Нелсън Демил
Последният скок на лъва (44)

43

В пет и половина взех такси до Федерал Плаза 26.

Прекарах няколко часа зад бюрото си в наваксване с имейлите и паметните записки и прослушване на гласовата си поща. Нямаше нищо свързано с Халил, което потвърди заключението ми, че случаят се намира под много строг контрол. Колкото до другите случаи, по които работехме с Кейт, те явно бяха разпределени на други детективи и агенти. И какво, още ли бях на работа тук? Предположих, че да, докато случаят Халил не бъде разрешен по един или друг начин.

Не видях Том Уолш, което засили подозрението ми, че се дистанцира от мен и от операцията — но не до такава степен, че да не цъфне на сцената, ако убия или заловя търсения либийски терорист. Запитах се обаче дали ще се появи, ако аз бъда пречукан и Халил се измъкне. Подобен изход едва ли щеше да е подходящ за фотографии. Така или иначе, ако го бях видял, със сигурност щях да му кажа за Борис. Стига да не забравех.

В осем вечерта се срещнах с Парези и Старк и тримата обсъдихме подробно операцията.

В девет излязох от сградата, облечен почти като миналия път, с тази разлика, че сега носех шапка на „Янките“ — така че ако попадна на Халил, той да може да изкрещи:

„Пукни, янки!“

Извървях краткото разстояние до мястото на Световния търговски център и забелязах, че порталът на наблюдателната платформа е заключен. Районът, който беше съсипан при рухването на Близнаците, беше пуст в този час.

Направих пълна обиколка на обекта, чиито страни са с дължина около половин километър. На няколко пъти спирах да погледна огромния изкоп, частично осветен от прожектори за стадион. На дъното на дълбоката яма имаше машини и купчини строителни материали. Всички отломки на практика бяха изчезнали, но от време на време продължаваха да се появяват човешки останки.

„Копелета“.

От страната на Либърти Стрийт се намираше дългата рампа, която се спускаше към строителния обект. Беше преградена от две високи порти от телена мрежа, сега заключени. От другата страна на портите се виждаше голямата удобна каравана на охраната от Пристанищните власти, която пазеше единствения вход към изкопа. До портите беше паркирана кола на Пристанищна полиция, използвана от двете ченгета в караваната.

Е, не очаквах да открия Асад Халил близо до поста на охраната, така че продължих по Уест Стрийт, която минава между Световния търговски център и сградите на Световния финансов център, който беше толкова повреден при рухването на кулите, че районът бе отцепен с огради. Мястото приличаше на военна зона — каквато всъщност си беше.

На отсрещната страна на изкопа различих осветената наблюдателна платформа и ми хрумна, че Асад Халил не би могъл да пропусне тази туристическа атракция, докато е в Ню Йорк. Представих си го как стои там, гледа надолу в пропастта и се мъчи да скрие усмивката си от хората около него.

— Сам си — уведоми ме гласът на Старк в слушалката.

— Разбрано.

Тръгнах към Батъри Парк, който е на около осемстотин метра южно от Кота нула. Батъри Парк е приятно и тихо място, макар и не пуст. Често можеш да се натъкнеш на някои романтици, които седят и съзерцават морето и Статуята на свободата или се качват на ферибота до Стейтън Айланд. Евтин начин да излезеш с момиче на среща. Правил съм го.

Беше приятна вечер и в парка имаше неколцина души, в това число двойката от екипа, която бях видял в Сентръл Парк — отново седяха на една пейка, хванати за ръце. Дано поне да се харесваха.

— Не ми изглежда обещаващо — казах в микрофона.

— Може би все още е твърде рано — отвърна Старк. — Хайде да се разходим по някои тъмни и тихи улички. После ще се върнем тук.

Хареса ми как Старк използва множественото число, сякаш и той се разхождаше. Не, аз се разхождах заедно с помощта от наблюдаващия екип, а другата половина бяха обозначени коли. Колкото до момчетата от специалните части, тях ги караха от едно място на друго и стояха предимно в микробуса си, за да не изкарат акъла на хората.

Докато вървях из тихите улици на Финансовия дистрикт, се обадих на Кейт, за да я успокоя. Вдигна още на първото позвъняване.

— Чаках да ми звъннеш. Къде си?

— Прекрачвам някакви пияни борсови брокери.

— Внимавай, Джон.

— Обичам те.

Да си женен за човек от бранша си има своите предимства. Безпокоиш се за другия, но това е информирано безпокойство. И колкото по-малко се говори, толкова по-добре.

Продължих разходката си из почти пустите улици на Долен Манхатън, върнах се в Батъри Парк, после отново свих при Световния търговски център.

Около полунощ всички стигнахме до заключението, че никой не ме следи. Намерих едно такси недалеч от Федерал плаза 26 и поех към дома.

По пътя отново се обадих на Кейт.

— Нямахме късмет. В такси съм, прибирам се.

— Добре. Но не го прави отново. Нервите ми няма да понесат още една подобна вечер.

Ето и нагледен пример за теорията ми за предимствата да си женен за човек от бранша.

— Уикендът ми е свободен — казах й. — Поспи малко. Утре ще се видим.

Явно от мен не ставаше примамка за лъв. Което можеше да означава, че Халил и местните му контакти нямат представа, че се мотая из града. Или пък знаеха, но бяха надушили капана. Или Халил си беше заминал.

Не. Тук беше. Знаех, че е тук. И, както предположи Кейт (и както подозирах и аз), той имаше свой собствен план за Джон Кори. Не беше стигнал дотук с толкова много омраза в сърцето само за да ме остави жив.

 

 

Във фоайето на блока си побъбрих с двамата от охраната, пожелах лека нощ на нощния портиер, качих се в асансьора, извадих глока и тъй нататък.

Апартаментът ми бе чист от терористи, налях си уиски със сода и се пльоснах в креслото.

Реших тази нощ да не се барикадирам — нали съм на разположение у дома. Завъртях креслото да гледа към антрето, сложих пистолета в скута си и задрямах.

Непрекъснато сънувах как разбиват вратата и в някои от сънищата си стрелях по тъмните силуети, очертани на светлината от коридора. В други сънища не можех да си намеря пистолета. Един път оръжието засече.

Откъде се вземаха всичките тези глупости? Обикновено сънувам секс.

 

 

Петък сутрин. Слънчевите лъчи проникваха през вратата на балкона и изглежда, се очертаваше поредният приятен ден. Днес също щеше да е хубаво време да убия Асад Халил.

Банята е опасно място, както знае всеки, който е гледал „Психо“. Така де, стоиш гол и беззащитен, не можеш да чуеш нищо от течащата вода. Затова вместо душ взех вана в компанията на глока си, който може да стреля и мокър.

Посетих Кейт в Белвю. Беше прекарала лоша нощ и твърдо беше решила, че днес ще се махне от болницата.

— Няма да прекарам уикенда тук — заяви твърдо.

Определено не исках все още да се връща в апартамента.

— Виж какво — предложих й, — ако до понеделник не се случи нищо, двамата с теб ще отлетим до… мястото, където живеят родителите ти…

— Минесота.

— Точно. Само изчакай.

Тя не отговори.

Определено не ми се ходеше до Източна кравешка поляна, Минесота, но може би щях да успея да оставя Кейт при родителите й и да се върна тук. Баща й разполагаше с истински малък арсенал, а побърканата й майка е запален стрелец и се справя с пушката по-добре от повечето мъже. Освен това, разбира се, Халил дори не подозираше, че Кейт е жива. Доколкото знаех.

Като стана въпрос за това, я попитах:

— Поиска ли пистолет от Том?

— Поисках. Правилникът на болницата обаче забранява на пациентите да са въоръжени.

Ама че тъпо правило. Искам да кажа, може би престъпниците на този етаж не бива да са въоръжени, но защо трябва да се отнася и за всички останали?

— Джон… моля те.

Извадих револвера си от кобура и го пъхнах под възглавницата й.

— Ще спиш по-добре с господин Смит и господин Уесън.

Тя кимна, но не отговори. Сложих лаптопа на леглото й.

— Влез в сайта на Медицинската служба на окръг Съливан.

Тя се поколеба, но влезе в системата, намери сайта и откри, че Кетрин Мейфийлд Кори е починала в Регионален медицински център Катскил. Като причина за смъртта беше отбелязано убийство.

Помълча малко, после каза:

— Предполагам искаш да кажеш, че не бива да се оплаквам, че съм тук.

— По-добре тук, отколкото долу. — Иначе казано, в градската морга.

— Добре. Значи в понеделник.

Останах за обяд — пюре на скара с контрабанден грах и като се хранехме Кейт ме попита дали в понеделник вечер ще излизам отново.

— Не съм чул да е планирано — отвърнах. — Това е загуба на време.

— Имаш ли по-добро предложение?

— Не знам, но… Халил няма да се хване в такъв очевиден капан.

— Не е чак толкова очевиден. Освен това действа добре на бойния дух и прави шефовете щастливи. Пък и никога не можеш да си сигурен от кой храст ще изскочи заекът.

Тя хвана ръката ми.

— Джон, Халил явно е обмислил това. Казах ти, той е заложил свой капан. За теб.

— Надявам се.

— Не се надявай.

— Виж, Кейт, аз също мога да забелязвам капани.

— Знам, че можеш. Знам също, че ще влезеш право в него, защото си мислиш, че можеш да обърнеш нещата. Имаш огромно его.

Водещата причина за смъртта сред алфа-мъжкарите.

— Два билета за Минеаполис. За понеделник — каза тя.

— Мислех си, че искаш да идем в Минесота.

— С нетърпение чакам да се махна от града — каза тя. — Ще ни е от огромна полза.

— Да бе. — Трябваше ли да й напомням какво стана миналата неделя, когато бяхме извън града? Може би все пак не.

Станах.

— Добре, трябва да тръгвам.

— Ще вляза в интернет и ще резервирам билетите.

— Страхотно.

Естествено, нямах намерение да заминавам с нея. Освен ако Асад Халил не бъдеше труп до понеделник. А ако беше, определено нямаше да ходя в Минесота. Щеше да е излишно.

— Имаш револвер под възглавницата — напомних й.

— Може би това ще подобри обслужването тук.

— Ще се видим довечера.

— Почини си довечера, Джон — каза тя. — Тук съм добре.

— Сигурна ли си?

— Ще се видим утре сутрин.

— Добре… ще ти звънна по-късно.

— И да не вземеш да се измъкнеш от охраната, за да видиш дали Халил не те чака някъде — предупреди ме тя.

Съпругите се научават да четат мисли. Или може би просто съм предсказуем.

— Не бих направил толкова опасно нещо — отвърнах.

— Разбира се, че не би — съгласи се тя. — Хайде да си звъним на всеки час.

— Става.

Целунахме се и излязох.

 

 

Прекарах следобеда в писане и мислене, както и в тренировки. Здрав дух в здраво тяло. По-лесно е да поработиш с тялото.

Бях изял последната консерва чили и в апартамента не беше останала никаква храна, освен онази в бутилките, така че в шест следобед се обадих на охраната и си поръчах пица пеперони, което е добро за душата. В седем домофонът избръмча.

— Пицата идва — съобщи някой от СО.

Отключих вратата и я оставих отворена, после извадих глока и отстъпих в антрето. Ако пицата се окажеше с аншоа, с доставчика беше свършено.

Някой почука на вратата, после я отвори и на прага се появя капитан Винс Парези с кутия за пица. Прииска ми се да имах фотоапарат вместо пистолет.

Парези забеляза, че прибирам оръжието, но не коментира, а каза:

— Реших да ти направя компания тази вечер.

Намирисваше ми на идея на Кейт. Или на Уолш. Или пък на самия Парези му бе хрумнало, че Кори се нуждае от компания и грижи. Бях поласкан.

— Много мило от твоя страна.

— Да. Вземи пицата.

Взех кутията и забелязах, че Парези мъкне и бутилка вино под мишница.

— Да хапнем на въздух — предложих.

— Не бива да излизаш на балкона — напомни ми той.

— Живей опасно.

Изнесох пицата на балкона и я сложих на масичката. Парези остана в дневната. Отидох в кухнята за тирбушон, чаши и салфетки.

След кратко увещаване той дойде на балкона и си поделихме виното му и моята пица. Беше приятна петъчна вечер и далеч долу улиците на града започваха да се оживяват.

Виното не беше лошо, пицата също си я биваше, но разговорът беше малко принуден. Освен това Парези непрекъснато се оглеждаше към съседните сгради. Не ставаше за компания тоя човек. Накрая каза:

— Онези копелета могат да пречукат и двама ни тук.

— Не ставай параноик. Още вино?

— Хайде да влезем вътре — предложи той.

— Че тук си е хубаво — възразих аз. — Ако Халил искаше да ми види сметката със снайпер, вече да го е направил. Замислил е нещо друго за мен.

— Мислех за себе си — отвърна Парези.

Но явно не искаше да си помисля, че не е толкова храбър или луд като мен, така че извади две пури и запалихме.

Той си наля остатъка от виното.

— От „Анализ на комуникациите“ са засекли телефона на Кейт преди няколко часа. Тръсна пепелта и продължи — Сигналът е продължил седем или осем секунди. Сякаш някой е проверявал телефонния указател, след което го е изключил.

— Откъде е идвал сигналът?

— Клетката, записала телефона й, има покритие между Четиридесет и четвърта и Четиридесет и трета улица.

— Добре… пратихте ли хора там?

— Пратихме, но предполагам, че сигналът е идвал от движеща се кола.

— Ясно. Таксиметрови услуги „Пясъчландия“. Е, поне знаем, че телефонът на Кейт е в Манхатън.

— Да. И се надявам това да означава, че Халил също е в Манхатън. — Кимна към града под нас. — Някъде там.

— Може пък да ти звънне.

— По-вероятно ще звънне на теб. Обади ли ти се, искам да ни съобщиш в рамките на пет секунди.

— Същото се отнася и за вас с Том.

Той кимна.

Отново погледнах към високите жилищни блокове и офис сгради по улицата. Някои прозорци бяха осветени, други тънеха в мрак и подозирах, че в някое от онези помещения някой гледа към нас.

— Как върви проверката на Седемдесет и втора? — попитах.

Парези хвърли поглед към сградите и отвърна:

— Куп врати, на които да хлопаш. Някои от сградите дори нямат портиер или охрана, с които да говорим…

— Проверете дали на някоя пощенска кутия не пише „Тайна квартира на терористи“.

Той подмина забележката ми.

— Половината от вратите, на които чукаме, изобщо не се отварят. Дори някои от офисите не отварят, при това в нормално работно време.

— Тогава разбийте вратите.

Той отново пренебрегна думите ми.

— Мисля, че покрихме около половината апартаменти и може би осемдесет процента от офисите. Наистина ли мислиш, че имат тайна квартира или наблюдателен пост тук?

— Вижда ми се логично. Ние го правим, защо да не го правят и те?

Той кимна.

— Би било чудесно, ако засечем телефона от другата страна на улицата.

— Не са чак толкова тъпи — напомних му.

— Напротив, тъпи са — възрази той.

— Бяха тъпи, Винс. Но поумняват. Може и да нямат нашите технологии, но знаят с какво разполагаме и как да го заобиколят.

Той сви рамене.

— Не ги подценявай — посъветвах го. — И в никакъв случай не подценявай Асад Халил.

— Ясно. Как е пурата?

— По-добра от виното, но не може да се сравнява с пицата.

— Как е уискито ти?

— По-старо от хлапетата, които пазят в лобито.

Парези се усмихна и ми напомни:

— Не ни достигат хора. Особено през уикендите. Вярно. И може би недостигът щеше да стане още по-голям преди изтичането на този уикенд.

Кейт се обади и остана доволна, че съм у дома с гости.

— Пихте ли? — поинтересува се.

— Не. Все още пием.

— Лека нощ, Джон. Обичам те.

— И аз те обичам.

С Винс видяхме сметката на половин бутилка уиски и той си тръгна малко преди полунощ. Не бях сигурен дали има охрана и не исках да го питам. Мъжкарите не задават и не отговарят на такива въпроси.

Както и да е, след като изкусих съдбата и се оказа, че тя не се интересува от мен тази вечер, се махнах от балкона и си легнах.

Спокойна нощ. Но имах онова чувство, което изпитвам, когато не се случва нищо от онова, което предстои да се случи.