Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
ivelinbogomilov (2013)
Редакция
Краси (maskara)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Нелсън Демил. Последният скок на лъва

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: Десислава Господинова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

31

Влязох в апартамента си с ключ в лявата ръка и „Глок“ в дясната.

Познавам жилището си много добре и пет минути по-късно бях проверил всяко помещение и килер. За негова радост, Асад Халил го нямаше.

Потърсих също и следи, че някой е влизал, но нищо не изглеждаше пипано, макар да ми бе трудно да преценя за шкафчето и тоалетната масичка на Кейт, които винаги изглеждат като след взлом.

Следващият ми приоритет беше барът, където си налях малко обяд.

Седнах на бюрото в дневната и се обадих в Регионалния медицински център Катскил. Представих се като Джон Кори и се поинтересувах за съпругата си, Кейт Мейфийлд Кори. Сестрата от интензивното ми съобщи, че нямат пациентка с такова име, което бе правилният отговор.

— Обажда се Лудия Джон — казах аз.

Мълчание, после:

— О… да… — Увери ме, че Кейт е добре.

— Все още ли е интубирана?

— Да.

— Кога ще я изпишат?

— Тук пише утре сутринта — отговори сестрата.

— Добре. Моля, кажете й, че Лудия Джон я обича и че ще дойда за изписването.

— Ще й предам — каза тя.

Затворих и разпечатах плика, който ми бе дал детектив Настаси. В общи линии беше записка на ФАТС, която ме уведомяваше за статута ми на охранявана персона. Към това имаше няколко имена, телефонни номера и имейли на хора от отдел „Специални операции“, на които да докладвам кога ще излизам и къде смятам да ходя. Освен човека или хората във фоайето трябваше да има наблюдатели извън блока, но трябваше да ги предупреждавам най-малко един час по-рано, че ще излизам, за да осигурят мобилен екип, който да ме последва. Трябваше да нося проследяващото устройство, жиците и бронежилетката и да установя радио и телефонна връзка с мобилния екип. Някой трябвало да ми се обади или да ме посети, за да отработим всичко това.

Мобилните екипи на „Специални операции“ са много опитни в наблюдението и контранаблюдението първите наблюдават и/или следят заподозрения, а вторите наблюдават или следят дали първите са наблюдавани или следени, но понякога назначават прекалено много хора за едно нещо. Представих си как вървя по улицата, следван от дузина детективи и агенти на ФБР и половин дузина необозначени автомобили, пълзящи покрай тротоара.

С две думи, дори да беше сляп като шейх Омар Абдел-Рахман[1], Асад Халил нямаше как да не забележи, че не съм сам. Искам да кажа, че ако това бе просто защитна операция, можеше и да проработи. Но ако от мен се очакваше да бъда стръв в капана, Лъва нямаше да ме захапе.

Подозирах, че Уолш и онези, пред които се отчита, не са съвсем наясно що за операция всъщност провеждат. Полицията и ФБР често използват примамки или хора под прикритие при удари, разбиване на канали за наркотици и т.н., но официално никой никога не е изправял човек като движеща се мишена за известен убиец. Подобно нещо не е безопасно за човека или за цивилните, които могат да се окажат на пътя на куршумите. Както винаги, има си правила — но има също реалност и целесъобразност.

Знаех, че Том Уолш, Винс Парези и Джордж Фостър също имат охрана, но се чудех дали тя е явна с униформени ченгета и обозначени коли, като охраната на кмета, или скрита като моята. Предполагам, че характерът на охраната би трябвало да зависи от това дали тримата господа са склонни да играят ролята на стръв, или просто държат да останат живи.

Докато се наслаждавах на мисълта как Том Уолш го карат на работа в бронирана кола, мобилният ми телефон иззвъня. Търсеше ме Парези.

Изкушението да не отговоря на шефа си беше огромно, но исках отрано да демонстрирам пълното си съдействие и добро поведение, което по-късно щеше да стане лошо, така че приех обаждането.

Шефът прескочи любезностите и мина направо по същество.

— Трябваше да се отбиеш при мен, преди да си тръгнеш.

— Съжалявам. Толкова съм стресиран…

— Трябваше да минеш и през Техническия отдел.

— Днес ли?

— Ще пратя някой да ти ги донесе.

— Чудесно. Вкъщи съм си.

— Срещна ли се с човека от СО?

— Детектив А. Дж. Настаси, доставчик от „Пицарията на Марио“. Доста бързичко е цъфнал тук. Още преди да се съглася да ме охраняват.

— Цъфнал е, Джон, за да се увери, че никой не е влязъл в апартамента ти и не те дебне там.

— И правилно — похвалих го аз. — Вие тримата с охрана ли сте?

— Не ми се вярва, че сме мишени — отвърна той. — Но иначе, да, вземаме необходимите предпазни мерки.

— Няма да е зле да пратиш жена си извън града за известно време, капитане — посъветвах го.

Той не отговори и си помислих, че може би трябва да уточня коя точно жена имам предвид. Не можеше да прати всички. Много скъпо щеше да му излезе.

— Прочете ли записката относно режима на охрана? — попита той.

— Два пъти.

— Някакви въпроси?

— Никакви.

— Добре. Том ми каза, че разбираш, че това е екипно начинание.

— Точно така.

— Аз съм прекият ти началник. И нося отговорност за теб. Така че не ме прецаквай.

Аз пък бях мишена за побъркан терорист, а шефът ми се тревожеше единствено за кариерата си.

— Екип сме — отвърнах.

— Добре. — Последва кратко мълчание. — Джон, може да поискаме от теб да посетиш определени места.

— Сериозно? Париж ли имаш предвид?

— Места, до които можеш да стигнеш пеша, с автобус, метро или такси.

— Аха, схванах. Места, където Халил би могъл да ме проследи и където сте разположили ударни отряди.

— Нещо подобно.

— Май не съм чак толкова защитен от посегателство.

— Ти сам изяви желание за тази роля — напомни ми той.

— Къде ли ми е бил акълът?

— Естествено, решението си е твое.

— Виж какво, нямам нищо против да съм стръвта в капана, но ако прекалите с охраната ми, ще подплашите Лъва.

— Предпочитам това, отколкото да допусна Лъва да те убие.

— Сигурен ли си?

Парези игнорира въпроса ми.

— Шансовете наблюдаващият екип да засече Халил, преди той да засече теб, са много големи.

Замислих се над думите му.

— Е, и двамата знаем от опит, че нещата могат да се развият и другояче. Ето обаче едно нещо, върху което да поумуваш — Халил не работи сам. Той има мрежа тук, хора, които са подготвили мисията му. Така че не мисля, че самият Асад Халил ще кисне под уличната лампа и ще чака да изляза от апартамента си. А ще са хора, чиито лица не познаваме и които ще поддържат връзка помежду си и с Халил. И когато се появи възможност, Халил ще се появи за срещата си с Джон Кори.

Парези помълча няколко секунди, после попита:

— Наистина ли мислиш, че разполага с такива ресурси тук?

— Наистина. И смятам, че които и да са, тези хора не са нови в играта и познават терена. Само си помисли какво направи Халил досега — посочих. — Това не е дело на единак.

— Знам… но ние сме винаги по-добри и по-умни от тях. Е, почти винаги.

— И както винаги, контранаблюдателният екип ще се оглежда за всеки, който може би върви след нас — продължи той. — Или след теб.

Когато правиш подобни неща — следиш хора, оглеждаш се за такива, които следят теб, залагаш капани и цялата останала веселба — никога не можеш да си сигурен как точно ще се оплеска всичко. Така че реших да не споря за подробностите.

— Предложението ми да съм стръв си остава.

— Добре. — Парези премина на по-весели теми. — Полицейският хеликоптер, който ще вземе Кейт, ще излети от площадката на Източна трийсет и четвърта точно в седем сутринта. Кейт ще бъде преместена в Белвю. В шест и половина пред блока ще те чака кола.

— Благодаря.

— И спокойно можеш да ми се обаждаш с всякакви въпроси, мисли или информация, която си спомниш или получиш.

— Ще го направя.

— И се пази.

— Ти също.

Затворихме и си налях още една доза. Взех също предплатения си мобилен телефон от барплота в кухнята. Важно е да имаш такъв апарат, ако си дилър на наркотици, кръшкащ съпруг, терорист или просто честен тип като мен със служебен телефон, който не иска данъкоплатците да поемат върху плещите си и частните му обаждания.

Взех питието си и се настаних в креслото си „Ла-З-Бой“. Така обичам да се правят нещата — лъскава кожа, променяща наклона си облегалка за четене, гледане на телевизия, спане или за да се преструваш на умрял, когато жена ти иска да й помогнеш с миенето на чиниите. Избрах полулегнало положение за пиене на скоч и набрах номера.

— Карнс Инвестигейтив Сървисиз — отговори женски глас. — С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Джон Кори — казах аз. — Бих искал да говоря с господин Карнс.

— В момента го няма. Да му предам нещо?

— Да, аз съм приятелят на госпожа Карнс. Трябва да говоря с него.

— Ъъъ… вие сте…?

— Приятел от колежа на Карнс.

— О… помислих, че… Изчакайте, моля.

Записан глас ми благодари за обаждането и ме подкани да изчакам. Последва записаната раздувка:

— В „Карнс Инвестигейтив Сървисиз“ работят много вещи и квалифицирани мъже и жени с дългогодишен опит в правозащитните органи. Ние предлагаме експертна помощ в области, свързани с проучването на личните и професионалните истории на бъдещи служители. Моля, изчакайте.

Последва възторжената мелодия от „Бонанза“, която напълно ме убеди, че съм се обадил на подходящите хора.

Както и да е. Старото ми приятелче, бивш детектив първа степен в НЙПУ Дик Карнс беше работил за кратко в Антитерористичната спецчаст, където наред с другите неща научи и как точно работят федералните. После напусна ФАТС и основа агенция, която правеше проучвания на хора, кандидатстващи за държавна работа. В старите времена това нещо се вършеше предимно от ФБР, но, както вече казах, новата мода се нарича аутсорсинг — ФБР има по-важни неща за вършене, отколкото да проверява някой си Рамзи Рашид, който иска да работи в „Охрана и безопасност“ на летището.

По-важното за мен бе, че Дик Карнс беше събрал голяма база данни и имаше добри връзки в различни правителствени агенции, в това число и ФБР, с които си помагаха взаимно в работата.

В слушалката се чу гласът на самия господин Карнс.

— От колко време продължава това?

— Откакто беше на смяна от полунощ до осем, а аз — от четири до полунощ.

— Не си пил от пиячката ми, нали?

— Нима бих направил подобно нещо на приятел?

След като приключихме с приветствията, той попита:

— Как е Кейт?

Предпочетох да не навлизам в тази тема от самото начало.

— Добре е. Как е Мо?

— Все още ме търпи. Как я караш на Федерал Плаза?

— Раста и се уча, посрещам новите предизвикателства с увереност и ентусиазъм, като в същото време развивам добри навици в работата и общуването с хората.

— Направо съм изненадан, че още не са те изхвърлили с ритници.

— И аз. Виж сега, Дик, трябва ми една услуга.

— Ало? Джон? Връзката нещо се разпада.

Ама и той е един комедиант…

— Важно е и е строго конфиденциално — казах аз.

— Добре… искаш ли да се срещнем?

— Не ми е позволено да излизам.

— Да не те е хванала?

— Всъщност намирам се под домашна охрана от отдел „Специални операции“.

— Господи! Какви си ги надробил, по дяволите?

— Не съм дробил нищо, Дик. Има ли буболечки при теб? На телефона и в офиса?

— Ъъъ… не. Тоест, проверявам. А при теб?

— Обаждам се от предплатен телефон и съм сигурен, че апартаментът ми е чист.

— Добре. Но защо се тревожиш за това?

— Радвам се, че попита. Ето как стоят нещата. Търся един тип на име Борис. Руснак, бивш агент на КГБ, към петдесетте. Последно известно…

— Задръж малко. Борис кой?

— Не знам. Затова питам теб.

— Ти не работеше ли за ФБР? Така де, те биха могли да ти помогнат.

— Аутсорсвам нещата.

— Да не искаш да кажеш, че е официално? И се плаща?

— Не.

— Стига, Джон. Това е рискован бизнес.

— Да кажем, че е частен въпрос. Като проверка на съпруг. Или може би на кредит.

— Последните два пъти, когато ти правих подобни услуги, целият се изпотявах, че ще ме пипнат и ще си изгубя лиценза.

— Ама ти си лицензиран, така ли?

— И договора с правителството.

— Последно известно местожителство Вашингтон, преди три години. Записваш ли си?

— Ти си абсолютен задник.

— След като напуснал КГБ, този човек е работил за либийското разузнаване.

— Какво?!

— После им изменил — всъщност избягал от Либия с помощта на ЦРУ и се озовал във Вашингтон, където се срещнах с него преди три години…

— Определено не искам да имам вземане-даване с неща, в които има пръст Компанията.

— Не искам от теб подобно нещо. Мисля, че след като ЦРУ е изстискало всичко от Борис, той е минал през програмата за установяване на бивши съветски граждани, която се грижи за и държи под око такива като него. Но в Щатите тази програма не се води от ЦРУ, така че въпросните съветски граждани обикновено се прехвърлят на ФБР. Схващаш ли?

— Да.

— Значи Борис е регистриран в някой клон на ФБР.

— Ясно. Миналият октомври пак проверявах руснак по твоя молба — напомни ми той. — Някакъв Михаил не знам кой си. Живееше в Бостън и…

— Помня. Получи ли чека ми?

— Трябваше да се обадя в клона на ФБР в Бостън заради него и те започнаха да ме разпитват за какво ми е притрябвала тази информация.

— За твоята работа, Дик. И те са ти я дали.

— Да… но… не е съвсем редно.

— Дик, ако не беше важно…

— Добре. Значи нямаш фамилно име, а само време и място, когато е бил видян за последен път.

— Да. Борис, бивш служител на КГБ. Колко такива може да има?

— Джон, трябва ми нещо по-…

— Пуши „Марлборо“ и пие „Столичная“.

— Че защо не го каза от самото начало? Момент да проверя в компютъра.

— Виж, мисля, че имаме две възможни местоположения за Борис. Вашингтон и Ню Йорк. Половината руснаци се озовават по тези места. Така че се обади на източниците си от ФБР на двете места и кажи… а бе измисли нещо.

— Да бе. Измисли нещо. Какво да измисля, по дяволите…?

— Импровизирай. Правиш му проверка за нова месторабота. Правителството ти плаща точно за такива неща, Дик.

— Но обикновено ми дават фамилията на човека, Джон. Както и друга полезна информация като адрес, настояща месторабота и всичко, което вече е написал в кандидатската си молба. Аз правя проверки на известни хора, а не ги издирвам.

— Какво стана със стария оправен Дик Карнс?

— Зарежи глупостите. Добре… ето какво мога да направя… Мога да дам на Бюрото името на един руснак, когото наистина проверявам по поръчка на ФБР… и да вметна, че този тип като че ли има връзки с друг руснак на име Борис, когото също трябва да проверя. На възраст около петдесетте бивш служител на КГБ, работил за либийското разузнаване, избягал тук и видян за последен път преди три години във Вашингтон.

— И пуши „Марлборо“. Идеално.

— Да… и може би ако онзи от ФБР, с когото ще разговарям, реши да не ми задава много въпроси откъде ми е известно всичко това за Борис и ако не решат сами да проучат въпроса, може би ще ми дадат някой Борис, който да отговаря на въпросната информация.

— Виждаш ли? Проста работа.

— Така си мислиш. Къде да се пробвам най-напред? Във Вашингтон или в Ню Йорк?

Помислих и отговорих с надежда:

— В Ню Йорк.

— Хубаво. Връзките ми с Федерал Плаза са по-добри от тези във Вашингтон.

Това ми припомни да го попитам:

— Предложението ти за работа още ли е в сила?

— Не.

— Защо? Имам страхотни връзки във Федерал Плаза двайсет и шест.

— Нещо не оставам с такова впечатление.

Не ме попита за какво изобщо става въпрос, защото явно не желаеше да научава. Знаеше обаче, че отново съм се забъркал в нещо, а освен това се намирам под някаква домашна охрана, да не споменаваме и това, че го питах за работа. Реших малко да му разясня нещата и да го мотивирам допълнително.

— Всъщност Кейт не е добре. Беше нападната от ислямски терорист.

— Какво?!

— Оправя се. Рана от нож във врата. От няколко дни е в болница, после ще бъде поставена под охрана у дома.

— Слава Богу. Значи… нападателят е все още на свобода?

— Да.

— И сега търси теб ли?

— Аз търся него.

— Ясно. И този Борис, който е работил за либийското разузнаване…?

— Има нещо общо.

— Добре. Ако Борис е в Щатите, ще ти го открия.

— Знам, че ще го откриеш. Възможно е обаче да е починал наскоро.

— Добре. Жив или мъртъв. Как да се свързвам с теб?

Дадох му номера на предплатения телефон.

— Информацията ми трябва в рамките на двайсет и чет ри часа. Или по-малко.

— Ако затвориш този телефон, може и да се захвана за работа.

— Много поздрави на Мо.

— Моля се за Кейт.

„А за мен няма ли да се помолиш, Дик?“

— Благодаря.

Затворих и си допих питието.

Шансовете Дик Карнс да открие Борис бяха около петдесет на петдесет. Вероятността Борис да е все още жив беше по-малка. Но ако Дик успееше да го намери жив, двамата с Борис можехме да поговорим как да решим общия си проблем.

Алкохолът малко ми завъртя главата, а и не бях спал много в последно време, така че се излегнах в креслото, затворих очи и се прозях.

Видях размазана картина как държа Халил, докато Борис дялка черепа му с ледокоп… после Борис държеше Халил, докато му демонстрирах хирургическа интервенция в югуларната вена… и по ръцете ми се стичаше адски много кръв…

Бележки

[1] Египетски духовник, един от водачите на „Ислямски джихад“, осъден на доживотен затвор за първия атентат срещу Световния търговски център през 1993 г. — Б.пр.