Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24 Girls in 7 Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Алекс Брадли. 24 момичета за 7 дни

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-270-9

История

  1. — Добавяне

6

Като се прибрах от Натали, се чувствах замаян и кисел. Малко нощно тичане — ето какво ми трябваше, така че си вързах обувките и излязох навън. Улицата пред къщата беше смълчана. Продължаваше да вали, дъждът тихо ромолеше по листата. Затичах се на запад, към центъра.

Да, бях много ядосан на Пърси и Натали. Бяха създали това положение, без да го обмислят. Но най-вече се дразнех на себе си. Защо нещата бяха стигнали дотук? Защо бях такъв неописуем идиот?

Претичах покрай стария Капитолий — златният му купол бе осветен от прожекторите, после тръгнах надолу към реката. Макар че беше събота вечер, градът бе тих, дори колежаните се бяха изпоприбрали. Чувствах се, сякаш градът е само мой и това ми харесваше. Може би проблемът беше у мен. Може би съм си роден самотник. Бях като някоя от онези маймунки по „Дискавъри“, които доброволно се отделят от племето и прекарват времето си, седнали сами на някоя скала, и се почесват. Докато стана на трийсет, сигурно ще живея в колиба в гората и единственият ми контакт с живите същества ще бъдат разговорите с катеричките, които ще ядат направо от ръката ми, и с птичките, които ще кацат на главата ми. За да изпълня ролята, щеше да се наложи да си пусна гъста брада, естествено, а местните ще трябва да ми измислят някакъв прякор. Човекът катеричка. Или Обитателят на колибата. Или Трансгенетичният нещастник.

— Джак?

Отърсих се от мрачните си фантазии. Сега тичах по пътеката край реката, а до мен тичаше още някой.

— Здрасти — казах. Изглеждаше ми позната, но не се сещах коя е.

— Аз съм Луси — каза тя. — От „Клуба на светулките“.

— О, здрасти! — Миналото лято непрекъснато се засичахме, когато тичахме по тъмно. Накрая взе да тича с мен. Наричахме го „Клуба на светулките“ — излизахме само по мръкнало. Луси беше висока едва метър и петдесет, а косата й беше опъната на обикновена конска опашка. Беше страшно готина — като момиченце, героиня от анимационен филм, и така и не разбрах защо иска да тича с мен.

— Не е ли страхотно, че най-после се стопли достатъчно, та пак да можем да тичаме посред нощ? — попита тя.

— Яко е — рекох — като пресен кетчуп.

— Пресен кетчуп? — каза тя. Засмя се.

— Имам предвид, нали знаеш колко готин може да е кетчупът, като отвориш ново шише.

— Сигурно — рече Луси, — не съм обръщала внимание досега.

Нито пък аз. Пресен кетчуп? Просто ми изскочи от устата.

Луси заговори за последната си година в университета. Опитвах се да я слушам, но бях твърде нервен, както в присъствието на почти всички момичета. Само мислех какво да кажа в отговор на нещата, които ми говореше, и как да съм добър слушател. От цялото това мислене изгубих нишката на това, което тя говореше, и изведнъж се стреснах, когато каза:

— Мислиш ли наистина, че трябва да кандидатствам това?

— О, да — казах, — определено. Предполагам. Искам да кажа, аз… аз веднъж бях… В смисъл, ти трябва сама да прецениш или… да откриеш себе си. Общо. И двете. За това става въпрос.

— И така може да се каже — каза тя озадачено.

Тичахме в мълчание.

— Изглеждаш ми малко унил — каза тя след малко. Бяхме тичали чак до градския парк и точно бяхме завили обратно към къщи.

— О, не, много съм си щастлив — казах аз.

— Човек трудно може да те разбере.

Свих рамене.

— Просто си мисля за нещо.

— За какво?

— За книги — излъгах.

— Много ли четеш? — попита тя. — Какви книги?

— Ъ-ъ… „Уотършипските хълмове“[1].

— Не съм я чела.

— И аз — признах си.

— Но мислиш за нея?

— Аха — рекох, — мисля да я прочета. — Радвах се, че е тъмно, та да не види как се изчервявам.

— О — рече тя, — нека силата е с теб. И гаджетата.

След тази размяна на реплики се налагаше да избягам.

Казах й, че трябва да се отклоня от стандартния ни маршрут, понеже искам да пробягам няколко хълмчета по Дюбюк Стрийт. Така пътищата ни се разделиха.

Хълмчета, как ли пък не. Побягнах право към къщи.

 

 

За късмет спах като мъртвец. Събудих се по обяд, което беше впечатляващо късно, дори и за мен. Чувствах се фантастично. Взех си един бърз душ и се запътих надолу. Но на стълбищната площадка си спомних всичко — бала, Пърси и Натали, четирийсетте момичета… Настроението ми моментално се промени.

Пребърках хладилника с огромно раздразнение.

— Тук няма нищо за ядене бе, хора — извиках в тихата къща.

Само след няколко секунди мама отговори от далечна стая:

— Пълно е с храна! Вчера пазарувах!

— Нищо няма! — отвърнах. — Нищо за закуска.

Мама дошляпа в кухнята, гледайки ме нетърпеливо над рамката на очилата си за четене.

— Виж — рече мама, — ето го йогурта, който искаше да купя.

— Отказвам да призная, че изобщо някога съм те молил да ми купуваш йогурт. В йогурта има естроген.

— Не е вярно.

— Не ща йогурт.

— Хубаво, във фризера има от онези гевреци, които обичаш.

Издадох звуци като от гадене.

— Сам ги взе, не помниш ли? — попита мама.

— Хм… — рекох, потривайки брадичката си, сякаш усилено се мъча да си спомня.

— Има и плодове — каза мама.

— Плодове! — възкликнах. — Плодовете са репродуктивните органи на растенията!

Мама завъртя очи и се обърна.

— Не е ли и без това малко късничко за закуска? — рече тя и излезе от стаята.

— Никога не е късно за закуска — възразих аз. — Никога!

В кухнята се дотътри Флип, спря и ме погледна.

— Какво зяпаш, пикльо? — казах аз. Той се махна. — Ще те хвана, сладурче — извиках след него, — теб и малкото ти кученце!

Мама се върна.

— Кучето ли заплашваш?

— Гледаше ме странно — казах, — много странно.

— Ще ти направя омлет — рече тя.

Отидох при нея и я прегърнах. Благодарих и казах, че омлет звучи добре, но сам ще си разбъркам няколко яйца. Тя седна на плота за закуска и свали очилата си. Усмихна се.

— Винаги сме те наричали „детето, което няма нужда от поддръжка“ — рече тя, гледайки ме как чупя едно яйце. — Даже не трябва да ти готвя.

— Не мисля, че нямам нужда от поддръжка. Просто мисля, че след като сте отгледали Хета и Джейн, сте се размързеливили. Дори не ме питате къде съм бил нощес. Ти си лош, лош родител.

— Е, къде беше? — попита мама.

— У Натали. После отидох да тичам.

— Виждаш ли, няма защо да се тревожим за теб.

— Ами започнете да се тревожите, защото нещата ще се променят точно… — млъкнах и погледнах часовника си — …_сега_.

— Не ти вярвам — каза тя, — ти си чудесно дете и много скоро ще се превърнеш в чудесен възрастен.

— Хубаво, но това човек да е чудесен означава ли, че животът му е чудесен?

— В крайна сметка да — каза тя.

— Запомни си думите.

 

 

С яйцата, димящи върху чинията ми, влязох в дневната и отворих един от шкафовете. Имаше цял рафт с фотоалбуми, всичките ясно надписани и подредени в хронологичен ред. Издърпах този, за който си мислех. Седнах по турски на килима и отворих албума. Имаше една снимка, която исках да видя. Само една.

Намерих я. Беше на повече от трийсет години, но образът беше ясен и контрастен. Беше снимка на родителите ми на техния бал и отдавна не я бях гледал. Изглеждаха млади, дори със странните си хипарски прически. Изглеждаха по-млади от мен. Освен това личеше, че някак си си принадлежат. Още не го знаят, но ще бъдат заедно през остатъка от живота си. Виждаше се, че са свързани.

Телефонът ми горе зазвъня. Изкачих стълбите с впечатляваща скорост, като умело се плъзнах по площадката както бях по чорапи. Стигнах до телефона точно преди да се включи гласовата поща. Беше Натали.

— „Млечната кралица“ — каза тя, — след петнайсет минути. Как ти звучи?

— Звучи ми като закуска — рекох.

 

 

Седяхме на лепкава пластмасова масичка между бензиностанцията и паркинга на „Млечната кралица“. Това бе вероятно едно от най-непривлекателните места в Айова Сити, където можеш да се насладиш на един сладолед. „Маркет Стрийт“ беше обикновено претъпкана, а „Дюбюк Стрийт“, на двайсет метра оттук, беше още по-зле.

— Да се залавяме за работа — рече Натали, след като изяде своето „Забележително парче“.

— Мислех, че се виждаме по приятелски — казах аз.

— Събуди се и посрещни реалността.

Пърси ровеше с лъжицата в дълбините на своята „Маслена буря“. Бриджит ближеше фунийка като моята.

— Тук сме, за да поговорим за обявата ти — каза Натали.

Обърнах се към Бриджит.

— Ти знаеше ли, че това спешно свикване „на сладолед“ е номер да ме хванат да говорим за това? — попитах я.

— Нищо не знаех — рече тя. Макар че ме съмняваше.

— Хубаво — казах, — давайте.

— Сто четирийсет и осем — рече Натали.

— Сто четирийсет и осем какво? — попитах.

— Отговора на обявата ти.

— И девет — обади се Пърси, без да вдига поглед от сладоледа си.

— Да, точно така — каза Натали, — един пристигна в последния момент.

Отворих си устата да кажа нещо. После я затворих. После пак я отворих.

— Сто четирийсет и девет? — изрекох бавно. — Не ви вярвам. Как изобщо е възможно?

— Знам — рече Натали. — Удивително, нали? Очаквам лудница от случки.

— Не — каза Пърси, — лудница от кучки.

— Ей — рече Натали, — не говори така.

— Съжалявам — каза той и погледна Бриджит. — Извинявай, Бриджит.

— Нищо — каза тя.

— Не разбирам — казах — защо толкова много момичета ми отговарят?

— Не се прави на скромен — рече Натали, — само снимката ти беше достатъчна, за да получиш толкова много отговори.

— Не е вярно. Изглеждам кривоглед. Пък и това, дето сте го написали, беше ужасно.

— Не обвинявай мен — каза Натали. — Пърси го написа.

Пърси кимна.

— Ама аз бих се пробвал да опипам дупето на гаджето си — рекох, — такъв съм си.

— Не, не би — рече Натали, — просто говориш напук. Сега си търсен, Джак. Просто го приеми.

— Просто така? Изведнъж? — казах аз. Натали само се усмихна. — А и дори нямам смокинг.

— Нямаш ли от онези тениски, дето приличат на смокинг? — попита Пърси.

— Не съм носил такава от години.

— Както и да е — рече Натали, опитвайки се да ни накара да минем нататък, — ще те улесним. — Тя извади няколко листа хартия от чантата си. — Прекарахме сутринта в сортиране на писмата и подбор на част от момичетата. Много от отговорите не бяха от нашето училище. Имаше и от колежа. Повечето вероятно не ги познаваш. Все пак ние направихме известно проучване, малко проверки. Обадихме се тук-там. Тези четирите са едно добро начало.

— Какво имаш предвид под „добро начало“?

— Че можеш за начало да излезеш с тях и да решиш дали искаш да отидеш на бала с някоя от тях.

Защо изведнъж това започна да ми прилича на работа? Защо ми звучеше като работа, която не желаех да върша?

— Надминали сте себе си — казах. — Още не съм се съгласил да излизам с когото и да било.

Натали въздъхна.

— Значи искаш на всичките да им кажем да те оставят на мира? Искаш да разочароваме почти сто и петдесет момичета?

— Да — казах. Опитах се да си представя как биха изглеждали сто и петдесет души, застанали един до друг, намръщени. Но не успях.

— Може би — обади се Пърси — трябва да изберем определен брой, а после Джак да се види с всичките и тогава да си избере. Да го направим така от самото начало и да кажем на всички момичета правилата. Така ще бъде още по-интересно.

— Звучи добре — каза Натали, — страхотна идея.

— Ехо? Казах, че не съм съгласен.

— Колко да изберем? — обърна се Натали към Пърси. — Двайсет?

— Хм — рече Пърси, — повече.

— Двайсет и четири — каза Бриджит. — Понеже до бала има седем дни, така че ще са двайсет и четири момичета за седем дни. Това звучи добре.

— Ей! Не им помагай! Бъди на моя страна. На моя страна!

— Двайсет и четири момичета, седем дни в седмицата — рече Пърси, — харесва ми.

— Слушайте! Как се очаква за една седмица да избера измежду двайсет и четири момичета?

— А, значи си съгласен? — попита Натали.

— Само питам.

— Виж — рече тя, — започни с тези четирите. Те вече знаят, че има съревнование. Ще се свържат с теб, за да си уговорите среща. Имат ти телефоните, адреса, електронната поща и седмичната програма. Те ще те намерят. Освен това препратихме отговорите им и цялата лична информация към твоята поща. А ето ги и разпечатките, заедно със снимките. Някои са пратили снимки.

Прелистих купчината. Не познавах тези момичета. Е, с изключение на една.

— От наша страна — продължи Натали, — ние ще продължим да сортираме отговорите, които вече са налице, плюс всички нови, които пристигнат, и ще ти ги препращаме, докато не станат двайсет и четири.

— Ще го наречем „Списъка“ — каза Пърси.

— Много умно — рече Натали.

— С главно „С“ — поясни той.

— И все пак аз още не съм съгласен.

— Сто и петдесет момичета, Джак — каза Натали. — Те те харесват, наистина много те харесват. Помисли си. Опитвах се да ти кажа колко си готин и как трябва да каниш повече момичета на срещи, и ето, това е доказателството, че си добро парче.

— Направо си страхотно парче — рече Пърси. — Ще ми се и аз да бях страхотно парче.

Отново погледнах разпечатките. Усетих как устните ми се изкривяват в неволна усмивка. Помъчих се да изглеждам сериозен. Работата си беше сериозна.

— Разкарахте ли Фелиша Дийч?

— Да — каза Натали.

— Ами МиниБикини? — попитах.

— Кого? — каза Натали.

— МиниБикини. Някоя на име МиниБикини ми писа вчера. Хареса ми. Не я виждам тук.

Натали и Пърси се спогледаха.

— Не си спомням никаква МиниБикини — рече Пърси.

— Нито пък аз — каза Натали.

— Странно.

— Естествено, можеш да излезеш и с някоя, която не е в списъка. Но на твоя отговорност.

— Готово! — обяви Бриджит, сдъвквайки последното парченце от фунийката си.

А собствената ми забравена фунийка се топеше.

Бележки

[1] Роман от Ричард Адамс. — Бел.прев.