Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
ivelinbogomilov (2013)
Редакция
Краси (maskara)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Нелсън Демил. Последният скок на лъва

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: Десислава Господинова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

42

Четвъртък сутрин. Времето бе по-добро в сравнение с вчера и приех това като знак, че днес ще убия Асад Халил. Може пък да исках прекалено много.

Говорих с капитан Парези и обсъдихме снощната операция, но нямаше много за казване, освен че е минала добре и че всички — особено моя милост — са свършили чудесна работа. Целта на операцията обаче, Асад Халил, не се беше появила. А точно тогава щяхме да открием колко добри сме всъщност. Парези каза, че вече разполага с хора, които да проверят жилищните блокове и офис сградите на Източна 72-ра, започвайки от тези срещу моя блок. Уведоми ме, че за това ще са му необходими най-малко десет дни — естествено, освен ако не изкараме късмет по-рано.

— Готов ли си за още една вечерна разходка? — попита той.

— За каквото и да е стига да не съм в апартамента.

— Добре довечера ще опитаме нещо различно. Искам да дойдеш в службата към шест вечерта. Вземи такси. Може пък да те проследи някоя кола от Таксиметрови услуги „Пясъчландия“. Но дори това да не стане, трябва да приемем или да се надяваме, че Федерал Плаза се наблюдава от лицата или от някоя от околните сгради. Става ли?

— Да не искаш да кажеш, че ние може би сме под наблюдение? Това законно ли е?

— Всъщност най-вероятно е. Добре, някъде към девет вечерта. Ще напуснеш сградата и ще продължиш пеша към Кота нула. В района около Световния търговски център след смрачаване е доста тихо и ти просто ще се мотаеш — тъжен, самотен, унесен в мисли за живота и смъртта. По някое време ще продължиш към Батъри Парк. Ще импровизираме, ще преценим какво е най-добро по-нататък.

— Добре. Ти къде ще бъдеш?

— Ще остана в службата, за да съм наблизо.

— Хубаво. А Том?

— И той.

— Искам аз да избера мястото за утре вечер — казах.

— Няма да провеждаме операцията през уикенда — отвърна той. — През почивните дни из града се мотаят твърде много хора.

В това имаше резон, но не останах особено щастлив.

— Опитай да размислиш — казах му. — Разполагаме само с това, освен ако не го намерим по старомодния начин.

— Да. Всъщност през уикенда ще използваме освободените от наблюдение хора, за да тропаме по вратите в квартала ти.

— Добре, но…

— Освен това, Джон, другата възможност е той да те намери.

— Така е. Но трябва да съм на линия за него.

— Ти си на линия и в апартамента — посочи той. — Може пък да опита точно това през уикенда.

Не исках да споря с него и вече мислех да се измъкна от охраната си и да проверя самичък дали Лъва не ме дебне.

— Да видим какво ще стане довечера — рече Парези. — Всъщност Халил може и да се е разкарал.

— Тук е.

 

 

Обадих се на Кейт.

— Снощи към един дойде една сестра и каза, че имала съобщение за мен — каза тя. — Помислих си, че си мъртъв.

— Не бих ти оставил подобно съобщение.

— Хич не е смешно.

— Съжалявам, но не мога да набирам вътрешни номера в болницата след полунощ.

— Днес сутринта Том ми прати нов мобилен телефон, така че вече можеш да ми се обаждаш направо.

— Добре.

— Къде беше снощи?

— На разходка в Сентръл Парк. Водя се унил вдовец, който обмисля дали да не се удави в езерото.

Тя не коментира, но май си помисли, че идеята не е чак толкова лоша.

— Прикриваха ме — обясних. — Може би повече от необходимото. И може би Халил и приятелчетата му са надушили играта ни.

Тя помълча известно време, после каза:

— Той е дошъл тук със собствената си игра.

— Така е.

— Довечера ще излизаш ли?

— Да. Тръгвам от Федерал Плаза, следва Световният търговски център, Батъри Парк, после… може да отскоча до някоя пушалня.

— Бих дала всичко да видя Джон Кори да пие чай с араби в пушалня.

— Все някои трябва да го направи.

Кейт помълча, после каза:

— Малко е тревожещо да си помислиш, че тук може да има работещи клетки. Имам предвид истински клетки, с компетентни и опасни хора.

— Да.

Никога не бяхме откривали подобна организирана активност в Ню Йорк, но има отделни индивиди и малки групи заподозрени, които са толкова невежи и откровено тъпи, че просто ги държахме под око с надеждата, че ще ни отведат до някой човек или група, представляващи реална опасност. Но ако разполагаше с помощ, Асад Халил нямате да използва бандите, които не можеха да се усетят, че ги наблюдаваме от години.

— Би било добре, ако всичко това ни отведе до истинска клетка, може би на Ал Кайда — каза Кейт. — Именно затова Халил ни трябва жив.

— Да.

Но ако бъдеше заловен жив, Халил нямаше да проговори — естествено, освен ако ЦРУ не го изведеше от страната й не го разпиташе с по-усъвършенствани методи. Но нямаше гаранции, че това ще се случи. А ако се случеше, никога нямаше да научим какво е казал Халил. Освен това използването на мъчения за изтръгване на информация не й допада. Така че моят план си оставаше най-добрият — да му прережа шибаното гърло.

Но в същото време не съм и голям фен на хладнокръвните убийства… така че нямаше да е зле Халил да ме постави в положение, в което да нямам избор — или при което изборът не е съвсем ясен. Така де, той нямаше намерение да залови мен жив.

— Джон?

— Ясно. Трябва ни жив.

— Говори ли с Том за Борис? — попита ме специален агент Кейт Мейфийлд, явно във връзка с темата за буквалното спазване на закона.

— Пиша чернова на паметна записка.

— Обади му се.

— Том е изчезнал за мен — уведомих я.

— Има си телефон.

— Кейт, аз ще се оправя с това. Темата е приключена.

Тя я смени.

— Мислиш ли, че Том, Джордж и Винс са в опасност?

— Том на какво мнение е? — попитах.

— Не го изключва, но и не е съвсем убеден, че може да е мишена.

— Аха. — Гробищата са пълни с такива хора. — Кажи на Том, че искаш оръжие.

Няколко секунди тя не отговори.

— Пред вратата ми денонощно стои униформен полицай.

— Дори ченгетата трябва да пикаят понякога. Сдобий се с пистолет. Ако Том откаже, аз ще ти дам. Не проверяват за оръжие на излизане.

— Добре.

— Довечера няма да мога да дойда. Трябва да съм в службата в шест вечерта.

— Разбирам. — Кейт ми даде новия си телефонен номер. — Обади ми се довечера с добри новини.

Е, ако новините бяха лоши, обаждането нямаше да е от мен.

Поработих върху доклада за инцидента, после започнах дълга паметна записка за целия случай, още от самото начало преди три години. Записката съдържаше всички засекретени подробности, които знаех, както и собствените ми мисли и теории за разни неща, като например ролята на ЦРУ в първоначалния случай. Нямах представа към кого е адресирано това. Може би към бъдните поколения, към онзи, който ще продължи да работи по случая, ако изляза от играта.

Под заглавието „Халил II“ разказах за неотдавнашната си среща с Борис Корсаков, което ми напомни, че не съм го чувал, откакто го бях оставил в „Светлана“ да размишлява върху срещата си с любимия си ученик. Това можеше да означава, че е мъртъв, но мисля, че щях да го науча от новините или може би по официалните канали. Най-вероятно Борис просто нямаше какво да ми каже. Или, както бях предположил, се беше измъкнал от града — умен ход, макар че един егоистичен бивш агент на КГБ едва ли би постъпил така. А както бях открил преди много време, най-честата причина за смъртта сред алфа-мъжкарите е егото. Трябваше да го имам предвид.

Използвах служебния си мобилен телефон да звънна на Борис — надявах се, че ще познае номера, който му бях дал, и че ще вдигне. Или пък нечий друг глас щеше да ми каже:

„Халил на телефона“.

— Добър ден, господин Кори — поздрави ме Борис Корсаков.

— Подобно. Къде си?

— Там, където се видяхме за последно.

Естествено, можеше да е навсякъде.

— Стори ми се, че дочувам някакви тиролски песни.

Той се разсмя.

— Не, чуваш хора на Червената армия да изпълнява „Калинка“.

— Сериозно? Кажи им да си починат малко.

— Момент.

Хорът на Червената армия си прибра инструментите и се махна.

— С напредването на възрастта човек става носталгичен — сподели Борис.

— Така е. На съседната пресечка живее един стар немец, който адски тъгува по Третия райх. Е, нещо ново при теб?

— Нищо. При теб?

— Същото. Къде е госпожа Корсакова?

— В Москва.

Момиче с късмет.

— Виж, отново се чудя за предложението ми да поставим заведението ти под наблюдение. Какво мислиш?

— Обеща ми една седмица — без колебание отговори той.

— Борис, не съм обещавал подобно нещо. А и да съм, вече си възвърнах здравия разум. Надявам се и при теб да е така.

— И двамата стигнахме до правилното решение по въпроса — каза той. — Не бива да се колебаеш.

— Е, правя го. Какво смяташ, че ще постигнеш, като седиш заключен в кабинета си?

— Може би нищо повече от това да остана жив, докато намериш Халил. Но ще видим.

— Няма да се заеме с теб, ако знае, че си се барикадирал. Всъщност това само ще му подскаже, че знаеш, че е тук.

— Често прекарвам в кабинета си дни наред, когато жена ми я няма — каза той. — Така че това не е необичайно.

— Така ли? И какво правиш по цял ден?

— Ела ми на гости и ще видиш.

Изсмя се по онзи начин. Мъжете са свине. Върнах се на основната тема.

— Виж, Борис, нямаш особени шансове да убиеш или заловиш Халил. Мисля, че се нуждаеш от помощта ми. Искам да поставя заведението ти под наблюдение и да ми позволиш да заложа капан. Ще излезеш от крепостта си, ще се върнеш в апартамента, ще правиш дълги разходки по алеята и ще се занимаваш с обичайния си бизнес, а аз ще поставя около теб хора, които да те защитават и да спипат Халил, ако се опита да те нападне. Правил съм това хиляди пъти. Досега не съм изгубил никого — уверих го. „Дори себе си“.

Той като че ли се замисли над думите ми.

— Ще си помисля.

Разбрах, че усуква, и го попитах:

— Защо искаш да го убиеш?

— Не съм казвал, че искам да го убия.

— Добре, тогава какво искаш да обсъждаш с него?

— С човек като Халил не може да има обсъждане.

— В такъв случай каква е целта ти? Намерението ти?

— Да се защитавам, докато не го заловиш. Или аз да го заловя тук.

— И след това да го предадеш на полицията или ФБР.

— Правилно.

— Но ако го направиш, той ще пропее — и то не „Калинка“.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Добре. Ще бъда по-ясен. Твоята версия за участието ти и информацията ти за мисията на Халил тук преди три години вероятно се различава от версията на Халил за същата мисия.

Отговор не последва.

— Знаел си много добре, че ще дойде тук да убива военни пилоти, и си го обучил именно за това — продължих аз. — Но си баламосал ЦРУ и те са ти повярвали…

— Изобщо не ми повярваха. Но сметнаха за изгодно да кажат, че ми вярват.

— Добре — значи те мислят, че имаш пръст и знаеш за тези убийства. Но ако Халил бъде заловен и разпитан от ФБР, той ще те замеси в тези убийства и най-доброто, което можеш да очакваш от Министерството на правосъдието, е конфискация на всичките ти имоти и еднопосочен билет за чужбина. А най-лошото — обвинение в съучастие в убийство.

Той се замисли и отговори:

— Те няма да позволят това да се случи.

— Кои те?

— Приятелите ми от Лангли.

— Сигурен ли си? Чувал ли си се с тях?

— И да се бях чувал, нямаше да ти кажа.

— Опитай.

— Темата е приключена.

— Добре, в такъв случай ще поставя заведението и апартамента ти под наблюдение.

Естествено, не исках да правя подобно нещо — исках лично да открия Халил. Но не можех да пропусна тази възможност. Да му заложа втори капан, първият капан, в които примамката бях аз, като че ли не проработваше. Освен това бях законово и може би морално задължен да разкажа на Том Уолш за Борис.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — попита той.

— Разбира се.

— Защо дойде при мен сам?

Добър въпрос.

— Ами, отивах към Кони Айланд и изведнъж ми хрумна, че Борис Корсаков може би живее в Брайтън Бийч.

— Струва ми се много малко вероятно.

— Така е. Добре, клубът и апартаментът ти ще бъдат поставени под наблюдение в рамките на следващия един час и ако решиш да излезеш малко на чист въздух, ще бъдеш следен. Освен това бих искал да сътрудничиш на тази операция и да ни позволиш да разположим неколцина от хората ни вътре в клуба. Става ли?

Той не отговори на това, а каза:

— Дойде сам, защото искаш да го убиеш. Не да го заловиш, Кори, а да го убиеш.

— Не помня да съм казвал подобно нещо.

— Да, но го каза. Би искал ти самият да го направиш, разбира се, но би приел ако и аз свърша работата. Важното за теб — а и за мен също — е той да бъде убит.

— Борис, мисля, че си бил прекалено дълго в КГБ.

— Достатъчно дълго, за да знам как да реша един проблем. Разбираме се, така че не е нужно да казваш нищо — продължи той. — Помисли си обаче за онова, което си беше наумил, когато дойде тук… неофициално.

— Е, ако трябва да съм честен с теб, вече размислих.

— Не. Опитваш се да оправдаеш пред себе си неортодоксалния начин за справяне с Асад Халил.

Тук беше прав, но нямах намерение да го признавам, така че казах:

— Не ти се обадих за сеанс по психотерапия.

— И двамата сме видели това-онова от света и разбираме как стават нещата — отвърна той. — В Лангли ми казаха съвсем малко за замесването ти с Халил при предишното му идване и от техните думи, както и от наученото от самия теб преди три години, стигнах до заключението, че имаш някакви лични причини да желаеш смъртта на Халил. Той изпитва същото към теб, както и към мен. Така че защо не махнем другите и не оставим нашия разговор там, докъдето бяхме стигнали, когато излезе от кабинета ми?

Замислих се. Добре де, какво лошо имаше в това да оставя Борис да се опита да убие Халил? Нищо. Но за Борис щеше да е много лошо, ако Халил убиеше него. Това обаче не беше лошо за мен — всъщност, макар и да не ми се признава, Борис щеше да си получи заслуженото от ръцете на чудовището, за чието създаване бе помогнал.

Но ако Борис убиеше Халил, тогава да, трябваше да приема, че не аз съм онзи, който го е направил. Но така или иначе Халил щеше да е мъртъв.

— Кори? Чуваш ли ме?

— Добре. Казах една седмица. Това означава до вторник.

— Хубаво. Това е правилното решение и за двама ни.

— Надявам се да мислиш същото и когато откриеш, че Халил се е настанил в кабинета ти.

Борис пропусна това покрай ушите си.

— Както споменах, не бих се изненадал, ако Халил се опита да убие и приятелката ти, госпожица Мейфийлд. Така че може би няма да е зле да я предупредиш.

— Остави това на мен — отвърнах. — Помисли ли си какво друго може да е планирал Халил, освен да ни види сметката?

Той помълча известно време.

— Ами, както казах, той ще трябва да се отплати на някого за това пътуване до Америка. Мога обаче да ти кажа, че при предишното си идване Халил не беше обучен да борави с експлозиви, химическо или биологично оръжие.

— Е, поне една добра новина. Не си имал време за това ли?

— Това е извън моята специалност.

— Ясно. Но е възможно да се е научил на нещо ново през изминалите години.

— Разбира се. Но държа да знаеш, че не го е научил от мен.

— Ясно. Значи ако започнем да се изприщваме от нервнопаралитичен газ или антракс, ти нямаш нищо общо.

— Правилно. И ако има някаква голяма експлозия…

— Вината не е твоя.

— Точно така.

— Добре, но… имаш ли някакви подозрения или предположения за евентуалните мишени? Онзи задник да ти е споделял нещо? Като: „По дяволите, Борис, мразя да гледам жени да пазаруват по супермаркетите“. Нали се сещаш.

— Да, сещам се. — Борис помълча малко. — У него има, как да се изразя, един антиматериалистичен светоглед. Така че може и да се прицели в нещо като супермаркет, но… какви реални щети би нанесло това?

— Майтапиш ли се? Борис, това е Ню Йорк. Не си ли виждал всички онези дами на Пето авеню?

Той се разсмя.

— Иска ми се да можех да ти помогна в отгатването на възможната мишена… но този човек мрази твърде много неща. Не обича жените, макар че не е обратен. Той е… пуритан. Подобно на водача си Кадафи, той може да се уедини в пустинята за седмици, за да се моли, и да живее на хляб и вода. Отхвърля всички удобства и материални неща, с изключение на облеклото и оръжията си.

— Не е от веселите.

— Определено. Всъщност той е доста отегчителен. Но относно омразна мишена… Най-силната му омраза е просто към Америка и всичко свързано с Америка, така че разполага с прекалено много мишени.

— Ясно.

— Смята Америка за покварена, упадъчна и слаба.

— Че какво й е лошото на упадъчността?

Борис отново се разсмя.

— И мен смяташе за упадъчен. Можеш ли да си представиш?

Ами да, можех, но вместо това казах:

— Може би се нуждае от една нощ в „Светлана“.

— Не би му се отразило зле — съгласи се той. — Халил има един любим афоризъм: „Американците знаят твърде много за златото, но са забравили стоманата“.

Какво пък, в това може и да имаше някаква истина, но не го признах пред Борис.

— Нека те попитам нещо по-конкретно за ЦРУ и Халил. Не е нужно да отговаряш, но ако мълчиш, може да се наложи да прекратим сътрудничеството.

Мълчание, така че го попитах:

— ЦРУ замесено ли е по някакъв начин с Асад Халил?

Отново мълчание.

Зачаках.

Най-сетне той каза:

— Това не е нещо, което искаш да знаеш.

— Тогава защо попитах?

Отново последва мълчание.

— Разбираш, че приятелите ми от Лангли не ми дадоха много информация при разговора — каза той. — Всъщност те ми задаваха въпроси. Но като опитен следовател знаещ, че човек може да научи много неща от самите въпроси.

— И ти какво научи?

— Научих… че ЦРУ и КГБ имат много общо помежду си.

Не коментирах и зачаках за още.

Представих си как Борис пали цигара и отпива от водката си.

— Нямам представа дали Халил и ЦРУ не са имали някакво споразумение тогава… или сега — каза той. — Но ще ти кажа следното — когато някоя страна бъде подложена на атака, народът се сплотява около правителството. Видя го на единайсети септември. А когато страната не е атакувана — или не е била атакувана от… да кажем, почти две години, тогава хората забравят. И може би стават критични към правителството и критикуват методите му за борба срещу врага. Специално в Америка хората негодуват срещу всяко ограничение на свободите им. Нали така? Така че какво е решението на правителството? Да върне властта на народа ли? Не. Решението е още една атака.

Отново не отговорих, но напълно разбирах какво има предвид. Борис обаче беше… ами, руснак. Човек от КГБ. А подобни типове обожават конспирациите. И страшно обичат да откриват разни тайни заговори и тъй нататък. Така че когато го бях помолил да помисли, бях натиснал копчето на неговите „Досиета Х“.

— Кори?

— Извинявай, водех си бележки за филмов сценарий.

— Мога ли да ти помогна с още нещо?

— Не и този път — уверих го.

— Благодаря за обаждането. И за седмицата.

— Няма за какво. И не забравяй да ми се обадиш, ако се случи да го убиеш при самозащита.

— Първо на адвоката си, после на теб.

— Станал си истински американец, Борис.

— Благодаря. — Той помълча малко, после каза — Каквото и да е замислил за теб, Кори, няма да е приятно.

— Така е. За теб също. И може би ще си първи.

Той не отговори на това и затворихме. Взех си една бира и седнах на балкона.

Е, вече може и да знаех малко повече за главата на Халил, но това не ме доближаваше до откриването му. Не бях по-близо и до отгатването какво друго е замислил. Все пак бях малко по-уверен, че наистина е замислил нещо — нещо химическо, биологично или, да не дава Господ, ядрено. Нещо, дадено му от неговите благодетели.

Колкото до Борис и конспиративните му теории… какво пък, Борис не беше първият, който си мисли, че има хора, за които още една атака ще е добре дошла. Но приветстването на атаката и конспирацията за предизвикване на атака са две много различни неща.

Другата ми мисъл бе, че не биваше да съзаклятнича с Борис Корсаков, бивш убиец от КГБ. Понякога обаче ти се налага да си партнираш с някой лош. Както казват арабите, врагът на моя враг е мой приятел. Освен това удвоявах шансовете Халил да бъде мъртъв, преди да е задействал някакво оръжие за масово поразяване. Или да ме е убил. И това беше целта ми. По-късно можех да се тревожа какво да обяснявам на Том Уолш — ако изобщо се наложеше.

Довърших бирата си и погледнах към сградите от другата страна на улицата. Ако Халил бе някъде там, представлявах изкусителна мишена за него. Но после си спомних съня, който беше нещо като обобщение на всичко, което знаех за този човек — как е убивал досега, и кой е и какъв е. Щяхме да се срещнем. Вероятно часът и мястото щяха да са избрани от него, не от мен, но определено щяхме да се срещнем.