Нелсън Демил
Последният скок на лъва (28)

27

Том Уолш направи справка с папката си.

— Преди да продължим с това убийство, нека само да кажа, че не знаем кога и как Асад Халил е влязъл в страната, но най-вероятно е използвал най-прекия маршрут и е пристигнал в международното летище на Лос Анджелис с фалшив паспорт и виза от някоя арабска страна. Човек като него, разполагащ с подходящи чуждестранни ресурси, лесно може да мине през митническия контрол.

Правилно. Най-добрият начин да влезеш в страната е през летище, но Халил нямаше как да е пътувал като либийски гражданин — ние нямаме дипломатически отношения с Либия и самолетите им не пътуват дотук. Значи е трябвало да пристигне с някоя друга авиокомпания, а в митническата си декларация и формулярите е заявил, че посещава страната като турист — версията с бизнес командировка е много лесна за проверяване. И ако са му задавали някакви въпроси при проверката, е отговарял просто и едва ли е споделил мечтата на живота си да види Дисниленд. Освен това е трябвало да има потвърдена хотелска резервация, макар че е малко вероятно да е отседнал във въпросния хотел. След като е направил справка с компютърния списък на известни терористи, персони нон грата, престъпници и други боклуци, служителят е подпечатал паспорта му и го е поздравил с добре дошъл в Съединените щати.

— Проверяваме записите от видеокамерите на няколко летища — каза Уолш. — Снощи от клона ни в Санта Барбара са посетили офиса на Стърлинг Еър Чартърс на летището. Това е компанията, която е собственик и оператор на Сайтейшън-а, с който Халил е прелетял от окръжното летище Съливан до републиканското на Лонг Айланд.

Прегледа някакъв имейл и продължи:

— В събота, около седем сутринта, някакъв мъж се появил в офиса на Стърлинг и се представил като Христос Деметриос. Резервацията била направена от компанията му в Атина, Хидра Шипинг. Срещнал се с пилота и втория пилот и заминали по разписание, като първо кацнали в Пуебло, Колорадо, където презаредили, после спрели за ново зареждане в Хънтигтън, Западна Вирджиния, откъдето продължили до окръжно летище Съливан, където кацнали в осемнадесет и тринадесет местно време. Господин Деметриос, разпознат на снимката като Асад Халил от служителя на Стърлинг и от пилотите, наел кола, а двамата пилоти отишли в местен мотел със заръката да са готови за полет на следващата сутрин, неделя, някъде след десет сутринта. Дестинацията била Бъфало.

Уолш за момент се замисли.

— Нашите агенти, които разговаряли с пилотите в мотела им снощи, казаха, че според описанието господин Деметриос бил донякъде дистанциран и може би малко надменен, но не показвал никакви признаци на безпокойство в Санта Барбара, нито по пътя до окръг Съливан. Като се има предвид, че е обезглавил човек само няколко часа преди пилотите да се срещнат с него и че е пътувал за въздушната си среща с Джон и Кейт, лично аз бих казал, че си имаме работата с изключителен психопат — заключи Уолш.

„Как успя да се сетиш, Том?“

Уолш продължи да описва одисеята на Асад Халил в страната.

— А когато Халил се качил в самолета в окръг Съливан, той току-що… е бил нападнал Кейт, а пилотите казаха, че изглеждал съвсем спокоен… и се усмихвал.

Изглеждаше изумен или силно впечатлен, че кучият син не е бил развълнуван от въздушното си нападение. Това ме накара да осъзная, че Уолш не разбира напълно месианската чалнатост на Асад Халил. Така де, човекът все пак е тръгнал на джихад и е обгърнат от небесна светлина или нещо подобно.

— Единственото, което пилотите намерили за малко странно, било, че пътникът им вече не носел брезентовия сак, в който вероятно е държал парашутисткото си оборудване. Освен това променил летателния план от Бъфало за летище „Макартър“, а по време на пътуването го сменил отново до републиканското летище. Определено знае как да се измъква от властите — заключи Уолш.

Факт е, че след третото си убийство серийните убийци набират по-голяма самоувереност. Освен това започват да надобряват. Но после кривата на научаване започва да се изравнява и самоувереността се превръща в небрежност. Не бях сигурен къде точно по тази крива се намира Асад Халил или дали изобщо пасва на профила на обикновен сериен убиец. Затова не биваше да го чакаме да направи грешка от небрежност; трябваше да влезем в ума му, както бяхме направили миналия път, и да го издебнем. Няма проблем. Нали така?

Засега кучият син беше допуснал само една истинска грешка — не ме уби, когато имаше възможност да го направи.

Том Уолш погледна към мен, Джордж Фостър и Винс Парези и продължи:

— Жертва номер седем. Фарид Мансур, мъж, от либийски произход. — Том Уолш по принцип е скромен, но понякога на човек просто му се приисква да се изфука. — Предположих, че Халил има някаква връзка в Калифорния, и като си спомних за практиката му да елиминира онези, с които работи, поисках от клона ни в Ел Ей да направят справка в полицията на Южна Калифорния и да видят дали наскоро не е имало убийство или подозрителен фатален инцидент, свързан с човек от близкоизточен произход.

Погледна ни, за да се увери, че сме оценили гения му. Кимнахме прилежно на блестящия ум на шефа.

— Полицията на окръг Вентура съобщила за тяло без документи, открито под легло в хотел Бест Уестърн недалеч от летище Санта Барбара. Пак под леглото имало окървавени мъжки дрехи. В момента кръвта от тях се съпоставя с кръвта на Чип Уигинс. Стаята била резервирана на името на Фарид Мансур и полицията свързала това със съобщението за изчезнал човек, подадено от американката от либийски произход госпожа Хала Мансур, чийто съпруг изчезнал в петък. Тя идентифицирала тялото. Проверката на господин Фарид Мансур установи, че е свързан с други имигранти от Близкия изток, които са влизали в полезрението ни. Фарид Мансур бил удушен с гарота, най-вероятно струна от пиано.

Може би Халил не беше успял да намери ледокопа в багажа си.

— Нямаме представа какво е предал Фарид Мансур на Асад Халил, но можем да предположим, че са обичайните фалшиви документи, пари, оръжие и може би парашутисткото оборудване, както и някаква информация за Уигинс — продължи Уолш.

— Да не забравяме и триона — напомних му.

Уолш ме дари с един от онези погледи и ни увери:

— Клонът в Ел Ей продължава с разпитването на приятелите на Мансур, както и с разследването на покупките му, телефонните обаждания и тъй нататък. Ако попаднем на нещо, ще ви уведомя. — Направи многозначителна пауза. — Някакви въпроси? Или коментари?

— Какво да правя с тукашните либийци? — попита Парези.

— Ограничи се с наблюдение — отвърна Уолш. — Никакви разпити по улиците и никакви призовки да дойдат за справка.

— Капитан Парези ми каза за идеята ти да пуснеш съобщение до телефона на Кейт, че имаме информатори в либийската общност — казах аз.

Уолш избегна погледа ми.

— Стандартна дезинформация. — И добави: — Всъщност идеята май беше твоя.

— Не, не — казах аз. — Ти се сети за нея.

Продължихме по други теми и прехвърлихме няколко предположения. Накрая Уолш ни погледна и рече:

— Трябва да приемем, че Халил отново е готов за удар. Не знаем къде, кога, как или кого, но ако може да се съди по нападението срещу Кейт, убийството на Гейб и заплахите към Джон, нека приемем, че сега мишената му е спецчастта.

Лицето на Джордж Фостър от бяло стана сиво. Дори Парези, който по принцип е спокоен и се държи като мачо, изглеждаше малко обезпокоен. Така де, не ставаше дума за абстракция — седем трупа и Кейт в болницата.

Уолш ме погледна.

— Ти определено си мишена. Затова може би е по-добре да се снишиш. Например да си стоиш у дома, докато Кейт се възстанови.

Усетих какво следва и отвърнах:

— Нямах предвид точно това. Виж какво, Том, склонен съм да изиграя ролята на примамка, стига да измислим някакъв добър план.

— Можем да обсъдим това по-късно — каза Том. — Оценявам предложението ти обаче — не забрави да допълни.

После смени темата:

— Имаме още едно убийство, което вероятно е свързано с Асад Халил. — Погледна ме. — Капитан Парези ти е казал за шофьора на такси, който е либиец, нали?

— Да.

— Как успя да го предвидиш?

— Просто стилът на Халил е такъв — отвърнах. — При предишното си идване използва таксиметров шофьор либиец, за да го откара от летище Кенеди до Ню Джързи, където го уби горе-долу по същия начин, по който е убил — тук беше моят момент за себеизтъкване — Амир на Мъри Стрийт.

— Изобщо не съм споменавал името на убития, нито мястото, където е извършено убийството — каза Парези.

— Вярно е, не си — съгласих се.

Естествено, той попита:

— Откъде научи това?

Нямах намерение да му казвам, че съм успял да побъбря с патрулиращо ченге. Исках да остана в разследването на случая, така че трябваше да запазя ореола си на осведомен и поддържащ връзка с висши сили, така че отговорих:

— От свои източници.

Това не беше прието много добре от двамата ми шефове.

— После ще поговорим за това — обеща ми Парези.

Уолш също остави въпроса за после и продължи:

— Оръжието, с което е било извършено убийството, не е открито, но съдебният лекар е открил пробивна рана в черепа на покойния и вероятно аутопсията ще установи дълбоко нараняване в мозъка, каквото може да се причини ледокоп или някакъв подобен инструмент. Смъртта не е настъпила незабавно — допълни той. — Всъщност жертвата е успяла да излезе от таксито и е умряла на улицата.

Това не ми приличаше на онзи Асад Халил, когото познавах. Нормално е да не желаеш жертвата ти да се мотае като зомби в средата на улицата, докато ти се опитваш да увеличиш разстоянието между теб и нея.

Собственият ми мозък, който работи достатъчно добре, изрови една банална история — Лев Троцки, стар болшевик, напърдял гащите с комунистическите си другарчета, бил убит в Мексико Сити от един тип, работил за предшественика на КГБ. Използваното оръжие било ледокоп — и Троцки брал душа цял ден, преди да умре. Така че ако в случая личеше обучението на Борис, човек трябва да приеме, че руснакът ще се сети да каже на Халил:

„Много си падаме по нещата за пробиване на лед, Асад, но трябва да го надупчиш поне два-три пъти“.

Отбелязах си да обсъдя това с Борис, ако ми се удаде възможност. Или може би с Халил.

Уолш продължи да ни запознава с убийството:

— Полицията не е открила мобилен телефон у убития или в таксито. Опитахме да проверим телефонните разговори от мобилния и домашния телефон на убития, но открихме, че той е нямал домашен телефон, а мобилният му — какъвто несъмнено е имал — или не е бил записан на негово име, или е бил от предплатените, без никакви записи. С две думи, задънена улица.

Не беше най-добрият подбор на думи, но нищо чудно. Както бях открил, повечето имигранти от Близкия изток идваха от места, където оставянето на записи за съществуването ти не е добра идея — и тази нагласа беше пренесена в Америка, което правеше работата ми доста по-трудна.

— Предполагаме, разбира се, че таксиметровият шофьор е бил убит от Халил… макар че би могло и да е съвпадение — продължи Уолш.

— Халил го е убил — казах аз, без да се допитват до мнението ми. — Иначе защо сте го обявили за издирване и снимката му е във всяка полицейска кола в града?

Нито Уолш, нито Парези ме попитаха откъде зная това, макар че вече би трябвало да са стигнали до заключението, че Джон Кори все още е включен в Синята мрежа. Е, така беше, но с всяка година след пенсионирането ми източниците ми в НЙПУ ставаха все по-малко и вече все по-трудно се добирах до съществена информация. Но пък все още можех да размахам значката си и да поговоря с някое патрулиращо ченге.

— Отдел Убийства на нюйоркската полиция разследва убийството и ще ни държи в течение — завърши Уолш.

После ни запозна с още някои новини, сред които очакваното откритие, че лихтенщайнската Глобъл Ентъртейнмънт и атинската Хидра Шипинг са фиктивни корпорации. Интерпол и националните полиции на двете страни се занимаваха със случаите.

В полицейския, разузнавателния и антитерористичния бранш винаги казваме:

„Важно е да се знае кой е изстрелял куршума, но още по-важно е да се разбере кой е платил за това“.

Именно. И ако разбереш това, можеш да си представиш по-мащабната картина.

Кой стоеше зад Асад Халил? И защо? Той не би могъл сам да се справи с всичко това. Познанията ми по геополитика са ограничени, но знаех, че Либия и смахнатият й президент полковник Муамар Кадафи се бяха кротнали, след като им набихме канчетата през 1986 г. А след 11/9 се бяха смълчали още повече. Така че, не биха рискували да подкрепят някогашния си побъркан терорист — срещу това нямаше да спечелят нищо, освен още бомби.

Следващият обичаен заподозрян беше Ал Кайда, но тук не виждах почерка им — освен ако нямаха някаква изгода от ставащото. Което ме доведе до мисълта танто за танто.

Явно някаква терористична организация, разполагаща с ресурси, беше осигурила на Асад Халил средства, фиктивни корпорации, паспорти и сведения за набелязаните му жертви, сред които ние с Кейт. Но мисията на Асад Халил „е негова мисия“, не много мащабна и всъщност незначителна на фона на постиженията във войната срещу Съединените Щати. Убийствата на Асад Халил определено изглеждала дребни в сравнение с 11.9. Така де, премахването на господин и госпожа Кори едва ли заемаше челно място в списъка на Ал Кайда, което това означаваше, че от Халил се очаква да отговори на услугата с услуга. Той трябваше да удари някоя голяма мишена за благодетелите си — сграда или паметник, или може някоя важна клечка или клечки.

Мислех си за всичко това, докато Уолш продължаваше приказва, този път предимно на Джордж Фостър. Чаках да стигне до въпроса кой може да стои зад Асад Халил и възможността от по-мащабна атака, вероятно с оръжие за масово поразяване. Но това като че ли не фигурираше в главния ред на Уолш. Може би по-нататък. Уолш приключи с Джордж, който явно беше направен разследващ агент по време на умственото ми отсъствие. Имах реален проблем с това, но бях донякъде загрижен за бъдещото ми място в случая.

„Хубава вратовръзка, Том“.

— Разполагаме с нещо, което бих искал да видите — каза Уолш, взе дистанционното и включи телевизора в ъгъла. След няколко секунди гледахме как тайфа задници скача от самолет. Първата сцена явно бе заснета от парашутист по време на свободно падане и образът малко играеше, както можете да се сетите и сами. Въпреки това успях да разпозная двадесетината идиоти, пропадащи в нищото в позата на Супермен и опитващи се да се хванат за ръце и да направят еленски ташак или нещо подобно. Стори ми се, че видях Крейг да размахва ръце като ранена патка крилца.

Уолш беше вперил поглед в екрана, ме попита невярващо:

— Ти правиш това нещо?

— С Кейт направо го обожаваме — отвърнах. — Трябва да опиташ и ти.

„Лично ще ти сгъна парашута“.

Уолш превъртя напред. Следващата сцена бе заснета от земята с телеобектив и ясно успях да различа няколко разноцветни парашута на синия фон на небето. Уолш пусна записа забавен. Видях свободното падане на Кейт и закачения за нея Халил. После видях как самият аз се спускам към тях двамата, след което парашутът на Кейт се отвори, а след него и моят. В кабинета цареше пълна тишина, но се чуваше как хората на земята разговарят. После нечий мъжки глас каза:

— Вижте!

Уолш спря картината и се обърна към мен.

— Не е нужно да гледаш това.

Не отговорих и той продължи на забавен кадър. Докато действието се развиваше, Уолш поиска да коментирам, но отговорих:

— Ще включа всичко в доклада си.

Видях се как изваждам пистолета си и стрелям два пъти към Халил, но всичко ставаше на такава височина, че никой, освен мен не можеше да види какво правя.

Междувременно хората на земята започнаха да разбират, че нещо не е наред, и гласовете станаха по-високи и по-развълнувани.

Дори на забавен кадър и с телеобектив беше трудно за наблюдателите — както на земята, така и в стаята — да видят или проумеят какво се случва. Аз обаче познах момента, когато Халил преряза гърлото на Кейт, и казах на останалите.

След това можеше да се види как Халил преминава в свободно падане. После парашутът му се отвори и той се насочи към гората.

Халил беше излязъл от кадър и погледнах в центъра на картината. Насочвах се към Кейт. После парашутите ни се оплетоха и свиха, на земята се чуха викове. Някой изпищя.

В следващия момент моят парашут се отдели, после и този на Кейт. И ето че отново бяхме в свободно падане.

За непосветения изглеждаше, че двамата с Кейт летим към смъртта си, но хората на земята разбираха, че оплетен парашут всъщност е по-лошо от падането без парашут.

— Какво става, по дяволите? — попита Парези.

— Трябваше да се освободя от основните ни парашути, за да стигнем до земята, преди да й е изтекла кръвта — обясних. — Спокойно, резервните парашути ще се отворят.

„Нали все пак съм тук“.

— Господи… — промълви Парези.

С Кейт пропадахме сякаш цяла вечност, преди резервният й парашут да се отвори, после и моят. Дори на забавен кадър личеше колко бързо се спускаме и несъзнателно се стегнах за предстоящия удар. Никак не ми се искаше да повтарям това изпълнение.

Кейт стигна земята първа, а преди моето приземяване операторът явно беше спрял да снима, защото следващата сцена бе на летящата към нас линейка. После имаше нова сцена — аз в далечината, коленичил над Кейт. След това се виждаха само гърбовете на хора в парашутистки екипи — тичаха към спрялата линейка. Чуваха се развълнувани викове.

Операторът също тичаше с тълпата, без да спира да снима, и на няколко пъти успях да видя себе си и парамедиците, събрали се около Кейт. Операторът като че ли смяташе да се опита да приближи още до нас, но не успях да видя дали е успял, защото Уолш изключи телевизора. Последваха няколко секунди мълчание.

— Страшно добре си се справил — каза Уолш.

Не отговорих.

— Не мога да повярвам, че онзи задник е направил това — каза Парези сякаш на себе си.

— Да направим петнайсет минути почивка — предложи Уолш.

Излязох от стаята и тръгнах към асансьорите.

Спусках се сам в кабината. Затворих очи и започнах да пропадам в празното пространство… да летя със сто и шейсет километра в час, жена ми пръскаше кръв във въздушния поток, а сърцето ми биеше бясно в гърдите.

„Кучи син. Гаден кучи син!“

— Имаш само един шанс с мен, задник такъв — казах на глас. — Получи го и го пропиля. Време е да си платиш.