображения за безопасност той беше обвит в дебел кожух от дунапрен, за да няма разбити глави, костни фрактури, избити зъби и тъй нататък. Всъщност съпругът на Хета, Бен, вчера бе добавил още един пласт дунапрен, така че сега колът имаше дебелината приблизително на ствол на дърво и колкото и силно да го блъснеше човек, колкото и силно да му налетеше, тичайки, наистина не можеше да се нарани при удара. Децата — Пери, Сами, Уенди и Рупърт, заедно със съседските деца Брад и Франсин — намираха това за изключително забавно и се хвърляха срещу дунапренения кол със забележително упорство и добра доза показност.

Седях върху едно детско столче наблизо. Момичетата сядаха на друго срещу мен.

 

 

Първата беше Джени Уестър. Предпоследна година. Мажоретка. Дори и през лятото си прекарваше времето в лагер за мажоретки. Обичаше също така да гледа филми, да танцува, да излиза с приятели, обичаше и котенца. Казах й, че ако трябва да съм честен, и аз намирам тези неща за доста забавни. Попитах я кой й е любимият предмет, а тя ме помоли да повторя въпроса.

— Ами кой е часът, който чакаш с най-голямо нетърпение? — казах аз.

— А… — рече тя, сякаш това бе нещо, за което никога не се бе замисляла. Сви рамене. — Математика? Това ли е верният отговор?

— Е, всъщност няма верен или погрешен отговор. Просто се опитвам да разбера какво харесваш, кои са ти любимите неща.

— О! Две от любимите ми храни са пържени пилешки крилца и пържени картофки.

— Ммм — казах аз.

— И пица!

— А, пицата е страхотно нещо. Супер.

— Любимият ми цвят е малина.

— Малина?

— Това е полулилаво — полурозово. Разбираш ли?

Тя ми показа ноктите си, които наистина бяха лакирани в малиново.

— Прелест — казах аз.

Докато трескаво мислех как да запълня оставащите дванайсет минути от срещата, една гумена топка прелетя във въздуха и удари Джени по главата. Беше от топките, от които не болеше.

— Ох! — каза тя, оглеждайки се за виновника. Децата се бяха скупчили, така че беше трудно да се каже кой я беше хвърлил. Тогава Джени каза нещо впечатляващо:

— Кой от вас, глупави сополиви дребосъци, хвърли това?

И тъй приключи срещата ни.

 

 

След това беше ред на Лора Шилер. Последен курс. Май по-висока от мен. И сякаш като продължение на темата с топката от изминалата среща, Лора моментално ме предизвика на баскетболна стрелба по коша на алеята.

— Не съм убеден, че ни е разрешено да излизаме от сутерена — рекох. — Плюс това навън сигурно е сто градуса.

— Ще бъде интересно — ако спечеля, ще трябва да заведеш мен на бала.

— Да не мислиш, че не знам коя си? За глупак ли ме взимаш?

— Възможно е — рече тя.

Лора беше в училищния баскетболен отбор, който тази година бе стигнал чак до полуфиналите в щатския турнир. Беше областен и щатски шампион и се бе запътила към Уисконсин със стипендия наесен.

Вместо да стреляме по коша, решихме да поиграем един срещу друг.

— Готова ли си? — попитах, дриблирайки пред нея.

Тя ми се усмихна право в лицето и зае фантастичната си отбранителна стойка.

— Струва ми се — рече тя.

Направих се, че тръгвам наляво, но тръгнах надясно, а тя ми взе топката.

— Добре де, добре — рекох, — като ще играем мръсно, мръсно да е.

— Ама ние играем ли? Мислех си, че само загряваш. — Тя се завъртя и без никакво усилие метна топката в коша.

А моят късмет не се промени. Мислех си, че мога да скоча по-високо от нея, но грешах. Тя успя да препречи пътя на два от изстрелите ми. Мислех, че съм малко по-силен от нея, но когато се засилих към обръча, тя ме събори. Мислех си, че мога да я бия поне от линията, но изстрелите ми не попадаха в целта, за разлика от нейните.

Резултатът накрая беше 15 на 2. Тя беше най-добрият играч, с когото се бях срещал. Имаше фантастично дълги крака и нос, който бил чупен два пъти и сега беше леко изкривен — общо взето, най-готиния нос, който бях виждал. А тя ме срита в задника здраво и с лекота.

Направо бях влюбен в нея.

 

 

После дойде Дий Уелън, второкурсничка от „Седар Рапидс“. Беше хубава и добре облечена, но на мен ми беше трудно да внимавам какво казва. Може би защото бях потен и изтощен от баскетболния мач или пък защото хлапетата крещяха, продължавайки да играят на блъсканица в подпорния кол.

Неочаквано тя ме попита дали съм сигурен в избавлението на душата си.

— Какво се очаква да кажа? — попитах.

Гласът й бе тих и аз се наведох напред.

— Имам предвид, дали имаш лична връзка с Христос, твоя Спасител? Понеже Исус е в сърцето ми, искам да знаеш колко грижовен и подкрепящ партньор е той.

Да не би Исус да й беше гадже? Защото така звучеше.

Трябваше просто да й кажа, че не сме създадени един за друг — в края на краищата, родителите ми се бяха оженили в унитарианска църква. Не че не уважавах вярата й, казах. Което си беше самата истина.

 

 

Ставаше все по-зле. Чанс Макнейми беше четвъртата. Е, не можеше да се отрече, че бе едно от най-красивите момичета в училището. Беше от онези момичета, които вече приличат на жени. Защо се опитваше да се хване с мен, си оставаше загадка.

— Здрасти, Джак.

— Здрасти и на теб.

— Цяла седмица с нетърпение чакам да се срещнем.

— Ласкаеш ме.

— Вярно е.

— Срещала си ме и преди.

— Така ли?

— Да.

— Не си спомням…

— Слушай — казах аз, — в девети клас, на 23 септември, около десет и половина сутринта, след като бях събирал смелост цяла година, много учтиво те попитах дали би дошла на есенния фестивал с мен.

— Наистина ли?

— Наистина. Беше първото момиче, което канех на среща. И пред всичките си приятели ти каза, че не само не би дошла на есенния фестивал с мен, но никога и никъде не би отишла с мен, при никакви условия, по никакъв начин, никога.

— Така ли съм казала?

— Така каза.

— Наистина?

— И ще трябва да си държиш на думата.

 

 

Бес Ебърли беше последната. Познавах я от трети клас.

— Нещо не разбирам — рече тя. — Не разбирам ръководството. Искам да кажа, че когато температурата е, да кажем, трийсет и пет градуса и всички се потят и се опитват да изкарат деня в училище, без да умрат от топлинен удар, пак не ни разрешават да си носим вода в училище, само защото миналата година двама пънкари вкарали алкохол в шишетата си. Искам да кажа, честно ли е?

— Не.

— Че как ще е? Изобщо не е честно. Трябва да се хидратирам. Всички трябва да се хидратираме. Широко известен факт е, че мозъкът е предимно вода, така че как очакват да учим, когато мозъците ни са пресъхнали? На чешмите има опашки от по петдесет човека. А имаме само по пет минути между часовете. Ама не може да пиеш на чешмата, не може да си носиш шише с вода, не може да си носиш термос. Само че, знаеш ли, тия идиоти, които са си донесли алкохол в шишетата, така или иначе щяха да намерят начин да го вкарат. Разбираш ли?

— Аха.

— В смисъл, че можеха да го внесат в обувките си или нещо такова. В тетрадките. Не знам как. Някак.

Проблемът с Бес Ебърли беше, че макар да ми харесваше, беше трудно да кажа и дума. Това ти предоставяше много време да зяпаш дългата й червена коса и идеалните лунички по страшно гладките й ръце.

— Същото е и с униформите. Просто не върви. В смисъл, когато е толкова топло, трябва да може да носим дрехи, с които няма да умрем от топлинен удар, нали така? Трябва да носим подходящи за горещината дрехи, нали? Особено ако не ни разпускат рано. Само че ръководството не ще да се огъне по въпроса с униформите и тази сутрин върнаха вкъщи двайсет деца, задето били по потници и къси панталони. Е, къде е логиката? Не е като да сме голи. Просто се опитваме да се разхладим. Като е толкова горещо, поне ни пускайте да си ходим по-рано.

— Ъхъ.

— Ние все пак сме човешки същества, разбираш ли? Хора.

— Аха.

— Ама ще си научат урока, когато децата почнат да припадат от дехидратация и топлинен удар. Щото така ще стане. Какво ще е следващото? Да изискват да носим вълнени гащи? Или пуловери?

— Ха-ха — казах аз.

— Ще ни се случи същото като на онзи портиер сутринта. Видях го. Носеше панталони, риза с дълги ръкави и шапка, и се потеше, докато буташе косачката и — хоп! — просто се свлече отгоре й. Толкова топло беше — и то сутринта, преди да стане наистина горещо. Скоро това ще започне да се случва и на учениците, ако ръководството не поумнее. Искам да кажа, че това не е като да…

— Кой портиер? — попитах аз.

— А?

— Кой портиер си видяла да пада?

— Господин Кей.

Това беше господин Ковалски. Дядото на Пърси.

— Кога?

— А, половин час преди училище. Отидох рано заради оркестъра, но…

— Знаеш ли какво е станало?

— Ами чух, че госпожа Бризби го закарала в болницата, но в колата господин Кей спрял да говори и май припаднал, защото получил топлинен удар или нещо такова — точно за това говоря! — и чух от Шон Смит — оня тромавия, не този от отбора по тенис, дето майка му е сестра в спешното, че щом стигнал в болницата, господин Кей получил инфаркт… и… и… това е.

Аз я гледах втренчено. Отне ми секунда да го осмисля.

Скочих и хукнах към стълбите.

— Ей — извика Бес, — къде отиваш?

— Трябва да вървя.

— Ама имаме още шест минути.

— Значи ти дължа шест минути.

— Шест и половина! — викаше тя, докато аз се качвах по стълбите. — Шест и половина!

Минах по коридора покрай кухнята. Хета и другите момичета, без Чанс Макнейми, бяха там и режеха тортата.

— Къде отиваш? — попита ме Хета.

— Съжалявам, но трябва да вървя. — Дори не спрях, просто продължих да вървя.

— Ама ние разрязваме тортата — рече Хета.

Излязох от вратата и минах напряко през ливадата. Жегата ме удари като с чук и усетих, че главата ми олеква. Изобщо не се чувствах добре. Не можех да си поема дъх и се чудех дали не съм се хипервентилирал. Пулсът ми отекваше в тъпанчетата на ушите. По дяволите!

Под предното стъкло имаше завряна бележка, написана на гърба на плик за писма. Почеркът беше разкривен — бележката беше надраскана набързо.

„Може да съм гадна, съжалявам за крехкото ти его и всичко останало, но дойдох да ти направя услуга, а ти се държиш грубиянски с мен? Ще те забравя (няма да е трудно).“

Очевидно беше от Чанс Макнейми. Качих се в колата и я препрочетох. Съзнанието ми препускаше. За коя, по дяволите, се мислеше? Изведнъж усетих как преливам от гняв. Разбирам, че е разстроена, задето бях малко рязък с нея, но какво искаше да каже с това, че ми прави услуга? Толкова високо самомнение ли имаше? Защо искаше да отиде на бала с мен, ако гледаше на това като на някакъв акт на милосърдие? Беше толкова глупаво и дребнаво. Ударих волана. Клаксонът изсвири. Изхвърлих бележката от прозореца и запалих колата.

В края на краищата, в момента Чанс Макнейми не значеше нищо. Карах бързо и трябваше да се насиля да внимавам повече в пътя си. Главата ми бучеше и бях разсеян, така че ми беше трудно да карам. Сякаш бях сторил нещо нередно — сякаш трябваше да знам или да съм разбрал, че дядото на Пърси е в болница, че всъщност е починал. Ясно беше защо Пърси го нямаше днес.

Къщата на Пърси бе долу, близо до магистрала 6, в съмнителен квартал с малки къщи, и когато най-после спрях до бордюра, забелязах, че по алеята няма коли. Звъннах на вратата. Никой не отвори. Заобиколих къщата, отворих портичката в телената ограда и влязох. Щастливи, че ме виждат, двете ловджийски кучета Ран и Дан се втурнаха към мен и скочиха отгоре ми. Видях, че купата им за вода е празна. Напълних я и се приближих до задния вход. От вътрешната страна на прозореца беше залепен лист хартия.

Почеркът беше на Пърси. Гласеше само: „Лойд — интензивното“.

Лойд бе един от по-големите братя на Пърси. Бележката беше оставена за него. А интензивното беше вероятно мястото, където се намираше господин Ковалски.

Потропах на вратата, само за да се уверя, че няма никого, и после излязох.