Нелсън Демил
Последният скок на лъва (35)

34

Върнах се у дома и успях да преполовя доклада си, като внимавах да не разкрасявам фактите и да оставя действията ми сами да говорят за себе си. И предвид, че Кейт щеше да чете това, я представих доста прилично, като описах как се е борила с нападателя и тъй нататък. Дори й приписах онзи ритник в топките на Халил.

Гледах новините в пет. Бяха зарязали историята с нападението и убийствата в Дъгластън, Куинс. Това беше вчерашна новина и нямаше да се появи отново, освен ако нямаше арест по случая или ако медиите не решаха да отразят погребенията. Гейб щеше да бъде погребан като инспектор с всички почести и трябваше да разбера повече за подробностите.

Течащият в дъното на екрана текст съобщаваше, че нивото на тревога е жълто, каквото си беше от много месеци. Никога вече нямаше да стане зелено и от много време не беше ставало оранжево. Лично аз харесвам оранжевото — привлича вниманието на всички и дава теми за разговор по коктейлите. Като стана въпрос за това, беше час за коктейли и имах време за един малък преди пристигането на шофьора и телохранителя ми за посещението ми в болницата.

Докато се чудех дали да е водка не мирише, или скоч обичайното, предплатеният ми телефон иззвъня.

Малко хора имаха този номер, но можеше да е Кейт.

Взех телефона от масичката.

— Кори слуша.

— Мога ли да говоря с мъжа в къщата? — попита гласът на Дик Карнс.

Явно имаше добри новини.

— Да, госпожо — отвърнах. — Ей сега ще го повикам.

Той се разсмя.

— Джон, мисля, че го намерих. Точно тук, в Ню Йорк.

— Жив?

— Да… предполагам. Онзи от тукашния оперативен отдел, който ми даде информацията, не спомена, че е мъртъв.

— Добре. — Макар да не беше задължително от ФБР да разберат моментално, че един от подопечните им бегълци е изчезнал или е претърпял злополука.

— Готов ли си да записваш?

Взех тефтера и молива от масичката.

— Давай.

— Добре. Борис Корсаков. — Прочете ми фамилията буква по буква. — Отговаря на описанието ти за приблизителна възраст и че е бивш служител на КГБ. Онзи от ФБР не спомена нищо за либийското разузнаване или предишните му адреси, но каза, че е по програмата за установяване на бивши съветски граждани.

— Добре… предполагам, че това е достатъчно.

— Виждал си този тип, нали?

— Да.

— Тогава си включи компютъра. Пратих ти снимката, която ми дадоха от ФБР.

— Момент.

Отидох в свободната стая, която двамата с Кейт бяхме направили на домашен кабинет — а не стая за мама, — и влязох в системата.

— Как е Кейт? — попита Дик.

— Много по-добре.

Отворих имейла. От екрана ме гледаше Борис. Моят Борис.

— Получи ли я?

— Да. Той е, Дик. Ти си гений.

— Абсолютен виртуоз по баламосването съм. Въртях онзи от ФБР на малкия си пръст.

И продължи да приказва. Слушах любезно и търпеливо. Дик Карнс, който не беше сигурен дали може или дали трябва да прави това, сега ме уверяваше, че било фасулска работа. Накрая обаче се усети.

— Направо си съдрах задника, докато се добера до подходящия човек и докато го убедя, че имам право на достъп до такава информация.

Продължавах да гледам снимката на Борис. Беше як на вид и си спомних колко впечатлени бяхме двамата с Кейт от него — не само от думите, но и от поведението му. Възможно ли бе Асад Халил да се справи с този тип? Не бих си помислил подобно нещо преди три години, когато се срещнах с Борис, но…

— Джон? Казах, че имам адреса му.

— Браво.

— Живее в Брайтън Бийч, Дванадесета улица, номер триста петдесет и пет, заедно с половината от руснаците в Ню Йорк. Апартамент шестнайсет А. Там е от почти три години.

— Добре.

Явно бяха изпълнили желанието на Борис да бъде настанен в Ню Йорк и той беше избрал квартал, където няма да страда от носталгия и където бившите момчета от КГБ се събираха на бутилка водка и си спомняха добрите стари времена, когато са били млади и мразени.

— Не успях да науча номера на мобилния или домашния му телефон, но се сдобих със служебния.

— И той става.

Дик ми продиктува телефонния номер.

— Къде работи? — попитах.

— Е, тази част ще ти бъде забавна, така че я оставих за последно…

— Само не ми казвай, че работи в руска баня и търка мъжки задници.

— Странно, точно това се канех да кажа. Ето как стоят нещата. Борис е собственик и управител на руски нощен клуб в Брайтън Бийч. Помниш ли, ходехме в някои от тях с Иван лудия руснак, когато бяхме ергени и…

— Аз бях ерген. Ти си женен от трийсет години.

— Добре де. Помниш ли онова заведение? Как се казваше бе? „Россия“. Онези дългокраки руси…

— А знаеш ли как се казва това заведение?

— Да. „Светлана“. Май не сме били там. Намира се в крайбрежната алея до Трета улица.

— Добре… И е собственост на Борис?

— Е, при руснаците кой може да ти каже кои са му партньорите в сянка? Всичко е руска мафия. Нали? Може да е просто подставено лице.

— Може. Но е възможно и ЦРУ да са му отпуснали заем.

— Мислиш ли? Хей, трябва да си помислим дали да не се чупим в Русия и да отворим там американски нощен клуб.

— Ти иди пръв. Аз ще остана и ще въртя тукашния ти бизнес.

— Можем да го обсъдим. Сега какво да правя с Василий Римски?

— С кого?

— Онзи, когото проверявах. Кандидатства за работа в Сметната палата — счетоводител е. Най-обикновена проверка. А току-що казах на ФБР, че си има вземане-даване с бивш човек на КГБ на име Борис Корсаков. Трябва ли да го споменавам в доклада си?

— Направи каквото е най-добро за страната, Дик.

Той се разсмя.

— Хей, кажи ми после какво се е получило.

— Дадено.

— Защо не засичам нищо по вестниците?

— Защото е здравата потулено. — Поколебах се. — Видя ли онази история за домашното нахлуване и убийствата в Куинс?

— Да. Ченге и семейството му.

— Е, това ченге работеше за ФАТС.

Дик замълча за момент.

— Господи… И е свързано с нападението срещу Кейт ли?

— Да.

Той отново се смълча.

— Затова ли си под домашна охрана?

— Трябва да станеш детектив — отбелязах. — Добре, страшно съм ти задължен за това. Отивам да видя Кейт…

— Пази се.

— Благодаря за напомнянето. Ще ти звънна другата седмица.

Затворих, разпечатах цветната снимка на Борис и написах отдолу „Нощен клуб «Светлана», Брайтън Бийч“. После написах бележка и на Кейт: „Кажи на Винс и Том, че трябва да се видят с Борис. Кажи им и защо“.

Хрумна ми, че оставям бележки, сякаш не очаквам да се прибера.

Преди да изляза, си сипах малко „Столичная“, за да отпразнувам откритието и да пожелая дълъг живот на Борис. Или поне достатъчно дълъг, за да имам време да се видя с него.