Едуар Калик
Амундсен — последният викинг (9)

Когато узна, че Амундсен подготвя полет с дирижабъл над Полюса, м-р председателят на Италия Мусолини реши да предостави безвъзмездно на прочутия изследовател дирижабъл № 1, при условие, че ще лети под италианско знаме.

Но Амундсен не можеше да приеме такова предложение. Мечтата си от детските години да прелети над Северния полюс той трябваше да изпълни само под норвежко знаме. Той замина за Рим заедно с Рийсер-Ларсен, да подпише договор за покупката на дирижабъл № 1. Уговорено беше „балонът“ да бъде доставен на Амундсен в началото на 1926 година в летището Чампино^[1], след като бъдат направени някои подобрения.

За да осигури пари за тази покупка, Амундсен замина за Америка, където изнесе много сказки. Той пише: „Само щедростта на Ейлсуърт ни помогна да излезем от затрудненията, в които затъвахме; неговият чек от 85 хиляди долара ни осигури възможност да извършим първия полет над арктическия плаващ лед. Този път пак същият щедър меценат стана наше провидение: гой ни отпусна 125 000 долара.“

Шпицберген, по-специално Кралският залив със своето „миньорско село“ Ню Олесунд още веднаж трябваше да му послужи за изходна база. Амундсен реши да построи летище, състоящо се от хангар и мачта за привързване. Мачтата трябваше да послужи, в случай че се появи вятър и затрудни вкарването на дирижабъла в хангара.

В Ню Олесунд духат почти постоянни ветрове откъм ледниците в дъното на залива към изхода на фиорда. Мачтата беше 35 метра висока и тежеше 14 тона. Хангарът щеше да бъде 110 метра дълъг, 34 метра широк и 30 метра висок: приблизително 4000 кв. метра площ. Но поради студовете изпълнението на този проект изискваше гигантски усилия.

Как успяваха да изливат бетон при студове от –20 до –30°? Използваха горещата вода от казаните на електрическата станция. Наливаха я в бурета от два куб. метра и с шейна я пренасяха на строежа, където тя пристигаше достатъчно гореща. А пясъка и чакъла загряваха с огън от въглища.

Земята беше покрита със снежна покривка, дебела няколко метра. Групите работеха с рефлектори и бяха изложени на бурите на Арктика, където климатът е тъй капризен. Купища дърва и дъски се издигаха като планини, машини нямаше, заместваха ги човешките ръце. Наредени една до друга, дъските биха покрили разстояние от 25 километра.

На 29 март в Рим се състоя кръщението на дирижабъла. Нарекоха го „Норге“^[2] и италианският флаг беше заменен с норвежкия. Мусолини лично присъствуваше на тържеството. Рийсер-Ларсен представляваше Амундсен.

По пътя на „Норге“ се предвиждаха спирки за снабдяваме: във Фулхеъм (Англия), в Осло, в Ленинград, във Вадсьо — на северния бряг на Норвегия.

„Норге“ беше 106 метра дълъг и в най-широката си част беше 19,5 метра. Имаше три мотора по 250 конски сили всеки и това му позволяваше да развива скорост 80 километра в час. Обсегът на действие на дирижабъла достигаше 5200 километра. Разстоянието от Шпицберген до Аляска беше само 3200 километра. Но останалите 2000 километра не означаваха много нещо, тъй като всеки миг времето в Арктика се променя и никак не беше сигурно дали някоя буря няма да принуди дирижабъла да остане двойно или тройно по-дълго във въздуха. От Рим до Свалбард трябваше да прелети 7600 километра.

Племенникът на Роалд Амундсен, Густав, корабен капитан, пожела да пътува е вуйчо си, тръгвайки с екипажа още от Рим. Но Амундсен му заяви:

— Знаеш какво мисля за участието на роднините в експедициите ми; но щом като Рийсер-Ларсен те е избрал за сътрудник, приемам избора му.

На 10 април от Рим започна голямото приключение. В 7,30 часа дирижабълът излиза от хангара. Огромен сандък близо до вратичката на пилотската гондола привлича вниманието на присъстващите. В него са специалните облекла: топли дрехи, кожени ръкавици и шапки. В 9 часа „Норге“ потегля. Никакъв полъх: лъчезарно слънце. В 18 часа „Норге“ прелетява над Франция. На 11 април в 1 часа е над Бордо, чудно осветен: необикновена гледка! Настанен в левия борд, полковник Нобиле наблюдава всичко внимателно; апаратите за предаване на заповеди са му под ръка. Само комендантът, пилотите и навигаторът имат достъп до предната част на гондолата. Във второто подразделение — в десния борд — е „стаята с картите“, т.е. мястото на навигатора.

Той лесно може да предава инструкциите си на управляващия пилот. Тук са единствените два стола на „Норге“. Те са постоянно заети от журналистите, които са получили разрешение да участвуват в пътешествието. В задната част, също в десния борд, е радиоапаратът. В левия борд между радиоапарата и стената на гондолата тясно коридорче води към тоалетната, превърната в момента в редакция от представителите на печата.

Клапаните на дирижабъла са цял един свят. Трябва да се наблюдават и често да се проверява как са затворени, за да не стане някое голямо нещастие. Клапаните на „Норге“ са по 30 см в диаметър. Беше възложено на човека, който отговаряше за баласта, постоянно да ги наблюдава. За щастие! Защото, докато „Норге“ беше в хангара в Чампино за поправка, един работник изпуснал един клапан в резервоара. Тъй като не бяха взели резервен клапан, по време на полета започна да излиза много газ. Човекът, комуто бе възложено наблюдението на клапаните, беше сам и не можеше да вика за помощ. Нямаше и време да търси резервна част. Но в това критично положение той запази самообладание, запуши дупката с тялото си и започна да вика за помощ. Тази случка можеше да има трагични последици, но благодарение на съзнателността на работника дирижабълът пристигна здрав и читав.

В Лондон екипажът се настани в двора на една казарма. На сутринта още към 5 часа италианците поведоха шумен разговор помежду си и разбудиха норвежците, които спяха в съседното помещение. Напразно норвежците ги молеха да пазят тишина. Човек не може да спре птиците да поздравят с песните ой появата на новия ден!

Най-сетне пристигнаха в Ленинград, където експедицията предизвика всеобщо любопитство. Отдалеч надойдоха хора да видят това чудо — дирижабъла. Множеството спазваше строга дисциплина. Първия неделен ден 10 000 души се любуваха на „Норге“. Този ден кавалерийски части на прекрасни коне охраняваха летището. При даден знак част от войниците предаваха юздите на конете си на своите другари и идваха да видят дирижабъла. После идваха пък останалите. Екипажът беше настанен в двореца Гатчино. На изненаданите от хубавия прием аеронавти един офицер каза:

— Заради вашия подвиг вие заслужавате да прекарате няколко дни като истински князе.

През свободното си време хората от екипажа разгледаха Ленинград и можаха да проверят правдивостта на репортажите за живота в СССР. Интересът към експедицията беше толкова голям, че Академията на науките и факултетът по география при университета организираха два приема в честна пътешествениците.

На 5 май в 10 часа „Норге“ отлетя за Вадсьо. Той летеше над железопътната линия от Ленинград към Северния ледовит океан, построена през Първата световна война. Това бе истинска нишка на Ариадна посред огромните самотни гори и големи езера, свързани помежду си. Тук беше границата между Северна Русия и обитаемите райони.

Напущайки Вадсьо, „Норге“ се движеше по северния бряг на Норвегия на запад, после се насочи право на север. Ако небето беше ясно, от 300 метра височина щяха да могат през всичкото време да виждат земята. Но имаше гъста мъгла и те само за миг зърнаха Мечия остров. Тази бегла гледка им помогна да определят къде се намира дирижабълът. Оттам поеха по посока на Шпицберген. Подготвяйки се за кацане, когато минаваха над остров Принц Карл, изхвърлиха няколко торби пясък по 20 килограма. Макар да падаха от 300 метра височина, те не можаха да разчупят леда.

Показа се нос Митра, на полуострова в северния край на Кралския залив. „Норге“ беше над фиорда. Ето и Ню Олесунд, зад него селото, хангара. Два големи бели кита играеха между ледени блокове.

Племенникът на Амундсен Густав описва пътуването на „Норге“ от Рим до Шпицберген така:

„На 7 май в слънчева утрин Амундсен чакаше «Норге». Никакъв полъх на вятъра. Времето е тъй тихо, че димът от лулите се издига право нагоре. На снежната покривка пред хангара, където «балонът» трябва да се приземи, гъмжи от народ. Като прави няколко кръга, за да може комендантът да се запознае с мястото, дирижабълът бавно се спуска. По прозорците иа трите гондоли се показват главите на механиците и на другите членове на екипажа; разменят си поздрави с нетърпеливо чакащите ги другари. Дирижабълът е пред хангара и лесно го прибират вътре. Амундсен и дугарите му извикват три пъти «ура» в чест на екипажа. Оркестърът изпълнява националните химни на четирите страни, които имат свои представители в експедицията — Норвегия, Съединените щати, Италия, Швеция. Норвежкият екип, който не бе спал 44 часа, е облечен в леки дрехи.“

Това празненство не беше тъй весело, както подобаваше да бъде. От 29 април до пристигането на дирижабъла в Кралския залив съществуваше скрито напрежение. Какво се беше случило? Американският параход „Чентиър“ се беше появил във фиорда. Вестниците от цял свят пишеха, че пристигането му силно изненадало Амундсен и другарите му. Обзело ги и друго голямо разочарование: докато чакали пристигането на „Норге“, Амундсен узнал, че американският авиатор Бърд се готви да го изпревари със самолет тип „Фокър“, кръстен „Джозефин Форд“. Но Амундсен опроверга тази версия на печата. Всички членове от експедицията на Амундсен помагаха на американците с каквото можеха. „Джозефин Форд“ беше поставен на салове. На 3 май Бърд изпробва за първи път самолета си. На фокъра бяха прикачени ски. Опитът излезе несполучлив.

При опита да излети една от ските му се счупи. Вторият опит завърши по същия начин. Амундсен започна да се съмнява, че съперникът му ще може да отлеги. След тежък труд американците можаха да построят чудесна равна писта, гладка като пързалка.

Ясно беше, че Бърд се стреми да достигне Полюса, преди „Норге“ да е потеглил. Амундсен имаше голямо желание да отлети един или два дни преди 10 май, но се налагаше дирижабълът да бъде прегледан, а измореният екипаж имаше нужда от почивка.

Хората изглеждаха обезпокоени от „нелоялната конкуренция“, както казваха те.

— Нашата експедиция няма нищо общо с полета на Бърд — казваше Амундсен пред екипажа, за да го успокои.

И той беше прав: Бърд смяташе да предприеме само едно пътуване до Полюса и обратно. От Ню Олесунд до Полюса имаше 1200 километра. Амундсен пък си беше поставил за цел да стигне до Аляска през Полюса с непрекъснат полет, т.е. да измине 2100 километра повече. Амундсен не искаше да чупи рекорди.

— Да стигна Полюса, само по себе си не е нищо изключително. Повече ме интересуват научните сведения — повтаряше той.

Норвежците си бяха поставили две главни задачи:

1. Да докажат, че е възможно въздухоплаването над Северния ледовит океан, който дотогава не беше прелетяван.

2. Да установят, че по този път има и други земи, непознати на човека.

Предвиждаха се редица други изследвания: неизвестна беше например общата посока на дрейфа на ледовете, които в тези райони причиняват най-опасното задръстване. Затова, преди да излети към неизвестността, „гигантската пура“ трябваше да бъде съоръжена със специални апаратури.

На 10 май в навечерието на отлитането на „Норге“ в един и петдесет и пет часа Бърд отлетя със своя самолет „Джозефин Форд“ към Полюса. Това ни най-малко не раздразни Амундсен. Напротив, на раздяла той пожела на американеца „пълен успех в смелото начинание“.

Същия ден в 17 часа „Джозефин Форд“ се приземи, след като пръв беше стигнал до Полюса по въздуха. Екипажът на „Норге“ посрещна Бърд с „ура!“ и в знак на кавалерско възхищение Амундсен му изпрати две каси с ракия с надпис „медикаменти“, за дабъдат спазени фомално американските закони за забрана на спиртните напитки.

Пътуването на Амундсен се очертаваше като много по-опасно, преди всичко заради разстоянието, което трябваше да изминат отвъд Северния полюс. На дирижабъла имаше храна за 16 души за два месеца — общо 275 килограма или по 350 грама дневно на човек. Тъкмо колкото беше нужно, за да не умрат от глад.

Всичко беше предвидено: слънчеви компаси, магнитни компаси, секстанти, дрейфометри, спиртен нивелир, радиоапарат и други. Водата в радиаторите съдържаше 40% глицерин, за да не замръзва; механизмите на съоръженията бяха намазани със специално масло, за да устоят на студ до –40°.

Екипажът имаше дрехи от овчи кожи и кожуси от еленови и мечи кожи.

Амундсен не беше обикновен изследовател, а „хуманист“ и организатор. За успеха на едно дело от такъв мащаб не му беше достатъчен колектив само от смели хора. В експедицията трябваше да участвуват специалисти, и хора с богато въображение. В подбора на сътрудниците, в прилагането на разумен метод според Амундсен проличава големият ръководител, годен да осигури безупречната работа на всички звена на експедицията.

Екипажът имаше следния състав:

Роалд Амундсен — ръководител на експедицията, Линкълн Ейлсуърт — помощник-ръководител, Умберто Нобиле — комендант на дирижабъла, Рийсер-Ларсен — помощник-комендант, Емил Хорген — пилот, Оскар Уистинг — пилот на дълбочинното кормило, Биргер Готвалт — радиотелеграфист, Фин Малмгрен — от Университета в Упсала — метеоролог, Фредерик Рам — репортер, Оскар Омдал — авиатор, отговарящ за моторите.

ПРЕЛИТАНЕ НА „ЛЕДЕНАТА САХАРА“

— Хвърлете баласта! — заповяда Амундсен. Беше 11 май 1926 година, 8,55 часа сутринта.

Дирижабълът се издигна.

„Кралският залив блести в светлина, пейзажът — чисто бял с огромни ледници и върхове, отрупани в сняг — пише Амундсен. — Долу по безупречно белия килим се движат малки черни точици: това са нашите приятели, които ни изпращат последен поздрав.“

В този миг фокърът на Бърд лети около „балона“, за да му пожелае, на свой ред пълен успех.

Нова ера започваше в историята на световното въздухоплаване; предстоеше да бъде открит най-късият път между Америка и нашия континент през Северния ледовит океан. Световната общественост следеше с вълнение най-смелата инициатива в живота на Роалд Амундсен.

Тя имаше не една причина да се вълнува от първия полет над „Ледената Сахара“, разположена на върха на света. Преди 15 години изследователят беше завладял Южния полюс. Успешното откриване На Северозападния проход (Гренландия—Аляска) — бял път, осеян с труповете на толкова мореплаватели, перипетиите на една драматична четиригодишна одисея по сибирския бряг и полетът с хидроплан по посока на Северния полюс създадоха слава на великия норвежец.

Същия ден в 10,35 часа „Норге“ достигна южната граница на голямата плаваща ледена маса. Тази година границата се намираше на 80-ия паралел. Безкрайна бяла стена на фона на черно-белия полярен пейзаж.

Амундсен и другарите му забелязват сгушени в пукнатините три кита, осъдени да бъдат смачкани между ледовете. Малко по-нататък две бели мечки, подплашени от шума на моторите, се втурват във водата.

Хубаво слънце придружава изследователите. Огромната сянка на дирижабъла се откроява като апокалиптично чудовище върху искрящата повърхност на плаващия лед. Амундсен има чувството, че преживява един от романите на Жул Верн.

Отвъд 83-ия паралел няма никаква следа от живот. „Земята е като угаснала от студ звезда.“ Десет души са се струпали в кабината на коменданта. В 18,40 часа левият мотор спира: тръбите за бензина са се запушили от лед. Всички са заобиколили талисмана на експедицията — един фокстериер, и обръщат очи към богородицата на гондолата. „Четирилистната детелина ще ни донесе щастие.“

Но за ръководителя на експедицията нито горещите молитви, нито суеверията мотат да заместят „петнистната детелина“ — човешката ръка, в случая — ръката на механика. Тя пуска: в действие мотора, поправя дефектите … След няколко минути повредата е отстранена. Всички си отдъхват с облекчение.

— О, тази ръка, каква магическа пръчка е тя! — отбелязва хвърчащият викинг.

Опитът го е научил, че изключителните дела и откритията не, са плод на някакъв късмет и че големите подвизи никога не идват за гениите като дар от небето. Животът не е случайност, лотария, а непрекъсната, вечна борба, в която не-бива да се слага оръжието. Колкото повече човек работи, колкото повече воюва, толкова по-щедра е към нето природата. В борбата с природата човек трябва да умее да използува и да пести силите и съоръженията си. Ето защо през целия път „Норге“ ще тъгува е двата мотора, третият ще стои винаги готов да замени някой повреден.

В 19 часа Амундсен чува приветствие от родината, което ще го насочва през непознатия свят. „Представям си — пише той тогава, — че се намирам в своята стая и чувам ударите на стенния часовник.“

Когато, планина от мъгла прегражда пътя на дирижабъла, Амундсен заповядва да се издигнат на 1000 метра височина, за да ги огрее слънце.

Към 87-ия паралел една телеграма лично от крал Хокон, с която се присъжда „Кръста на Заслугата“ на радиотелеграфиста Готвалт, развълнува целия екипаж. На 11 май в полунощ „слънцето свети с целия си блясък“.

На 12, в 1 часа и 25 минути, Рийсер-Ларсен уточнява и възкликва:

— Стигнахме! Намираме се на върха на Земята!

Флагчетата на страните, участвуващи в експедицията, незабавно ще бъдат хвърлени върху плаващия лед.

Амундсен заповядва да слязат на 100 метра височина над плаващия лед. Той взема норвежкия флаг и с всички сили го хвърля в пространството … Флагът се забива в леда. Ейлсуърг прави същото и с възторг вижда знамето със звездите да се вее недалеч от норвежкото. Нобиле на свой ред хвърля италианския трицвет. Хората от екипажа стоят мирно със свалени шапки.

Скоро мъглата обгръща със своето було знамената-сим-воли.

Щом прелетяват над северния връх на земната ос, че тирите посоки на света се променят. Тръгвайки от Полюса, от която и да е посока, човек се движи все на юг, а изток сега остава вляво. Киплинг не беше предвидил този случай, когато писа: „For West is West and East is East and never the twain shall meet.“ („Защото Западът е Запад, а Изтокът е Изток и никога не ще се срещнат.“)

Целта, която трябваше да стигнат, беше нос Бароу, но тук времето е с 11 часа по-назад в сравнение с Шпицберген. За „Норге“ още не беше дошъл 12 май, а беше все 11 — денят на тръгването. Дирижабълът прекарва още една нощ срещу 11 май. В седем часа сутринта не се вижда нищо друго освен ледове. Амундсен непрекъснато следи с бинокъла кога ще се появи суша. Той забелязва диря от мечки — тези големи скитници на Арктика. Тук-там някакви „призрачни земи“. Всъщност това са плаващи ледени острови. Студът става още по-лют. Скреж и ледени парчета се полепват по въжетата и стените на гондолата. За екипажа на „Норге“ това са крайно опасни минути. Наистина през 1897 година същото явление причини злополука с първия балон, с който шведският изследовател Андре предприе щурма към Полюса. Отчупили се ледени късове падат върху перките, които ги отблъскват към платнената обвивка на дирижабъла. Цепнатините трябва да се закърпват незабавно.

„Когато някой леден къс пробие балона — пише Амундсен, — сякаш се чува изстрел. За щастие нито един леден къс не проби обвивката на клетките за газа. — И добавя: — Наслоеният по балона скреж предвещаваше гибел не само защото застрашаваше експедицията с неизбежно падане върху плаващ лед, но и защото я лишаваше от необходимите за сигурността й сведения. На 12 май сутринта радиоапаратурата на «Норге» престана да работи поради смущения, причинени от електричеството в атмосферата и от дебелия леден пласт, натрупал се по антената. При тези условия ние не можехме да получаваме метеорологични сведения тъкмо когато бяха особено важни за нашата сигурност.“

На 13 май в 1 часа изтичат четиридесет часа, откак „Норге“ бе напуснал Кралския залив. В 4 часа хората от екипажа проявяват известно смущение, защото още не забелязват земя.

В 6 часа и 46 минути Амундсен известява:

— Земя откъм левия преден борд!

Новината се разнася светкавично. Но мъките още не са се свършили. Едва в 7 часа и 25 минути дирижабълът лети за първи път над американския бряг. Той бе прелетял над целия Северен ледовйт океан.

Но целта още не беше достигната. „Норге“ летеше сред мъгла и трябваше да издържи на една страшна буря над бреговете на Аляска. Загубен в облаците, покрит с нов леден пласт, блъскан от ледения вятър, дирижабълът изживяваше най-драматичните мигове от своето пътешествие. В 16 часа той се отдалечаваше от бреговете на Аляска и се насочваше към Сибир. В 17 часа и 55 минути „Норге“ отново лети над Беринговия проток по посока на Аляска. От време на време гондолите почти докосват върховете на леда и купчините чакъл край брега. Амундсен държи да не се отдалечават от тези височинки, за да не изпусне нишката на Арпана.

Едва на 14 май в 7 часа той забелязва близо до морето едно село, заобиколено от лагуна, покрита с още гладка ледена покривка. Този терен му се стори удобен за приземяване. Дирижабълът имаше бензин още за 7 часа. Амундсен смяташе да стигнат до Ноум. Всички бяха изтощени до краен предел. Повечето от членовете на екипажа не бяха спали близо четири денонощия. Някои имаха кошмари от преумора. Затова ръководителят реши да се приземят колкото е възможно по-близо до суша и да спуснат един гайдроп с половин тон тежест, за да се намали скоростта па балона.

Но тъй като „котвите“ не можеха да се „закачат“ за гладката ледена повърхност, няколко души скочиха на земята и започнаха да теглят гайдропа тъкмо когато „Норге“ щеше да се блъсне в къщите. Заедно с притеклите се на помощ хора от селото приземиха дирижабъла.

— Къде сме? — попита Амундсен туземците.

— В Телър — отговориха му те.

Няколко минути след приземяването излезе неочаквана буря и нанесе тежки повреди на балона. Членовете на екипажа предпочетоха незабавния сън пред топлото ядене, което им сготвиха ескимосите.

Амундсен току-що бе доказал, че е възможно старият и новият континент да се свържат с въздушен мост.

На „Норге“ бяха нужни 64 часа, за да прелети 3000 километра. Опасностите, които екипажът срещна, големите затруднения, предизвикани от скрежа и бурята, внушиха па Амундсен пророческата мисъл:

— Ще дойде ден, когато въздушният път над Северния ледовит океан широко ще се използува, но движението ще трябва да става с осеммоторни или поне с четиримоторни самолети … Самолетите са по-бързи и по-успешно от дирижаблите устояват на бури.

За кратко време световният печат беше осведомен за несполучливото приземяване и навсякъде но света бяха публикувани снимки от произшествието. В същото време екипажът на „Норге“ полагаше усилия да опаси всичко, което можеше да бъде спасено от разрушения дирижабъл.

Още в Телър, преди да бе започнало победното шествие на експедицията из Америка и Норвегия, между нейния ръководител Роалд Амундсен и полковник Нобиле възникнаха разногласия. Никой не се съмняваше, че капитан на „Норге“ е прочутият изследовател Роалд Амундсен. Но конструкторът на дирижабъла твърдеше — това трябва да се разбере! — че благодарение на неговия въздушен кораб, и само на него, експедицията е завършила успешно. Още повече разногласия възникнаха във връзка с протокола.

Преминаването през Северна Америка беше същинско тържество. Екипажът пътуваше в специален вагон, прикачен към „Нортън Пасифик“. На всяка гара го приветстваха.

Всички големи вестници по целия свят публикуваха подробни описания за големия подвиг. Още по пътя Амундсен и неговите хора можаха да научат първите новини за експедицията. Но вестниците бяха ненаситни.

В Америка възторгът надмина всички очаквания, по още по-въодушевена беше цяла Норвегия. Хиляди хора бързаха да поздравят Амундсен, когато на 12 юли 1926 година той пристигна в Берген. Градът, в лятна премяна, отпразнува завръщането на полярните изследователи.

След като всички хора от крайбрежието — рибари, моряци, и всички кораби, излезли да ги посрещнат, поздравиха героите, столицата, отскоро наречена Осло, ги посрещна на свой ред.

„Няма нищо по-трогателно от това да се завърнеш в родината си и да видиш народа си тържествуващ“ — пише победителят. И пак си спомня своята майка. О, ако тя можеше да види колко почитан е моряшкият занаят и колко полезен може да бъде за цял един народ! Колко далеч са норвежците от завоевателския дух на викингите! Те прогласяват една мирна победа!

На тържеството, организирано на кея, Амундсен благодари на съотечествениците си от свое име и от името на другарите си с думите:

— Често са ме питали какво ме тласка към всички тези пътешествия и защо си правя толкова труд! — И разгъвайки норвежкото знаме, което се беше развявало на „Норге“ от тръгването му от Рим до края на експедицията в Телър, той възкликна: — Това знаме е овехтяло и разкъсано. Да! Но по него няма нито едно петно!

Още веднаж героят на Арктика минава между народа, струпай по украсените улици от „Крал Йохан“ до Двореца. Хиляди хора го викат да излезе отново на балкона, когато той се прибира.

Експедицията на Амундсен направи огромна услуга на човечеството. Съществуваха още много погрешни представи за тези райони, дори в умовете на сведущите хора.

Така например, преди да предприеме своя полет, изследователят бе получил от един държавник телеграма, колкото наивна, толкова и възторжена:

„С вълнение ви приветствам за Вашата смелост да преминете от палещата жега на Южния полюс към нечовешките студове на Северния полюс“.

Вярно е, че и в „Капитан Немо“ Жул Верн наивно описва как капитан Немо открива, че Южният полюс е район с умерен климат! Но най-важното, което установи експедицията, беше, че в Арктика няма неоткрита земя.

През 1927 година Амундсен е поканен в Токио, където води разговори и изнася сказки. Той дословно казва:

— Вече не вярвам в дирижаблите като транспортно средство и съм уверен, че след десетина години самолетът ще бъде най-доброто средство за съобщенията между Европа и. Далечния изток, тъй като най-късият път, който свързва тези райони, минава през Полюса.

След пътуването си до Токио Амундсен се срещна отново с Бърд и Ейлсуърт и заедно с тях основава в Ню Йорк най-затворения клуб от преди войната. Негови членове могат да бъдат само ръководители на експедиции, посетили един от полюсите.