Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (31)

31

Когато се върнах на бала, времето беше доста напреднало. Разходих се насам-натам. Чувствах се малко самотен, но щастлив. Скот Брейдър ме причака в засада и ме удостои с неудобна прегръдка през кръста от количката си. Беше развълнуван, понеже докато ме нямало, бил коронясан за крал на бала.

— Дори не знаех, че може да се кандидатираш, ако си със счупен глезен! — възкликна той.

— Очевидно системата е доста егалитарна^[1].

— Ега… какво?

— Значи вие двамата сте щастливата кралска двойка? Много се радвам за това, след като помогнах да дойдете заедно тук.

— О, ама…

— Какво?

— Кейли не е кралицата.

— Олеле!

— А, ще се оправи. Ще го преживее.

— Може би трябва да идеш да поговориш с нея? — предложих аз.

Той кимна.

— Прав си.

— Може да й подариш красивата си кралска корона.

Той реши, че това е едва ли не най-добрата идея, която някога е чувал.

 

 

През футболното игрище полъхваше бриз, а дансингът беше претъпкан — направо преливаше. Опашките за трите малки карнавални забавления — въртележка, детско влакче и нещо като въртяща се чаша за чай, ставаха все по-големи. Хората ме разпознаваха и ме поздравяваха. Настроението бе на ниво и се чувствах на мястото си. Неочаквано видях Натали да танцува сама на тревата по края на дансинга. Очите й бяха затворени и държеше обувките си в ръце. Беше боса, като сестра си. Гледах я и се чудех дали да й се обадя. Помислих си, че може би е по-добре да я оставя на мира.

Но не го направих. Приближих се.

— Здрасти — казах, щом застанах пред нея.

Тя отвори очи и спря да танцува. Просто си стояхме там, с танцуващите около нас хора. След това тя ме хвана под ръка и се отдалечихме от дансинга.

— Толкова дълго те нямаше — рече тя.

— Съжалявам. Тази госпожа Кей е приказливка.

Седнахме на тревата пред пейките. Натали сви крака под тялото си. Погледна ме, после огледа бала.

— Не знам къде са останалите — каза тя. — Видях преди малко Пърси с гигантска каубойска шапка от стиропор на главата. Мисля, че я спечели от томболата. А Дан е някъде там и си приказва с бейзболистите, което ме подлудява от скука. Видях Сара Шей горе до…

Тя млъкна и ме погледна. Седях с наведена глава, тя повдигна брадичката ми и по бузите ми се търкулнаха две сълзи.

— Джак? Какво има? — каза Натали. — Какво става?

Избърсах си лицето с ръкава.

— Нищо.

— Не, не е нищо.

— Още ли сме приятели? — попитах аз.

Тя ме погледна право в очите. Взе ръцете ми:

— Разбира се, че сме приятели.

Аз продължавах да плача, а ръкавът ми бършеше сълзите наред.

— Наистина сме приятели — каза тя.

— Стори ми се, че не сме. Май нещата станаха твърде особени.

— О, Джак — рече тя, обвивайки ръце около мен, — как може да не сме приятели? Как изобщо е възможно? Не е. По никакъв начин. Дори за момент съвсем да ни писне един от друг, пак ще сме си приятели.

Усмихнах се. Въздъхнах. Пак се усмихнах и изтрих очи.

— Просто се притеснявах — казах. — Откакто… откакто… Просто не знаех как стоят нещата между нас.

— Да, тази седмица имахме неприятности. И какво от това? Помниш ли, когато ходех с Грег Портър и ти не ми говори два месеца, понеже мислеше, че е абсолютен задник? Преодоляхме го.

— Да, но тогава бях прав за Грег Портър.

— Вярно е.

— А в този случай не знам кой е прав и кой не.

— Никой няма вина в случая — рече тя.

— Сигурно — казах аз. Сълзите бяха спрели. Лицето ми беше студено и леко треперех, и Натали ме прегърна още по-силно. — Отчасти е понеже нещата се променят. След няколко седмици училището ще приключи, ще се дипломираме и ще продължим нататък.

— Знам.

— Познавам те от шест години.

— И още дълго ще ме познаваш — каза тя, — ще се познаваме вечно.

Кимнах.

— Както и с Пърси — додаде тя.

Седяхме и наблюдавахме бала.

— Много сме млади, нали — каза тя след малко. — Наистина сме млади. Не знаем какво ще се случи. Може това, което ни се случи тази седмица, да е като песъчинка, заседнала в стрида, и с времето да се превърне в перла. Не знаем. Или може би… може би…

— Може да е просто песъчинка — рекох.

— Може — примири се тя, — но това не е чак толкова лошо.

— Не е, аз обичам пясъка. По принцип.

— Пясъкът е готино нещо — съгласи се тя.

— Аха — казах аз. — Да.

— Стъклото се прави от пясък — добавих.

— Определено.

Седяхме. После се разсмяхме. Натали претича до една от освежителните тенти и ми донесе чаша пунш. Изпих я цялата. Тя се настани до мен, после склони глава на рамото ми.

— Чудя се какво ще се случи другата седмица — казах.

— Знае ли човек. Ти изкара голяма седмица.

— Всъщност малко се вълнувам. За другата седмица и за следващата, и за по-следващата, и тъй нататък. Сякаш сега виждам нещата доста ясно. Научих се да виждам нещата ясно.

— Това е ценно нещо — рече тя.

 

 

След малко се разбрахме да се върнем към бала. Попитах я дали вече се е качвала на въртележката. Не беше, затова се упътихме натам и застанахме на края на опашката, а докато чакахме, вятърът се усили и Натали весело изпищя, когато косата й се замята напред-назад, и изведнъж, като че ли от нищото, заваля — и то заваля проливно. Всички от опашката се втурнаха напред и се скупчиха на въртележката, за да се скрият от дъжда — тентите бяха твърде надалеч. Въртележката продължаваше да се върти, а тълпата ме раздели с Натали. Ярките златни светлини проблясваха, а музиката се изгуби сред глъчката на тълпата и трополенето на пороя върху покрива.

На въртележката се трупаха все повече хора име изблъскваха към средата. Търсех Натали и се чувствах леко замаян, понеже продължавахме да се въртим. Тъкмо отстъпвах, когато кракът ми попадна на нещо неравно, подхлъзнах се и паднах назад, за да бъда уловен от ръцете на момичето зад гърба ми.

— Извинявай — казах, — аз…

Момичето, което ме бе уловило, бе Ейдриън Суифт. Е, поне този път никоя не целувах.

— Аз… аз… — заекнах, изправяйки се обратно на крака.

— Да?

— Аз…

Тя гледаше право в мен. Усмихнах се.

— Мисля, че ти дължа обяснение.

— Не, не ми дължиш — каза тя.

— Или около шест обяснения — рекох.

— Всичко е наред, наистина.

— Направи ми това удоволствие, моля те.

Тя кимна. Стомахът ми се беше свил, но исках да го направя. Исках да се разбера с нея честно.

— Хм, откъде да започна? Ами онзи ден, когато дойде при мен, аз имах… аз бях… беше ми много лошо, разбираш ли, и дори не исках да ходя на бала, затова просто те излъгах и…

— И?

Вдигнах ръце. Тълпата ни притисна един към друг.

— Аз съм лош, лош човек — казах, — извинявам се. Когато ме видя по-късно с Джули, а после и с Памела Браун…

— И с Натали.

— Точно така.

— И с госпожа Ковалски.

— Да, ами исках да ти обясня.

— Няма проблем — каза тя, — имаш право да се срещаш с когото поискаш.

— Да, но те излъгах и затова ти се извинявам.

— Оценявам го.

— И никога не съм имал рахит, нито съм възнамерявал да го кажа, но нямаше как да се възстановя от него. Миналата пролет дойдох на всички мачове за Купата на знанието, защото ти участваше.

— Ясно.

— Почакай, наистина ли го казах?

— Май да.

Стояхме близо един до друг сред блъсканицата от хора. Дъждът не спираше.

— С кого си? — попитах аз.

— Със себе си.

— Всичко ще се намокри доста бързо — казах аз, посочвайки нагоре към дъжда.

Тя кимна. Каза ми, че ме е видяла да танцувам с госпожа Кей и си е помислила, че това е много мило, предвид, че господин Кей е в болница, и ме попита как съм се научил да танцувам.

— Когато сестра ми се зажени преди четири години, майка ми, сестра ми и аз ходихме на уроци по танци заедно.

— Наистина ли? Много гот.

— Всъщност е много смотано.

— Е, аз като кажа гот, разбирай смотано.

— Това го разбирам. Аз пък като кажа много смотано, имам предвид страшно смотано. А като кажа страшно смотано, имам предвид себе си.

— Трябва да се състезаваме по смотаност.

— Хич не се захващай с мен. Не можеш да се състезаваш с мен по смотаност.

— Друг път тогава?

— Просто се считай за предупредена. Считай се за надлежно уведомена.

Тя се усмихна.

— Знаеш ли, че отиваме в един и същи колеж.

— Кой? Какво искаш да кажеш?

— Двамата с теб отиваме в един и същи колеж.

— Наистина ли? Не знаех, че още някой от „Сити Хай“ отива там! Това е невероятно!

Поговорихме малко за колежа. И двамата бяхме чули едни и същи слухове. И двамата се бяхме записали за ранна ориентация. И двамата бяхме поискали едно и също общежитие. И както си говорехме, открих, че искам да узная все повече и повече за нея. Тя говореше простичко, не саркастично или „готино“, или еготично. Нямаше никакви странни пиърсинги, нито пък петдесетдоларова прическа.

Всъщност беше доста далеч от това: косата й беше неподредена и леко рошава, но на мен много ми харесваше. Докато говорехме, се опитваше да я прибере зад ухото си, но тя все се освобождаваше. Забелязах, че обиците й са малки пеперудки. Всъщност ми напомняше за сестрите ми.

Тълпата на въртележката ставаше все по-шумна, дъждът се лееше като из ведро, а коремът ми закурка, въпреки скорошния ми набег за сладолед.

— Това твоят корем ли е? — попита Ейдриън, прекъсвайки това, което казвах.

— Чу ли го? Мамка му.

— Гладен ли си?

— Май да. Не хапнах много на вечеря. Бях развълнуван. — От сладоледа, който бях изял преди час, някак си бях огладнял повече.

— И аз. А тортата не ставаше за ядене.

Стояхме си.

— Беше като захаросана глина или нещо подобно.

— Захаросана глина?

— Аха. Ей, а искаш ли… — рекох, — искаш ли да си вземем нещо за хапване? Искаш ли да идем до „Селската кухня“? Да си направим среднощна закуска? Да пийнем по кафе?

— Сега ли?

— Ами да, ако нямаш планове.

— Трябваше да ходя на купона у Боби Беринджър, но на мен това ми звучи като представата ми за чистилището.

— Чистилище, ама без шанс някога да идеш в рая.

— Ами да го пропуснем заедно.

Провряхме се до външния край на платформата на въртележката. Дъждът бе страховит и ние постояхме малко, преди да се гмурнем. Чувствах се омаян. Чувствах се различно. Току-що спонтанно бях поканил момиче. Никога не го бях правил досега. Но беше хубаво.

— От водата ли се боиш? — попита тя. И излезе на дъжда.

Последвах я, но веднага се сетих за едно препятствие в плановете ни. Ами логистиката? Тя имаше ли кола? Можеше ли да взема кадилака? Трябваше да кажа на Пърси — той разчиташе да го возя.

— Почакай — казах. Спряхме под дъжда. — Ти имаш ли кола тук?

— Да, можем да отидем с нея — рече тя. Възхищавах й се, че не се бои от дъжда. Ей ни на, ставаме вир-вода, а тя не мрънка за косата си, за роклята си или за каквото и да било.

— Тогава трябва да дам ключовете на приятеля си, а не знам как, по дяволите, ще го открием тук.

— Него ли имаш предвид? — попита Ейдриън, сочейки назад към въртележката, където Пърси, с отдавна свалено сако от смокинга, с червена каубойска шапка от стиропор, беше яхнал едно от кончетата на въртележката като див жребец. Пенелъпи също беше на кончето с него.

— Пърси! — извиках аз и той ме видя.

— Братле! — Той се завъртя и щеше да изчезне от погледа ми, но аз се затичах, за да не го изпусна. — Защо си на дъжда? Качвай се на борда на Звездния кораб на утрешния ден!

— Случи се — казах аз. Защо така не можех да намеря правилните думи?

— Кое?

— Не знам, не знам — казах, подтичвайки, — искам да кажа, току-що срещнах едно момиче.

— Поздравления!

— Да не би да каза, че си срещнал момиче? — рече Пенелъпи.

— Да, не съм съвсем сигурен, но имам едно такова чувство за нея и… и… не знам как точно да го обясня.

— Не го обяснявай — каза Пърси, — просто давай.

— Прав си.

— Защо тогава стоиш тук и ми дрънкаш, когато трябва да си с нея? — попита Пърси.

— А, защото си тръгваме с нейната кола, така че исках да ти кажа, че кадилакът е твой.

— Ясно. Съобщението прието. Тръгвай сега!

 

 

Махнах с ръка и свих от курса си, тъкмо да налетя на Ейдриън. Бях претичал цяло кръгче с въртележката и се върнах до отправната си точка.

— Готов ли си? — попита тя.

— Съжалявам за сблъсъка.

— Може би трябва да отиваме към колата — рече тя, — вали все по-силно.

Така че тръгнахме. Но не бяхме стигнали далеч, когато аз спрях.

— Почакай! — извиках. — Трябва да му дам ключовете. Защо съм такъв кретен?

— Ето го, идва — каза тя, поглеждайки назад към въртележката.

И наистина, той се задаваше, двамата с Пенелъпи ни зяпаха, опитвайки се да видят с кого съм. Аз извадих, ключовете от джоба си и ги вдигнах, той протегна ръка, а аз се заколебах.

— Ще успееш — рече Ейдриън.

И тогава, в едно от най-предизвикателните хвърляния в живота ми, аз изпратих ключовете на полет към моя приятел каубой. Те изписаха дъга в нощта, през дъжда, проблеснаха на въздуха и всички погледи бяха вперени в тях — всички в тази част на въртележката следяха тази малка драма, а те летяха право и уверено, сякаш насочвани, и Пърси ги улови от полета им с една ръка и нададе едно мощно каубойско „Иха!“.

Тълпата шумно ни аплодира, после Пърси се завъртя плавно и изчезна от погледа ми. Овациите стихнаха.

— Впечатляващо — казах, — добро хвърляне беше.

— Ако не си го кажеш сам — рече Ейдриън. — Сега може ли да потичаме?

Погледнах я. По лицето й се стичаше вода.

— Ама как ще тичаш с токчета? — попитах.

— Токчета ли? Не мисля. — И тя повдигна края на роклята си и двамата погледнахме надолу. Носеше гуменки.

— Охо — казах аз.

— Е, ще можеш ли да ме стигнеш?