Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24 Girls in 7 Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Алекс Брадли. 24 момичета за 7 дни

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-270-9

История

  1. — Добавяне

23

После, след вечеря, Натали ме взе с кабриолета на майка си. Качих се в колата и бодро я мляснах по бузата — целунах МиниБикини! — но не изкопчих и усмивчица. Лицето й бе напрегнато и дори не ме и погледна. Включи на скорост.

— Здрасти, Джак — казах аз жизнерадостно, — как си? Какво прави последните три часа, Джак, момчето ми?

— Здрасти — каза тя с безразличен тон.

— О, не знам, Натали — рекох, продължавайки престорения диалог. — Написах малко домашни, за да мога да прекарам остатъка от тази прекрасна вечер с теб. — Пауза. — Наистина ли, Джак? Това е чудесно.

Нещо не беше наред. Лицето й бе безизразно, гледаше в пътя.

— Наистина бе — казах, — домашното си писах.

— Отлично — рече тя саркастично.

Това беше много странно. Имаше нещо.

Карахме към Кент Кънтри Парк. Не говорехме, а по пътя спряхме, за да спуснем гюрука — въздухът бе малко хладен, особено при деветдесет километра в час. Върнахме се на шосето и се оказахме приклещени зад един фермер, возещ прасета в ремарке. Не можехме да го задминем по завоите, а миризмата беше доста осезаема, меко казано, дори при затворени прозорци. Най-после свихме към парка. На пътя стояха няколко патици и ги зачакахме да се отместят, но те не помръдваха. Зад нас спряха още две коли. Изведнъж стана задръстване. Слязох от колата и закъшках на патиците. Те се раздвижиха, но ми квакаха насреща по начин, който не бе нито любезен, нито цивилизован.

— Ще науча баба ви да смуче яйца! — викнах по тях.

— Тормозиш патиците, а? — рече Натали през отворения прозорец.

— Да — казах, — точно това правя.

Тя най-после се усмихна.

Паркирахме на брега, в южния край на езерото. След няколко седмици плажът щеше да е отворен за плуване, но сега бе пуст, а пясъкът бе равен.

Тръгнахме по язовирната стена и се загледахме в един рибар, който вадеше дребен сом с въдицата си. Свихме по чакълестата пътека и повървяхме, а Натали най-после се разприказва и изглеждаше в по-добро настроение. Каза няколко думи за училище, после се оплака от Бриджит, която й взела любимото червило и го зарязала на таблото на колата, където то се разтопило. Но преди и наполовина да сме заобиколили езерото, вече нямаше какво да си кажем. Държахме си ръцете, докато вървяхме, а после тръгнахме поотделно нагоре по един от хълмовете и легнахме там на тревата, така че да виждаме залеза. Вечерта бе тиха. Високо в небето имаше облаци, които приличаха на ребра. Тревата под нас бе дебела и много скоро ние вече се целувахме. После изведнъж Натали се изправи и каза: „Трябва да кихна“. Седеше като парализирана, почти готова да кихне, но кихавицата не идваше.

— Изтървах я.

— Ти си МиниБикини — рекох, — през цялото време си била ти. — Не бях планирал да го казвам още, но ми се стори, че трябва някак си да повдигна въпроса и да извадя Натали от мрачното й настроение. Трябваше да заздравя връзката ни и това, помислих си, беше очарователен начин да го направя.

Но тя ме изгледа с празен поглед. Сякаш бяхме непознати. После се вбеси.

— Слушай, Джак, аз не съм МиниБикини и никога не съм била, никога не съм искала да бъда и никога няма да бъда!

— Добре, добре, само си помислих…

— Не, ти изобщо не мислеше!

— Аз…

— Имаш фиксидея за някого, който не съществува.

— Не, нямам, наистина. Аз само…

— Само какво?

Да, само какво? Изведнъж изгубих равновесие.

— Само… — измърморих. Усещах, че настроението се е променило драстично и лошо. Не знаех как да го оправя.

— Само нищо — каза тя, — държиш се като идиот.

— Съжалявам, не знам какво става.

— Какво значи всичко това? Какво, по дяволите… — Тя млъкна изведнъж.

И двамата седяхме. Натали подсмръкна. Изтупа една мравка от ръката си. После се загледа надолу към езерото. Аз отскубнах една тревичка.

— Ще ти кажа какво имам предвид — рекох. — Преди няколко часа ти беше мила, очарователна и усмихната, а после ме взимаш, мълчиш, не ме поглеждаш и избухваш като снаряд, само като спомена МиниБикини, което…

— Живееш във въображаем свят, затова.

— А ти не си искрена с мен. Защо ми се цупеше преди няколко часа?

Не отговори. Погледна към езерото.

— Ще отговоря вместо теб — рекох. — Дан, нали?

— Какво за него? — каза тя тихо.

— Говорила си с Дан, нали?

— Може би.

— Хубаво. Добре, добре. Да си ходим у дома.

Тръгнахме обратно към града, а навън се стъмваше.

— Май трябва да пуснеш фаровете.

Тя не каза нищо и не пусна фаровете.

 

 

Остави ме вкъщи, аз й пожелах лека нощ, но тя просто подкара, без да ме поглежда. Гледах я как кара в тъмнината, без да включва фаровете, и цялата ми енергия ме напусна. Нещата се случваха толкова бързо. Сутринта целият греех, на обяд бяхме щастливи и сладки, след училище играхме на видеоигри като най-добри приятели, а сега сякаш бяхме дерайлирали.

Флип ме посрещна на входната врата с тенис топката си между зъбите. Пусна ми я в краката.

— Няма топка за тебе — казах.

Той ме погледна отдолу нагоре и втренчено се загледахме един в друг. Флип надви в това състезание, вдигна топката си и отново ми я пусна в краката.

— Казах, че няма топка за тебе!

Десет секунди по-късно играехме с топката.

Хвърлях топката по дългия коридор на първия етаж и той хукваше подире й. От време на време топката минаваше през някоя от вратите, но това само правеше играта още по-интересна и ми даваше време да чакам със скръстени ръце, мрачно умислен, преди той да се върне и да му я хвърля отново.

Мислех. Мислех за училище. Мислех за Натали. Мислех за себе си. Мислех за нас двамата с Натали. Като че ли не бях достатъчно объркан и преди Натали и аз да се съберем. Сега се намирах в нов етап на объркване, експоненциално нараснало спрямо това от предишния етап. Ето ни, ходим от двайсет и четири часа и нещо вече не вървеше — ама никак не вървеше.

Само че какво? Тя не беше МиниБикини. Защо ми беше толкова трудно да го приема? И дали чувствата й към Дан бяха просто неясни или…

На вратата се позвъни.

Знаех, че е тя. Знаех си. Никога не съм бил по-сигурен за нещо в живота си. Така че поизчаках малко. Поех си дъх и го задържах, после издишах. Всичко щеше да се нагласи от само себе си. Тя се бе върнала при мен.

Приближих се до вратата.

Поспрях: какво ли щеше да стане?

Отворих вратата.

Не беше Натали.

Беше Скот Брейдър.

— Джак! — извика той и дъхът ми спря. Ей го на, в инвалидната количка, точно на верандата ми. Нещо като да си отвориш чекмеджето с чорапите сутринта и да намериш вътре бесен питбул. Трескаво мислех: просто тръшни вратата на момента! Постави мъртва преграда между себе си и Скот! Но не тръшнах вратата. Бях се вкаменил. Мислех си за безболезненото, но изключително страшно усещане за онази летяща вилица — преди толкова много години, забила се в косата ми. Мислех си за усещането от удара в постелката под катерушката и как осъзнах, че съм се подмокрил. Всичко ми се върна, наведнъж, и не знаех какво да правя. Ако мама си беше у дома, можеше да изтичам при нея. Обаче бях сам.

А зад Скот стоеше висок мъж с едра челюст. Отне ми секунда да го разпозная. Господин Брейдър, бащата на Скот. Бейзболният треньор. Не само че щях да бъда набит от Скот Брейдър на собствената ми предна веранда, но щях да бъда набит от отбор баща и син. Напълно в реда на нещата. Този четвъртък щеше да е най-лошият четвъртък в живота ми.

— Хей — казах, — момчета… — Как ли се очаква да се обърнеш към нападателите си?

— Трудно може да те проследи човек! — рече Скот. — Не ни улесняваш…

— Съжалявам — измрънках. — Не съм искал. Не мисля, че имаме някакъв проблем, нали? Искам да кажа, аз мисля така. Наистина, ама наистина не съм искал да създавам някакви проблеми и искам да знаете това. Всичко е наред. Става ли?

Държах тенис топката на Флип и, приключвайки нескопосаната си умиротворителна реч, изтървах топката, която отскочи право в скута на Скот. С крайчеца на окото си видях едно кълбо козина и осъзнах, че Флип вече лети към нея. Скот улови топката, Флип се приземи в скута му, а количката тръгна назад от удара. Ако господин Брейдър не беше там, Скот щеше да се прекатури през стъпалата на верандата. Флип, кучият му син! Собственото ми куче само влошаваше нещата. Аз наистина, наистина, наистина не исках да бъда набит. Не исках да съм тук.

— Охо! Страхотно кученце! — рече Скот.

Страхотно кученце ли? Очаквах Скот да извие врата на Флип и после да го използва като оръжие срещу мен. Страхотно кученце?

— Шортстоп[1]? — рече господин Брейдър. — Втора база?

— Ъ-ъ — успях да кажа аз, — по-скоро аутфилд. — Нима този разговор действително се състоеше? Или вече бях мъртъв? — Хващаш и гониш — добавих.

Флип беше скочил долу заедно с топката си. Пусна я и аз я вдигнах.

— Татко — рече Скот, — може ли с Джак да поговорим насаме?

Флип излая срещу мен — искаше си топката.

— Няма проблем — каза господин Брейдър, ухили ми се с широката си челюст и се върна в джипа, паркиран до бордюра. Искаше ми се да му се извиня, задето съм само смотан бегач, а не бейзболист.

Флип отново излая.

Ето, сега, помислих си. Баща му се измъкна, та да не става свидетел на предстоящия побой.

— Искам да ти кажа какво става — рече Скот. — Мисля, че заслужаваш да знаеш. Работата е там, че Кейли е наистина депресирана. В смисъл, че първо си счупих глезена, което й дойде в повече. За нея беше по-тежко, струва ми се, отколкото за мен. А после ти най-хладнокръвно я отблъсна. Съвсем безмилостно. И това й дойде много нанагорно. Много. Опитах се да й обясня, че сигурно вече си си избрал някоя друга, иначе, разбира се, би отишъл с нея.

— Ъхъ — рекох. Това никак не ми се нравеше. Не ми се нравеше, че обясняваше причините за надвисналата атака.

— Но както и да е — продължи той, — тя е наистина потисната и вчера си изряза ноктите, което си е доста отчаяно действие, ако разбираш.

Не знаех какво друго да кажа, затова само кимнах. Съзнавах, че устата ми е отворена.

— Знам, знам — рече Скот, — прави си по два маникюра на седмица. Толкова внимание отделя на ноктите си, а после изведнъж — хоп, и ги няма. Затова мисля, че разбираш колко е отчаяна.

Приближавахме се един към друг. Още малко. Не бях с обувки, което не беше предимство. А дали беше против правилата да се опитам да прекатуря инвалидната количка? Ами гипсът? Можеше ли да нападна гипса му? Позволено ли беше? Какво значение имаха в крайна сметка правилата за пикльо като мен в бой с ранен първокласен мъжкар като него? Не се бях бил, откакто сестрите ми напуснаха дома ни. А и без това все те побеждаваха.

Вероятно можех да спечеля време. Можех да бърборя с надеждата да го предразположа.

— Разбира се, разбира се — казах, — в смисъл, чувствам се ужасно. Не мисля, че мога да изразя колко зле се чувствам. Наистина. Искам да кажа, наистина, наистина, наистина не съм искал да я обидя, нищо подобно. Никога не бих направил такова нещо. Ще платя за новите нокти или каквото там трябва. Това не е проблем, нали? Съвсем ясно е, че аз съм виновникът, и го признавам, и искам да знаеш, че ще направя всичко, каквото мога, за да помогна и да оправя нещата. Ще го направя, няма проблем.

— Толкова се радвам, че искаш да помогнеш. Защото ти можеш да й помогнеш, Джак! Просто отиди на бала с нея. Моля те. Тя не може да бъде кандидатка за кралица на бала, ако отиде без кавалер. А всички свестни момчета, освен теб, са заети. Бих могъл да накарам някой от приятелите си да се откаже от момичето си и да отиде с нея, но знаеш ли, всъщност на никого от тях нямам доверие. Ама никак. По никакъв начин. А на теб имам. Ти си свястно момче, джентълмен и Кейли иска да отиде с теб. След като не може да отиде с мен, понеже се пребих.

— Разбира се.

— Та к’во казваш?

Какво трябваше да кажа? Защо тупаникът не беше започнал? Това очевидно беше капан. Ако се съгласях, бам! — той щеше да ме фрасне, да ми строши черепа и да ми каже дори да не я поглеждам следващите един милион години. Ако откажех, щеше да се разхили и да изтъкне, че той, разбира се, само ме будалка, тя никога не би поискала да излезе с мен, и после — бам!

— Бам… — измърморих аз.

— Какво? — попита той.

Чакай малко. Погледнах го. Третата възможност: той беше искрен. Аз се бях уплашил, само защото най ме биваше за това. Не беше дошъл да ме пребие до смърт. Говореше сериозно. В действителност, не беше казал нищо заплашително. Аз просто бях решил да тълкувам всичко по този начин. Като му погледнеш лицето, виждаш, че не става за актьор. Беше твърде простодушен. Плашливото ми „аз“ го беше приело погрешно от самото начало.

— А ти… ти… — запънах се аз. Реших да играя направо. Да кажа какво изпитвам. Ако сгреша, сгреша. — Наистина се радвам, че дойде — започнах, — и че ми каза какво става.

Спрях. Той слушаше. Слушаше!

— И разбира се, много се изкушавам да се съглася — продължих. — Бих искал да помогна на Кейли. Не искам да си отреже и косата или да направи нещо подобно. Само че… Мога ли просто да ти кажа откъде идвам?

— Държа да ми кажеш — рече Скот и се усмихна. Не беше дошъл да ме бие! О, славен ден, охей! Охей! Охой![2]

— Ами разбираш ли, като се съгласих на тая работа с 24/7, си казах, че единственият начин да се справя, е да следвам сърцето си. И разбрах, че сърцето ми е един объркан и капризен орган и че да го следваш, е нещо като да следваш псе, което си мисли, че подушва бекон някъде в далечината. Кой знае как ще свърши всичко това? Наистина ли има бекон някъде или това е фантомна миризма?

— Бекон? — рече Скот. — Фантомна миризма? — Ставах твърде поетичен за него. По дяволите, със същата сила можех да спомена за трансгенетичните сили на пролетта.

— Всичко се свежда до това, че трябва да избера момиче по основателни причини. Защото, забележи, аз не просто избирам едно момиче, аз отхвърлям двайсет и три други момичета. Мой дълг е да избера някоя, която означава много за мен. За да съм напълно откровен, вече май съм избрал. Така че, това е.

Той кимаше, съкрушен. Всъщност мислеше, че ще се съглася. Не беше обаче ядосан, а малко натъжен.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Схващам.

— Ще ми се да можех да помогна повече.

— Няма проблем. Просто се надявах, че ще стане — каза Скот.

— Може да кажеш, че съм луд, но мисля, че вие трябва да отидете заедно, макар и да си в инвалидна количка.

— Тя никога няма да се навие.

— А ти канил ли си я изобщо?

— Не, не официално… — рече той.

 

 

Няколко минути по-късно двамата със Скот бяхме в кухнята. Той седеше и тихичко сърбаше топлия шоколад, който му бях сипал, а аз говорех по телефона.

— Не, не е, защото мисля, че не си привлекателна — обяснявах на Кейли.

Тя ми изписка нещо в отговор. Вдигнах окуражително палец към Скот.

— Не, не е, защото красивите жени ме притесняват — казах.

— Каква е работата тогава? Защо ме отблъсна онзи ден? А после ми се обади и ми каза ония неща?

— Извинявам се за всичко това. Наистина. Не бях прав, бях в много лошо настроение и всичко, което казах, беше точно обратното на това, което всъщност мисля.

Пауза.

— В такъв случай защо сега не искаш да отидем заедно на бала? — попита тя.

— Защото не желая да заставам между теб и мъжа, който те обича.

— За какво говориш?

— Скот беше тук. И си поговорихме.

— О, боже! Много ли те нарани? Добре ли си?

— Не, не беше това. Изобщо не беше това. Скот е страхотно момче и причината да дойде тук бе да ме убеди да отида на бала с теб. Толкова те обича: просто иска да те направи щастлива, да ти помогне да получиш това, което желаеш. И ако знаеше, че ти казвам всичко това, щеше да ме пулверизира.

Погледнах Скот. Сега той вдигна палец.

— Лично те помоли? — рече тя. — Като равен?

— Да — казах. Равен? Нима знаеше думата „равен“? Чух я как лекичко подсмърча. Щеше да стане.

— Само си помисли какъв мъж трябва да си, за да го направиш — рекох. — А заради количката, естествено, баща му го беше докарал и го беше оставил на верандата, все едно е някакъв скаут, който продава пуканки.

— Скот го е направил за мен?

— Знам, че цялата тая работа с бала ти е дошла много нанагорно — дето Скот си е счупил глезена и всичко останало. Само исках да ти кажа какво прави той за теб. Може би това ще те накара да премислиш всичко. Той е мъжът за теб и това е.

— Аха… — Направо чувах как попива сълзите си, за да не й се разтече спиралата.

— И още нещо ми хрумна. Ако заведеш Скот на бала, хората ще си помислят, че си герой. — Това не беше в сценария. Скот ме гледаше с любопитство.

— Герой?

— Защото всъщност това ще бъде послание — помислих набързо, опростявайки нещата като за Кейли — колко красиви и способни са сакатите.

— О! — рече Кейли.

— И мисля, че това много ще допадне на гласуващите за кралица на бала…

— О! Ще му се обадя. Ще му се обадя още тази вечер!

— Много съм щастлив — казах, — мисля, че точно това трябва да направиш.

Когато затворих, Скот ме гледаше очаквателно.

— Е?

— Мисля, че не само възприе идеята — рекох, — но дори няма да ти се наложи да я каниш. Тя сама ще го направи.

Бележки

[1] В бейзбола — играч на позиция между втора и трета база, често считана за най-динамичната позиция в играта. — Бел.прев.

[2] Цитат от стихотворението „Джаберуоки“, „Алиса в огледалния свят“, Л. Карол — прев. Ст. Гечев. — Бел.прев.