Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24 Girls in 7 Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Алекс Брадли. 24 момичета за 7 дни

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-270-9

История

  1. — Добавяне

4

Когато смяната ми свърши, оставих картона си с отработените часове на бюрото на помощник-управителя. Погледнах към компютъра му. Помислих си: няма да се върне в офиса. Той никога не си стои в кабинета. Винаги е на предната линия. Няма да разбере.

Седнах, отворих браузъра и написах адреса.

— Ей! — каза някой зад гърба ми.

Скочих от компютъра и си ударих бедрото в плота на клавиатурата. Но се оказа, че е Фелиша, която също носеше графика си.

— Лошо момче — каза тя, — не е редно да стоиш тук.

Съгласи се обаче да ми е часови и да държи под око коридора.

Не отне много време. Две кликвания с мишката и готово. Ето я електронната обява, целият свят можеше да я види. Беше в раздела за лични обяви на училищния вестник, което я правеше още по-смущаваща и очебийна. Обикновено, когато заредиш началната страница на вестника, се появяваше малък банер, на който пишеше „Актуални лични съобщения (0)!“. Никой идиот в историята на „Сити Хай“ не се бе оказал толкова тъп, че да пусне действителна лична обява в училищния вестник. Само че днес полето гласеше „Актуални лични съобщения (1)!“. Точно най-отгоре на страницата. И за да станат нещата още по-лоши, кажи-речи половината училище проверяваше уебсайта в петък вечер или събота, понеже точно тогава се появяваха видеоклиповете от глупавото петъчно проучване. Така че от миналата вечер насам стотици хлапетии бяха видели това „Актуални лични съобщения (1)!“.

Кликнах на линка с адреса на електронната поща отдолу и програмата автоматично отвори прозорец с адресирано писмо. И така, написах послание на НовотоМиГаджеЗаБала@yahoo.com. Вложих цялото си сърце и душа, целия си богат речник, творчество и находчивост. И всичкия си гняв — от вчера, от годините несподелен копнеж по Памела, от факта, че с никого няма да отида на бала тази година и че ще ми се смеят за абсурдната лична обява. Написах:

„Уважаеми НовотоМиГаджеЗаБала@yahoo.com,

Искам да ви изкажа огромната си благодарност, великодушний анонимни благодетелю, за интелигентната и благородна лична обява, която, уверен съм, ще се окаже крайъгълен камък по моя път към зрелостта.

Ваш покорен слуга, Джак Грамър

П.П. Ще ти избода очите със закачалка.“

Изпратих писмото и компютърът избибка, дарявайки ме с чувство на удовлетворение. Фелиша ме гледаше със страхопочитание от вратата, а после каза:

— А… ти разбираш ли, че си на компютъра на господин Корбин и току-що изпрати писмо от неговата кутия…?

Погледнах екрана. От обявата ми се усмихваше собствената ми снимка. „Ха-ха!“, хилеше се цифровизираният ми кривоглед образ, „Трансгенетично! Фантастичните трансгенетични сили на пролетта! Вие, сър, сте идиот“.

 

 

Когато излязох навън, се обадих на Дан от клетъчния си телефон. Той работеше в другия край на търговския център — в Бест Бай, и често ме возеше към къщи в събота. Свършвахме работа по едно и също време.

— Джаки, вече съм в колата и съм на път към теб, след около четирийсет секунди ще завия на ъгъла и ще ме видиш — докладва той.

Една от причините, поради които го харесвах, беше, че ми викаше „Джаки“.

— Десет и четири — казах аз.

— Ей — попита той, — чуваш ли уредбата ми оттам, където се намираш?

Заслушах се.

— Не, нищо не чувам.

— Чакай да я усиля. А сега?

— О, да — излъгах аз. Знаех, че това ще го зарадва. — Чувам я. Яко.

— Взех си новия усилвател, за който ти разправях! Затова ме чуваш. Можеш ли да разпознаеш коя песен съм пуснал?

Казах му името на песента и той се засмя на триумфа на огромната си авто уредба. Естествено, не се сещаше, че не чувам песента през половината търговски център, а по телефона. Вярно, не беше най-умното създание, но Натали така си избираше момчетата. С Дан ходеха, откакто той завърши „Уест Хай“ миналата година. Разбира се, всички гаджета на Натали бяха много, много хубави и Дан не правеше изключение. Освен това се разбираше с всички и когато беше наоколо, човек се чувстваше като цяло по-добре, отколкото преди да се появи.

Качих се в колата му и част от лошото ми настроение моментално се изпари. Докато се качим на магистралата и се отправим към Айова Сити, вече му бях разказал за глупавата лична обява, после му показах и копието, което Фелиша ми бе позволила да задържа, а той го прочете и се разпищя:

— Това е гнусно! Гнусно! Гнусно!

Можех само да кимам. Много приятно беше да пищи от мое име.

— Това е адски гнусно! — каза той.

— Знам — съгласих се.

— Чудя се кой ти причини това?

— Не знам.

— Кой те мрази толкова, че да направи това? Как може изобщо някой да мрази Джаки?

— Може би му се струва смешно — казах, — може би е някой, който не ме мрази. Просто мисли, че е смешно.

— О — рече Дан, сякаш му хрумна нещо. Качвахме се по Дубук Стрийт. — О-о.

— Какво о-о?

— Ами, ако е Натали?

Инстинктът му за хората понякога бе адски точен и веднага, щом го изрече, прозвуча вярно. На място. Или полу на място. Обявата беше малко грубовата, за да е написана само от Натали. Носеше отпечатъка на някое безкласово магаре, някой безмозъчен тъпак…

— И Пърси… — казах аз. — Натали и Пърси. Най-добрите ми приятели.

 

 

Оставих съобщение на клетъчния телефон на Натали. Използвах всички ругатни, за които можах да се сетя. После измислих и още няколко. А после продължих да й оставям съобщения, като просто държах телефона си пред уредбата си и оставях да се извърти цяла песен. За мен двамата с Пърси бяха виновни до доказване на противното.

Пърси се измъкна по-леко. Знаех, че е излязъл с Пенелъпи и че няма клетъчен телефон. Дори не си направих труда да му звъня на домашния. Щяха да вдигнат баба му или дядо му и да искат да си говорим как върви училището. За пореден път щяха да питат кога ще намина да продавам орехи с цел набиране на средства за Френския клуб — нещо, което не бях правил от две години.

Поради липсата на по-добра и ползотворна идея, реших да напиша няколко дразнещи електронни писма на Натали. Влязох в мрежата. Имах писмо от някого, когото не познавах: МиниБикини[email protected].

„Здрасти, каубой. Каква е тая работа с бала, та подлудява всички? Вчера бях в «Уолгрийнс» и се кълна, че имаха списание със заглавие «Бални коси». Схващаш ли? Искам да кажа, че това специално журналистическо творение се фукаше, че съдържа не 100, а 101 забележителни цветни прически. Тра-та-та-там! Имаше и цяла статия, посветена на шапките за бала. Аз викам да ги оставим с фантастичните им бебешки шапки. Не ми трябват никакви смрадливи шапки. А косата ми пък си е достатъчно добре с моята прическа от «Суперкътс», много благодаря. И защо, защо му трябва на някого да ходи на бала, когато може да пропусне цялата тази работа и да отиде вместо това в Палачинковата къща и да си вземе от онези палачинки с парченца шоколад и усмивки от бита сметана? Пробвал ли си ги? Дявол да го вземе, това са щастливи палачинки.“

Какво, по дяволите, ставаше? Коя изобщо беше Мини-Бикини? И защо ми пишеше на личната ми поща? Глупавата обява в мрежата даваше адреса с НовотоМиГаджеЗаБала. МиниБикини обаче сигурно беше видяла обявата и после ме беше потърсила в указателя на училището.

После ми хрумна странна мисъл: ами, помислих си, ако обявата наистина работи? Ами ако момичетата почнат да ми се тълпят?

Не, не. Това беше абсурдно. Това с МиниБикини беше случайно. Или нагласено. Просто част от шегата. Ха-ха, бива си те, Натали. За малко да се хвана.

Реших все пак да отговоря. Ами ако МиниБикини наистина съществуваше? Думите й ми допаднаха. Беше адски добро писмо. Ами ако това беше дамата на сърцето ми? Ако? Препрочетох писмото. Щеше ми се да знам кой е това.

Канеше ли ме на бала? Познавах ли я? Дали веднага да не я попитам би ли дошла с мен?

Трябваше да продължа да играя, дори да се окажеше шега.

„Драга госпожице (Г-це? Д-р? Проф.? Посланик?) МиниБикини,

Схващам, човече. Схващам. Говори ми.“

ДГ

Чух стъпки по тавана на стаята ми. Там горе беше кабинетът бърлога на баща ми. Затворих си лаптопа, излязох и се заизкачвах към тавана. Стълбите бяха стръмни, дървени и недовършени. Живеехме в голяма викторианска къща в края на „Айова Авеню“, в една къса, закътана уличка с големи дървета.

За да се добере до кабинета на татко, човек трябваше да пресече една недовършена част от тавана.

— Чух, че някой идва… — каза татко, преди да стигна до вратата му.

— Синът ти — рекох.

— Синът ми! — възкликна татко. — Не ми говори за синове! Аз нямам син!

Спрях на вратата.

— А, този син — рече татко.

— Откога преглеждаш тестове? — попитах го. — Приличаш на смахнат. — Той преподаваше английски език в университета.

— О, май че от съмване — каза той, — изпил съм девет чаши разтворимо капучино. — И протегна празната кутия за доказателство.

— Не знам дали това е нещо, с което трябва да се хвалиш — казах аз.

— Нито пък е нещо, което трябва да казваш на майка си — рече татко. Погледна си часовника. — Май че е време да ходим при Хета. — Щяхме да си правим пикник в двора на сестра ми.

— Време е — казах.

Изгледа ме, докато се взирах в заглавията на рафта с книги.

— Обикновено не ме посещаваш в кабинета — каза той, — какво има?

— Нищо, дълъг ден в офиса.

— Пак си бременен, нали? — Това беше една от любимите му шеги.

— Мислиш ли, че можем да идем у Хета малко по-рано? — попитах. Мислех, че ако съм заобиколен от семейството си, ще се разсея от бедствията на вчерашния и днешния ден.

— Разбира се.

— Ти кого си завел на абитуриентския си бал?

Той свали очилата си за четене.

— Знаеш кого съм завел на бала си.

Естествено, че знаех.

— Да, вярно, завел си мама.

— Първите два пъти, когато я поканих, ми отказа.

— Наистина ли?

— А после, на третия път, каза, че ако никой не я покани следващите два дни, ще си помисли.

— Това не го знаех.

— И на четвъртия път каза, че ще си помисли. Накрая каза „добре“.

— Ти как се чувстваше от всичко това?

— Като тъпак, момчето ми. Като тъпак. Но май това е идеята на бала. Поне при мен беше така.

 

 

Като стигнахме при Хета, двамата с татко заобиколихме къщата и отидохме в задния двор. Мама, която беше тук целия следобед, ни посрещна на входа. В края на двора Хета и другата ми сестра, Джейн, слагаха масите за пикника. Съпрузите им, Бен и Джери (без майтап)[1], се суетяха около скарата. А общото люпило на тези две двойки — двете ми племеннички и двамата ми племенника — гонеха Пат, кренвиршоподобното куче. Когато обаче децата ме видяха, най-голямото от тях, Пери, ме посочи и нареди атака. Така аз се озовах повален от ръцете на дечурлигата, които ме накачулиха и се скупчиха отгоре ми със забележителна решителност и накрая ме притиснаха върху моравата. През това време пликчето с хлебчета за хотдог, което носех, беше необратимо сплескано приблизително до дебелината на портфейл.

Няколко минути по-късно вече бях в къщата на Хета и докато си миех ръцете, се погледнах в огледалото на банята. Видях отражението си, което изглеждаше леко кривогледо и само ми напомни за глупавата обява. Отидох в кухнята и помогнах на Хета и Джейн с храната, като усилено се опитвах да не мисля за обявата, за Памела и въобще за бала. Но това беше все едно някой да ти каже да не си представяш лилав слон или нещо подобно, а ти, разбира се, си представяш точно лилав слон. После Джейн изчурулика:

— Та като се подстригвах в сряда, Натали ми каза, че ще каниш някого на бала — рече тя. Натали работеше в салон, метеше пода и вдигаше телефона. — И какво стана?

— Не поканих никого — излъгах, — чакам някое специално момиче мен да ме покани.

Хета и Джейн се разсмяха.

— О, боже — каза Хета. — Сетих се как се обличахме като деца и карахме Джак да ни е кавалер за бала. Помниш ли, Джак? Сигурно си бил твърде малък, за да си спомняш.

Не. Спомнях си. Помнех как обличаха великденските си дрехи, слагаха много от мамините бижута и ми обясняваха как се аранжират букети. Правехме ги от цветя в собствения ни двор. После ми обясняваха как да ги поканя на танц. Правех всичко, което ми кажеха. Да, може да съм бил едва на четири или пет, но всичко си спомнях: приглушените светлини, въртящите се на грамофона до прозореца плочи, украсата от надиплена хартия и картонените звезди, които висяха от полилея в хола. Веднъж бяха получили разрешение да извадят всички стари коледни лампички и ги бяха окичили навсякъде. Все едно бяхме в някакъв различен свят. Спомнях си пунша от равни части „7UP“ и „Хай Си“[2]. И как ме караха отново и отново да звъня на вратата и да ги чакам долу, докато слязат. Беше игра, която често играехме в продължение на около година и вероятно представляваше коренът на настоящите ми проблеми, защото истината бе, че страшно ми харесваше. Харесваше ми мисълта, че нощта на бала е нощ, пълна с вълшебство и възможности. Вярвах в бала отдавна, за разлика от повечето момчета, които скоро бяха чули за пръв път за него. И продължавах да вярвам. Не че някога бих го признал на когото и да е.

Отдавна трябваше да съм разбрал, че животът ми няма да е приказка. Не беше ли това урок, който трябва да научиш още в прогимназията: да осъзнаеш, че животът ти няма да е приказка, а по-скоро някакво зле замислено, немарливо направено и обикновено доста скучно телевизионно риалити шоу? Да, вече знаех. Знаех, че балът ще бъде просто танцова забава, организирана от групичка енергични интриганти с успех под средния. Но ако трябва да съм напълно честен, най-съкровеното ми аз, онова, което все още си разговаряше с кучето и вечер си пожелаваше нещо при първата появила се звезда, продължаваше да вярва в бала.

Бях доста уверен, че ако този бал ми се изплъзнеше, без да предизвика някакво вълшебство, някакво романтично чудо, това ще е знак за предстоящите събития или по-точно, знак за това, че нищо не предстои.

Погледнах пакета със сплесканите от децата хлебчета за хотдог на плота и изведнъж всичко ми се изясни: това съм аз. А кой иска сплескани хлебчета? Никой.

Тъкмо щях да отговоря на Хета и да кажа, че всъщност смътно си спомням приказните бални постановки от детството ни, когато внезапно получих удар в бъбреците от Пери.

— Ау! — извиках.

Хета и Джейн се разсмяха.

— Имам си две гаджета! — извика Пери.

— Поздравления — рекох, потривайки гърба си. — Медал ли искаш?

— Може — каза той.

— Е, аз нямам истински медал, само исках да кажа… — Но нямах желание да му обяснявам що е сарказъм. Беше само на пет годинки.

Точно така, на пет: собственият ми племенник, на по-малко от една трета от моята възраст, имаше две гаджета, а аз никога не бях имал и едно.

Бележки

[1] „Бен и Джери“ — популярна сладоледена компания. — Бел.прев.

[2] Безалкохолни напитки. — Бел.прев.