Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (15)

15

— Ама нямаше ли да е адски странно — попитах аз. Бях си вече вкъщи и двамата с Натали говорехме по телефона. Бях си тръгнал от тях само преди петнайсетина минути.

— Не знам — каза тя, — не е нещо, което съм правила и преди.

— Ама… ама… — заеквах аз. Чувствах се неудобно.

— Добре де — рече тя, — погледни го от тази страна. Целувала съм много момчета и почти всичките не съм познавала толкова добре, колкото теб.

— Вярно.

— И почти всичките не съм харесвала толкова, колкото теб.

— Правилно.

— И почти всичките изобщо не са били готини.

— Давай.

— Ама ти не разбираш ли накъде бия? — попита тя.

— Донякъде.

— Защо не бива да се целуваме? — каза тя. — Къде е написано? Кое правило ще нарушим?

— Ами Дан? — попитах аз. — Искам да кажа, не мисля, че ще остане очарован.

— Не ти предлагам брак — рече Натали. — Всичко е само с цел обучение. Дан няма да има нищо против. Всъщност изобщо няма да му казвам, защото това е твоя тайна и аз искам да оправдая доверието ти.

— Аха…

— Много прилича на оня път, когато ти ме учеше да играя табла.

— Нещо такова… наистина — отвърнах аз.

Само че таблата е скучна игра и не включва физически контакт.

— Просто си говоря на глас. Мисля за теб. Така че… не знам. Защо не? До това се свеждат нещата. Защо не? На теб ти е нужна помощ, а аз мога да ти помогна. Затова са приятелите. Така че защо не?

— Защото е странно — казах.

— И животът е странен — възрази тя.

— Може ли да те опипвам? — попитах.

Тя се разсмя.

— Не.

— Много особено се чувствам от тази шега — признах си аз.

— Ще бъде, все едно ти помагам за домашното или нещо от сорта. Това ти е домашното: да се научиш да се целуваш.

— Май да.

— И не е нещо, което всички трябва да знаят. Защо изобщо да казваме на когото и да било?

— Имаш право.

— Така че, помисли си — рече тя, — само това искам да кажа. Не исках да те шашкам.

— Добре.

— Хубаво. Просто си помисли.

— Не, имам предвид, да го направим — казах аз.

— Наистина ли?

— Да. Така мисля.

— Кога? — попита тя.

 

 

Кога? Незабавно. Тази седмица имах гъста програма и колкото по-скоро станеше, толкова по-добре. Вече беше девет и половина, така че трябваше да го направим веднага, ако искахме да е тази вечер.

Къде? В моята стая. Натали категорично отказа да отида у тях, защото не искаше Бриджит да се върти наоколо, докато „работим“, и понеже, както каза тя, трябва да се усамотим някъде, където аз ще се чувствам удобно. Родителите ми изобщо няма да обърнат внимание, че двамата с Натали сме сами в стаята ми.

Докато я чаках да пристигне, крачех напред-назад. После малко си пооправих стаята. Флип ми вървеше по петите. Усещаше, че става нещо. Прибрах всички дискове по кутийките им. Пуснах си мръсните дрехи в коша. Затворих вратата на дрешника. Подуших си тениската, после облякох чиста. Слязох в банята и си сресах косата. Усмихнах се сам на себе си в огледалото, после реших да си измия зъбите. Доста любезно от моя страна. После си пригладих веждите. Измих си ръцете.

Седнах на бюрото си и се опитах да чета, но нищо не вдявах. Накрая се усетих, че препрочитам един и същи абзац отново и отново.

Когато тя потропа на вратата ми, сепнато вдигнах глава. Тя влезе, казахме си „здрасти“, свали якето си и аз видях, че и тя се е преоблякла. Носеше черни дънки и риза с копчета и къси ръкави. Беше много семпло като за нея. Обикновено видът й бе малко издокаран, с леко колоритен или пикантен привкус. Но сега изглеждаше земна и сестрински настроена. Даже беше със стари гуменки. Никога не я бях виждал да носи гуменки, освен докато спортува, което й се случваше не повече от два пъти годишно.

— Та така… — каза тя и седна на ръба на леглото ми.

Отидох да затворя вратата, после се върнах и седнах до нея. Флип седеше по средата на пода и любопитно се взираше в нас. „Кученце“ — рекох и нервно се разсмях. Станах, отворих вратата и помолих Флип да излезе. Той не помръдна. Обикновено ми се подчиняваше на момента. Тръгна чак след като го помолих за трети път, после затворих вратата.

 

 

— Не знам какво да правя с ръцете си — казах аз след няколко минути.

— Това ще си дойде от само себе си — каза Натали, — но засега сложи една тук — и тя постави едната ми ръка на хълбока си, — а другата — тук. — И постави другата ми ръка на гърба си, между плешките. В това положение лицата ни силно се приближиха. Страните й изглеждаха по-розови от обикновено. Но не можех да разбера дали се е изчервила или просто е с грим.

— Сега опитай отново — рече тя.

Наклоних се напред, съкращавайки няколкото сантиметра помежду ни, и докоснах устните й с моите. Беше пасивна и непохватна целувка.

— Чакай — рече тя, отдръпвайки се. — Помни, че целуването не е натискане.

— Аз натисках ли?

Целунахме се отново.

— Нито пък зъби — каза тя, — не става със зъби.

— Виждаш ли, безнадежден случай съм.

— Дай да подходим от друг ъгъл.

— Казах ти, че не мога. Предупредих те.

Целуването продължаваше да ми изглежда като най-неестественото нещо, което някога съм правил.

— Устите ни не са предвидени за такова нещо, нали? — рекох. — Предвидени са за ядене и говорене, а да се целуваш с тях е все едно да използваш метла за селскостопанска работа.

— Селскостопанска работа?

— Да, селскостопанска работа. Селскостопанска работа!

— Трябва да се успокоиш.

Ръцете ми бяха студени и ми се виеше свят. А Натали — моя приятелка от няколко години, изведнъж ми се стори чужда. По-точно, сякаш съзирах непозната част от нея, което беше изненадващо, имайки предвид колко добре се познавахме и колко отдавна бяхме приятели. Виждах една по-интимна част от нея. От това само се изнервих още повече.

— Възможно ли е да съм алергичен към целуването? Да не би да съм в анафилактичен шок? Лицето ми подпухнало ли е?

— Добре, просто трябва да се отпуснеш. Едва сега започваме. Исках само да проверя докъде си. Трябваше да видя откъде да почнем. Нищо лошо не си направил.

— Всъщност искаш да кажеш, че нищо хубаво не съм направил.

— Искам да кажа, че не си направил нищо, което и другите не правят, докато се учат. Не си се научил да караш кола за две минути, нали?

Свих рамене.

— За три-четири — отвърнах.

— Само казвам, че не можеш да очакваш, че ще се научиш без упражнения.

— Задръж малко — рекох, вдигайки пръст. — Тази аналогия ми навява много потискащи мисли: научил съм се да карам кола на шестнайсет, а още не знам как да се целувам.

— Млъквай — каза тя, — ела тук. — И отново постави ръцете ми върху себе си. — Имам една идея. Чух го отнякъде. Кажи „олио“.

— Олио. — Не знам защо, но ми стана смешно и се ухилих. Тя ми се усмихна.

— Сега и двамата ще го кажем, докато се целуваме.

— Едновременно ще говорим и ще се целуваме?

— Добре, ще го кажа по друг начин: изобщо недей да мислиш за целуването. Искам само да кажеш „олио“, когато устните ни се допрат. Става ли?

— Става.

— Готов ли си?

— Готов съм.

— Олио — казахме и двамата. Думата се загуби сред целувката.

— Сега какво? — попитах. — Картоф? Кускус?

— Май работи — рече тя.

— Как така?

— Положението на устата, докато казваш „олио“, е основно движение в целуването. Устните се разтварят леко, езикът излиза напред, после устните бавно се събират отново.

— Хм.

— С други думи, направи го отново.

Направихме го отново. И отново. После започнахме да произнасяме „олио“ един след друг, а не едновременно. Така стана малко по-добре. Тя премести ръцете ми, за да упражня и други типични положения, и се приближихме още малко. За пръв път забелязах парфюма й — мирис, който едва бях долавял в миналото, но ето го сега, точно пред мен.

— Сега кажи „олио“, без всъщност да го казваш — инструктира ме тя.

— Да го кажа наум ли?

— Да, просто направи движенията с устните и устата си, но не го изричай.

Никакъв проблем. Получи се точно толкова добре, колкото и преди, и сега целувката ни бе тиха, а не шантава поредица от мърморене на думата „олио“.

Целувките ни се удължиха. Натали ме инструктира да дишам през носа. Обясни ми за носовете и как се прави така, че да не се забучиш право в носа на партньора си. Разказа ми за асиметрията: при добрата целувка устните на двамата партньори лекичко се разминават, малко нагоре или надолу, или настрани. Докато ми описваше техниката, забелязах колко е мека кожата на ръката й под моята длан. Погледнах я в очите и видях собственото си малко отражение в тях, а зад отражението — в черното на очите й — ето я Натали, точно пред мен. Между нас имаше топлина, където и да се докоснехме, дори когато стояхме един до друг.

Решихме да пробваме и други думи вместо „олио“. Опитахме с „диня“, „ряпа“, „тиква“ и „ябълка“. Зарязахме плодовете и зеленчуците и минахме на „карамел“, „мляко“, „махи махи“ и „пържола“. Взехме менюто на китайския ресторант и започнахме с „муу гуу гай пан“, „раци по рангунски“, „яйчен фу йонг“ и „щастливо семейство“. Минахме през цяла серия цветя: „мушкато“, „латинка“, „гърлица“, „глухарче“, „карамфил“, „теменужка“ и „мак“. Казвахме марки и модели коли: „Форд Фокус“, „Мъркюри Мистик“, „Додж Гранд Караван“, „Порше Бокстер“, „Хонда Пайлът“. После — щати и столици, прелиствайки атласа страница по страница. Избирахме си произволни имена от телефонния указател. Изкарахме всички абонати с фамилия „Диксън“, после всички „Джейкъбсън“ и „Малой“. Някои думи казвахме на глас, други — наум.

Накрая тя ми каза да не намислям предварително определена дума. Бих могъл да мисля за определени думи, ако искам, но да импровизирам, като ги смесвам. Тя, от своя страна, щеше да ме целува нормално, без изобщо да мисли за думи.

Така че си стояхме и се целувахме. След известно време престанах да се чувствам като някой, който се упражнява да целува Натали. Чувствах, че наистина я целувам.

Продължихме така, докато накрая, в единайсет и петнайсет, тя ме отблъсна.

— Леле — рече тя, — взе да става много лично.

Помаха пред лицето си, сякаш й е горещо.

— Извинявай — казах аз.

— В смисъл, почна да се получава наистина добре.

— О!

— Страшно добре. Ти си природен талант.

Усмихнах се. Исках обаче да продължа да я целувам.

— Какви думи си казваше? — попита тя.

— Всъщност нищо не си казвах. Май просто те целувах като нормален човек — усмихнах се аз. И тя се усмихна. После стана, прегърна ме и ми стисна ръката.

— Поздравления! — каза тя. — Дипломира се.

И си тръгна.

След като си отиде, усетих странна тъга. Гордеех се със себе си, но това, което най-вече чувствах, бе, че ми се щеше още да е тук.

Нещо се бе променило.