Включено в книгата
Оригинално заглавие
24 Girls in 7 Days, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 34 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Алекс Брадли. 24 момичета за 7 дни

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-270-9


Част първа

1

Честно казано, чувствам се като човек в скафандър в открития космос. Петият час току-що е свършил и въпреки че съм заобиколен от бъбривите ми връстници насред тъпия, тесен коридор, не чувам почти нищо, освен собственото си дишане, и се чувствам напълно откъснат и запратен далеч от родната планета. Като че ли съм в безтегловност. В края на полезрението ми сякаш проблясват звезди. Бих могъл да отплувам нанякъде. Къде, по дяволите, съм тръгнал? Кой ме изпрати на това безумно приключение?

И като капак на всичко, ръцете ми са сковани. Ръцете ми са напълно сковани, но аз продължавам да се движа по коридора с тежка стъпка и вече виждам вратата, от която всеки момент ще се покаже Памела Браун. О, в името на всичко добро и свято. О, в името на глупака.

Преди да ме пратят на тази мисия, приятелите ми отчаяно се опитаха да ме окуражат:

— Люк — каза Пърси с най-добрия си глас в стил Дарт Вейдър, като ме държеше здраво за раменете, — това е твоята съдба.

— Аз не съм Люк — рекох.

— Недей да шикалкавиш, сине — продължи той с гласа на Дарт Вейдър.

— Освен това — добавих аз, — Люк не се добра до момичето. А пък и то се оказа сестра му.

Натали кимна.

— Има право — рече тя.

— А… ъ… — каза Пърси-Дарт.

Натали ми намигна.

— Вярваме в теб, Джак — рече тя.

— Но аз не си вярвам — запротестирах. — Не съм готов за това. Просто не мисля, че е в стила ми. Не е нещо, което мога да направя. Не е нещо, което изобщо някога ще направя. Не ме бива. Честно.

Тя стисна раменете ми и се усмихна, гледайки ме право в очите, и вместо да отвърне на последните ми оправдания — същите неща, които бълвах цяла седмица и които вече десет пъти бяхме обсъждали — просто ме обърна в правилната посока и лекичко ме блъсна. Ето така бях изстрелян в космоса. Потеглих.

 

 

Краката ми, изглежда, работят добре и без пряката ми намеса. Сега минавам под плаката, който рекламира бала — най-важното нещо, нощта на нощите, срещата ми със съдбата. КСАНАДУ[1] гласи плакатът. Или, както му казваме ние: Ксанадум, Ксанабум, Ксанадуп и близнаците фаворити, Ксанадухи и Ксана-знамли-ду.

Повечето ученици вече са излезли от класната стая на Памела, но къде ли е тя? Изведнъж си представям как тя се крие зад вратата, изпънала гръб на стената, и изчаква да отмина, за да може да избяга. Но истината е, че Памела не би се крила от мен, понеже просто не знае кой съм аз. Освен, разбира се, ако притежава забележително добра памет и си спомня единствения път, в който сме говорили миналата година.

Място: столовата.

Време: 12:32 часа.

Сцена: някой си Джак Грамър чака на опашка пред единствената машина за кока-кола в цялото гадно училище, когато осъзнава, че една точно определена Памела Браун стои зад него. Онемял от факта на нейната близост, той бива изненадан от потупване по рамото.

Памела: Знаеш ли колко е часът?

Нека сега натиснем бутона „пауза“ и да разгледаме съзнанието на нашия герой. Джон Алекзандър Грамър. Познат още като „Джак“. И като „Джакстър“. Демек, аз. Зададеният му въпрос е простичък: знае ли колко е часът. Е, знае ли? Нали все пак е Джак Грамър и има повече образователни точки, отколкото е възможно без изричното разрешение на декана по учебната част Кантън Шрам. А също така има и часовник. Честно казано, би трябвало да може да отговори на поставения му въпрос не само с отлична точност, но и с хумор, лекота, находчивост и момчешки чар.

Джак (поглеждайки часовника си): 12:32… там някъде, струва ми се…?

Памела: Благодаря.

Джак не само че не знае какво да отговори на изразената от Памела благодарност, но изведнъж забелязва, че се намира най-отпред на опашката на автомата и след като с треперещи пръсти пуска монетите в процепа, натиска бутона за диетична кола.

Иначе казано, ако Памела изобщо си спомня нещо за мен, то е, че пия момичешки безалкохолни.

 

 

И изведнъж тя се появява. Излиза от стаята сама, стиснала учебниците си пред гърдите, както правят ученичките (е, тя си е ученичка, така че в това няма нищо странно). Аз се дивя: дори когато прави нещо толкова обикновено, като това да излиза от стаята, тя излъчва грациозност. Все пак ходи на турне с балетната си трупа всяко лято. Но — леле-мале! — тя предприема изключително тревожен курс през претъпкания коридор: върви към отсрещната стена, а аз съм се залепил за тази стена, което означава, че имам проблем. Ето ни в мига на истината. Ето ме мен, космонавта в далечния космос, забелязал най-сетне зелената и прекрасна планета, която е целта на моето пътуване — моята надежда, моят блян, моята лична пролет — и изведнъж тази планета изскача от предполагаемата си орбита, а аз ще трябва да изразходвам ценно ракетно гориво, за да се опитам да я хвана в последния момент. Ако не успея да кацна сега, ще прелетя покрай планетата, отдалечавайки се в мастиленочерната космическа бездна и най-вероятно никога няма да се върна… Космонавт без гадже…

За моя чест, героично пресичам коридора.

Десет метра, пет метра, два метра… Приближавам се, но изведнъж ходенето започва да ми се струва трудно и трябва да мобилизирам всичките си сили, за да продължа. Точно сега дори дишането изглежда сложна работа…

Това е абсурдно.

Мисля за трите начални реплики, които съм си подготвил за този миг. Репликите, които писах цяла седмица и репетирах цяла нощ. Написани са от вътрешната страна на лявата ми длан. Само че тези прекрасни и подходящи реплики са се изпарили от главата ми. Нямам думи.

Отварям лекичко длан, но спирам, понеже Памела ме гледа. Препречвам й пътя.

Няма време за четене на реплики! Трябва да се импровизира! Тревога! Тревога! Импровизиран разговор, веднага!

— Ей — казвам аз. „Ей“? „Ей“ ли казах току-що?

— Здрасти — казва неуверено тя.

Очите й са огромни зелени глобуси — планети-близнаци. Косата й е водопад от злато. Дори шините й са като мънички бижута…

После тя изрича нещо, което ме втрещява:

— Ти си Джак, нали?

Е, това вече не бих могъл да го оплескам.

— Аха — казвам. — А ти си… Памела?

Тя кимва и казва:

— Имаш кученце, нали?

— А, той ли. Искам да кажа, да. Той е Джак Ръсел териер. Ако си падаш по такива неща.

Какво? „Ако си падаш по такива неща?!“

Тя се усмихва.

— Май ви видях да играете на фризби в Ривърсайд Парк — казва тя.

— Да, ние трябва да сме били. Ще ходим на Олимпийските през 2008.

— Обичам мъже с планове.

Какво е това? Какво е това необичайно усещане? Да не би да флиртуват с мен? И то Памела Браун?

— Никога не съм те виждал в парка — казвам аз. (Лъжа.)

— Играя тенис там.

— Наистина ли? Това е страхотно! (Тя играе всеки вторник, четвъртък и събота, от четири и трийсет до пет и четиридесет и пет, когато времето позволява, за предпочитане на трети корт, с приятелката си Реба. Използва ракета „Принс“, топки за тенис „Уилсън“ и носи маратонки „Диадора“. Бекхендът е нейната сила, сервисът — слабото й място. Не се поти.)

— Предполагам — казва тя.

Поглеждам си часовника. Почуквам го. Защо ли го направих?

— Тенис! — излайвам, сякаш току-що съм чул това, което тя каза още преди 12 секунди. — Е, как е?

— Кое как е?

— Тенисът.

Тя ме изгледа озадачено.

— Забавно е — казва. — Никога ли не си играл тенис?

— Ами не. Е, съвсем малко. Искам да кажа… бях в отбора по тенис в първи курс. — Озадачението й прерасна в недоумение.

— Ей! — казвам аз, сякаш ми е хрумнало нещо изключително. — Интересува ли те Ксанаду? Наясно съм, че всъщност не се познаваме, но си помислих, че това би било добра възможност да се опознаем. Искам да кажа, ако нямаш други планове.

Виждам как раменете й на балерина се канят да се свият в отказ. Подготвя се за свиване на рамене.

— Хм, балът… — казва тя подчертано, като обмисля думата, сякаш е нещо, за което е чувала, но никога не се е замисляла сериозно. Кимва. — Звучи готино.

— Не знам дали ще е непременно готино. Но все е нещо.

— Нещо?

— Нещо? „Нещо“ ли казах?

— Ъхъ.

— Какво исках да кажа?

— Какво искаш да кажеш с това какво исках да кажа?

— Ха-ха — казвам аз. Смея се пресилено. — Ами просто така. Всички ще си изкарат добре. Нещо такова. Е, ами… е, значи… е, и… предполагам… абе, искам да кажа…

Духът на съмнението помрачава лицето й. Трябва да действам бързо.

— Е, нали сме последна година в края на краищата — обяснявам аз. — Това е последният ни шанс за нещо подобно. Пък и наоколо ни бушуват фантастичните трансгенетични сили на пролетта. А и кой би пропуснал възможността да похапне евтина торта и какво ли още не? И пунш! Обичаш ли пунш?

Очите й са се присвили и тя е извърнала рамене, за миг виждам как погледът й минава покрай мен, сякаш гледа към някого или към нещо зад гърба ми.

— Ти последна година ли си? — пита тя.

— Аха — казвам. Накъде бие?

— Мислех, че си, да кажем, второкурсник.

— Е, бях — казвам, — някога бях.

— Хм — казва тя, — странно.

— Та да ти се обадя ли или…

— Не — казва тя, — аз просто не мисля да ходя на бала…

И си тръгва.

Бележки

[1] Ксанаду — някогашната столица на Монголската империя, легендарна със своя блясък и великолепие, а името й се е превърнало в нарицателно благодарение на поемата на С. Т. Колридж „Кубла Хан“. — Бел.прев.