Нелсън Демил
Последният скок на лъва (33)

32

В каньоните на остров Манхатън утрото е малко тъмно, но беше ясно, че предстои още един хубав майски ден — идеално време за полети.

Във фоайето имаше нов човек от „Специални операции“ — Детектив Лу Рамос, който беше предпочел да се прави на „Доставчик на гевреци“ — добър избор за шест и половина сутринта. Още по-доброто бе, че имаше истински гевреци в голяма торба, както и кафе за мен.

Трябваше да остана във фоайето до пристигането на колата, така че си побъбрих с детектив Рамос, който като че ли изпитваше страхопочитание към моя милост по някаква причина. Бог знае какво му бяха надрънкали на Федерал Плаза 26. Рамос, ще охраняваш легендарния детектив Джон Кори от отдел „Убийства“ на НЙПУ, пенсиониран с три куршума в тялото, който сега върши неоценима и опасна работа за нас в борбата със „световния тероризъм“.

— Ако нещо се случи с вас, докато съм на смяна, аз съм В-Ъ-Н — сподели детектив Рамос.

— А как мислиш, че ще съм аз? Т-Р-У-П.

Както и да е, харесваше ми да се отнасят към мен като с ВИП персона, макар да не си падах по причината за това отношение.

Отпих от кафето и се замислих за предишния следобед. Бях разопаковал багажите, прерових за бръмбари, но не открих нищо подозрително. Може би трябваше да спра да си въобразявам, че Асад Халил е чак толкова умен — или че колегите ми са така коварни. Параноята е хубаво нещо, ама отнема страшно много време. От друга страна, най-щастлив се чувствам, когато ме хване параноя. Така де, мисълта, че враговете и приятелите се опитват да се доберат до теб, е изключително възбуждаща.

Вчера следобед доставиха и нещата от техническия отдел и сега бях надянал жиците и проследяващото устройство, за да демонстрирам готовността си да съдействам и способността си да следвам инструкции.

Освен това носех бронежилетка под ризата, която бе ушита така, че да изглежда добре върху бронираното ми бельо. Бях избрал и спортно сако, също скроено според бронежилетката и с допълнително място за пистолета в кобура на колана. Не съм суетен, но е важно да изглеждаш добре, когато си с оръжие и броня — току-виж твоя снимка попадне във вестниците.

Бях посветил остатъка от следобеда на четене на досието на Халил. Нямаше много неща, които да не можех да си спомня, но преглеждането на всичките ни бележки — моите, на Кейт, на Джордж Фостър и на Гейб — и записките ни за издирването на неуловимия либийски задник из цял свят ме накара да осъзная колко усилия бяхме положили през тези три години и как кучият син беше успял да изчезне вдън земя. Изобщо не бях виждал подобно нещо през годините ми във ФАТС. Обикновено някой вижда някого, получаваме вест от информатор, който се оглежда за награда, или постъпват сведения от разпити на затворници или от прехванати комуникации между терористични групи или страни, които подкрепят терористи. Но за тези три години не бяхме попаднали на нито една следа. Сякаш Асад Халил беше изпаднал от планетата или никога не бе съществувал.

Не знаех къде се е спотайвал през това време и с какво се е занимавал, но знаех, че сега е тук, знаех какво е направил и какво си мисли, че ще направи. Така че бях сигурен, че това ще е последната ми възможност да го убия.

Към шест вечерта се бях обадил в болницата да се поинтересувам за Кейт (почиваше), после прекарах известно време пред компютъра, прегледах личната си поща и съобщих на някои приятели и роднини за дребния инцидент с Кейт, че ще заминем за няколко седмици и няма да можем да си проверяваме имейлите.

На домашния телефон нямаше много записани обаждания. В днешно време всеки те търси на мобилния — освен онези, които наистина искат да се чуят с теб. Асад? Обади се на Джон.

После започнах доклада си за инцидента.

„Двамата със специален агент Мейфийлд обичаме скоковете с парашут и членуваме в парашутистки клуб, чийто президент е един лайнар на име Крейг Хоузър, който иска да чука специален агент Мейфийлд…“

Да опитаме отначало.

„През май планината Катскил може да бъде невероятно красива, с бели гълъби, реещи се в лазурното небе…“

Както и да е, докладът нещо не вървеше, така че погледах новините, в които се съобщи за нахлуването с взлом в Дъгластън, Куинс, и за трагичното убийство на тричленно американско семейство от арабски произход. Репортерът спомена, че мъжът е бивш градски полицай, но не добави, че работи за Антитерористичната спецчаст — това „спец“ можеше да накара хората да се замислят. Всъщност журналистът каза:

— Властите разследват версия за убийство от омраза.

Точно така си беше. Но не от онзи вид, който се предполага. Все пак добро попадение.

Нямаше съобщение за злополуката с Кейт, нямаше и да има. Не се спомена нито дума и за убития таксиметров шофьор на Мъри Стрийт, нито пък за застреляния дебеланко Чарлз Тейлър в лимузината му при гара Дъгластън. Федералните се бяха погрижили за това.

Легнах си сам, което не ми харесва — и за пръв път от много време спах с оръжието си.

И ето че сега бях във фоайето на жилищния си блок, нагъвах геврек с масло, отпивах кафе и чаках да ме откарат до вертолетната площадка.

Пред блока спря патрулна кола и двамата с детектив Рамос излязохме. Зад волана седеше униформен полицай, който се представи като Кен Джаксън. Друг, на име Ед Рейгън, ми отвори задната врата, за да се кача. Настаних се, полицай Рейгън седна до шофьора и потеглихме.

Стигнахме до вертолетната площадка на Източна 34-та на Ист Ривър за петнайсет минути. Благодарих на Ед и Кен и понечих да сляза от колата, но Кен ми съобщи, че трябва да остана вътре. Бях охранявана персона и тъй като самият аз съм бил охрана преди време, си спомних неколцина задници предимно политици, които правеха работата ми трудна, проявих разбиране и останах вътре, докато полицай Рейгън излезе и заеме позиция до колата.

Иначе казано, полицията вземаше мерки срещу евентуален снайперист, докато Асад Халил си мислеше да ми резне главата.

Оцветеният в синьо и бяло хеликоптер на НЙПУ вече беше на площадката — „Бел 412“, използван предимно за спасителни операции на море и екипиран като линейка.

Болницата „Белвю“, където щяха да откарат Кейт, също се намираше при реката, на няколко преки южно от вертолетната площадка. Белвю поемаше „чувствителните“ случаи — болни или ранени затворници, както и ранени свидетели и жертви, за които се смяташе, че са изложени на допълнителен риск. Като Кейт.

Джаксън получи съобщение, полицай Рейгън отвори вратата ми и ме съпроводи до чакащия хеликоптер. Благодарих му, качих се в кабината и се огледах.

Както вече казах, това бе напълно оборудвана линейка и спасителна машина, така че беше пълна с всевъзможно спасително и медицинско оборудване, в това число застопорена носилка на колела, която изглеждаше удобна, но не чак колкото моя „Ла-З-Бой“.

Двигателят се включи и в кабината стана доста шумно.

Освен пилота и втория пилот, които бяха от НЙПУ, в хеликоптера имаше и човек от специалните части, въоръжен с автомат М–5. Нима щяхме да правим въздушен десант? Онзи от специалните части ми махна за поздрав и затвори вратата, от което вътре стана малко по-тихо.

Забелязах, че на борда си имаме и дама — със син шлифер и бели панталони. Протегна ми ръка и се представи, като се мъчеше да надвика рева на двигателя:

— Хедър. Спешна помощ.

Здрависахме се и аз отговорих:

— Джон. Картечар.

Тя се усмихна.

Изглеждаше приятна дама, може би на петдесет или шейсет — а може и по-млада, може би на двайсет и пет, с дълга огненочервена коса, зашеметяващи сини очи и лице на скандинавска богиня.

— Е, значи отиваме да вземем жена ви? — попита тя.

— Кого?

— Жена ви.

— О… да. — „Вярно бе, женен съм“.

Заех мястото срещу нейното, хеликоптерът се издигна над площадката и се плъзна странично над реката. Продължихме издигането си, докато летяхме на север, следвайки Ист Ривър.

— Харесва ли ви да летите с хеликоптер? — попита Хедър.

— Обожавам хеликоптерите. А вие?

— Не съм толкова сигурна.

— Можете ли да плувате?

Тя отново се усмихна.

Хедър си носеше „Пост“. Зарови бялото си като от алабастър лице в страниците и зачете с огромните си кадифеносини очи.

Насочих вниманието си към прозореца от лявата ми страна и се загледах в плъзгащите се покрай нас небостъргачи на Манхатън. Следвахме Ист Ривър до пресичането й с Хъдсън, продължихме още известно време на север, след което завихме на запад към окръг Съливан.

Хедър остави вестника и попита:

— Кой й е срязал сънната артерия?

— Някакъв психопат — отвърнах. Тя хвърли поглед към човека от специалните части.

— Мислите, че може да опита пак ли?

— Нямаме намерение да рискуваме.

— Има късмет, че е оживяла — осведоми ме тя. — При такива случаи изходът обикновено е фатален.

— Знам.

— Получава много специално обслужване — отбеляза Хедър.

Естествено, отговорих:

— Защото е много специална дама. — „Но не ме разбира, Хедър. Всъщност разбира ме, и то много добре“.

— Носите бронежилетка — посочи Хедър. А тя изглеждаше така, сякаш прекарва контрабандно балони.

— Да — отвърнах. И защо ли бях профукал хилядарка за ризата и спортното сако? За протокола я уведомих: — И не само бронежилетка. От НЙПУ съм. Пенсиониран.

— Доста сте млад за пенсионер.

— По инвалидност.

— Умствена ли?

Усмихнах се.

— Всички питат това.

Тя се разсмя. Дадох си сметка, че на връщане, освен Хедър ще бъде и жена ми, така че поуспокоих малко топката и попитах:

— Мога ли да взема част от вестника?

— Разбира се.

След около трийсет минути във въздуха шумът на двигателя се промени и започнахме да се снишаваме. В далечината различих пистата на окръжно летище Съливан, където преди не чак толкова много време беше започнала цялата тази отвратителна каша.

След малко забелязах и голямата бяла сграда на Регионалния медицински център Катскил и площадката за вертолети до нея.

Кацнахме. Двигателят затихна, перките спряха да се въртят и вратата се отвори.

— Моля, останете в машината — много професионално и може би малко хладно ми каза Хедър.

Самата тя слезе и бързо тръгна към болницата. Човекът от специалните части също слезе и зае позиция между хеликоптера и сградата. Забелязах и двама униформени полицаи от щатската полиция, въоръжени с карабини, при входа. Мерките може и да бяха прекалено строги, но явно някой беше решил да не поема никакви рискове.

Гледах как изкарват количката на Кейт от болницата и я бутат към хеликоптера. Беше със зелено болнично облекло и бяла нощница, но нямаше системи и дихателна тръба, което беше добър знак. Държеше плюшения лъв в скута си. Видя ме при вратата, усмихна се и ми махна. Махнах й в отговор.

Четирима санитари я качиха с количката на борда. Отстъпих настрани, за да направя място, и веднага щом я сложиха на носилката, отидох при нея.

— Здрасти, красавице.

Целунахме се.

— Радвам се да те видя — рече тя.

Гласът й бе малко дрезгав, но не го споменах.

— Аз се радвам да те видя. Изглеждаш страхотно.

И наистина изглеждаше добре. Устните и бузата й все още бяха малко подпухнали там, където я беше ударил Халил, но цветът на лицето й се беше върнал и си беше сложила лек грим, за да прикрие синините. Върху раната й имаше лека превръзка, около която се виждаха черни и сини петна.

Един от санитарите ми даде торба с шлема и обувките й. Подписах се за багажа, подписах и документите за изписване, застрахователните формуляри, писменото отказване от претенции и нещо, което приличаше на допълнение към завещанието ми и приписваше цялото ми движимо и недвижимо имущество на болницата.

Двигателят отново се включи и минута по-късно бяхме във въздуха.

Седях до Кейт, държах ръката й и я гледах. Бузите й бяха малко хлътнали. Тя потупа лъва.

— Доста съмнителен вкус.

— Така е — признах. — Но е важно посланието.

Така и така бяхме на тема лъвове и тя попита:

— Наистина ли ни трябва човек от специалните части?

— Стандартна процедура — отвърнах.

Хедър дойде при нас.

— Здравейте. Аз съм Хедър, спешна помощ. Как се чувствате?

— Идеално.

Хедър зададе на Кейт няколко медицински въпроса, постави на челото й лепенка-термометър, измери й кръвното и каза:

— Всичко е наред. Сладко лъвче.

— От съпруга ми — отвърна Кейт и ми се усмихна.

Помислих си, че Хедър ще каже: „О, Джон е съпругът ви?“, но тя просто се отдалечи и седна на мястото си.

— Много е хубава — отбеляза Кейт.

— Кой?

— Сестрата.

— Хайди ли?

— Хедър.

— Така ли?

Както и да е, побъбрихме малко, но не по работа. Гласът й бе слаб, увещавах я да не говори прекалено много и й помагах да отпива вода от бутилката.

— Успях да хапна малко пюре сутринта.

Защо все пюре? Защо винаги тъпчат болните с пюре? Когато бях в Презвитерианската болница в Колумбия, след като си получих трите куршума, непрекъснато ми даваха пюре. Защо ми е да ям пюре, по дяволите?

— А ти си ял на закуска геврек с мак.

Прокарах език по зъбите си. Нима се бях усмихвал на Хедър с макови семенца в устата?

— Снощи мина един от централата да види как съм — каза Кейт. — Казваше се Питърсън.

Не е необичайно някой от Вашингтон да се интересува от ранен при изпълнение на служебния си дълг агент, но бях сигурен, че в случая не става въпрос само за съчувствие и протокол.

— Напомни ми да не говоря с никого за инцидента — продължи Кейт. — Сякаш се нуждая от припомняне.

Не коментирах.

— Излязох в отпуска по болест, така че ще съм си вкъщи, докато се възстановиш.

— Не е необходимо — рече тя. — Мога да помоля майка ми да дойде.

„Аз пък мога да застана на балкона със залепена на челото мишена“.

— Джон?

— Отпуската не е по мое желание — казах. — Но никакви приказки за работа, докато не се прибереш у дома.

— Добре. — После попита: — Би ли скочил отново? „Да, ако майка ти дойде. От балкона“. Естествено, не го казах.

— Мисля си за нещо друго — отвърнах. Новините за случилото се с онази летяща бракма напираха неудържимо. — От клуба не искали да извършат другите два скока след инцидента, но Крейг настоявал. Били си платили, а случилото се с теб не трябвало да разваля тренировката им.

Погледнах я, но не можех да преценя дали се е хванала. Затова продължих с истинската част от историята:

— Излетели и няма да повярваш, но единият двигател се подпалил и трябвало да кацат аварийно.

— Боже мой!

— Двигателят, от който течеше масло. Същият, който ме беше разтревожил.

— Сериозно?

— Така ми каза един от щатските полицаи — отвърнах и добавих скромно. — Имам нюх за неприятностите. Шесто чувство.

— Някой пострадал ли е?

— Не, но Крейг изпаднал в истерия и трябвало да му дават успокоителни.

Тя май прие думите ми скептично, но каза:

— Не ги виня, че са продължили скоковете. Планирахме ги от месеци.

— Е, следващия път трябва да си изберат по-добър самолет.

— Ти си много умен, Джон — призна тя, за да ме отклони от темата. — Трябваше да се вслушам в думите ти. — Усмихна се. — Е, какво ти е предчувствието за този хеликоптер?

Хедър се бе върнала и се включи, преди да успея да отговоря:

— Джон каза, че обожавал хеликоптери.

— Сериозно? — изненада се Кейт. Хедър пак й премери кръвното и установи, че леко се е повишило.

Както и да е, обратният полет мина гладко, бързо и без инциденти. Нямаше зенитна стрелба, ракети земя — въздух и преследващи ни самолети. Когато приближихме площадката, погледнах навън и видях полицейски патрулни коли, готови да затворят магистралата ФДР, така че чакащата линейка да стигне до спешното отделение на Белвю за не повече от минута.

— Наистина предпочитам да се върна у дома — каза Кейт. — Чувствам се отлично.

— Ще се върнеш след някой и друг ден.

— Правя посещения по домовете, ако имате нужда от човек — осведоми ни Хедър.

Страхотно.

— Благодаря, но майка ми ще дойде — отговори Кейт.

Всъщност нямаше да дойде. Не и при сегашните обстоятелства. Но реших да не задълбавам в темата.

Погледнах Кейт, после навън към Манхатън. Кучият син, който се беше опитал да я убие в окръг Съливан, сега беше тук. Но нямаше да напусне града.