Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
ivelinbogomilov (2013)
Редакция
Краси (maskara)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Нелсън Демил. Последният скок на лъва

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: Десислава Господинова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

37

Как да опиша това място? Ами, представляваше интересна смесица между стар руски разкош и нощен клуб от Вегас, проектиран вероятно от човек, който е гледал прекалено много пъти „Доктор Живаго“ и „Казино Роял“.

В дъното имаше голям бар във формата на подкова с частичен изглед към океана и по-добър изглед към клиентите. Минах между масите и се намърдах между някакъв едър тип с пъстроцветен костюм и безцветна блондинка, която беше облякла коктейлната рокля на дъщеря си.

Повечето мъже на бара бяха с подобни на моя костюми, така че не бях в позиция да критикувам.

Както и да е, въпреки облеклото ми едва ли изглеждах като типичен руснак, но барманът ми каза нещо на руски — или може би местен бруклински.

— Кво да бъде?

Зная около шест руски думи и прибягнах до две от тях.

— „Столичная“, пожалуйста.

Барманът се отдалечи и огледах коктейлния салон. Освен лъскавите костюми имаше и много типове с разгърдени ризи и куп златни вериги на вратовете, и много жени, които имаха повече пръстени, отколкото бяха пръстите им. Забраната за пушене като че ли се спазваше, макар че имаше постоянен поток хора, които излизаха навън да запалят. Говореше се смесица от руски и английски, понякога с един и същи човек, но доминиращият език бе руският.

Водката ми пристигна и използвах третата си руска дума.

— Спасибо.

— Дапишали? — попита барманът.

— Пожалуйста. — Трудно можеш да сгафиш с „моля“.

През стъклената стена виждах ресторанта. Помещението беше огромно, може би за четиристотин души, и почти всички маси бяха заети. Борис се справяше доста добре. Или се беше справял добре, преди Асад Халил да му резне главата.

В дъното на ресторанта различих голяма сцена, на която четиричленна банда пееше някаква смес между „Ай Ем Си Ей“ и „Песен на волжките бурлаци“. Дансингът беше препълнен с млади и стари двойки, както и с малки момиченца, които танцуваха едно с друго, и обичайните възрастни дами, които си раздвижваха изкуствените стави. Сцената всъщност приличаше на много от етническите сватби, на които съм присъствал, и си помислих, че и сега съм се натресъл на някакво празненство. Най-вероятно обаче това си беше обикновена вечер в „Светлана“.

В името на точното докладване и защото съм обучен да наблюдавам хората следва да отбележа, че в тълпата имаше и доста хващащи окото мацки. Май беше същото и последния път, когато бяхме в „Россия“ с Дик Карнс и Иван.

Дамата до мен — може пък да беше някоя от мацките отпреди петнайсет години — май проявяваше интерес към новото момче. Надуших как люляковият й парфюм се сгорещява. Не искам да прозвуча грубо, но цомбите й висяха над питието ми и спокойно можеха да се използват за стол.

— Вие не русин — каза ми тя със силен акцент.

— По какво познахте?

— Ваш руски ужасен.

„И твоят английски не е от най-добрите, скъпа“.

— Често ли идвате тук — попитах я.

— Да, разбира се.

После ми каза правилното произношение на „спасибо“, „пожалуйста“ и „столичная“ оказа се, че бъркам ударенията и ме накара да ги повторя след нея.

Явно не се справях особено добре.

— Може би още една водка помогне — посъветва ме тя.

И двамата се разсмяхме и се запознахме. Тя беше Вероника, от Канзас. Не бе, от Курск. Представих се като Том Уолш и за момент се замислих дали да не й дам домашния му телефон. Може би по-късно.

Поръчах по още едно питие. Тя пиеше коняк; помнех, че руснаците си падат по коняк — пък и защо не, щом е двайсет долара малкият? А аз не можех дори да го впиша в служебните си разходи.

Както и да е, спомних си прочутия афоризъм на Ницше — че най-честата форма на човешката глупост е да забравиш какво се опитваш да правиш — и казах:

— Трябва да се видя с един човек в ресторанта, но после пак може да се засечем.

— Да? И кого търсите?

— Управителя. Събирам средства за „Грийнпийс“.

Вероника се нацупи.

— Няма ли да танцувате с мен?

— С удоволствие. Изчакайте ме.

Обърнах се към бармана.

— Сервирай на дамата още един коняк, щом свърши с този, и го пиши на сметката ми.

Вероника вдигна чашата си към мен.

— Спасибо.

Сметката дойде и платих в брой, естествено, тъй като не исках да оставям следи в служебната си кредитна карта или в „Америкън Експрес“ — тогава трябваше да обяснявам за „Светлана“ на Кейт.

— Ще се видим после — обещах на Вероника.

— Може би. Може би.

Прекосих салона и влязох в ресторанта. Миришеше наистина добре и празният ми стомах изкъркори. Намерих стойката на метрдотела и се насочих към стоящия там господин с черен костюм. Той ме изгледа за момент, реши, че съм чужденец, и ме заговори на английски.

— С какво мога да ви помогна?

— Идвам да се видя с господин Корсаков — отвърнах. Той изглеждаше малко изненадан, но не каза:

„Господин Корсаков изгуби главата си снощи. Съжалявам, но го изпуснахте“.

— Той очаква ли ви?

Значи Борис беше жив и тук.

— Негов стар приятел съм — отвърнах. Дадох му визитката си и той я зяпна. Предположих, че чете английски; предположих също, че прочетеното не му е харесало — Антитерористична спецчаст и тъй нататък, затова му казах: — Не съм по работа. Моля ви, отнесете визитката на господин Корсаков. Ще изчакам тук.

Той се поколеба.

— Не съм сигурен, че е тук, гуспудин… — отново погледна картичката ми — Кури.

— Кори. Аз пък съм сигурен, че е тук.

Той извика един от подчинените си да държи фронта и го загледах как отива към дъното на ресторанта и изчезва зад една червена завеса.

— Гледал ли си „Доктор Живаго“? — попитах младока, който беше дошъл да го замести.

— Моля?

— Сцената в ресторанта, където младият застрелва дебелия Род Стайгър, който чукаше Джули Кристи.

— Моля?

— И аз бих получил куршум за нея, братче. Получавал съм три за по-малко. Капиш?

Пристигна една група и новобранецът тръгна да ги съпроводи до масата им.

Огледах просторния като пещера ресторант. Масите бяха покрити с позлатени покривки, на които имаше бутилки водка, кофи с шампанско и подноси с планини от храна, а гостите се трудеха здравата да напъхат всичко това там, където му е мястото. Бандата в момента свиреше „От Русия с любов“, което си беше малко шантаво.

Стената зад сцената се издигаше на около шест метра — цели два етажа — и сега забелязах, че в центъра й, под тавана има голямо огледало, което отразяваше кристалните полилеи. Бях сигурен, че е огледално стъкло, през което някой може да наблюдава цялото заведение долу. Може би там беше кабинетът на Борис, така че махнах с ръка.

На сцената излязоха три певици — всичките високи, руси естествено, красиви, облечени в тесни рокли с метални пайети, които сигурно можеха да спрат куршум от „Магнум 357“. Пееха нещо на английски за руски кокичета, което ми се стори странно, и ми трябваше известно време, докато си дам сметка, че всъщност става дума за „руски момичета“. На Кейт това място определено щеше да й хареса.

Сигурно вниманието ми бе насочено изцяло към кокичетата, защото не видях кога метрдотелът се е върнал.

— Благодаря, че изчакахте — каза възпитано.

— Мисля, че идеята беше моя.

Беше ми довел един възедър младеж — късо подстриган блондин със сурово лице и обемист костюм, който едва ставаше на тялото му на щангист.

— Това е Виктор. Той ще ви отведе при господин Корсаков.

Бих се ръкувал с Виктор, но ръката ми трябваше, така че казах „спасибо“ с ударението и изговора на Вероника, но няколко октави по-ниско.

Последвах Виктор през пълния ресторант — беше си като да следваш парен локомотив през цветна леха.

Водачът ми раздели червената завеса с масивното си туловище и се озовах в коридор, който водеше към стоманена врата. Виктор я отключи и влязохме в малка гола стая с два стола, друга стоманена врата на отсрещната стена и асансьор. Единственото друго нещо беше камерата на тавана, която се въртеше на 360 градуса.

Виктор използва друг ключ за вратата на асансьора и ми даде знак да вляза. Предположих, че другата стоманена врата води към стълбище, и забелязах, че тя също е заключена.

И тъй, ако бях Асад Халил… щях да избера друго място, на което да видя сметката на Борис.

Докато се изкачвахме, попитах Виктор:

— Та ти си майсторът сладкар, така ли?

Той продължи да гледа право напред, но се усмихна. Малко хумор помага за прехвърляне на мост над пропастта. Освен това явно разбираше английски.

Вратата на асансьора се отвори към антре, подобно на онова долу, отново с камера, но с още една стоманена врата — този път с кръгла шпионка и масивно резе, каквито можете да видите на затворническите килии.

Виктор натисна едно копче и след секунди резето изстърга и вратата се отвори.

— Радвам се да ви видя жив — каза Борис.

— И аз вас — отвърнах.