Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24 Girls in 7 Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Алекс Брадли. 24 момичета за 7 дни

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-270-9

История

  1. — Добавяне

11

Останалата част от сутринта мина доста добре. Или поне по-добре, отколкото можеше да бъде. Имайки предвид, че това беше първият ден в училище след появата на глупавата обява, се боях, че всички ще ми се смеят и ще ме сочат с пръст. И някои го направиха.

В час по физика например се разделихме да работим по групи и Стан Папракийш се опита да ни обясни една проста формула за вероятностите, давайки следния пример: „Да кажем, че някой пусне лична обява в мрежата, много тромава и зле замислена лична обява, и получи, ами, два отговора, и от тези отговори…“. И тъй нататък. Накрая просто го попитах той с кого ще ходи на бала, а Стан отвърна, че няма да ходи, защото не му пука. Ванеса Джорген му се присмя.

Освен това някой беше написал с червило на шкафчето ми „Опипай ми дупето“.

Няколко души ме попитаха дали вече съм си избрал дама за бала, но бяха много мили. Повечето изглеждаха, сякаш изобщо не са чули за цялата тая работа.

А Кейли продължаваше да ми звъни и да оставя заплашителни съобщения на гласовата поща, така че се наложи да си изключа звука на телефона. Така или иначе, бях доволен, че съм я отблъснал. Продължавах да си мисля за това, което каза МиниБикини миналата нощ — че балът не може да ме промени, но аз самият мога да се променя — и ми се струваше, че да отблъсна Кейли е малка стъпка в тази посока.

По английски си драсках в бележника, опитвайки се да възстановя съобщенията, които ми бе пратила МиниБикини… „И го чувствам, и го знам… да вярваш или да вярват в теб…“ Беше омагьосващо, но не можех да си го спомня изцяло.

 

 

Между втория и третия час едно момиче се приближи към мен, докато си бях пред шкафчето. Беше висока колкото мен, с тъмна коса и очи като на кошута, може би с малко повечко грим от нужното. Докато вървеше, се поклащаше върху лилавите си обувки с огромна платформа и трябваше да се подпре с ръка на шкафчето ми, за да не падне. Беше много сладко.

— Джак? Аз съм Саманта Милигън. В списъка съм.

Аз протегнах ръка и тя я стисна. Докато ми стискаше ръката, видях, че трепери. Беше нервна. Очите й се бяха разширили. Разбрах, че е по-малка от мен.

— Просто се чудех как върви — рече тя — и исках да ти дам телефона си.

В този момент голямата й чанта се изхлузи от рамото й и падна, а по пода се разпиля тесте флаш карти по френски. И двамата коленичихме и започнахме да ги събираме, без да кажем и дума. Тя се бе изчервила, а на мен ми беше жал за нея, но не знаех как да я успокоя.

— Коя година си, Саманта? — попитах.

— Първи курс — каза тя.

Подадох й последната карта.

— Мисля, че е станало объркване — рекох, — трябва да си втора или последна година, за да влезеш в списъка. — Това си беше лъжа, но колкото повече я гледах, толкова по-малка и уплашена ми се струваше. Не можех да отида на бала с някого, който е по-уплашен и от мен самия. А не исках да оставя дълбок белег у бедното момиченце, като я отблъсна насред коридора. Реших, че да я отхвърля по формални причини ще е по-мило.

— О! — каза тя. — Съжалявам. Много, много съжалявам. Не знаех.

— Голяма работа.

Но докато тя се отдалечаваше, поклащайки се върху обувките си, ми хрумна нещо. Почувствах някаква връзка с нея, затова я повиках.

— Саманта. — Тя се обърна и застана насред коридора с объркан вид.

— Върни се — казах аз, помахвайки с ръка.

Тя се приближи с повдигнати вежди. Мислеше си, че ще променя решението си или нещо от сорта.

— Ти си МиниБикини — казах.

Веждите й се смръщиха. Беше объркана.

— Не… аз съм Саманта Милигън… аз…

— Нищо, разбирам — рекох, — просто има едно момиче, което ми пише анонимни писма и си помислих, че може да си ти, та трябваше да попитам.

— О — каза тя. Но още изглеждаше объркана и аз виждах как очите й се пълнят със сълзи. Мислеше си, че след като вече съм я отхвърлил, си правя майтап с нея. Трябваше да се обясня по-добре.

— Ъ… ъ, всичко е наред — казах. — Тази МиниБикини, не я знам коя е и само питам, чудя се… Това е дълга история, но аз не…

Само че нямаше смисъл, тя вече плачеше, а звънецът предупреждаваше, че трябва да хукваме към стаите си. Та така, накрая аз все пак оставих дълбок белег у нея.

 

 

Пърси, Пенелъпи, Натали и аз обядвахме навън по моя молба. Казах им, че искам да ядем навън заради времето — беше топло, слънчево, идеално, — но всъщност просто исках малко тишина по средата на деня.

Кълна се, Джак — рече Натали, вадейки доматите от сандвича си, — не знам коя е МиниБикини. Ясно? — Натали носеше прекрасните си червени ботуши за дъжд, които само тя можеше да обуе (буквално и фигуративно казано) и които носеше само в слънчеви дни. — Ако имах и най-малка представа, щях да ти кажа. Макар че, за да съм напълно искрена, тя ми звучи като интригантка. Ако не иска да ти каже коя е, какъв е смисълът?

— Какви са правилата за срещи с хора, които не са в списъка? — попитах аз.

Пърси и Натали се спогледаха.

— Това е адски авантюристично, братле — рече Пърси.

— Като че ли другите са ти малко — каза Натали.

— Двайсет и четири момичета не са чак толкова много — обади се Пенелъпи. — Трябва да съм излизала с пет пъти повече момчета, преди да срещна Пърси.

За момент всички изгледахме Пенелъпи.

— Животът си е твой — каза ми Натали, — излизай с когото си искаш.

— Не — рече Пърси, — аз казвам, че трябва да се придържа към списъка. Мисля, че това е правилото.

— Ами ако има един жокер? — каза Пенелъпи. — Може да го използва, за да излезе с момиче, което не е в списъка.

Съгласиха се с това без моето участие.

— Защо изобщо се навивам да следвам тези правила? — попитах аз. — Всичките са измислени.

— Както и балът — рече Натали.

— Именно — каза Пърси. — Така че — на!

 

 

Сара Шей беше приятелка на Пенелъпи и беше част от оня бохемско алтернативен антураж, с който никога не се чувствах особено комфортно. Обувките им бяха по-готини от всичко, което някога бях притежавал. Не че не можех да си открадна чифт обувки за боулинг от „Колиниъл Лейнс“ или да си купя стари работнически обувки от „Гудуил“, но защо да го правя?

След училище Пърси ни закара всички до стената на Коралвилския язовир. Гледахме как водата минава под стената, после тръгнахме нагоре по пътя. Във въздуха се носеше миризма на риба, но тя отслабна с отдалечаването ни. Пърси и Пенелъпи се държаха като влюбени гълъбчета, което ме караше да се чувствам неловко, а Сара бе много мълчалива. Слязохме надолу към пролома с фосилите.

Представляваше нещо като широка, отмита от водите скала отстрани на стената.

След като поскитахме малко, аз се огледах и осъзнах, че Пърси и Пенелъпи са изчезнали. Бяха се усамотили щастливо някъде. Така че двамата със Сара бяхме останали сами.

— Не знам нищо за пролома с фосилите — казах аз. Това беше най-доброто, което успях да измисля.

— Не знаеш? — попита тя и лицето й сякаш се озари. — Наистина ли?

— Наистина.

— Обичам пролома с фосилите. Сънувам пролома с фосилите. Понякога си мисля, че съм проломът с фосилите.

Очевидно бях уцелил нещо.

— Защо? — попитах.

И тя започна да лее поезии за широките, плитки морета, които покривали целия Среден запад преди милиони години. Били богати на хранителни вещества и бъкали от корали, криноиди и брахиоподи. С течение на годините водата изчезнала и бавно се натрупала почва, която покрила някогашното морско дъно, дошла прерията, затичали се бизони, индианците палели високите треви всяка година, небето било широко и нощите — тъмни, а река Айова се виела между дърветата.

Тя направи дълга пауза, оглеждайки се към спускащата се вечер, но не бе свършила.

После, обясни тя, в средата на миналия век била построена тази язовирна стена и по-късно, през 1993 г. придошлата река прехвърлила стената, така че водата потекла по аварийния канал. Това се случвало за пръв път. Реката се носела с бясна скорост, чисто бяла вода се изливала с 530 кубични метра в секунда (а това ще рече 530 тона в секунда, каза Сара). И всичката тази кипяща вода отнесла около 5 метра от почвата и метър и половина от варовика. Когато приливът утихнал, се разкрило древното морско дъно, богато на фосили от други времена.

Тя ме разведе из пролома, показвайки ми най-хубавите фосили, вълнистите долни пластове на скалите, където някога много, много отдавна е текла вода, и един насип от почва от ледниковата епоха, останал недокоснат от наводнението, понеже се намирал точно зад една голяма скала. После ми показа дупките, където камъните в древната река Айова са вибрирали от течението стотици години и са изкопали собствените си ямки.

— Били са захванати тук — рече тя — и единственото, което им оставало, е непрекъснато слягане. Това и правели.

— Интересно — рече Пърси, изниквайки внезапно зад нас. — Щото и аз непрекъснато за лягане си мисля.

Пенелъпи го фрасна силно по рамото.

 

 

Спряхме на павилиона за сандвичи. Двамата със Сара си избрахме класическия „Кашу върху горещ ламаринен покрив“ и похапнахме на стъпалата на стария Капитолий. Сара отново се бе умълчала. Пърси и Пенелъпи си говореха, а аз се включвах от време на време. Двамата отидоха да се поразходят и Сара каза:

— Това е единственото място в Айова Сити, където можеш да дойдеш да гледаш залеза. Или поне най-хубавото.

Вярно беше, понякога и аз идвах тук точно по тази причина, особено през зимата. Гледката обхващаше не само голяма част от университетското градче в долината на реката, но и целия западен хоризонт, на който се очертаваше дългият и начупен силует на университетската болница.

Докато се скитахме без цел, вечерта настъпи. Карахме на запад през града, после на изток.

— Вкъщи имам нещо много яко — каза Сара, така че се упътихме натам. В мрака на задната седалка аз я погледнах отблизо. Имаше черна коса, която се спускаше надолу, права и блестяща. Шията й бе гладка и красива, а очите й бяха извити като на лисица. Дори в тъмнината виждах луничките й — красиви съзвездия по бузите й.

Живееше на Рочестър Авеню и ни накара да обещаем, че няма да гледаме, докато товареше нещо в багажника на комбито на Пърси. После помоли Пърси да кара обратно към реката. Така че се върнахме по Рочестър Авеню, минахме аптеката „Градчето на хапчетата“ („Градчето на хапчетата?!“ — възкликна Пърси, като минавахме покрай нея. Винаги го правеше. „Градчето на хапчетата?!“), прекосихме центъра по Маркет Стрийт, после пресякохме реката и паркирахме до голямата зала. Оттам отидохме до един от големите пешеходни мостове над реката. Сара носеше голям картонен цилиндър с дебелината горе-долу на моя крак, и аз се чудех какво ли има вътре. Тя помоли Пърси и Пенелъпи да изчакат в края на моста. После двамата с нея отидохме до средата на моста. Тя подпря цилиндъра на перилата, така че да сочи право нагоре и на мен най-после ми светна, че в цилиндъра няма нищо, ами самият той е това, заради което сме тук. Но какво ли беше това? После видях фитила.

Тя ми подаде кутийка кибрит и ме помоли да го запаля. Огледахме се. Наоколо не се виждаше никой. Запалих го.

— Бягай сега! — викна тя и се втурнахме към Пърси и Пенелъпи.

Тичахме един до друг, с всички сили. Осъзнах, че са ме въвлекли в нещо незаконно. Приближихме Пърси и Пенелъпи, а Сара каза, че трябва да се отдалечим още и ние се затичахме. Спряхме на брега на реката, на един хвърлей от моста. За момент ми се строи, че виждам малко пламъче в основата на цилиндъра, но после то угасна.

Нищо не се случи.

— Джак го запали — рече Сара. Не бях сигурен дали това изявление трябваше да хвърли вината върху мен, ако нещото не проработеше. Или беше по-скоро правна застраховка, в случай че бъдем заловени и разпитвани от университетската охрана. После пък ми прозвуча по-скоро като хвалба, сякаш се гордее с мен.

— Няма ли да избухне? — попитах.

— Мисля, че още виждам фитила да гори — каза Пенелъпи.

— Аз пък не — рекох.

— Гори — каза Сара.

— Това ще е яко — рече Пърси.

След още няколко секунди мъждукащото пламъче на фитила определено изчезна и аз бях съвсем уверен, че това нещо няма да избухне, но после се чу страховит глух звук „шууууууп!“, какъвто никога досега не бях чувал. Сякаш изсмука въздуха от дробовете ми. Една малка искрица се изстреля към небето и се изгуби.

— Това ли беше всичко? — попита Пенелъпи.

— Само почакай секунда… — рече Сара.

Всички гледахме нагоре, но нищо не се виждаше. По алеята ни подмина един студент и също погледна нагоре, опитвайки се да разбере в какво сме се вторачили.

— Мисля, че няма да избухне — каза Пърси.

— Хубаво — казах аз. Дишах тежко от спринта, ръцете ми трепереха, а Сара стоеше точно до мен. Докосвахме се.

— Почакай… — каза Сара.

— Много време мина — рече Пърси.

Още… една… секунда… — каза Сара.

— Сигурен съм, че вече е изгаснало — рече Пърси.

— Всеки… момент… — каза Сара.

И тогава, на височина сигурно около хиляда метра, избухна експлозия с величествени размери. Мина около секунда, преди тътенът на фойерверките да достигне до нас. Това беше най-силният звук на всички времена и отекна нагоре и надолу по речната долина. През това време фойерверките се разгърнаха в огромни виолетови цветове и се разпръснаха из нощното небе. Бяха толкова ярки, че звездите изчезнаха. Реката пред нас заблестя, отразявайки фойерверките като огледало. Чувствах се притиснат между две разрастващи се експлозии, нещо като стереофонична бомбардировка.

В този момент Сара ме целуна, преди да осъзная какво става. Устата й бе приятна и топла. А миглите й галеха моите.

Пърси, все още загледан в небето, каза:

— Това не може да е законно!

В далечината свиреха автомобилни аларми.

Двамата със Сара довършихме целувката си и тя предложи отново да тичаме колкото можем по-бързо. Така и направихме.