Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amundsen, le dernier viking, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

ЕДУАР КАЛИК

АМУНДСЕН — ПОСЛЕДНИЯТ ВИКИНГ

Редактор Цветана Узунова

Художник Иван Кьосев

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Олга Стоянова

Коректори Надежда Добрева, Лили Малякова

Дадена за печат на 31. V. 1965 г. Печатни коли 15г/3.

Издателски коли 12–81. Формат 59×84/16.

Издат. № 90 (1913).

Поръчка на печатницата № 1303

Л Г IV

Цена 1,22 лв.

Държ. полиграф. комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

III
ГОЛЯМОТО ИЗПИТАНИЕ

СПАСИТЕЛ НА ЕДНА ЕКСПЕДИЦИЯ

На „Белгика“ пътува истински международен екипаж: инициаторът на експедицията е белгиец, капитанът — французин, ръководителят на научните изследвания — румънец, а сътрудникът му — поляк. Имаше още петима норвежци и неколцина белгийци. Лекарят, с когото Амундсен завърза приятелство, беше американец. Той се казваше Кук. Името му ще се прочуе четвърт век по-късно, когато той ще оспори на Пири честта пръв да достигне Северния полюс.

Плаващата Вавилонска кула преминава Атлантика без произшествия.

Когато има малко свободно време, Роалд разговаря ту с доктор Кук, също като него запален да изучи полярните тайни, ту с капитана.

— Ще ви доверя нещо, драги ми Амундсен. Ако Жул Верн не беше написал романите си, аз сигурно никога нямаше да стана моряк.

Към което Амундсен добавя:

— Не сте вие единственият. Наистина за мен велик човек винаги е бил Франклин, но Жул Верн определи моето призвание. Той можа да си представи всичко, всичко да предвиди…

— Ние, моряците, имаме още една особена причина да го обичаме. Именно пред хората от нашия занаят той се е документирал.

Огромните океански вълни край нос Хорн вече силно разтърсват „Белгика“. Но той успешно навлиза в Магелановия проток. По това време никой друг освен Амундсен не се съмнява в способността на капитана. Но когато минават покрай Южните Шетлъндски острови и навлизат в Антарктика, проличава, че капитанът няма опит в мореплаването по южните морета.

Но за норвежеца Амундсен дисциплината е главен фактор за успех в една такава експедиция, затова той запазва своите впечатления за себе си.

Положението се влошава ужасно, когато в далечината се очертава Земя Грейъм. Айсбергите стават все повече, ветровете — все по-силни. Страшна буря се развихря, когато „Белгика“ плува между скалите над това непознато морско дъно. Бреговете са покрити с ледове и всеки миг има опасност корабът да се разбие в някоя подводна скала.

Позовавайки се на своя опит от пътуванията си в полярните морета, Амундсен тактично съветва капитана да вземе посока към север; така, носен от урагана, корабът ще може да стигне до свободно море.

Герлаш, изглежда, не одобрява мнението му; капитанът — още по-малко.

— Ако ви послушам, лейтенант, ще загубим скъпо време. Смятам за нужно да ви припомня, че целта на нашата експедиция не е Северният, а Южният полюс. Вие като че ли сте забравили това.

Нямаше време за губене. На Амундсен не му беше до шеги.

— Когато се плава по неизвестни места — каза той, — най-добър е методът на алпиниста. Ако иска да изкачи трудна стръмнина, той пълзи.

— Именно това смятам да направя и аз, но на юг. Бурята ще остане зад гърба ни.

— Както искате.

И младият офицер се затваря в своята кабина, подобно на Ахил, който се оттегля в шатрата си.

Когато Роалд се качва на мостика да поеме дежурството си, „Белгика“ е скован между ледени блокове; започва дрейфуването. То продължава тринадесет месеца.

Да, цели тринадесет месеца при нечовешки студ, който заставя екипажа да стои само в трюмовете на кораба. Блъскан от ледовете, „Белгика“ се лута във водите край Земя Грейъм. Ребрата на кораба, пукат от страшния натиск и пъшкането им се смесва с гърма от блъскането на плаващите ледове. Грохотът е толкова силен, че става невъзможно да се разговаря, а принудителното мълчание още повече засилва тревогата на екипажа.

За да се отслабят ударите, които заплашват да разбият кораба, е нужен предпазителен пояс. Всичко би било наред, ако има дюшеци. Но няма. На Амундсен и Кук хрумва идеята да използуват вместо дюшеци пингвинови и тюленови кожи, натъпкани със слама, които ще играят ролята на амортизатори…

Идеята е добра. Ползата от нея е, че се повишава духът на екипажа, а корабът се предпазва от разбиване.

Пингвини има достатъчно. Часове наред хората избиват нещастните птици, дерат ги и ги тъпчат със слама…

По заповед на капитана месото на избитите през тази Вартоломеева нощ пингвини и тюлени трябва да бъде хвърлено в морето. Но Амундсен отказва да изпълни заповедта и складират месото в скривалища, „издълбани“ в леда.

Запасите от храна намаляват; хората от екипажа искат да вземат от тези месни резерви. Главният щаб на „Белгика“, от страх да не би месото вече да се е развалило и преди всичко от отвращение, забранява консумацията му.

Дажбите все повече намаляват. А времето тече. Изминават месеци. Появява се скорбутът — този бич за моряците… Кръвоизлив от венците и езика. Оголваме на зъбите. Силна треска. Двама моряци полудяват…

— Върнете ме колкото може по-скоро, иначе ще избия всички ви! — крещи единият от двамата нещастници.

Доктор Кук го хваща под ръка, отвежда го в кабината си и кротко и търпеливо се старае да го успокои. После болният пак започва да стене и да вие:

— Но ние всички ще измрем, пуснете ме да се върна!

— Ти виждаш, че сме заобиколени от ледове.

— Искам да взема храна, пушка и да си вървя.

— Почакай малко. Скоро слънцето ще стопли земята. Ледената кора ще се разпука, нашият кораб пак ще тръгне и ще се върнем с песен.

При тези думи, в момент на просветление, морякът заговаря по-спокойно:

— Кога ще стане това? Кога ще се върне слънцето?

— Скоро — казва Кук неубедено.

— Много е дълго вашето „скоро“!

Тъй като капитанът не отменява забраната да се яде тюленово месо, експедицията прилича на осъдена на смърт.

Съзнателно Амундсен и Кук си запазват правото да използуват месото от скривалищата. Резервите от консерви са изчерпани и скорбутът сковава на легло и капитана, та накрая и самия Герлаш. А Кук и Амундсен си режат тюленово-месо и всеки ден си готвят печено, гулаш и други ястия, защото, докато беше работил като готвач на кораби с различни националности, Роалд беше станал „майстор“, когото биха одобрили дори и в кралските кухни. Герлаш беше заповядал да се пести максимално петролът, та хората от екипажа живееха на тъмно.

Един дан Амундсен слезе в каютата, където лежеше капитанът, и му поднесе канче, пълно с месо, което току-що той сам бе сготвил. Болният моряк не можа да устои на приятния мирис на рагу. Роалд му подаде канчето. Само след няколко минути болният набира сили да се качи на горната палуба с изпразненото канче. Там целият екипаж лакомо поглъща рагу и фрикасе от пингвин. На масата е натрупан голям куп резени печено тюленово месо. Приятна миризма изпълва кораба. Капитанът без стеснение яде повторно.

Авторитетът на Амундсен и на Кук пораства. Постепенно болните се съвземат. И моряците са убедени, че дължат живота си на опита и предвидливостта на Амундсен.

— Те спасиха експедицията!

Роалд знае, че скорбутът се дължи на липсата на витамини. Той бе забелязал по време на пътешествията си около Полюса, че ловците и ескимосите ядат замразено месо и не страдат от тази болест.

Но не само това направи Амундсен за екипажа. На времето, прекосявайки норвежкото плато, той бе разбрал, че една битка се печели „в последния четвърт час“. Последният четвърт час за една полярна експедиция е моментът, когато дългата нощ преваля, когато снегът омеква и случаите на измръзваиия стават по-чести и по-опасни.

Поради заседналия живот мнозина от моряците щяха да измрат от студ. По липса на одеяла ли? Не, одеяла не липсваха на „Белгика“ — имаше топли, дебели одеяла… Но капитанът не искаше да ги раздаде, искаше да си ги отнесе у дома нови-новенички… Според Амундсен беше много жалко да се оставят тези чудесни одеяла в трюмовете на кораба, който след зимните месеци беше заприличал на миризлива помийна яма.

— Скъперничеството на капитана ще погуби хората — каза Амундсен на доктор Кук.

— Имаш право. Има ли смисъл да се грижим толкова много за храната им, когато те изразходват калориите си заради студа!

— А кой ще тегли кораба, когато започне размразяването?

Нуждата от топли дрехи се чувствува още по-силно, защото „Белгика“ не може да излезе от ледовете със собствени сили. Има опасност да се наложи второ презимуване.

Амундсен, подкрепен от Кук, настоява пред капитана да бъдат раздадени тези проклети одеяла и накрая успява. Щом складът се поставя на разположение на доктора и на Амундсен, те се превръщат в шивачи… Кроят, подрязват, шият, превръщат всяко одеяло в прекрасна тога, достойна за римски сенатор. Екипажът надява новите дрехи за голяма изненада на пингвините. За тези любопитни птици дотогава модата се е свеждала до една-единствена дреха — фрака. Няма никакво съмнение, че те са изпитали най-голям възторг от изключителния модист Амундсен!

Същият възторг обладава и моряците на „Белгика“. Амундсен тръгва да разучи къде има свободно море. Недалеч открива канал между ледовете. Връща се и обяснява на другарите си:

— Можем да се изтеглим. Сега е моментът да съберете всичките си сили.

— Сили! — повтарят унило моряците. Амундсен не се отказва от плана си.

— Щом човек загуби смелостта си, идва смъртта, трябва да знаете това. Не бива да се отчайвате сега, когато слънцето е вече наш съюзник!

Моряците си отдъхват с доверие:

— Ще слезем върху леда, ще го разчупим с брадви и експлозиви и ще достигнем свободно море, защото то не е далеч.

Очите на мъжете се проясняват:

— Той ни спаси от скорбут, той ще ни спаси и от студа!

В спасителната си акция Амундсен намира ценна подкрепа в лицето на доктор Кук, чието главно качество е човечността.

— С върховни усилия ще можем да изтеглим кораба до свободно море.

— Командвайте, командвайте! — отговарят в един глас хората от екипажа.

Амундсен им беше вдъхнал от своята смелост.

Под негово ръководство хората подемат от все сърце изпълнението на задачата. На някои места ледът трябва да се взривява с динамит, а когато динамитът се свършва, започват да го режат с трион. Трудът възвръща на хората силите, които апатията беше отслабила.

„Суецкият канал на експедицията“ скоро е пробит.

— Свободни, свободни, свободни! Връщаме се у дома! — викат моряците, преизпълнени от признателност към Амундсен.

И „лудият“ като че идва на себе си. Той стиска за сетен път ръцете на Амундсен и повтаря:

— Ти ми върна слънцето. Най-сетне дойде това „скоро“ на доктор Кук.

„Белгика“ плува към Огнена земя.

Преминава Магелановия проток и в началото на ноември 1899 година се връща в Анверс след двегодишно отсъствие.

СЪВРЕМЕННИЯТ ТЕМИСТОКЪЛ

След завръщането на „Белгика“ Амундсен вече е по-добре подготвен за бъдещето. Той бе успял да се справи с трудностите, с които човек трябва да воюва. Бе разбрал как се отразяват върху характера на човека най-трудните положения. Чувствуваше ce годен да осъществи мечтата на своето детство: да открие Северозападния проход и да използува това „приключение“, за да изучи и земния магнетизъм, и то предимно около магнитния полюс. Свидетелството за капитан, което получава през 1900 година, и задълбочените му познания по геофизика ще улеснят успеха му.

Одисеята на Нансен, която той преценяваше като най-изумителното събитие на своето време, изпълва по онова време цели колони на норвежките вестници. Тя го преизпълва с гордост, но гордост, чужда на шовинизма.

„Един народ, колкото и да е малък — мисли Амундсен — може, изучавайки опита от историята, и с воля да принесе своя дял към предприетите по цял свят изследвания, и да даде своята дан за прогреса на човечеството.“

Тази склонност на Амундсен към интернационализъм далеч не притъпява патриотичното му чувство, напротив, още повече го усилва. Младият човек отхвърля хегемонията на един народ над друг. Той вече е привърженик на каузата за независимостта на Норвегия от Швеция.

„Какво мога да направя аз за моята родина? — мисли той, преглеждайки статиите за шведско-норвежките разногласия. — Да работя над себе си както досега, означава да работя също за отечеството си!“

Размишленията на Амундсен за морското предопределение на Норвегия затвърдяват у него желанието му да осъществява по море връзката между континентите.

„Родът на викингите не е изчезнал — мисли Амундсен. — Тяхната кръв тече в моите жили. Ако някога нашите прадеди са тръгнали с пиратски кораби, както Язон тръгна с другарите си да завладява златното руно, и по такъв начин са си завоювали прозвището «войници на морето», днес, когато човекът воюва срещу природата, за да създаде един по-гостоприемен свят, ние ще бъдем аргонавтите на мира!

Съвременната техника ще превърне нашата малка страна, изложена на суровия климат, в образцова градина, а нашите моряци — в пътеводители по океаните. «Моето откритие» ще бъде пътят, който минава покрай бреговете на Канада от Беринговия проток към Гренландия — Северозападният проход, чието съществувание аз усещам по инстинкт.“

Заедно със своята увереност Амундсен не пропуска случая да трупа точни познания по мореплаването в северо-канадския район на Арктика.

По време на един престой в риболовното пристанище Гриймзби, в желанието си да изясни причините за неуспехите на толкова опити да се открие Северозападният проход, Амундсен систематизира изводите от своите четива, разговори, от своето упорито и системно търсене. Той уточнява следното:

1. Корабите, проникнали в околностите на Бафилова земя, ограничават своя риболов само в Северните води.

2. От другата страна на американския континент китоловните кораби от Тихия океан преминават Беринговия проток и всяка година идват на риболов край северозападния бряг на Аляска, но никога не рискуват да навлязат по-на-вътре на изток. Дали съществува някаква преграда — суша, остров, скалиста верига — между тези два морски района?

Никой още не е доказал това!

От разказите на всички смели пътешественици се вижда, че щом навлязат в лабиринта на Канадските арктически острови, те винаги стигат до някакъв залив… Шотландецът Макклур, който тръгна от Беринговия проток, се завърна в Англия през Атлантическия океан, но той беше принуден да изостави кораба си, залутан някъде край тези негостоприемни брегове.

Пак в Гриймзби Амундсен идва до извода, че неуспехът на Франклин през 1845 година се е дължал на прекалено големите размери на двата кораба на експедицията и на твърде многобройния й състав. Той си спомня, че персите загубиха битката при Саламин тъкмо защото използваха много тежки кораби в мъничкия Атически залив. Те не можаха да предприемат никакъв тактически ход. Също и в арктическите архипелази фрегатите „Еребус“ и „Терър“ не можеха да се движат. И както на времето Темистокъл, Амундсен по интуиция разбира, че трябва да се използуват „малки дървени крепости“.

Североканадският района на Арктика и плаващите ледове издигаха дотогава своята неумолима полупрозрачна стена пред любопитството на хората. Но Амундсен се чувствува готов да срещне всички опасности и да ги победи, та макар и с цената на живота си.

Решението е взето. Още при първия случай той ще си опита щастието с малък кораб и малоброен, но сплотен екипаж.

НАНСЕН: „ДА СЕ ЗАДЪЛБОЧАТ ЗНАНИЯТА И ДА СЕ ПОБЕДИ“

За да изпълни своя план, Амундсен се нуждае от подкрепата на човека, когото той счита за свой учител.

„Човек като него сигурно ще желае учениците му да продължат неговото дело“ — дава си той мислено кураж, когато отива при Нансен.

Големият пътешественик прие младия човек у дома си в Готхоб и го накара да му разкаже за участието си през тези три години в риболовните експедиции в Арктика и за експедицията е „Белгика“. Докато Амундсен изясняваше своя проект, великият Нансен си спомни как на времето и той беше отишъл да моли Норденскилд да поеме шефството над експедицията към Гренландия, която той, Нансен, възнамеряваше да предприеме.

— И тъй, вие искате да откриете Северозападния проход? А не ви ли е известно как са завършвали всички, които са се опитвали да сторят същото преди вас?

— Известно ми е. Но за мен това е още една причина да поема този риск.

— Наистина, от икономическа гледна точка е интересно да се осигури такава връзка между Изтока и Запада, но още по-важно е да се натрупат научни сведения в тази област.

— Аз възнамерявам да изследвам магнитния полюс.

— Прекрасна идея! Но опасявам се, че вашата научна подготовка не е по-добра, отколкото на един любител. Вие би трябвало най-напред сериозно да поработите върху метеорологията и електричеството в някой институт по геофизика и да усвоите необходимите теоретични познания. — Бих ли могъл да разчитам на вашата морална подкрепа през този период на учение?

— Не само моралната, но и на материалната ми подкрепа. Ако аз сам нямам възможност, вярвам, че ще намеря приятели, които ще бъдат в състояние да ви помогнат. Не сме ли всички ние войници в една и съща битка? Заловете се за работа! Когато се почувствувате силен и сметнете, че вече е дошъл моментът да организирате експедицията си, аз ще се обърна към своите познати.

— Как да ви се отблагодаря?

— Не, не ми благодарете… Между нас думите са излишни. Сполучете — топа е моето пожелание към вас. Вие ще имате заслуга към науката и човечеството.

Вечерта Амундсен записва:

„За първи път най-съкровените ми мисли станаха нещо повече от обикновена мечта.“

Но постъпките, които предприема, не са много насърчителни. Той пише веднага писмо на директора на Обсерваторията в Кю, в което моли да бъде приет на работа при него. Молбата му е отхвърлена. Съветват го да отиде при директора на „Дойче зеварте“ — метеорологичната обсерватория в Хамбург.

Получил препоръчително писмо от Нансен, Амундсен пристига в голямото германско пристанище. Наема в един беден квартал най-евтината стая, която въобще може да се намери. Парите му са толкова малко, че той не може и да мечтае за удобства, а още по-малко за развлечения. Единственото му удоволствие е в свободните минути да се скита из пристанището и да съзерцава презокеанските гиганти, съоръжени с най-напреднала техника.

Когато се представя в секретариата на Георг фон Ноймайер, дори не го приемат. Секретарката преценява, че господин съветникът има по-важна работа, отколкото да приема някакъв непознат. Но едно от главните качества на Амундсен е упоритостта, благодарение на която обикновено той постига целта си. Той повторно се представя в кабинета на директора. Третия път, за щастие, секретарката отсъства. Амундсен използува случая, за да мушне под вратата на кабинета на фон Ноймайер препоръчителното писмо. Той е още на колене, когато вратата се отваря и един белокос мъж с обръснато лице благосклонно го пита какво желае.

Съвсем смутен още, младият човек обяснява накратко причините за натрапчивостта си.

— Аз имам желание да открия Северозападния проход. С днешните средства това трябва да е възможно. Прекарах тринайсет месеца в Антарктика с Герлаш. За съжаление не можех да правя научни изследвания, тъй като познанията ми са недостатъчни. Но възнамерявам да предприема в Арктика задълбочени наблюдения върху магнитния полюс, тъй като според съвета на господин Нансен…

Искреността, вдъхновението и смелостта на младия норвежец правят силно впечатление на фон Ноймайер. Той пристъпва към Амундсен и горещо му стиска ръката.

— Млади човече, ако вашето начинание успее, вие ще бъдете считан за благодетел на човечеството. Напълно съм готов да ви помагам и още от днес можете да се смятате за член на колектива на Обсерваторията.

На другия ден ученият кани Амундсен да присъства на един голям обяд, на който е поканил всички хора на науката, намиращи се в Хамбург.

Амундсен трябва да признае на домакина, че никога досега не е имал случай да присъства на толкова блестящ прием. Старецът се усмихва и му казва:

— Вие ще има да присъствате и на други, още по-блестящи приеми, приятелю. Ние сме пред прага на голямата полярна зора, която скоро ще освети целия свят. Без съмнение тя ще открие пред хората още по-големи хоризонти: космоса.

За да благодари на учения за вниманието и любезността му, Амундсен иска да докаже, че е достоен за оказаното му доверие. Той пристига пръв в Обсерваторията и си отива последен. Усърдието, което проявява, му позволява само за няколко месеца да изучи основите на магнитните наблюдения и теорията на магнитните полета. Той стига до убеждението, че овладяването на Полюса е само един етап в изследването на света и че пионерите на бъдещето ще трябва да се насочат към небесата, за да открият тайните на космоса. Бъдещето ще трябва да докаже реалността на онова, което се роди във въображението на Жул Верн. Цялата вселена — Земята и другите планети, фауната и флората, хората и техните мисли — представлява едно огромно единно цяло. Тайните закони, които го управляват, са всеобщи. Човек трябва да ги познава, за да може да следи непрестанното развитие на науката към напредъка.

Така дойде денят, когато фон Ноймайер се обърна към Амундсен със следните думи:

— Мога само да ви поздравя за вашата работа. Ще имате нужда обаче да минете още два стажа: единия в Обсерваторията във Вилхелмсхафен, другия в Потсдам. Там ще допълните ограничените познания, които можахте да получите тук.

Амундсен се вслушва в този мъдър съвет: той прекарва по няколко месеца в тези два града, където се запознава с методите на работа и с най-модерните съоръжения.

Във Вилхелмсхафен професор Борен е очарован от своя ученик, който така вдъхновено се занимава с метеорологичните предвиждания. След това Амундсен отива в Потсдам, където минава един курс на обучение при професор Шмит и д-р Едлер. Но близостта е Астрофизическия институт подтиква младия човек да се заинтересува от вселената.

Каква радост изпитва, когато го пускат да наблюдава през гигантските астрономически телескопи движението на планетите! Хилядите светлинни години, мярка за космическите разстояния, поставят пред него нови проблеми. Наученото от опит на борда на корабите, с които беше пътувал, е твърде малко в сравнение с висшата математика, обогатена от толкова много поколения учени.

Дървото на науката дава безчет плодове, но да се оберат всичките, са нужни години и години … Целта на Роалд — откриването на Северозападния проход — не му позволява да се бави в мечти по междупланетни полети. Нека остане за въображението на поетите този стремеж към завладяване на безкрая, но той предчувства, че един ден хората ще успеят да проникнат в тайните на космоса. Засега Роалд трябва да се задоволи с откриването на някои от безбройните тайни на земята, към която той все още е прикован, и да се опита да намери тяхното разрешение.

По време на престоя си в Германия той вижда извънредно голямото развитие на техническия напредък, който може само да улесни бъдещите изследвания. Интересува се от новите апаратури и води по тях разгорещени спорове.

Един ден, когато норвежецът разглежда със задълбочено внимание един точен измервателен уред, представителят, който го запознава е апарата, му казва:

— Вие обичате техниката като германец.

— Техниката не е монопол на един народ. Също както музиката или стратегията.

— Исках да кажа, че ние, германците, особено много се интересуваме от техниката…

— Съгласен съм, но другите народи не ще я отхвърлят. Човек не се ражда техник, а става техник. У вас условията са много благоприятни. Всичко зависи от образованието, което човек получава. Например: има ли по-миролюбив народ от скандинавците? И въпреки това нашите прадеди викингите са били считани за извънредно войнствени. Според смисъла на обучението техниката може да бъде насочена към мира или към войната. Всеобщо мнение е, че французинът обича свободата. Петнадесет години след революцията Франция си хареса нов господар, Наполеон, а Германия, която минава за войнолюбива, е люлка на най-големите музиканти. Аз вярвам в миролюбивата я благотворна роля на Германия, ако техническото й обучение бъде насочено към благоденствието на човека.

След миг на размишление германецът му протяга ръце:

— Имате право. Техниката, използана от хора като вас, трябва да служи на щастието на народите.

Този ден Амундсен си беше спечелил един приятел. След известно време, когато посещава двореца „Сан Суси“ заедно с новия си приятел, Амундсен подхвърля:

— Фридрих Велики! Не мога да се възхищавам от него. Той обичал да строи както всички Хоенцолери. Ценял хубавите неща, мебелите, обичал изкуствата, но никак не се интересувал от труда на своите селяни.

Когато Амундсен се връща в Норвегия, усвоил немския език и запознат е германската наука, той вече е прибавил към своите знания за моретата и познания по физика. Сега лъкът му има две тетиви.

Двадесети век, векът на техниката, започваше, а заедно с него започваше и блестящият възход на Амундсен.