Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (7)

7

Пърси ме остави пред къщата. Бях вкиснат, а сладоледената закуска се бунтуваше в стомаха ми. Докато вървях към вратата, видях мама да градинарства в страничния двор. Говореше с някого. Подадох си главата през храсталака.

— Ето го — рече мама, като ме видя. До нея стоеше момиче, което не познавах. Изведнъж ми се прииска да избягам. Кое, по дяволите, беше това момиче?

— Джак, това е Мелани — каза мама, — дошла е да те види.

— Здрасти, Мелани — казах аз, сякаш бяхме най-добри приятели. Тя беше длъгнеста блондинка със самодоволна усмивка. Носеше тениска с надпис „ЗАЯДЛИВА“. Стоеше с ръце на хълбоците и аз незабавно добих впечатлението, че беше от момичетата, които в пети клас по време на игра на народна топка се целеха право в слабините ми.

— В списъка съм — рече тя.

— Какъв списък? — попита мама.

— Ъ-ъ, маркетинговия план на годишника — казах аз.

— Точно този — рече Мелани. Намигна ми. Сигурен бях, че мама видя.

— О — каза мама. — Е, тя много търпеливо те изчака. Но сега може да тръгвате.

— Да — каза Мелани, — давай да ходим да го изпланираме тоя годишник.

— Абсолютно — казах аз.

— Да планираме, докато посинеем — каза тя.

— Добре — казах аз.

— Да планираме като младоженци.

Мама си избърса челото.

— Защо не поработите в стаята на Джак? — предложи тя.

Двамата с Мелани тръгнахме покрай къщата.

— Майка ти не знае ли? — попита Мелани.

— Шт — казах аз, — дай да минем отзад покрай гаража.

— Гаража? Класика.

— Виж, аз…

— А какво ще кажеш просто да отидем в стаята ти, както каза майка ти? — попита тя.

Като че ли вече не се бях изнервил достатъчно. Като че ли не беше достатъчно смущаващо майка ми да ми има такова пълно доверие, че да няма никакви резерви по отношение на това да остана сам в стаята си с непознато момиче. Може би поведението й се дължеше не толкова на доверие, колкото на факта, че никога не бях давал на родителите си повод да се безпокоят, че ще направя нещо скандално с момиче в стаята си или където и да е другаде на планетата. През ума им никога не бе минавала мисълта, че малкият им, не изискващ поддръжка, чудесен Джак би могъл да докосне момиче, освен в случай че момичето се нуждае от първа помощ.

В стаята ми тя затвори вратата.

— Добре, да видим… — казах. — Добре. Хубаво. Ти коя си? — Извадих разпечатките, които ми беше дала Натали. Какво се очакваше да правя с това момиче?

— Мелани Франкел.

— Мелани Франкел… — казах, търсейки нейния отговор на обявата.

— На живо изглеждаш по-голям, отколкото на снимката — рече тя.

— Нищо не намирам — казах аз, преднамерено съсредоточен върху страниците. — Нищо не намирам тук.

Тя се приближи до мен.

— Не се безпокой за тези работи — каза тя, — просто поговори с мен.

— Добре. Става. В „Сити Хай“ ли учиш?

— В „Уест“.

— Хубаво — казах аз, кимайки. — Кой курс си?

— Първи.

— Аха, аха. И какви са ти хобитата?

Тя седна на пода, облегна се на леглото ми.

— Това интервю за колеж ли е? — попита тя.

— Не… аз… ами…

Тя потупа по пода.

— Седни до мен.

— Хубаво. Става. Това може. Няма проблем.

Седнах.

— Отпусни се — рече тя.

— Добре. И за това няма проблем.

— Сега ме целуни.

— Ха!

Тя се наведе към мен. Устните ни се докоснаха.

— Ух! — казах аз.

— Какво става?

Изправих се.

— Нищо… само дето…

— Глезиш се.

— Не, по-скоро се… аз…

Тя отметна глава, сякаш беше разбрала нещо.

— Срамуваш се.

— Просто не се наспах миналата нощ. Или нещо такова. Изтървах закуската и ми се вие свят.

— За мен — каза тя — целуването е като лакмус. Като се целуна с някого, разбирам дали ме харесва.

— Да. О, да. Знам какво имаш предвид.

— Плаша те.

— Всичко е малко неочаквано.

— Защо постоянно ходиш напред-назад?

Не бях усетил.

— А, това ли? Просто се разхождам. Много обичам да ходя.

— Добре, ще го давам по-бавно. Ще бъда добра, честна скаутска — тя посочи към прозореца. — Случва ли ти се да сядаш на покрива?

— Понякога.

— Хайде да го направим — каза тя.

Не бях сигурен, че това е особено добра идея, но тя отвори прозореца и излезе на покрива. Последвах я. Слънцето се процеждаше през листата и горе беше приятно и уединено. Краката ми обаче трепереха. Седнахме.

Хрумна ми нещо.

— Ти ли си МиниБикини? — попитах.

— Коя да съм?

— МиниБикини?

— Ако искаш, мога да бъда.

— Електронният ти адрес МиниБикини ли е?

— Не.

Флип подаде глава от прозореца на спалнята ми и тихо излая. Искаше да каже „обърни ми внимание“.

— Мрази, когато излизам на покрива — казах, — сякаш си мисли, че ще скоча или нещо подобно.

— Хм, кученце — рече тя, поглеждайки го. — Сладко е.

После се обърна пак към мен.

— А правил ли си го някога?

— Кое да съм правил? — попитах.

— Да скочиш.

— Да скачам оттук? Това е лудост.

Тя се наведе над ръба на покрива и погледна надолу.

— Колко е високо — попита тя, — три метра?

— Не знам — казах.

Пак се наведе към мен.

— Слушай. Харесваш ми. Сигурна съм. Ела на бала с мен, съгласи се веднага и мога да ти гарантирам, че двамата с теб ще се забавляваме цяла седмица. Дори не можеш да си представиш какъв бал ще си изкараме. Ще те превърна в съвсем нов човек. Всъщност, мисля, че си малко уплашен от това, което можем да направим. Би трябвало да си малко поуплашен.

— Ти дори не приличаш на момиче, на което му пука за бала.

— Тогава свиквай с изненадите.

И тя се изправи, приближи се до края на покрива и скочи.

— Боже мили! — извиках. Флип, откачил от вълнение, изскочи през прозореца и започна да лае като полудял по изчезналото момиче. Изправих се и се приближих до края на покрива. Мелани вървеше през ливадата. Не се обърна назад.

 

 

Аз си стоях на покрива и се чудех в какво съм се забъркал. Почесах се по врата и погледнах Флип. На вратата на стаята ми се почука.

— Джак? — извика мама от коридора. — Оставям ви две безалкохолни. И малко солети.

— Благодаря — извиках от прозореца. Ами ако двамата с Мелани бяхме в стаята и вършехме нередни неща? Мама ни хранеше, без дори да помоли да отворим вратата. Ето колко задръстен беше синът й: нямаше нужда да се тревожи за такива неща. Вече го бях доказал: бях подплашил момичето. Бях я запратил през ръба.

Изпълзях обратно в стаята, затворих прозореца и после осъзнах, че Флип е още отвън. Гледаше ме през стъклото. Пуснах го вътре. После чух как някой отваря безалкохолно в коридора. Кой, по дяволите…? Кой крадеше безалкохолните?

Отворих вратата и видях Мелани, която най-спокойно пиеше студена напитка. Преглътна.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя.

— Помислих, че си… — измърморих аз.

— Ще стане или… ще стане?

— Ъъ, ще… или…

Тя повдигна едната си вежда.

— Това не е особено впечатляващо — каза тя. — Та значи печеля ли? Мой ли си тази седмица?

Начинът, по който го каза, с толкова дързост или наглост, или увереност, или каквото там беше, ме извади от потреса, в който бях изпаднал, като я видях отново пред вратата си. Искаше ми се да бях друг човек, да мога поне да мисля и да говоря нормално в нейно присъствие. Да мога да опитам нещата, които исках. Бях живял тук цял живот, но нямах достатъчно смелост да скоча от собствения си покрив.

Това, което излезе от устата ми, беше:

— Не вярвам, че всъщност това е правилната посока, която трябва да следвам понастоящем.

Това я озадачи.

— Отказваш ли ми? — попита тя.

Кимнах.

— Мислех, че си готин — каза тя, — но ти се оказа скучен и задръстен и отсега мога да кажа, че ще си останеш скучен и задръстен цял живот. А това е нещо, което не бих пожелала и на най-големия си враг. Така че, желая ти късмет.

Взе си още едно безалкохолно.

— Освен това — добави тя, — взимам си малко солети.

После си тръгна. С безалкохолното. И няколко солети.