Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
ivelinbogomilov (2013)
Редакция
Краси (maskara)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Нелсън Демил. Последният скок на лъва

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: Десислава Господинова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

21

Първо се отбих при сестрите и им напомних да си отварят очите на четири, макар да смятах, че непосредствената заплаха е отминала — Асад Халил несъмнено беше в района на Ню Йорк Сити, където беше убил Гейб и семейството му. Нищо обаче не му пречеше да се върне тук, ако реши, че Кейт е жива. Тя щеше да е в по-голяма безопасност в болницата Белвю в Манхатън, където охраняването на ранени жертви, свидетели или затворници е нещо обичайно. Така де, сигурно последния път, когато са охранявали жертва в окръга Съливан, нещастникът е бил ранен от мускет. Както и да е, измислих парола (Лудия Джон), която щеше да ми позволява да съм в течение на състоянието на Кейт.

После отидох при асансьорите, където имаше нова смяна униформени щатски полицаи, и си побъбрих с тях. Вече не бях толкова обезпокоен за Кейт, така че май направих малко по-добро впечатление на тези двамата. Освен това бях с хубави панталони и скъпо спортно сако — бях го приготвил за партито след скоковете, когато смятах да навра главата на Крейг в тоалетната чиния.

— Този тип е добър актьор — повторих им няколко пъти. Добрата шега винаги се запомня, затова добавих — Ако се съмнявате за някого, попитайте го дали случайно не пуши Кемъл и не си ли пада по яхането на камили.

Ченгетата се усмихнаха учтиво.

Удовлетворен, че тук всичко е под контрол, медицински и друг, слязох с асансьора до фоайето, отидох в магазина за подаръци, купих едно симпатично плюшено лъвче и помолих да го качат в стаята на Кейт. Аз съм грижовен тип. И като стана дума за лъвове и ръмжене, стомахът ми започна да негодува, така че си купих някакъв боклучав снакс и кафе излязох на паркинга и се качих в джипа. Започнах двучасовото пътуване обратно до Манхатън.

Беше поредният идеален ден, а през май планините наистина изглеждат чудесно. Разбирах защо Кейт понякога казваше, че трябва да си вземем някое местенце тук. Отворих пликчето личинки от сирене или нещо подобно и започнах да ги тъпча в устата си. Как си позволяват да продават такива боклуци в болница?

Телефонът ми иззвъня и отговорих. Имам си хендс-фри за докато карам — просто пускам волана.

Беше капитан Парези.

— Как е Кейт? — попита ме.

— На път към възстановяването.

— Добре. А ти как си?

— На път към Ню Йорк.

— Добре. Виж, рано сутринта някакъв човек открил труп на гара Дъгластън, недалеч от къщата на Гейб. Жертвата е шофьор на лимузина, намерен е зад волана на линкълна си, прострелян през облегалката на седалката.

Съвпадение? Надали.

Парези ми даде още някои подробности около убийството, в това число положението на трупа — полегнал, със спусната облегалка, покрит с вестник.

— Кой вестник? — попитах.

— Кой вестник ли? Мисля, че Нюздей.

— Значи може да е умрял от скука.

— Според съдебния лекар човекът е умрял около вчера по обед, плюс-минус няколко часа — продължи Парези. — По-късно ще разполага с по-подробна информация, но това съвпада с времето на… убийството на семейство Хейтам.

— Ясно. Жертвата да не е господин от Близкия изток?

— Докладът на съдебния лекар го описва като пълен бял под четиридесетте, според документите Чарлз Тейлър. Криминалистите са намерили два куршума в таблото. Четиридесети калибър. Балистичната експертиза ги сравнява с досието на оръжието на Кейт.

— Аха. Няма да се изненадаме, ако открием съвпадение нали?

— Определено няма. Снели са много отпечатъци от лимузината, както и от дома на Хейтам. Разполагаме ли с отпечатъците на Халил?

— Да. Снети в посолството ни в Париж преди три години.

— Хубаво. Е, ако намерим съвпадение, нещата са ясни. Шофьорът на лимузината и семейство Хейтам.

— Да. Плюс това, както спомена вчера, Халил се е обадил на полицаите в къщата на Гейб от мобилния му телефон и заплашил, че аз ще съм следващият убит. Освен това каза също, че някой, вероятно Асад Халил, е използвал телефона на Гейб и се е обадил на Уолш, за да се поинтересува за състоянието на Кейт. Също така Кейт разпозна нападателя си като Асад Халил, да не споменаваме, че аз също го идентифицирах. Така че, да, може би имаме сериозни улики срещу него.

Капитан Парези явно долови лекия сарказъм в гласа ми, защото каза сухо:

— Трябват ни съдебни доказателства, за да си вържем гащите, детектив. Не е нужно да ти казвам какво могат да направят адвокатите с показанията на свидетелите и с косвени улики.

Всъщност наистина знаех на какво са способни адвокатите и защо на обвинителите им трябват съдебни доказателства. Много от тези глупости биха могли да се избегнат, ако терористите се съдеха от военни трибунали вместо от федерални съдилища. В този случай обаче беше по-добре съдът и затворът да се пропуснат и да се продължи направо с моргата.

Капитан Парези продължи:

— Освен това под седалката на шофьора са намерили две гилзи четиридесети калибър и пластмасова бутилка за вода с две дупки на дъното.

— Бутилката си е похват на Халил от предишния път — осведомих го. — Не е най-добрият заглушител, но е по-добре от нищо и явно го устройва напълно.

— Ако куршумите са от пистолета на Кейт, това би могло да означава, че Халил не разполага със собствено оръжие — предположи Парези.

— Ако Халил има връзки в страната, а съм сигурен, че има, значи разполага със собствено оръжие. — Изводът се налагаше сам. — Той е избрал да използва оръжието на Кейт, за да ни „каже майната ви“.

— Да… така излиза… Балистичната експертиза показва, че Гейб също е убит с пистолета на Кейт.

На капитан Парези май му беше малко неудобно, че се налага да ми казва, че оръжието на Кейт е убило Гейб, а може би и шофьора на лимузината. Реших да сменя темата.

— Има ли нещо друго?

— Свързахме се с компанията на шофьора в Лонг Айланд и разбрахме, че господин Тейлър е трябвало да вземе клиент на име Брайън Голд от републиканското летище и да го откара там, където той му каже — продължи с новините Парези. — На фирмата е било предплатено с кредитна карта и се опитваме да открием собственика. Оказа се някаква корпорация в Лихтенщайн… Къде е това, по дяволите?

— На гъза на географията.

— Ясно де. Корпорацията се казва Глобъл Ентъртейнмънт, има си пощенска кутия или нещо подобно.

— Аха. Глобъл Ентъртейнмънт. Кажи на Уолш да не губи прекалено много време в проследяването на парите — посъветвах го. — Министерството на финансите да си се занимава с това.

— Съгласен. Проверяваме GPS-а на Тейлър за евентуални следи.

— Правилно. Добре, значи Чарлз Тейлър е откарал Асад Халил, известен като Брайън Голд, до къщата на Хейтам, така ли? — попитах и сам отговорих на въпроса си. — Малко вероятно. Халил се е срещнал с някой друг, вероятно на гарата, след като е видял сметката на Тейлър. — Припомних си предишното посещение на Халил и съвета на Кейт. — Оглеждайте се за мъртъв шофьор на такси от либийски произход.

След няколко секунди благоговейно мълчание Парези каза:

— Разполагаме с такъв. Как се сети?

— Дай подробности.

— По-добре Уолш да ти ги даде.

— Добре. Само ми кажи дали са намерили мобилен телефон у мъртвия либиец.

— Не. Но в момента проверяваме записите на номера му.

— Отлична детективска работа. И къде се е появил този труп? Как е бил убит?

Парези подмина въпросите ми.

— Следваща тема. Съдебният лекар потвърди, че дъщерята на Гейб е умряла от наръгване с нож в сърцето. Нищо изненадващо. Съпругата пък е умряла от счупване на врата — Парези за момент замълча. — И онези цветя върху гърдите на дъщерята… Този тип е много безсърдечен убиец — заключи той. — Прави нещата отблизо и лично.

— Точно така. — Например използва телефона на Гейб, за да се обади на ченгетата, които току-що са открили три трупа в къщата. Халил никога не изпускаше възможността да ни бръкне в задниците. Ясно ли ви е вече?

Капитан Парези продължи:

— Въз основа на заключението на съдебния лекар за часа на смъртта, на откритото от двамата полицаи и на факта, че Халил не е претърсил къщата на Хейтам, вероятно сме се разминали с него с… може би само с няколко минути.

— А двамата полицаи вероятно са се разминали със смъртта си — осведомих го.

Последва мълчание, след което Парези каза:

— Ще ми се да бях пратил патрулна кола по-рано. Може би щяхме да… да предотвратим това. Съпругата всъщност е била жива, когато е пристигнала полицията. Умряла е в линейката.

— Давай нататък — казах. Парези мълчеше.

При предишното си идване Асад Халил беше или голям късметлия (той сигурно би казал, че е благословен) или много умен. Този път обаче беше направил почти фатална грешка с убийството на Гейб и семейството му. Това бе обнадеждаващ знак. Или просто еднократно недоглеждане от негова страна — а той се учеше от грешките си.

Парези се възползва от възможността да ми напомни:

— Твърде е вероятно ти да си следващият, който ще си има вземане-даване с него.

Да. Той много държи да се видим лично.

— Уолш и всички във Вашингтон го искат жив — напомни Ми Парези.

— Е, мислят си, че го искат, капитане. Но какво всъщност ще правят с него? Ако го заловим на територията на Съединените щати, не можем да го пратим в Гуантанамо. Наистина ли държат този тип да бъде съден от федералния съд в Ню Йорк, където може да каже неща, които пресата и публиката не бива да чуват? Все пак цялото дело е засекретено — напомних му.

— Това го знам. Влязох в САД. Във файла на Халил има повече хиксове, отколкото дори в моя живот.

Винс Парези се беше женил много пъти, така че схванах шегата и се засмях възпитано. Системата за автоматизирани досиета е еквивалент на Гугъл във ФБР. Достатъчна е само ключова дума и паролата ти, за да се запознаеш на практика с всеки случай — приключен или не — в базата данни на ФБР. Има обаче файлове с ограничен достъп, при които виждаш само редове хиксове.

Все пак можеш да научиш нещо от тези файлове — като например датата на създаването на файла или към кого трябва да се обърнеш, за да получиш пълен достъп. Аз обаче бях виждал файла на Халил и в него нямаше повече от онова, което можеше да се научи от афиша. Да не говорим за подсказка към кого да се обърнеш, за да разкараш хиксовете.

— Къде е досието, което сте водели с Гейб за Халил? — попита Парези.

— Ще го изровя, като пристигна в службата.

— Добре. Къде си сега?

— На живописното Шосе седемнайсет. На час и половина път от бюрото ми.

— Обади се, като дойдеш. По обяд имаме среща в кабинета на Уолш. Разполагаме с още информация, Уолш ще ти разкаже по-подробно.

— Кажи ми ти. Имам час и половина за убиване.

— Не искам да му съсипя презентацията.

— Кой ще присъства на срещата?

— Другият ловец на лъвове Джордж Фостър, ти и аз. Уолш иска нещата да останат в тесен кръг.

С други думи, скрити-покрити. Кейт и Гейб също щяха да участват, но групата Ловци на лъвове се смаляваше.

— Уолш смята, че си неуправляем и непредвидим — сподели капитан Парези. — Така че внимавай на срещата.

Неуправляем и непредвидим? Аз?

Изсипах остатъците от личинките в устата си, задъвках, сетих се за последния ми случай и му напомних:

— С Кейт спасихме света от ядрено унищожение.

— А напоследък какво си направил?

— Ами… в момента съм просто примамка за лъв.

— Или следващото му блюдо.

Парези затвори.