Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (22)

22

Четвъртък. Четвъртък, четвъртък, четвъртък. Обичах четвъртъците. Открай време ги обичах. Не само че съм роден в четвъртък, но според родителите ми — защо изпитваха нужда да ме товарят с подобни смущаващи подробности, не знам — съм бил заченат в четвъртък. А този четвъртък, от всички четвъртъци, в които някога бях осъмвал, най-много приличаше на моя четвъртък. Моят ден. Моят. Лежах си в леглото, след като будилникът иззвъня, гледах небето през прозореца и осъзнах, че се усмихвам.

Пърси щеше да е в болницата цял ден, така че отново отидох пеша на училище. Почти като по магия вчерашната жега и влага бяха изчезнали и утрото беше ясно и прохладно, в общи линии — идеално. Слънцето блестеше през листата на дърветата. Вървях бавно.

Щом стигнах до алеята пред училище, Мери Лангли-Лола, която бе седнала на поляната под един бор, ме повика. Оттук се откриваше хубава гледка към западното небе. Мери беше в списъка и беше от най-готините неохипита. Огромните й ретро очила я правеха още по-очарователна. Имаше две плитки и голяма чанта от зелен брезент с избродиран отстрани кит. Не от онези „спасете китовете“, а просто един сладък кит.

Тази сутрин тя си носеше китарата и ми изсвири песен, която била написала за мен. Беше добра китаристка, учеше класическа китара, а мелодията бе топла и предразполагаща. Тя свиреше толкова искрено и свободно, че не се притесних и не ми беше неловко. За щастие, в песента нямаше думи. Беше красива песничка, която ми звучеше като възхвала на деня и на новия ми живот.

— Чудесно беше — казах аз, когато свърши.

— Само искам да знаеш, че балът не е от особено значение за мен — рече тя, — но би било страхотно да имам възможност да те опозная.

Казах й, че това е много мило и го оценявам, но моментът не е подходящ — вече имах планове за бала. Тя кимна, много сърдечно, и каза, че се надява да съм избрал подходящото момиче.

Помислих си за Натали. Засиях. Не можех да спра да се усмихвам.

— Определено избрах подходящото момиче — казах, — и съм много щастлив. Чувствам се страхотно.

 

 

Денят бе като сън — идеалното време, странният покой вътре в мен и Натали до мен, усмихната, обядва с мен край тенис кортовете.

Влюбен съм, казах си. Влюбен съм, влюбен съм, влюбен съм. Цял ден си го повтарях наум, сякаш думите бяха част от всичко останало. Досега не бях изпитвал подобно чувство. Струваше ми се, че съм в безопасност. Чувствах се свързан не само с Натали, но с всички и с всичко. Освен това, усещах и безкрайно чувство на облекчение: сякаш отсега нататък всичко щеше да е хубаво, сякаш точно така трябваше да бъде всичко, сякаш щях да се чувствам така през остатъка от живота си. Приличаше на чувството, което изпитваш през първия топъл пролетен ден, когато за пръв път обуеш къси панталони. Само че по-хубаво.

Но най-важното, 24/7 беше приключило. Дори не се стигна до 24/7. По-скоро до 16/5.

— Ще облека черната рокля — рече Натали на обяд. — Онази с малките избродирани цветчета.

Знаех точно за коя рокля говори. Беше изключителна.

— Ще върви ли тази рокля с моя пояс?

— Пояс? Хм, не мисля. Какво ще кажеш да оставиш пояса вкъщи и да се направиш на европеец?

— Точно това трябва да направя — рекох. — Толкова си умна. — Докато го изричах, се присетих за нещо, което бях написал на МиниБикини в едно съобщение отпреди няколко дни. — Толкова си умна… — повторих.

— Иди го извикай от планината — каза тя.

Разсмяхме се и аз я погледнах. Тя ли беше МиниБикини? Възможно беше, нали? Пасваше.

— Пърси ми се обади сутринта — каза тя.

— Всичко наред ли е?

— Господин Кей се стабилизира. Пърси звучеше по-добре. В момента Пенелъпи е там и обядва с него — а аз се чудех къде е.

— Това не е ли малко странно и чудесно едновременно? — казах. Не се побирах в себе си.

— Кое?

— Това. Ние. В смисъл, вчера нямахме и представа, ти си стоеше вкъщи и се вкисваше, аз се чудех какво става тука, а виж ни сега. Всичко се промени. Просто ей така.

Тя кимна, аз я погледнах, не се сдържах и се усмихнах. Колкото и да беше прекрасно, всичко се случи някак внезапно. Бяхме малко несигурни. Не се държахме като влюбени гълъбчета. Седяхме на подобаващо разстояние един от друг.

— Осъзнаваш ли, че използва жокера си с мен — каза Натали.

— Така ли?

— Мисля, че да.

— Супер.

Наблизо нямаше никого. Бяхме приключили с яденето. Имахме още няколко минути.

— Е… — казах — искаш ли да се целунем?

— Ъ-ъ, все едно.

— Не че толерирам подобни лигавщини. Аз съм твърд анти-ПДЧ^[1]. Още повече на територията на училището.

— Разбирам.

— Само че наоколо няма никого. Пък и така или иначе след няколко седмици завършваме и никога вече няма да имаме възможност да нарушаваме правилата.

— Стига размишления — рече Натали.

Целунахме се и беше хубаво.

После с крайчеца на окото си забелязах, че някой минава зад нас. Не го бях видял преди, но това означаваше, че беше станал свидетел на целувката.

Беше Ейдриън Суифт. Кой друг да е?

— Опа — каза Натали, след като Ейдриън се бе отдалечила достатъчно. — Това беше Ейдриън Суифт, нали?

— Аха.

— Чудя се защо не ни поздрави.

— Тя ме мрази. А сега, предполагам, мрази и теб. Отблъснах я, като й казах, че вече съм избрал друга. После налетя, докато се целувахме с Джули Вандервуд. Сега пък видя и нас.

— Ще го преживее — рече Натали. — Кажи ми сега истината — продължи тя, насочвайки вниманието си към огризката от ябълката си, — по скалата от едно до десет, как се класирам в целуването? След като вече си се целувал с няколко момичета.

Помислих.

— Дванайсет.

— Не бягай от скалата, тъпчо.

— Единайсет цяло и пет?

 

 

Това, което направихме след училище, ми се случваше за първи път в живота. Тръгнахме си заедно към вкъщи. Точно така, аз никога не бях изпращал момиче. Отидохме, разбира се, у нас, не у тях, което не беше точно изпращане. А като предложих да й нося раницата, тя първо се разсмя, после сви рамене и рече „Заповядай“, а аз трябваше да измисля как да нося две пълни раници. Накрая сложих едната отпред, така че се почувствах като сандвич от раници. Тя ме целуна по бузата.

Преровихме хладилника и открих малко останало пиле, но на нея й се видя странно, че го ям студено. Реши да не яде нищо, но когато отворих кутия ролца със смокинов мармалад, двамата унищожихме доста от тях.

Играхме „Гран Туризмо“ на „Плейстейшън“ и се състезавахме с колички. Аз карах някакъв „Опел“ с двигател, който звучеше като умираща муха, а тя — нещо като малка кола за доставки. Непрекъснато се опитваше да ме изблъска от пътя, което беше комично при максималната й скорост от шейсет километра в час. Цялата надпревара се превърна в самоунищожително дерби.

Разходихме Флип.

Натискахме се девет минути. После и двамата решихме, че й е време да си ходи вкъщи.

Да имам най-добрата си приятелка и гаджето си в едно беше най-хубавото нещо.

 

 

Половин час, след като Натали си тръгна, получих ново писмо от МиниБикини.

„Джак,

Ето как стоят нещата. Поразпитах насам-натам и открих, че Силия Проктър е била под впечатлението, че умираш. Смятала е, че ти остават около три месеца живот и затова излязла с теб. Това обяснява странното й изказване за твоето «положение». Тъй като сега си известен, не се изненадвам, че за теб се носят слухове, но просто си мисля, че трябва да внимаваш и да се увериш, че момичето, което си избереш за бала, е искрено с теб.

Как мина вчера? Дръж ме в течение на всичко и ми кажи дали искаш да си чатим някой път.“

МБ

Прочетох писмото два пъти. После още веднъж. Два въпроса ме безпокояха едновременно. Първо, защо Силия е чула, че умирам? Това беше глупав, смешен слух. Как може да повярва на такова нещо? Препрочитах писмото на МиниБикини и мислех.

Вторият и по-сериозен въпрос бе дали МиниБикини е Натали. От една страна, защо при сегашното положение тя ще поддържа загадката? Е, може би продължаваше да играе ролята си и да ме насочва. Или й беше твърде неловко да се разкрие точно сега? Може би щеше да го направи на бала? От друга страна, времето, по което получих писмото, съвпадаше — половин час, след като Натали си тръгна.

Продължавах да мисля. Вчера, когато нямах съобщения от МиниБикини, Натали си беше стояла цял ден „болна“ вкъщи заради мен, и, естествено, не е била в настроение да ми пише смахнати писма. Спомних си и онзи случай, когато си чатех с МиниБикини и се опитах да се обадя на Натали, но линията беше заета. Защото е била в мрежата и си е чатила с мен.

Всичко пасваше. Натали ме е харесвала, не е можела да ми го каже, нито да дойде на бала с мен, затова е решила да се позабавлява, като флиртува с мен чрез МиниБикини. Пробутвала ми е съвети, които се е надявала да ме отведат при нея. Като например предложението да кажа на приятелите си за липсата на опит в целуването. Което, естествено, ме бе отвело право при Натали…

Ето защо изглеждаше, че МиниБикини ме познава толкова добре! И ето защо не можеше да ми каже коя е или да излезе с мен! Ето защо знаеше личния ми мейл.

Чувствах се страхотно. Чувствах се фантастично. Сякаш последното парченце от мозайката си дойде на мястото. Светът бе тъй завършен, а моята МиниБикини и моята Натали бяха едно и също.

Глупавите слухове, че умирам, вече бяха без значение. Отивах на бала с Натали, така че нямаше нужда вече да мисля за тази каша с 24/7. Само едно оставаше да направя.

Седнах си в стаята и хванах телефона в ръка. Гледах през прозореца към моравата и дърветата. Бризът духаше през мрежата. Чувах песента на вятъра, свирещ на задната веранда.

Включих телефона и набрах първия номер. Попаднах на гласова поща.

— Здрасти, Кели. Джак Грамър е. Знам, че не ти се обадих цяла седмица, но исках само да ти кажа, че реших да не ходя на бала с никоя от списъка. Отивам с друга, някоя, която харесвам много отдавна. Мисля, че целият списък беше грешка и съжалявам, ако съм те подвел. Както и да е, това е всичко. Това е новината. Исках да съм сигурен, че знаеш, и се надявам да си прекараш страхотно този уикенд, каквото и да правиш. Благодаря.

Затворих. Една отметната, остават още много. На коленете си имах телефонните номера на всички от списъка. Набрах следващия номер.

— Здравейте, Бес там ли е?

И тъй нататък. Обадих се на всички, които още не бяха елиминирани, включително и малкото, с които още не се бях запознал.

Изпитвах необходимост да направя това. Така беше редно. 24/7 официално приключи. Край, точка, финал.