Амундсен не можеше да мисли за построяване на специален кораб. Липсваха му необходимите средства… А освен това той не беше известен. Финансирането на експедицията се оказа трудно.

Кораб той се надява да намери на вехто в Тромсьо. А що се отнася до парите — той има толкова приятели! Въпросът е да ги убеди в необходимостта! от експедицията. И Норденскилд, и Нансен в началото е трябвало също да търсят меценати. Впрочем Нансен предварително му бе обещал подкрепа и материална помощ. Думата на Нансен е препоръка. Много врати ще се отворят при това славно име… Но Роалд не иска да се обърне към Нансен, преди да е събрал малко пари.

Най-напред успява да предизвика интерес у една своя леля към проекта си, после се обръща към стария си приятел — аптекаря Цапфе, който се изненадва, че спокойното и студено момче изведнъж е станало красноречиво. Цапфе го слуша.

— На земята има безброй гладни същества и задължението да им се помогне е морален закон, чиято неумолима сила чувствува и най-изостаналият човек. За да се помогне на тези нещастници, лишени от всичко, трябва да се търсят не само причините за страданията им, но също и обяснение — по липса на извинение — за извънредно големите привилегии на други. Аз искам да изуча живота на ескимосите, тези номади на Севера, на тяхна собствена земя, за да опозная по-добре социалните закони, които действат сред изостаналите народи. С толкова повече жар ще сторя това и затова, защото съм норвежец. Нашият народ е беден; за да може да се подобри животът му, той трябва да преодолее многовековната си изостаналост. Безброй задачи очакват хората като мен, които искат да допринесат нещо за щастието му. Само с любов към познанието и синтезирайки знанието, можем да се надяваме да издигнем малка Норвегия до равнището на най-големите нации.

Историята, географията, техниката — всички тези науки имат социално приложение. Без компас няма мореплаване! Без телеграф няма бързи съобщения! Без наблюдения на атмосферата няма метеорология! Всички открития служат на цялото човечество. Те трябва да се овладеят и да се поставят в служба на всички народи, като се има пред вид практическата им полза в днешния ни живот и особено в бъдещия … Не е достатъчно само да използуваме мускулите си, а трябва да раздвижим и мозъка си, ако искаме да осигурим по-добро бъдеще на своята страна.

Как може добрият Цапфе да остане безчувствен пред една такава изповед?

— Планът ти, Роалд, струва повече от всички завоевания на норманите. Колко ти трябват?

— Ще мога да ви кажа това едва когато се видя и с другите си приятели и когато узная цената на кораба, който разчитам да намеря в Тромсьо.

ТРОМСЬО — ТРАМПЛИН КЪМ АРКТИКА

Построен амфитеатрално на зелено островче, един град се оглежда в неподвижните води на фиорда, широк колкото швейцарско езеро. Острият като игла връх на кубичното фенерче на камбанарията на черквата сякаш се е забол в лазурната тъкан на небето; заснежените планини в дъното биха подчертали още по-ярко този езерен вид на пейзажа, ако оживлението около шестетажните магазини, хангарите за морски съдове, напомнящи строежи на ханзата, многобройните лодки е извити краища и кореместите платноходки не говореха за морското значение на това пристанище в Северна Норвегия. Това е Тромсьо, който напролет се превръща в изходна база на големи кораби за лов на тюлени, па китоловни и рибарски кораби, които тръгват към Север.

Град с девет хиляди жители, със стари и модерни сгради, с две редици едноетажни къщи по главната улица „Сторгатен“, с паркове и фонтани, които изненадват посетителя, осведомен за неспирните дъждове триста дни в годината.

При това Тромсьо е разположен на триста километра от Северната полярна окръжност, под 70-ия паралел, също както Мурманск в Русия, където цари суров студ. Тази климатична разлика се дължи на Гълфстрийма, който минава покрай норвежкия бряг. Това топло течение смекчава температурата, не допуща образуването на ледове, прави възможно през цялата зима корабоплаването във фиорда и в пристанищата. С хладките си, изобилствуващи с риба води то осигурява благополучието на Тромсьо и на броеницата острови Лофотен край него.

Преди да стигне в Тромсьо, Амундсен вече е дошъл до избода, че му е нужен здрав и същевременно лесно подвижен кораб.

Още с пристигането си той съзира в пристанището кораб, който отговаря на изискванията му. Не, това е по-скоро една здрава лодка — „Йоа“, с 47 регистър-тона, три метра потопена част при пълен товар, едномачтов кораб, с мачта, фок и кливер посред закръглената му кухина.

Разбира се, корабът има нужда от ремонт. Не е вече измежду най-новите. И какво съвпадение — построен е през 1872 година, годината на неговото раждане. Изборът му е направен.

— Колко струва?

— Седемдесет хиляди крони.

— Тази развалина?

— Да!

Спор … Пазарлък! Продавачът отстъпва кораба за 60 000 крони.

Амундсен е смел, но не и луд. Наистина „Йоа“ е тъкмо кораб, който му трябва, „неговият кораб“, но цената е прекомерно висока. Все пак той иска срок да си помисли. Трябва да вземе съгласието на кредиторите си.

Запознат е избора му, Нансен като че ли няма нищо против, но това не е достатъчно.

А пък времето лети и определеният за отговора срок ужасно бързо наближава. Има опасност планът да се провали, когато идва един репортер от вестник „Морген-бладет“ — Лунд — и му иска интервю за вестника. Амундсен отказва.

— Нямам намерение да продавам кожата на мечка, която още се разхожда из Арктика.

— Но една статия би могла да заинтересува хора, които са в състояние да финансират вашата експедиция!

— Моята експедиция обаче не може да бъде „сделка“ за тях.

— Да, разбира се, от финансова гледна точка. Но от суетност, от желание да се споменават имената им под благовидния претекст, че те подпомагат едно национално начинание, много богаташи са готови на жертви.

— Нека те не разчитат, че аз ще донеса злато оттам: не отивам на печалба в Арктика. Но ще имат възможност да подпомогнат едно похвално усилие — изучаването на един непознат край на земното кълбо, и един опит, който според мен трябва да бъде интернационален — да се създадат по-човешки условия за живот в северните райони. Ескимосите, свикнали със суровия климат, ще бъдат най-добрите помощници на белите, родени под по-милостиви небеса хора, при условие, че ние можем да им доставим храни и произведения, които са им нужни. Победата над полярните райони ще внесе нов елемент в нашите понятия за света. Пътят през Полюса ще стане кръстопът за народите от земното кълбо и ще улесни разбирателството между тях.

Макар и да изхожда от правилни разбирания, не се ли увлича в този миг Амундсен в прекален оптимизъм, подобно на всички идеалисти — защото имало ли е някога откривател, който да не е бил идеалист?

Така или иначе този разговор вдъхновява журналиста Лунд да напише една прекрасна статия и три дни след отпечатването й Амундсен щастлив научи, че трима души от Фредрикстад му изпращат 30 000 крони.

— Благоприятен вятър за платната на „Йоа“! — шегува се Нансен, когато Амундсен го уведомява за този дар. — И тъй като хубавата новина никога не идва сама, аз мога да ви съобщя, че правителството ви отпуща четиридесет хиляди крони кредит срещу задължението да му предадете всички изследвания и записки от пътешествието си. Защото — помнете това, главното е научният резултат, който ще получите и които ще послужи на нашите съотечественици и на техните потомци.

Така „Йоа“ смени собственика си. Но веднага изникнаха нови трудности. Как да осигури ремонта на кораба; екипирането му, припасите?

Все едно — Амундсен дава заповед да се ремонтира корабът и да се създадат известни удобства, доколкото това е възможно за подобна орехова черупка. Преди да се реши да поеме този риск — какъвто е добросъвестен, — местните жители много пъти виждат Амундсен да! минава пътя от наетата за няколко дни скромна стаичка до пристанището, където стои закотвен корабът, и дълго да го съзерцава под дъжда, който се стича на струйки по мушамата му…

Вече е време да си набере екипаж. Ще пресее през копринено сито хората: те трябва да бъдат физически силни, със здрав дух и доколкото е възможно — да притежават технически умения. Всеки ще подпише договор за пет години, начиная от идната пролет.

— Пет години, много дълго! — възроптава един от тях, но после добавя: — Ба, с капитан като вас ще подпиша и за десет години!

За кучетата и за тяхната издръжливост Амундсен няма никаква грижа. Ото Свердруп се съгласява да му даде шест кучета „ветерани“ от своите пътешествия до Полюса. Роалд почва да прави поръчките си. Трябва да осигури препитанието на хората и животните за пет години. Не пропуска никаква подробност, та дори проверява всички доставки на консерви и пемикан (смес от месо и други хранителни продукти) в лабораторията на университета в Християния, под личния контрол на датския професор Софус Торуп.

Щом пуква лято, преди да потегли експедицията, Амундсен се заема да провери издръжливостта на кораба с едно пробно пътуване из Ледовития океан.

Когато корабът пуска котва в пристанището на Християния, един от кредиторите му става изразител на всеобщото мнение:

— Истинска лудост е да се предприеме подобна експедиция с тази орехова черупка!

— По-добре орехова черупка, отколкото нищо! — възразява хладно Амундсен. — Подбрал съм го такъв с оглед на нуждите. Малките размери ще му дадат възможност лесно да преминава през тесните протоци на Канадските арктически острови. Одисеите на Колинсън и на Макклур, които плаваха из този лабиринт със своите корвети, са подвизи, които не би трябвало да се повторят. Спомнете си още, че малките и леки кораби на гърците сразиха тежките и мъчно подвижни кораби на Ксеркс.

Човекът вдига рамене.

Амундсен не обръща внимание па хорските приказки. Невъзмутим, той внимателно следи подготовката за експедицията. По негова заповед всички сандъци се коват само с медни пирони, тъй като железните могат да повлияят зле върху компасите и върху съоръженията за магнитни наблюдения.

Трудно е обаче да се подреди толкова много материал и всичко да бъде готово в предвидения за тръгване срок. Поради това забавяне и поради общия скептицизъм, който се проявява открито, „корабните доставчици“ се обезпокояват и предявяват искане незабавно да им се уредят полиците. Един от тях заплашва, че ще сложи възбрана на корабчето и ще издействува от полицията да арестува Амундсен като мошеник.

Пред експедицията отново възниква един основен въпрос — пак няма пари.

Амундсен събира другарите си и им излага положението:

— Каква да правим? Да оставим ли да продадат кораба на безценица, или да тръгнем, като отложим за после уреждането на дълговете? Приятели, ако съвестта ви забранява да отплувате при тези условия, да се откажем… Какво мислите?

Нито един от шестимата не се поколебава!

— Да тръгваме, да тръгваме!

ЩУРМЪТ ЗАПОЧВА

През нощта срещу 17 юни 1903 година прибягващи сенки се събират на кея близо до „Йоа“ … Странно, Амундсен забелязва двама конници, които държат конете си за юздите.

Кой ли е пък това? … Какви са тези обезпокояващи силуети? …

Нансен и съпругата му са дошли да пожелаят добър път на малкия си приятел.

Другите скачат на корабния мостик, залавят се бързо за работа. Корабните въжета са развързани от кнехтовете … Моторът кашля, потегля. Разнася се ритмичният му пукот. Леко раздвижване, витлото загребва водата. При загасени светлини „Йоа“ бавно потегля между безредно закотвените кораби. На излизане от пристанището запалват сигналните фенери. Използвайки силния западен вятър, опъват платната. Тогава седмината мъже избухват в шумен, щастлив, волен смях.

Голямото приключение започва.

На кея малцината изпращачи се разпръсват. Нансен и съпругата му яхват конете. Те се отдалечават и изчезват в прозрачната нощ… Не, кредиторите няма да вдигат шум! Това е сигурно. В портфейла си Нансен е прибрал квитанциите им. Той е откупил всички полици на Амундсен.

„Йоа“ се носи бързо; качествата му са поставени на изпитание. Дълъг път ги чака: 1500 мили отделят Христиния от нос Фаруел на остров Диско и още 600 мили според британското адмиралтейство — мили, с три метра по-дълги — само Нептун и Албион знаят защо.

На „Йоа“ всеки ще работи според възможностите си: Роалд Амундсен, ръководителят на експедицията, е капитан и лоцман; Годфред Хансен — офицер по часовниците, астроном, геолог и фотограф; Антон Лунд — първи лейтенант; Петер Риствед — механик и метеоролог; Хелмер Хансен — втори лейтенант; Густав Юел Вийк — специалист по магнетизма, и Адолф Хенрик Линдстрьом — матрос, готвач и момче за всичко.

Екипаж, в който не липсват кадри, както виждате. На борда няма правилник, няма йерархия, всеки запазва своята независимост при свободен и абсолютно равноправен режим. Дисциплината се спазва доброволно. Хората не са кули, а мислещи същества. Свободата развива у тях инициатива, любов към труда и готовност за пожертвувателност. Тъй като не са подложени на никаква принуда, те влагат всичките си сили в работата; затова производителността на труда им е двойно по-голяма. Всички са единомислещи.

Денонощието е разделено на смени от по шест часа. Всеки поема своето дежурство за три последователни часа. На мостика двама се сменят на кормилото. Долу двама наблюдават моторите. В случай на нужда те се качват — а заедно с тях и готвачът — да помогнат на другарите си на мостика …

Когато морето е спокойно, Амундсен се възползува да преподава теория на своите „моряци“. Дори готвачът Линдстрьом трябва да съзнава в каква борба се е включил. И капитанът се превръща в професор по история …

КАК СЕ ПРОВАЛИ ПОХОДЪТ НА ПАРИ КЪМ ПОЛЮСА

— Скъпи приятели, още през 1815 година, веднага след като Парижкият договор и Виенският конгрес освободиха Европа и преди всичко Англия от Наполеоновата заплаха, британците се възвърнаха към своето морско призвание, вдъхновени от сър Джон Бароу, големия мореплавател, който по-късно основа Кралското географско дружество.

През 1818 година Адмиралтейството съоръжи корабите „Изабел“ и „Александър“ за изследване на Арктика. Командуването беше възложено на Джон Рос. Помощник му беше Уйлям Едуард Пари. Когато се движеха край западния бряг на Гренландия, корабите бяха задържани от плаващата ледена маса при входа на Канско море. Те направиха полукръг, свърнаха към юг и шест месеца след тръгването се върнаха в Англия. Погледнете, моля, картата. Рос отказа да навлезе по-навътре в протока Бароу. Той взе това решение, защото пред тях се издигаха планини и преграждаха пътя им, въпреки укорите на Пари, който беше убеден, че това са гигантски айсберги.

Разгневен, Пари не се поколеба да хвърли върху своя шеф вината за жалките резултати от експедицията. Следващата година той тръгна на път с корветите „Хекла“ и „Грипър“.

Те стигнаха до пролива Ланкастър, в който нямаше ледове чак до остров Съмърсет. Бяха попаднали на цепнатина в плаващия леден блок: Пари вкара корабите си в нея и откри на северозапад архипелаг, който впоследствие беше наречен острови Пари. Той се настани на най-големия остров и го нарече Мелвил в чест на своя покровител. Настани се там и презимува. Поради силния студ заливът, в който бяха подслонени корветите, беше наречен по общо съгласие Порт Уинтър (пристанище Зима). Физическата дисциплина, която той наложи на другарите си, им осигури добро здраве; познавайки също опасностите за душевното равновесие на хората при тези географски ширини, той запълваше времето им със задължителни забавления: представления, Концерти, четения и издаване на вестник.

Ио въпреки енергията си той трябваше да се откаже от експедицията. Не бяха предвидени припаси за второ презимуване… Корабите се върнаха в Англия.

Както всички, които са изпитали изключителното обаяние на продължителната борба срещу природните сили, Пари не можа да се приспособи към по-спокоен живот; той предприе още три обиколки в ледените североканадски води: по време на първата, продължила две години, той изследва Хъдсъновия залив (1821–1823); при втората, която предприе през 1824 година, той проникна в проток Принц Риджънт; а през 1829 година третото му и последно пътуване го изведе до Шпицберген, след като беше заобиколил Гренландия.

Установи там база и малко по-късно, рискувайки всичко, се впусна право към Полюса заедно с 27 души, впрегнати в тежко натоварени шейни.

След тридесетдневна борба и невероятна умора — бордовият дневник отбелязва 82° 45′ — двадесет и осемте нещастни мъже са се намирали едва на 250 км от базата; поради дрейфа на плаващия лед, докато спели, те се връщали назад толкова, колкото извървявали през деня. Седемстотин километра ги делели още от полюса. Разочарован, но разумен, Пари заповядал да се връщат. Той пръв предприе спортни походи към Гвоздея на света — както казват ескимосите.

Но пътят до магнитния гвоздей на света, който Амундсен иска да забие по-дълбоко, е още далеч… Двадесет и четири дни след тръгването бреговете на Гренландия все още се виждат.

— Имаме късмет — забелязва със задоволство капитанът, но бе прибързал. Дрейфът започваше.

Корабът се плъзга между скалистите брегове на един мъртвешки пейзаж. Пустинните пространства не тревожат Амундсен; той ги смята за естествен мост между Норвегия и Шпицберген.

Край огромните айсберги, запътили се към морето, мъничкият кораб е като черупка, която тези огромни ледени орехотрошачки могат да строшат всеки миг. Те се движат напосоки и това е още една опасност за крехкото корабче.

В момента, когато победата изглежда близка, Амундсен е принуден да води изнурителна борба.

— Няма ли да има край? Защо пътят към магнитния полюс е осеян с толкова спънки? — ръмжат хората от екипажа.

Амундсен ги насърчава:

— Скоро ще стигнем суша. Намираме се в една част на земното кълбо, където нашите прадеди са създали своите колонии. С две дузини кораби-дракони Ерих Червения, водач на исландско племе, е слязъл през 983 година на „зелената земя“, като довел и неколцина пионери. Но през следващите векове колонията загубила връзка с отечеството. Легендата разказва, че голямата й част била опустошена от ескимосите, а малцината останали живи наши съотечественици се претопили с туземците. Какво всъщност е станало, нас не ни интересува. Важно е само да проследим дирите на всички тези хора, които с малките си корабчета са дръзнали да плават по онова време в открито море. В 1000 година между Исландия, Германия и Норвегия се е водила оживена търговия. Но едва след 500 години испанците и португалците със своите големи кораби успели да стигнат новия континент. Докато нашите прадеди търсели „зелена земя“, Западът предприемал кръстоносни походи към Изток. Днес в пристанището Готхоб в Гренландия се намира представителят на Датската кралска търговия. Той ще ни помогне…

И наистина при първото спиране вземат на борда десетина кучета. У „ветераните“ появата на „новаците“ предизвиква силна ярост. Сърдито лаят и едните, и другите. За щастие клетките са здраво обковани, а Линдстрьом има камшик — най-сигурното средство срещу разприте.

„Йоа“ плава край западния бряг на Гренландия и след двадесет и четири дни път достига остров Диско. Двадесет и пет мили за двадесет и четири дни …

В тези води, осеяни с подводни скали, напредването би било трудно без Линдстрьом, който много добре познава тукашните крайбрежия. Той оставя за малко тенджерите и клетките на кучетата и поема кормилото. Води „Йоа“ безпрепятствено през Бафиновия залив и през гъстата мъгла в залива Мелвил, съумявайки да избягва ледените късове; кара покрай нос Дяволския палец, покрай остров Холм и нос Йорк.

Благодарение на неговото умение на 15 август „Йоа“ пуска котва пред остров Далримпъл Рок край един шотландски китоловен кораб, готов да отплава за Европа. Китоловците са завършили предсрочно своята работа. Варелите им преливат от китова мас. Капитанът на драго сърце дава на норвежците излишъка от припасите си.

Измежду мъжете, които пренасят храните на кораба, един привлича вниманието на Амундсен със своята интелигентност и усърдие. Той го пита:

— Ескимос ли си?

— Датчанин.

— Как се казваш?

— Расмусен, Кнуд Расмусен!

— Какво смяташ да правиш?

— Каквото прави Милиус Ерихсен, който е тук в момента. И аз като вас искам да опозная широкия свят…

— Кой край искаш да посетиш? — Моята Гренландия и ледовете й.

— Добре го каза, Расмусен, ние действително имаме същата цел. Искрено ти желая съдбата да те закриля.

Това беше великият Расмусен, онзи, който написа „От Гренландия до Тихия океан“ и чиято книга стана библия на полярните изследователи.

Двамата мъже си стискат ръцете и Амундсен търси да се срещне с Ерихсен. Това не е трудно. След като е стигнал до остров Сондерс, Ерихсен се връща в родната Дания.

Студовете наближават! Амундсен не се бави: трябва колкото се може по-бързо да намери удобно място за зимуване.

Пред „Йоа“ се открива проливът Ланкастър. На 20 август той навлиза във водите му. Слънце и ледове заслепяват хората. В дъното ледниците, които Рос бе сметнал за планини, се възправят чудовищно високи.

Експедицията на Амундсен се приближава до магнитния полюс, за да почне наблюденията си. Амундсен не е забравил съветите на Нансен.

„Йоа“ се спуска на юг, тъй като магнитният полюс, вечно в движение, се намира близо до нос Кралица Аделейд. Корабът навлиза в протока Принц Риджънт. На 23 август преминава протока. Амундсен и другарите му спират на остров Бичи. После — отново на път.

Но когато плават през протока Джеймз Рос, северно от остров Мата, корабът засяда, килът му заорава в плитчина. За щастие вода не навлиза. Но корабът вече не се подчинява на кормилото. Приливът не е достатъчен да го повдигне. Няма друго средство освен класическия изтощителен начин: разтоварване… а после, след като поправят кормилото — натоварване.

Нима прокобниците на нещастие са имали право?

— Пожар на кораба! — чува Амундсен нечий вик. Врявата от воя на изплашените кучета, опрели предните си лапи на решетките, вдига в тревога седмината мъже. С един скок, без да се замислят каква допълнителна опасност представляват кожените им облекла, те се хвърлят в борба срещу бедствието: изливат върху огъня големи количества вода, а Амундсен слиза да изолира машинното помещение. Пожарът е потушен!

Какво се беше случило? Една петролна тръба не е била затворена и петролът, който изтичал от нея, се възпламенил от топлината на моторите.

— Няма нищо — казва Амундсен, който се качва да успокои хората си. — Друг път ще знаете, че кранчетата на петрола са направени, за да се затварят.

След тревогата механикът Педер Риствед, другар на Амундсен от казармата, който за малко не бе изгорял жив, добавя:

— Добре се постоплихме!

На няколко кабелтова^[1] от брега на полуостров Бутия, близо до нос Христиан Фредрик, „Йоа“ пуска котва в един открит залив … Внезапно вятърът докарва отдалеч купчина облаци, които се носят с бясна бързина. За миг небето потъмнява и скрива слънцето. Бурята застрашава закотвения „Йоа“. Барометърът спада на 720 мм… Много е късно да се търси завет. Брегът и подводните скали са близо, толкова близо …

Амундсен и другарите му, макар и опитни мореплаватели, не бяха успели да забележат първите признаци на бурята — толкова неочаквана беше тя.

По заповед на своя шеф мъжете спускат бързо още две котви. Така ще устоят по-добре на ужасния северен вятър.

Вълните вече се разнищват на дълги езици, по-бели от снежна вихрушка, подгонена от ураган. Силна вълна удря кила и поваля хората в кораба.

Завързан, Амундсен държи кормилото … Непрестанният вой на вятъра заглушава воя на кучетата. Разсичан в своя устрем от брони, подпорни греди, въжа по кораба, ураганът яростно шиба и свисти: злочестият „Йоа“ пука, скърца, трещи. Мачтата, ребрата му стенат изтерзани. Внезапен рязък шум — скъсва се кабелът на едната котва; като чудовищна змия се удря в моста. За щастие другите две котви ще издържат до края на бурята … Цели четири дни всички въздушни демони играят най-подлудяващата сарабанда…

Моторът пак е пуснат в действие, върти се в обратна посока, за да задържи кораба, който всеки миг може да се разбие в подводните скали между две вълни, „Йоа“ се люлее насам-натам, клати се напред-назад като в пристъп на безумие. Мъжете са се завързали, изнемощели, мокри до кости, позеленели от морска болест, полумъртви от изтощение, неспособни да направят каквото и да било движение. Лежат на мостика като дрипи, без да мислят, очакващи или да стихне бурята, или да дойде смъртта… Накрая „Йоа“ удържа победа над небесните и водните бесове.

Но злото никога не идва само — гласи поговорката.

В протока Рае — наречен на името на един лекар, издръжлив пешеходец, който на времето бе извървял повече от 200 км през вечния лед, за да търси Франклин — „Йоа“, носен от теченията, загубен в гъстата — с нож да я режеш — мъгла, засяда в една плитчина. Седмината мъже се впрягат в кабелите и малко по малко изтеглят кораба.

Сега „Йоа“ плава през белите и сини лабиринти, чиито брегове са осеяни с костите на толкова изследователи, тръгнали да търсят Северозападния проход и загинали от студ, скорбут и глад… Амундсен добре познава историята на всички тези експедиции; той я разказва на своите другари, за да знаят какво би могло да ги постигне. Хората винаги искат от своя „професор по история“ „продължение“.

НА ПЪТ КЪМ БЕЛИЯ АД

— След неуспеха на Пари Джон Рос не искал да се признае за победен — шотландците са известни със своята упоритост. През 1829 година той получил от един фабрикант на уиски — Феликс Бут — достатъчно голяма помощ, за да съоръжи един кораб.

— Дали е смятал да продава уиски на ескимосите? — пита ироничен глас.

— Не зная какви са били намеренията на мистър Бут, но зная, че търговците не правят нищо току-тъй … — отвръща Амундсен. После продължава: — Джон Рос си взел за помощник своя племенник Джеймз. Семейната експедиция продължила четири зими при ужасни физически и морални условия. Корабът им се пропукал под натиска на ледовете. За щастие те успели да спасят една лодка. Когато настъпила пролетта, оцелелите хора от екипажа и двамата шефове опитали последната възможност: да тръгнат на юг — трагичен завършек на толкова много полярни експедиции. Полумъртви от изтощение, те били прибрани от един китоловен кораб, стигнал чак до Бафиновия залив.

Няма защо да ви разказвам за пълната катастрофа на експедицията на сър Джон Франклин. Ние говорихме за нея, преди да потегли „Йоа“.

В продължение на дълги години около четиридесет експедиции отдават своите сили да разбулят „загадката Франклин“. Не мога да не ви разкажа за страданията на сър Едуард Белчър и на Макклур. Първият тръгнал от запад, вторият — от изток, с намерение да открият прословутия проток, и се срещнали на половин път сред белия ад, без да са намерили протока.

— Да се надяваме, че и ние ще имаме късмет да срещнем тук други любознателни като нас — шегува се Линдстрьом.

— Бъди; спокоен. Край Аляска ще намерим хора. Там ловуват китоловните кораби.

Разказите за други пътешествия из тези краища на Далечния канадски север, пътешествия мъчителни и повечето трагични, не обезкуражават малкия колектив на Амундсен.

„Йоа“ бавно, но сигурно прониква в протоците на един район, който е сякаш краят на земята.

Студът се засилва, макар че времето се оправя. В ясното небе на триъгълни ята дви гъски летят към по-милостиви земи, чарди северни елени, идващи откъм остров Елзмир, където са пасли лятото, се прехвърлят към пасбищата с лишеи на Далечния север. След няколко дни тъмната нощ ще се простре над полярния свят. Зимата настъпва!

На 12 септември „Йоа“ пуска котва в един добре защитен залив в югозападната част на остров Крал Уилиъм. Амундсен преценява, че никое място не може да бъде по-подходящо за зимуване и го нарича пристанище йоа — Йоахавън. Сондата показва при най-ниско спадане на водата девет стъпки дълбочина — тъкмо подходяща за кораба. Освен това тук те се намират най-близо до точката, в която през 1829 година Джеймз Рос смяташе, че може да определи мястото на магнитния полюс: 69° 34′ северна ширина, 94° 5′ западна дължина.

Стояли толкова дълго затворени в клетките на борда на кораба, кучетата, свирепи по природа, сега съвсем освирепяват. Трябва веднага да ги освободят. Затова най-напред построяват кучкарник.

Едва след това хората помислят и за себе си и започват да си строят бараки, тяхната вила „Магнит“. Обзавеждат я, обличат стените й с еленови кожи. „Обсерваторията“ издигат от сандъци, пълни с пясък. Отделно си построяват склад за експлозивните материали и хладилник за прясното месо.

Отпразнуват завършването на строежите с тост за процъфтяването на Норвегия. Амундсен използува случая да произнесе кратко слово:

— Ние няма да напуснем тези места, преди да завършим; проучванията си върху магнитния полюс: това е нашата цел № 1! Северозападният проход е само наша втора цел.

С това той ясно дава да се разбере, че няма амбиции да установява някакъв рекорд, а да получи необходимите сведения за развитието на една едва-що зараждаща се наука.

Практическата организационна работа не попречва да се започнат научните наблюдения. Те трябва да се извършват ежедневно до завръщането на „Йоа“ в Норвегия и да бъдат систематизирани в най-пълната документация, дадена дотогава от изследователите.

Със своя труд Амундсен градеше дворец на славата за своята страна и величието на този дворец щеше да изуми човечеството. Амундсен ясно съзнава своята задача, докато някои от другарите му мислят само за „дребните ежедневни грижи“: храна, сън, обикновени наблюдения, а за развлечение — лов.

Докато Хансен и Вийк задълбочават своите изследвания, другите предприемат дълги екскурзии с шейни. Те търсят да открият някакъв възможен проход, по който да продължат, когато корабоплаването стане възможно.

През цялото пътуване Амундсен е не толкова „капитан“, колкото арбитър. Именно той всякога намира накрая разрешение на възникващите трудности. Дисциплината не е наложена на екипажа, а е просто инстинктивна. Никой и не мисли да фамилиарничи с Амундсен, макар той често да повтаря:

— На борда всеки е капитан и всички са членове на екипажа.

Според него в ежедневния живот всеки има право напълно свободно да си избере работата, която ще извършва, но е длъжен да проявява творческа инициатива за благото на колектива. Всеки трябва да може да прояви качествата си и всеки трябва да извършва онази работа, за която е най-подготвен. Настъпва момент, когато всички ясно разбират отговорността на онзи, който е натоварен да съгласува работата на колектива, и оттогава всеки съзнава задълженията си.

Така вървят работите на „Йоа“.

Ръководейки се от принципа, че никоя работа не е унизителна, когато въз всекидневната си разходка кучетата се случеше да изцапат мостика, Амундсен сам вземаше кофа веда и пръчката с парцала. Ако някое корабно въже се отвърже от кнехта, той сам отиваше да го притегне наново. Държането му беше пример за подражание за членовете на екипажа, а постъпките му, винаги скромни, показваха на всички, че техният капитан е „истински демократичен“.

ПРИСТИГАТ ОПАСНИТЕ ЕСКИМОСИ

Първата зима преминава без сериозни премеждия. Дългата нощ, осветявана понякога от приказната северна зора, свършва. Прелетните птици започват да прелитат на север. И заедно с тях, сякаш по силата на неизвестен закон, пристигат млекопитаешите: елени, карибу.

С пристигането на животните седмината от експедицията усещат непреодолима нужда от крехко прясно месо — нужда, която са изпитвали всички мореплаватели по северните морета и която „превръща човека в същински звяр“.

Двама души от екипажа на „Йоа“ се наемат да доставят на другарите си печено месо. Амундсен се страхува те да не се загубят по движещите се ледове и тримата тръгват заедно с пушки в ръце към белия хоризонт.

Изведнъж тъмни петна привличат вниманието им…

„Канадски елени!“ — помисля си Амундсен.

Мъжете се прицелват.

— Много са далече. Да ги оставим да се приближат — съветва един от другарите.

Тримата ловци, скрити зад торосите, наблюдават движението на животните. Те са пет и някак странно се придвижват …

— Не стреляйте! Не стреляйте! — извиква неочаквано Амундсен. — Това са хора, ескимоси.

Отсреща чуват вика на капитана. Дребните човечета се разтичват и се събират около един от тях — навярно вожда им. Те са въоръжени. Застрашително приготвят лъковете си…

Амундсен повторно зарича другарите си:

— В никакъв случай не стреляйте! Само по моя заповед! — Но те са опасни и коварни. Гледат с недоверие на белите.

— Откъде накъде, те никога не са виждали бели! Стойте тук.

И той тръгва сам към дребните жълтокожи мъже. Хвърля пушката си и със знаци ги приканва да сложат оръжие.

Двамата ловци чакат с пръст на спусъка, готови да стрелят, ако ескимосите пуснат стрелите си… Местният вожд размахва своя лък и го слага до краката си. Дружината незабавно последва примера му, като на добър старшина … Петте кожени топки приемат разоръжаването без нескончаеми речи!

Поведението на Амундсен може да се обясни само с вярата му в човека. Макар и да знае, че както за хората, така и за животните еднакво е в сила законът „да живееш, значи да воюваш“, той беше заложил против този закон и бе спечелил. Защо? Защото хората знаят, че да воюваш за живота, не означава взаимно унищожение.

Тези туземци, които за пръв път през живота си виждаха бели и които по своята цивилизация не се различаваха от предисторическите племена, се оказаха способни да изтълкуват жестовете и израза на човешкото лице и да постъпват честно.

Без да се съобразява с протестите на другарите си, които го съветват да не се доверява, защото „ескимосите са хитри“, норвежецът се приближава с голи ръце до „вожда“ …

Двамата мъже застават лице в лице, гледат се, разбират се, черните и сините очи си говорят: „Ние сме приятели…“

Амундсен дава знак на вожда да го последва заедно с дружината си към кораба. Ескимосите се навеждат да вземат оръжието си, но Амундсен настъпва лъка на шефа и с усмивка клати глава наляво и надясно — знак, който почти за цялата човешка общност означава „не“.

Ескимосът избухва в смях. И този път той разбира. Произнася няколко думи на своя език и веднага прави знак, като че иска да каже: „Разбира се, ние оставяме оръжието си и се осланяме на вашето гостоприемство.“ Ескимосите тръгват по стъпките му и го следват до лагера.

Тук разстилат пред гостите разни дреболии от сандъците. Това предизвиква възторга и удивлението на „тия нещастни дяволи“ … Те никога не са виждали събрани накуп толкова много богатства. Газената лампа — това малко слънце — им внушава почит, те нежно прокарват пръсти по стоманеното острие на една брадва, за да изпробват острието й. Цветните стъклени мъниста очароват тъй силно ескимосите, че те започват да танцуват. Бъбрят нещо на своя език… Един от тях тича при останалите ескимоси от племето и ги вика да дойдат бързо да се полюбуват па тия прелести …

И те идват — десет, петдесет, после сто, мъже, жени. Всички проявяват най-голямо задоволство. За да изразят радостта си, те подаряват своите лъкове от балени, стрелите, търпеливо издялани от моржови зъби, ботушите, анораците си от тюленова кожа … За една празна консервна кутия вождът е готов да подари дрехите си с най-интересни шарки в геометрични фигури. Ескимосите предпочитат сечивата, които биха улеснили работата им, и когато им ги дават — танцуват от радост.

Това се казва празник на победата!

Селото им се намира на половин ден път: шест иглу, всяка с по шест до осем души. Обитателите му се наричат оглули, а областта — Ококту. И други племена живеят в този район: киилнермиуни, утки-укиалики, яечийли и итки-уакторвики. За тях белите са приказни герои, тъй като прадедите им са разказвали за своите срещи с хората от експедицията на Рос.

Много скоро имената на новите обитатели добиват ескимоско произношение. Амундсен става Амукеиа; Хансен — Ханикена; Риствед — Пило; Антон Лунд — Антони; Вийк — Мики;. Хансен — Хелмери; Линдстрьом — Хенрики…

Ескимосите са готови да свалят — стига да имат — ризата от гърба си за норвежците… Но като гледа многобройните и големи подаръци, които им правят, Амундсен казва:

— Недостойно ще бъде за нас, които се хвалим, че превъзхождаме туземците, да продължаваме тази размяна. Не бива да злоупотребяваме с тяхното простодушие. Те лесно биха заменили всеки необходим им предмет, който изобретателно са изваяли като предмет на изкуството, срещу всяка друга вещ без стойност, чиято употреба им е непозната, само защото в наши ръце тя им се струва божествена. В суровата ежедневна борба за живот те са започнали да си изработват предмети за самозащита, облекло, а после, малко по малко, използвайки свободното време, са започнали по-грижливо да приготовляват дрехите и оръжията си. След това им е дошло на ум и да ги украсяват, да употребяват разнообразни материали, контрастни цветове, да им правят шарки от черти и точки. Вижте тези тъй красиво извити стъргала, наточени или по-скоро изхабени от триенето на някое сатърче от кост или от кремък, тези прекрасно изработени харпуни с два реда зъбци.

Мисълта — отражение на действителността в нашето съзнание, все бърза напред; именно тя вдъхновява борбата за живот.

Произведенията — плод на труда на „майсторите“, които се стараели да подобрят своята работа, допринасяли не само за улесняване на борбата за съществувание, но и за разкрасяването на живота. Щом осигурели храната, „майсторите“ насочвали усилия към усъвършенстване на своите съоръжения и горди от постигнатите резултати, ги подарявали на съпругите, на децата си и на онези, които особено почитат: старците и мъдреците. Във всяко племе един от мъдреците предава легендите от миналото и учи хората какво да правят. Такъв човек ние наричаме магьосник, а за ескимосите той е почитан вожд, заслужаващ най-ценните вещи и дрехи. Така се е родило изкуството — плод на най-различни конкретни нужди.

„Опасните бойци“ постепенно са се превърнали в миролюбиви художници.

ЕДИН „СВРЪХЧОВЕК“ СИ СЪЗДАВА ВРАГОВЕ

И ние като ексимосите сме винаги нащрек; в противен случай природата би ни погубила. Оттук и неуморимата борба на ескимосите за препитание. Отношението на Амундсен към жълтокожите се различава от отношението на моряците му. В разговорите, които води капитанът, се долавят човешка топлота и любов към лишените от всичко раси. Но хората от екипажа не могат да разберат защо, когато Линдстрьом предложи на един ескимос хляб и кафе, този вечен гладник захвърли хляба на земята.

Забелязал учудването на екипажа, ескимосът вдигна хляба и го подаде на своя съсед, който направи същия жест. Докато пиеше кафето, ескимосът току поглеждаше към парчето еленово месо на масата. Как да си позволим да съдим този човек? Като лошо възпитан или като див? Амундсен стана и каза спокойно:

— Ние трябва да разберем тези хора!

Когато той се връща с парче месо, ескимосът започва да се смее и да яде… Троши кокалите със зъби и шумно изсмуква мозъка от тях. След кокалите поднесоха печеното. За пиене — вода, която туземците поглъщаха в големи количества.

— Виждате ли — каза Амундсен, — тези хора не познават хляба. Идете в Средна Африка. Ако някой чернокож ви поднесе плодове, които не познавате, вие ще изпитате инстинктивен страх, че може да са отровни. Държането на ескимоса доказва, че тук не става дума за неучтивост, а за невежество. У нас има невъзпитани хора и въпреки това те живеят сред цивилизованите. Ние не можем да се сърдим на северните народи, че не познават етикецията, тъй като те никога не са имали възможност да я научат от по-привилегированите хора. Да дадем възможност на всекиго да се научи на обноски, каквито трябва да имат хората — ето нашия върховен дълг. Нека постъпим тъй с ескимосите!

Изображенията, които туземците са възпроизвели от кожа, издялали от дърво или гравирали върху кост, са се превърнали във вещи, предназначени за изпълнение на магьосническия ритуал.

Оглулите веднага разбраха, че Амундсен е „вождът“ на белите, че той е „ангаткуки анги“ — велик, „ангекок“ — на гренландски — магьосник. За първобитните хора магьосник е човекът, „който знае“. Той познава висшите сили и тайните на природата. Заслужава особено внимание и като поиска нещо, то трябва да се изпълнява. Неговата воля изобщо е съвсем естествен закон, тъй като „мъдрецът“ е едновременно техен духовен и светски ръководител. За да може той повече да се харесва на свръхземните сили, на него се подаряват най-красивите предмети, накити, най-необикновената украса.

Религията им сякаш се свеждаше до убеждението, че лошите хора, егоистите, онези, които нямат чувство за общото, които мислят само за себе си, след смъртта си ще отидат в дълбините на земята, в едно тъмно и злокобно място, и там ще страдат от всякакви злини. А които са делили благата си със слабите, ще отидат на луната и ще ловят там безбройните тюлени и елени.

Великият ескимоски магьосник, сивокосият „ангаткуки анги“, разказваше на норвежците, че самият той бил ходил на луната и че играл там важна роля.

— Най-добрите ще отидат на луната, посредствените — на звездите, а лошите — в земята — казваше той. И, разбира се, завършваше пророчеството си с думите: — Амукена (Амундсен) ще замине един ден за луната!

За тези хора светлината е символ на щастие. Три месеца вече те живеят в мрака на полярната нощ. Как да не вярват, че луната е рай, щом като пръска светлина? Някои ескимоси причисляват към божествата и слънцето, „където вечно цари съвършено щастие“.

Макар че притежаваше изключителна наблюдателност и изпитваше искрена обич към ескимосите, по това време Амундсен далеч още не съзнаваше дълбокия смисъл на равенството между хората. Той бе твърде силно проникнат от своите четива за „примитивния живот и старинните нрави“ на цветнокожите народи. Без да го съзнава по това време, той вярваше, че принадлежи към една висша раса: бялата. Всъщност обичта му към ескимосите, които цивилизацията още не беше докоснала, бе предизвикана от състраданието, събудено у него от трудния им живот, а не защото той вярваше, че под кехлибарената кожа на тези първобитни хора тече кръв като на белите. Не съзнавайки до каква степен се беше повлиял от средата си, Амундсен направи няколко необмислени постъпки, които само още повече изплашиха ескимосите и им навредиха пред екипажа. Един ден той стреля и показа силата на своето огнестрелно оръжие. Ескимосите бяха смаяни от леснината, с която белите могат да убият елен или тюлен.

От това те си направиха извод, че норвежците са привилегировани. Като виждаха оръжията, които „бълват огън“ и убиват толкова лесно животните, и сандъците, пълни с консерви, ескимосите си казваха: „Белите имат твърде много неща!“ Един от тях реши да се заеме по-справедливо да разпредели храната. Веднъж магазинерът забеляза, че липсват няколко кутии консерви.

— Ако търпим тези крадци, загубени сме! — роптаеха хората от екипажа. — Трябва да се открие крадецът и да се накаже!

Амукена също се разсърди. За да сплаши ескимосите, той реши да им покаже веднъж завинаги силата и превъзходството на белите. „Чудесата“ винаги са събуждали почит и възторг у изостаналите народи… Амукена реши да отведе неколцина ескимоси <в едно иглу, където „тайно“ беше прокарал електричество. Обърна се към тях и тихо им каза:

— Вижте, тук сме на тъмно. При една моя дума те блесне светлина …

Изумени, туземците гледаха „белия магьосник“. Щом той произнесе думата „светлина“, едно пламъче, бликнало от само себе си, освети по-силно от луната хората, натъпкани между ледените стени. Чудото постигна целта си. Ескимосите побягнаха ужасени, викайки и призовавайки небето.

Петролната лампа те можеха да разберат. Самите те използваха кандилца с тюленово масло. Но тази неочаквана светлина им се струваше някакво чудо на тайните сили, обладаващи белия човек — вожда! Амундсен не спря дотук. Той събра хората на брега на залива.

— По моя заповед — каза им той — ледената маса там отсреща ще се вдигне въз въздуха.

Ескимосите устремиха поглед към мястото, което Амундсен им посочи с пръст. Той произнесе загадъчно няколко срички. Гръм отекна във въздуха. Огромни ледени блокове се пръснаха на хиляди късчета … Неколцина от нещастните местни жители паднаха по гръб от уплаха… Дори и най-смелите се пръснаха по всички посоки …

От този миг нататък всички бяха убедени във всемогъществото на капитана, който можеше, ако му хрумне, да превърне във въздух цялото племе. Той не внушаваше вече само почит, а преди всичко невъобразим ужас. Ескимосите биха предпочели да се махнат далеч оттук, от хората, способни да унищожат техните иглу.

Вождът ма племето много бързо откри човека, който си бе позволил да хвърли петно върху ескимоската гостоприемност. Слухът за тези чудеса се разнесе из цялата земя на ексимосите и един от тях доброволно върна шейната, която беше откраднал година преди това. Страхът от чудесата и множеството уреди, които улесняваха живота на норвежците, превърнаха белите хора в божества. Въпреки тази своеобразна почит Амундсен не можа да постигне целта си. Той загуби доверието на туземците. Те вече не смееха да идват доброволно в Йоахавън, а работата, която норвежците изискваха от тях, извършваха, треперейки от страх. Много по-късно, когато моряците им обясняват ползата от динамита, благодарение на който и най-дебелият лед престава да бъде пречка по пътя на „Йоа“, ескимосите, изглежда, се поуспокоя в ат.

Спомняйки си сблъсъка на баща си с китайците, Амундсен започна да съжалява, че бе всял ужас сред местното-население, и обясни на своя екипаж:

— Тези хора имат чувство за справедливост, равенство и почтеност. Ако се отнасяме към тях като приятели, те са доволни; ако ги уплашим или експлоатираме — ни ненавиждат. Трябва да се стараем да не ги разочароваме, защото веднага ще станат наши врагове. Ние сме само седмина и ако останем още дълго тук, както се налага, трябва да променим поведението си. Интересът ни съвпада с нашия морал.

Първата зима мина без особени премеждия. Дългата нощ, осветявана понякога от приказната северна зора, беше към своя край. Ледена кора покриваше мостика, мачтите и въжетата на „Йоа“.

Но щом измина месец „хикернун“, когато слънцето се връща (февруари), дойде хубавият „икиакпаруи“ — месецът, когато слънцето се качва високо (март).

Прелетните птици започнаха да се връщат на север. След тях, подчинени на природните закони, се върнаха млекопитаещите: кози и волове, последвани от еленови стада и чарди карибу… след животните дойдоха и хората. Пристигнаха: нечиилите, облечени в по два костюма от еленова кожа един върху друг. Това са жителите на остров Крал Уилиъм. Ескимосите мечтаят само за слънце и за месо, затова са нарекли своите тринайсет месеца от годината така:

1. Каприда — студено е (януари)

2. Хикернун — слънцето се връща (февруари)

3. Икиакпаруи — слънцето се качва високо (март)

4. Авониви — тюленът се ражда (април)

5. Нечийалерви — тюленчетата влизат във водата (май)

6. Каваруви — тюленчетата сменят козината си (юни)

7. Ноерук — ражда се канадският елен (юли)

8. Ичяви — птицата мъти (юли)

9. Ичиави — малките пилета се излюпват (август)

10. Амераируи — еленът потегля на юг (септември)

11. Амераируи — еленът потегля на юг (октомври)

12. Акаайарви — ескимосите трупат зимнина (ноември)

13. Хикериилун — слънцето изчезва (декември)

Ескимосите не са само месоядни, но и истински кръвопийци. Те обожават така наречения от изследователите „пудинг от кръв“. Този специалитет е смес от полусмляна храна, която се взема от топлото тяло на убит елен; към нея прибавят дреболиите и кръвта от сърцето. Всичко това, добре смесено, се яде веднага.

Старите викинги бяха срещали ескимоси в Гренландия; нарекли ги бяха „скраелингер“, име, което произхожда от прилагателното „скрал“ — слаб, жалък, беден. Викингите се отнасяли към туземците като господари, но когато „големият остров“ загуби връзките си с Исландия, оцелелите са се претопили в монголоидите.

Норвежците от „Йоа“ следвайки съветите на Амундсен, се държаха с ескимосите като приятели. Затова посещенията на местните племена много зачестиха. Туземците проявяваха добро разположение, но всички искаха подаръци и тъй като бяха много изгладнели, екипажът трябваше да ловува за тях. Гърмежите на пушките вече не ги плашеха, важен беше резултатът. А резултатът — това бяха пиршества с прясно месо.

Ескимосите идваха на такива големи групи, сякаш първите посетители съобщаваха на другите племена, че Йоахавън е благодатно място, както правят циганите от Европа, които предупреждават своите събратя, като бележат със специален знак чифлиците, където щедро са ги нагостили.

— Мили са, но са много досадни — мърмореха другарите на Амундсен.

Той само се усмихваше и предупреждаваше:

— Сега е пролет, а през лятото вярвам, че ще има още повече хора тук.

Съвещаваха се: хората от екипажа предложиха да зимуват на същото място. Възхитен, Амундсен се съгласи:

— Отлично, но хубавият сезон наближава; трябва да го използуваме…

Специална група спускаше сонди — търсеше най-безопасните места за преминаването на „Йоа“. Научната работа се извършваше в две направления: изучаване на земния магнетизъм и антропологията на северните племена.

ЧОВЕКЪТ ОТ ДАЛЕЧНИЯ СЕВЕР И ЖИВОТНИТЕ

Срещата на норвежците и ескимосите сякаш поднови някогашната среща на прадедите — викинги — с населението на Гренландия. Но имаше коренна разлика: викингите се биха с ескимосите, докато Амундсен идваше с цивилизаторска задача на земята на Огкокту, при тия нещастници, чиято върховна цел е храната. Между норвежците и ескимосите беше установен съюз.

На времето се смяташе, че народите на Далечния север живеят във върховно блаженство. Северните народи нямат история. Не е намерена никаква археологическа находка от тяхното минало. Съществува само хипотезата, че палеолитни племена са дошли в Арктика, когато ледовете се отдръпнали на север, следвайки еленовите стада, търсещи нови пасбища. И днес още лапонците се установяват да живеят там, където се спрат елените …

Двете най-големи групи от тези народи са лапонците и ескимосите.

Лапонците имат мургав, почти маслинен цвят на кожата, широко и кръгло лице с изпъкнали скули, доста къс нос и присвити очи. Те са от същата раса като населението на Средна Азия. Ескимосите имат същите основни черти; те са монголоиди. Ескимосите от Гренландия са се смесили с норманите. Но в Далечния американски север те са се кръстосали с индианци и с ориенталци, преминали през Беринговия проток и през Алеутските острови. И най-сетне златотърсачи от всякакъв произход са дошли да обогатят още повече този коктейл на кръвта.

Ескимосите се препитават предимно с лов на тюлени. Месото и кожата на тези амфибийни животни са основата на храната и облеклото им. Ескимосите се движат с малки шейни, теглени от кучета, а по вода — с каяци от тюленова кожа. Зимно време кучетата не са нужни на ескимосите и те не се грижат за храната им; горките животни са принудени да ядат кожата на каяците или човешки изпражнения.

Затова ескимосите са принудени да крият от кучетата, превърнати от глада в истински вълци, всичко, което може да им послужи за храна.

Условията на живот са много лоши, защото температурата често спада до — 55°. Растителността е много бедна и само към обитаемата част на тази земя има гори.

На Север териториите са „мустег“ (блатисти), а пустинята Баренланд — вид тундра — се простира докъдето стигат очите. Основната храна на ескимосите са китът и тюленът, а на индианците — канадският елен.

Но ескимосите обичат също да ловят бели мечки. Щом забележат бяла мечка, те пускат кучетата си, които се втурват след нея и пресичат пътя й към водата. Ако мечката продължава да бяга, кучетата се нахвърлят върху нея с риск да бъдат убити от лапите й. Ако ескимосът има каяк, който се намира близо до свободна вода, той насъсква кучетата да подгонят мечката към водата. Тогава ловецът преследва мечката с каяка си, убива я с удар в тила, а после с кука я прикачва към лодката.

Използуването на огнестрелно оръжие от ескимосите, особено от ескимосите в Аляска, може да доведе до почти пълното изтребление на бялата мечка. Още по онова време Амундсен се безпокои при мисълта какво изтребление би настанало, ако, въоръжени с пушки, туземци почнат да избиват канадските елени и тюлените. Зоолозите преценяват, че преди голямата треска за злато в Аляска е имало пет милиона тюлени; в началото на века броят им е спаднал на сто хиляди, което не е достатъчно да осигури препитанието на 15 000-те ескимоси в Аляска.

Тази страна има общо 100 000 жители, което за северните райони представлява голяма населеност.

Не е трудно да си представи човек кипежа в Аляска в края на XIX век. През 1896 година Джордж Кармак и Робърт Хендерсън откриха златната жила в района на Клондайк. Две години по-късно една човешка орда тръгна на поход към това ново Елдорадо. Сто хиляди авантюристи се настаниха в Аляска да търсят скъпоценното самородно злато.

Но златото не беше достатъчно да се напълнят джобовете на тези хищници. Постепенно те започнаха да се побратимяват с ескимосите и индианците и бяха принудени да научат друг „занаят“ — лова.

Златотърсачите въведоха закона, който управлява отношението на човека към мечките и тюлените: броунингът и въжето уреждаха всички сметки.

Горките тюлени! И горките сьомги! Защото реките изобилстваха със сьомги — някои от които тежаха до 20 килограма.

Амундсен се радваше при мисълта, че ще може със собствените си очи да види възхода на Аляска. Колкото по на север се качват емигрантите, толкова по-актуална ще става Арктика и толкова повече хората ще си дават сметка за значението на неговия подвиг.

КЛУБЪТ „ЙОА“

За да създаде разбирателство между хората от екипажа и ескимосите, капитанът позволи на туземците да се качват на борда без ограничения.

Те идваха всеки ден да получават своята дажба месо. Кафето пиеха „от учтивост“, но не можеха да го понасят; то ги поболяваше. Не обичаха и захар, нито шоколад, но постепенно свикнаха да ядат хляб.

Малко по малко ще станат вегетарианци! — шегуваше се Амундсен, режейки филии за всеки от своите „гости“.

Линдстрьом, Лунд и Хансен приемаха ескимосите в предната част на палубата; Амундсен и помощниците му стояха назад.

Тримата мъже приемаха гостите с нежелание. „Отегчителни са и смърдят“ — казваха те. Но не можеха да ги върнат от страх, че ще се оплачат на Амундсен. Тогава капитанът непременно би им направил забележка:

— Деца, не така ще спечелим доверието на ескимосите!

Скоро те измислиха начин за самозащита. В часа на посещението на гостите домакините затопляха до такава степен помещението, че ескимосите изпокапваха от жега още с влизането си. Невъзможно им беше да понасят такава топлина и си тръгваха към своите иглу.

Риствед и Вийк не се церемоняха толкова. Когато виждаха „циганите“ да наближават, те здраво затваряха вратата.

Ескимосите не познаваха тютюна, но инстинктът за подражание и преди всичко стремежът да подражават на онзи, когото считаха за висше същество, ги караше да пушат повече и накрая някои от тях в известни моменти дори предпочитаха тютюна пред месото. Организмът им не понасяше тютюна, а още по-малко алкохола; но ако им дадяха да пият, щеше да има много кандидати за постоянни пиянства.

Същото подражание важеше и за дрехите. За ескимосите дрехите на белите бяха безкрайно по-хубави от техните здрави еленови кожуси.

Амундсен съвсем не беше възхитен от това, че първобитните хора се приучват да пушат, но не каза нищо, защото знаеше, че забраната на тютюна ще се превърне в причина за враждебност.

Екипажът се пазеше преди всичко от любезностите на ескимосите. За да проявят обичта си към някого, те енергично търкаха нос в носа на онзи, когото искаха да поздравят. След известно време те вече смятаха ръкуването за съвсем естествено и злоупотребяваха с този израз на приятелски чувства.

Пет среши, за един час — десет ръкостискания.

Една вечер Хансен си погледна часовника, за да види дали е наближило време гостите да си вървят, после посочи на един от тях първо часовника, след това брега, за да му каже, че трябва да си тръгне. Дребният жълтокож човек обидено му отговори „нака“ (не).

Хансен, се разсърди, взе една лопата и заплаши с нея ескимоса, ръмжейки: „Дет вар да фанден“ — което означаваше приблизително: „Върви по дяволите!“ Ескимосът бързо скочи от мостика и скоро едва се различаваше като черна точка в ледения безкрай. Но на другия ден пак дойде. С мимика попита дали е преминал гневът на Хансен. Норвежецът даде израз на гнева си, както се полага, но ескимосът съвсем сериозно му отвърна: — Дет вар да фанден!

От, този ден навред се чуваше само тази норвежка ругатня.

Тя цъфтеше по устните на жените, на старците и дори на децата от племето. Една жена я изрече веднаж по адрес на Линдстрьом. Амундсен беше изумен.

— Какво казва тя? Сигурно е научила тази ругатня в школата на Хансен — каза той с усмивка и продължи по-сериозно: — Това не са неща, на които трябва да се учат тези хора. Не трябва да ги учим да ругаят, да лъжат и да крадат!

— Думата ми се изплъзна в момент на гняв! — каза Хансен за извинение.

— Тъкмо когато човек е ядосан, трябва най-много да внимава! Ако родителите ругаят пред, децата си всеки път, когато им се разсърдят за нещо, животът в семейството не би бил възможен.

За невежите една злополучна дума или движение има по-голямо въздействие от любезностите. Твърде често мързеливците ни упрекват за дребни грешки, допуснати по невнимание!

Учете тези големи деца — ескимосите; размислете и ще разберете, че не бива да се отнасяте с тях като с низши същества, а като с хора!

ВЪШКИТЕ — ГОЛЯМ ДЕЛИКАТЕС

— Да, когато човек претендира, че е цивилизован, трябва да умее да разбира поведението на същества, които може да смята за по-низши. Много от постъпките им, които на пръв поглед изглеждат странни, постепенно ще започнат да ви се струват напълно нормални.

И, обратно, за ескимосите животът на хората от „Йоа“ ще стане в края на краищата приемлив. Те ни смятат за по-висши същества, защото си служим с огнестрелно оръжие, но нашето превъзходство не бива да се заключава в страха, който мажем да им внушим, а в любовта, която можем да им засвидетелстваме. Нашите оръжия, които бълват огън, за тях са свръхестествени сечива. Но забележете как те се радват, когато проявяваме приятелство към тях: не знаят какво да ни дадат, за да ни доставят удоволствие! — говореше Амундсен.

Няколко дни по-късно — беше неделя — Линдстрьом почиваше в каютата си, когато една ескимоска почука на вратата му и с крайна вежливост му подаде пълна шепа сива пепел с думите:

— Елипс кома пелити? (Искаш ли въшки?).

И тъй като Линдстрьом прояви твърде слаб интерес към предложението й, жената скълца между ноктите си няколко въшки и ги налапа с израз на най-голямо удоволствие, за да покаже на норвежеца от какъв вкусен деликатес се лишава. Ескимосите събират прекрасни колекции от въшки, за да ги подаряват на приятелите си, също както в Европа се поднасят бонбони и цветя.

ЛЮБОВ В СТУДА

Нравите на ескимосите ни се виждат странни, но всъщност те са продиктувани от условията им на живот.

Казват, че северните народи нямали никакво чувство за срам, нито за ревност. Но истината е много по-проста. Ескимосите живеят съвместно в своите иглу и в това тясно жизнено пространство човек не може да скрие много нещо.

Половият акт се извършва в полумрак в присъствието на всички членове на семейството, но двойката проявява все пак известна свенливост. Ласките между мъжа и жената, дори и да са младоженци, са непознати за ескимосите. В тяхното жилище от лед температурата е винаги под нулата. За да се предпазят от студа и за да избягнат грижите за тоалета, които са трудни при такава температура, ескимосите лягат съвсем голи, силно се притискат един в друг, за да им е топло, и се отрупват с кожи. Разбира се, изборът на мястото за лягане става в зависимост от любовните чувства или физическото привличане. За да се избягнат споровете и преди всичко, за да се пести приятната човешка топлина, съпругът е напълно съгласен съпругата му да използува топлината на съседа. Случват се изневери. Но те не са правило, а по-скоро изключение, защото ескимосите изпитват любовното чувство също като пас и онзи, който изнасили жена, се смята за скот.

Жената принадлежи на мъжа, когото обича, но щом се променят чувствата й, тя замисля да го смени, също както правят мъжете и жените от цивилизованите общества.

Всеки случай Амундсен твърди, че нечиилите изпитват повече свенливост по отношение на белите, отколкото ескимосите в Гренландия. Или гренландците бяха приучили вече посетителите датчани и норвежци на своите семейни интимности?

За ескимоса, както и за белия човек, е дълг да осигури препитанието на семейството си. Той ходи на лов, за да го снабди с необходимото. От тюленовите кожи прави дрехи, ботуши и каяци. Нечиилите пък си приготовляват дрехи от еленови кожи.

Ескимосът се проявява като истински — архитект, когато си строи иглу. Той нарежда блокове от пресован сняг спираловидно и поставя сводест връх. Докато той строи, жената наглежда лампата с тюленово масло. Грижи се за огъня като весталка, тъй като от топлината блоковете се слепват и жилището се споява херметически.

Тъй като ескимосът е по рождение номад, той добива голяма сръчност при строенето на своите „кемпинги“.

Можем дори да го сметнем за човек на разкоша, тъй като той често постила леда в жилището си с мечи и еленови кожи.

Една жена влезе в иглуто, което Амундсен си беше построил, и видя „ангекока“ да си вари шоколад. Тя веднага изчезна, мърморейки думи, които никой не разбра. Малко след това се върна със сина си, който носеше на гръб огромна бяла меча кожа. Тя взе кожата, разгъна я и с движение показа, че е недопустимо един „мъдрец“ като капитана да стъпва направо върху леда.

Ескимосите добиват огън, като търкат едно о друго две парчета дърво. В тази работа те проявяват удивителна ловкост. Опитайте сами да направите това и ще се убедите. Когато Амундсен за пръв път даде кутия кибрит на един ескимос, туземецът я подаде на жена си, а тя започна да пали клечка по клечка, за да се забавлява. Не беше разбрала, че драскайки една клечка кибрит, можеше да запали огъня си. Мислеше си, че тези малки парченца дърво са „играчки на белите“. Но когато разбра, че лесно се пали огън само с една кибритена клечка, тя вече не искаше да си прави труда да търка парчета сухо дърво и се караше на своето дете, ако посмееше да изхаби само една.

При ескимосите на мъжа се оказва почит в зависимост от приноса му в домакинството. Ако е лош ловец или мързеливец, той никога не може да се ожени, дори и да е хубав. Той, бедният, до края на дните си ще бъде лошо хранен и обличан. Няма да намери жена, която би приела да му шие „костюми“ от тюленова кожа, и ще трябва да се задоволява с дрипите, изхвърлени от други.

Такава беше злочестата съдба на „скитника“, на име Талурнакто, лош ловец, който не искаше да предприема дълги обиколки по леда и опасни екскурзии по море с каяк. Амундсен се заинтересува за него. Той се зарече да направи от Талурнакто полезен член на екипажа на „Йоа“. Ескимосът беше очарован. Позволи на Вийк да го измие, а Вийк използува случая да го подстриже. И за всичко това ескимосът получи храна и един костюм. Като видя, че тук се отнасят по-добре с него, отколкото съотечествениците му, той се стараеше да работи сериозно. Въпреки добрата му воля обаче работата явно не му се удаваше, тъй като той никога дотогава не беше използвал ръцете си.

Ескимосите не са лишени от чувство за колективност, тъкмо напротив: когато някой ловец убие тюлен, отнасят убитото животно в селото и го разделят между всички жители. В знак на признателност ловецът има право да запази кожата и вътрешностите. Но този „комунизъм“ не е повсеместен. Местните жители не можаха да разберат преди всичко защо трябва дълго време да вършат за своите гости работа, която не им носеше непосредствена полза.

В Йоахавън някои ескимоси се проявяваха като истински паразити в колектива; ето защо Амундсен реши да ги превъзпита. В това отношение всичко зависи от физическите и умствените възможности на личността. Между първобитните имаше много интелигентни и много сърцати хора. Те бяха добри ловци и обещаваха да станат отлични работници. Имаше и хитреци, които се опитваха да живеят на гърба на другите. Но и едните, и другите проявяваха пълно неразбиране, когато трябваше да извършат работа, от която нямаше да имат непосредствена полза. Да изчистят снега от кораба, да направят пътека, им се струваше глупаво. Но убеден, че трябва да пробуди у тях чувство за колективност, Амундсен приложи принципа: „Дай, за да получиш“. Ескимосите отлично разбраха, че като отплата за труда им белите подобряват техните условия за живот и затова дребните жълтокожи влагаха в изпълнението на възложената им работа ведростта и находчивостта на пчелата.

Веднаж Амундсен покани трима от най-лошите ловци на тюлени и им каза:

— Свършено е с мързела! Време е да тръгвате. Утре ще идете на лов за тюлени, за да доставите необходимата храна за своите хора!

— Нямаме достатъчно кучета.

— Вземете нашите.

— Но ако ни ги дадете, вие няма да си имате.

— Един от вашите ще ни ги доведе.

Тримата поклонници на безделието разбраха, че не им остава нищо друго, освен да изпълнят заповедта. Те отидоха на лов и върнаха кучетата два дни по-късно, след като успешно бяха изпълнили наложеното им наказание.

ЕСКИМОСКО ОТМЪЩЕНИЕ

Да се даде на тези хора петролната лампа и кибритът, не беше всичко. Успоредно с техническото развитие трябва да върви и умственото развитие.

„Хора, свикнали на свобода — мислеше Амундсен, — не могат да работят за нас по принуда. Ако ограничим свободата им, те ще страдат и в края на краищата ще влязат в конфликт с нас, защото ще предпочетат своя първичен начин на съществуване с родовите си предразсъдъци. Те трябва да разберат, че напредъкът ще ги освободи от страха, от дебнещия глад. Трябва да им се построят обитаеми жилища, в които ще могат да просъществуват, може би дори да процъфтяват по тези земи, които един ден сигурно ще бъдат решаващи за бъдещето на човечеството.“

Талурнакто съвсем не беше глупав. Той имаше разбиранията на своята среда. Обещали му бяха да го отведат в Норвегия и той неуморно съзерцаваше снимки от тази чудна страна. За него това беше благодатният край, за който говореха магьосниците. Това беше луната, където след смъртта си отиват добрите, и той изгаряше от нетърпение да се увери, че тя съществува. Един ден забелязаха, че от няколко капки алкохол той става много нападателен. Но питието му хареса и екипажът реши, че той е бъдещ пияница. Какво ли ще стане с него в Християнин? Трябваше да го откъснат от мечтите му, да го върнат при ледовете, с които беше свикнал, и да го убедят да остане да си живее търпеливо в своето иглу. Един ден, когато Линдстрьом препарираше снежни яребици, Талурнакто се приближи до Хансен и попита какво прави Хенрики.

— Когато обработи кожата, Линдстрьом ще я натъпче със сух мъх и ще може да покаже на хората в Норвегия какви птици живеят сред ледовете.

— Разбирам, но трябват ли ви много такива птици? Аз мога да ви наловя.

— Излишно е. Но за да могат нашите хора да видят човек от твоята раса, аз ще направя същото и с твоята кожа.

Горкият Талурнакто остана като попарен и прошепна:

— Оанган елипси нуна писак. (Не искам да ида във вашата страна.)

— Иди го кажи на Амундсен!

Той изтича до каютата на Амундсен и повтори думите си. Амундсен се досети, че нещо се е случило, но не можа да разбере защо Талурнакто беше решил да не отива в Норвегия. Хората от екипажа не искаха да кажат истината. Младият ескимос остана още известно време сред тях, защото не беше съвсем сигурен, че непременно смятат да го препарират. Все пак отсега нататък той се качваше съвсем рядко на борда, а когато му се наложеше да дойде, хвърляше тревожни погледи към препариращите птици.

Между обичайните посетители Амундсен забеляза един ескимос — Умиктуалу, — който му вдъхна доверие. Той му даде муниции за лов. Еекимосът държеше пушката си винаги пълна, за да може да си послужи с нея всякога, щом му се наложи. Двете му деца — „законният“ и „осиновеният“ син — обичаха да си играят с ловната пушка. Веднаж пушката гръмна. Ловецът видя своя роден син окъпан в собствената му кръв; извън себе си от гняв и отчаяние, той изведе от иглуто осиновения си син и заби своя нож право в сърцето му. В гнева си ескимосите прилагат винаги закона на възмездието: око за око, зъб за зъб!

Драмата стана през зимата, а през пролетта, при едно от първите си излизания, Амундсен видя двата трупа, напълно запазени от мраза. Облечен в най-хубавата си дреха, законният син държеше в ръка своите стрели е върхове от моржова кост, а осиновеният лежеше съвсем гол, само ръцете му бяха с ръкавици. Без съмнение бащата не е искал да докосне тези ръце, опетнени от убийство.

Бащата осинови друго дете — Манираджа. Той искаше на всяка цена да го продаде на Амундсен срещу един голям нож и няколко въдички от изкривени карфици. Това стана само няколко дни преди отпътуването на норвеждите от йоахавън или както ескимосите го наричаха Окиокто. Манираджа също много обичаше да борави с пушка. Проявяваше се като изкусен ловец. Когато „Йоа“ се готвеше да преплава протока, хората от екипажа видяха един ден Мани — така опростиха името му — да стреля по пингвини. Той седеше в каяка си… Изведнаж изчезна! Намериха само каяка. Търсенето продължи няколко дни, но напразно.

Амундсен заръча да смъкнат наполовина знамето в памет на нещастния Мани.

— Ето, приятели мои — каза Амундсен, — два ясни примера, които показват, че на тези хора не бива да се поверяват пушки. Те играят със собствения си живот, смятайки, че играят с живота на други.

Още веднаж мъдростта говореше чрез устата на Амундсен.

СБОГОМ, ПРИЯТЕЛИ!

Освен етническите и психологическите проучвания и наблюденията върху земния магнетизъм работата се състоеше преди всичко в това да се опознаят съседните на йоахавън области. Трябваше един ден да проникнат през протока, който Колинсъд сочеше в доклада си като непроходим. Насочвайки се към запад, една проучвателна група изследва канала между островите Крал Уилиъм и Ета. Там имаше плитчини! Но при прилив сондата показа 5,40 м дълбочина. Там, където друг кораб нямаше да може да мине, „Йоа“ можеше лесно да навлезе — Амундсен бе предвидил това още в Норвегия, когато подготвяше експедицията си. Тази победа ободряваше хората, които също както Амундсен горяха от желание да преминат Северозападния проход. Принципът на капитана — да започне изпълнението едва след като се проучат и използуват всички технически възможности — още веднаж се оказа резултатен.

Лятото беше мъчително поради горещините, плюс 21°, и поради облаците от комари — един от най-жестоките бичове на тундрата. В началото на август размразяването беше пълно; можеха да тръгват. Такова беше и желанието на екипажа. Но Амундсен, недоволен от постигнатите научни резултати, обясни на другарите си по кои причини смята за необходимо експедицията да прекара втора зима на същото място.

— Поради постоянното местене на магнитния полюс — каза той, — ние не сме приключили наблюденията си.

Промените в климата, тъй капризни при тези високи ширини, още не даваха възможност ако не да се определят законите на метеорологията в тези райони, то поне да се съберат достатъчно точни данни, за да се установят главните и принципи.

Моряците търсеха приключение, теорията ги отегчаваше. Но от приятелско чувство към капитана те приеха предложението му.

И зимата дойде отново. За разлика от предишната тя беше влажна и дъждовна. И в единия, и в другия случай не можеше да се излиза от бивака. Работа не липсваше, но духът не беше същият. Сънят бягаше от разтревожените умове. Нямаха охота и за най-вкусните лакомства. Дори игрите отегчаваха някогашните разпалени играчи. Толкова пъти бяха предъвквали историите на всекиго, че те вече не будеха никакъв интерес. Никой не се решаваше да заговори. Думата „добър ден“ не се произнасяше повече. В дългата тягостна полярна нощ тя беше загубила оптимистичния си някогашен смисъл. Всеки четеше в погледа на съседа си онова, което щеше да каже: „До гуша ми дойде!“

Неочаквано едно непредвидено събитие промени настроението. През ноември 1904 година в Йоахавън падна „човешки метеор“. Появи се един непознат ескимос, твърде нетърпелив.

— Дайте ми тютюн! — бяха първите му думи.

— Кой сте вие? — попита го много учуден Амундсен.

— Аз съм мистър Атаигала. Разбирам от всичко. Превеждам бели пътници и чух да се говори за вашия кораб.

— Как пристигнахте в тази пустош?

— Минавам от единия край на Канада до другия. За мен времето и самотата нямат значение, интересуват ме само сделките.

Човекът продължаваше да се хвали, че може да телефонира и да телеграфира — нещо, което се стори преувеличено на норвежците.

— Знаете ли да пишете? — попита Амундсен, за да разбере е какъв човек има работа.

— И още как! — отговори бързо Атаигала.

— Напишете си името.

— На драго сърце … Но за да го сторя по-добре, дайте ми малко уиски!

Разбира се, посетителят знаеше само да надраска няколко букви.

Но много скоро се разбра, че той можеше да бъде полезен, защото взе писмата им, за да ги предаде на офицерите от канадската полиция.

Безвездни нощи, дни без слънце, силен вятър, лют студ, ето при какви условия прекарваха зимата норвежците. Когато фарът светнеше и меката му светлина пробиеше мрака, това показваше, че животът бди, че душата на моряка господства в нощта, че свети слънцето на полярната нощ.

Зимата беше извънредно сурова. Термометърът изведнаж спадна на –61°. Силните северни ветрове сериозно затрудниха наблюденията.

Февруари 1905 година беше отбелязан с връщането на слънцето … и на ескимосите.

Атаигала се върна през май 1905 година много самодоволен.

— Добро утро, дайте ми пуша! — бяха първите му думи. — Пощата изпратена… Ще видите!

Този път той се съгласи да отиде до най-близката телеграфо-пощенска станция и да подаде телеграма, която да извести на света, че експедицията продължава задоволително работата си.

На 13 август „Йоа“ отново беше в стихията си. Хората нямаха заслуга за това. Ледовете се разтопиха и освободиха кораба.

Всичко беше натоварено бързо за голямо удивление на нечиилите. Когато „Йоа“ се отдалечи, за ескимосите сякаш настана краят на света. Те зовяха, крещяха:

— Год-да-! Год-да! — което на норвежки значи „годдаг“ — добър ден. (Моряците четяха в очите им:

„Как така след две години ще ни причините такова зло?“

Горките ескимоси не можеха да разберат, че запасите не могат да траят вечно и че „Йоа“ има и други цели, освен да създава приятелство.

Капитанът се прибра в каютата си и там си спомни някогашните спорове с майка си! Стори му се, че чува нежния й глас да произнася: „Кули, кули …“

Нашата цивилизация има две страни: добра и полезна, лоша и опасна. Ето защо Амундсен записа:

„Пръв дълг на цивилизованите нации, които влизат в допир с ескимосите, е да покровителстват тези първобитни хора със строги закони и предписания, да ги пазят от лошите и опасни страни на цивилизацията; в противен случай ескимосите ще изчезнат, без да оставят следи. Датската кралска търговия заслужава да бъде поздравена за това, че се е отнасяла по такъв начин към своята гренландска колония. Да се надяваме, че другите нации ще вземат пример от датчаните и ще осъзнаят отговорностите си пред тези прекрасни чада па природата, които живеят тук, под полюса.

Пожелавам на нашите приятели нечиилите никога да не бъдат докоснати от цивилизацията.“

ВОЙНА ИЛИ МИР?

„Йоа“ плаваше крайно предпазливо. Един човек постоянно наблюдаваше от наблюдателния кош; друг, кацнал на бушприта, проверяваше дъното на всеки метър. Амундсен държеше кормилото. И въпреки това на два пъти корабът попадна в затруднение: той заора в дъното пред острова на Кралското географско дружество и срещу остров Джени. Екипажът никак не се разтревожи от тези премеждия: за него главното беше, че „се движат“.

И дори така се движеха, че само след четири дни от погледите им изчезнаха стръмните брегове на прохода и някой се провикна:

— Открито море! Проходът беше преплаван. Амундсен записа:

„Мечтата от детските ми години е изпълнена. Силно съм развълнуван. Очите ми се пълнят със сълзи. Мисля за всички изследователи. Струва ми се, че ги виждам; те се приближават към мен да ме поздравят… На влизане в кают-компанията спирам пред портрета на Нансен: той сякаш ми се усмихва и симпатичното му лице изразява задоволство.“

Този кратък цитат говори по-ясно от дългите парафрази за изключителния характер на човека: за неговата скромност, отзивчивост и решителност.

Другарите му също бяха преизпълнени от радост. Те разбираха, че заедно със своя капитан ся извършили нещо повече от подвиг — велико дело.

На 27 август викът: „Платна!“, който се чува от наблюдателницата, събира всички на мостика на „Йоа“. Наистина! Прислонени край нос Уилсън, са спрели дванайсет китоловни кораба.

„Йоа“ се нарежда до един от тях. На кърмата му пише: „Чарлз Хаисън“ и отдолу — „Сан Франциско“.

— Вие Амундсен ли сте? — вика капитанът, когато „Йоа“ се приближава до китоловния кораб.

Екипажът изпитва гордост, като чува този въпрос. Целият свят говори за експедицията!

Капитан Маккена приема на борда на своя кораб, и то много добре, тържествуващите, но изтощени изследователи. Първата им грижа е да разпитат за Европа — близо три години, откак са я напуснали. Маккена сдържано им подава вестниците, с които разполага. Той явно е смутен: според вестниците Норвегия и Швеция били във война.

Новината предизвиква горчива изненада у Амундсен и другарите му. Много дни ще минат, докато те узнаят, че за щастие информацията е била невярна.

Това е още една причина „Йоа“ да побърза. Корабът поема пътя си на запад, но малко след раздялата с американците се изправя пред ледовете на Кингз пойнт. Катастрофа: тя ще наложи още едно презимуване. Колкото и Амундсен да твърди, че провидението им изпраща това премеждие, че то ще бъде полезно за техните научни изследвания, защото застоят ще им даде възможност да ги продължат, духът на хората) му е крайно понижен.

Все пак сега екипажът на „Йоа“ не е сам, загубен сред ледовете. Един американски кораб също стои блокиран наблизо; но срещите с китоловците не му донасят никаква утеха. Янките са имали богат лов и вече са били поели пътя към дома, когато неочаквано се видели принудени да прекарат зимата сред ледовете! На палубата и в кают-компанията на китоловния кораб лицата изглеждат смръщени и наоколо се чуват повече псувни, отколкото песни.

На 9 септември беше „избрана“ базата за презимуването. „Йоа“ се приближи до отбития на плитко повреден китоловен кораб „Бонанца“ на 7 километра от остров Хершел. На това място реките бяха нанесли дървета и екипажът можа да си построи къщичка за зимата.

На 15 септември коминът й вече димеше.

Линдстрьом надмина себе си. Той готвеше прекрасни ястия от китово месо. Освен това запасите на „Йоа“ бяха достатъчни да осигурят прехраната па екипажа за известно време още. Моряците от китоловните кораби, сковани от ледовете, и ескимосите от околността скоро откриха, че хижата на норвежците е прекрасна странноприемница за гастрономи. Макар че някои от корабните капитани не искаха много да се сближават с тези „скитници“, от страх да не им увиснат на ръцете, героите на Арктика изведнаж бяха обсипани с похвали. Един веселяк от екипажа на „Йоа“ подхвърли:

— Всъщност кажете си истината: не ви привлича тук героизмът на победителите на Арктика, а майсторлъкът на готвача им!

Докато моряците се гощаваха, Амундсен загрижено мислеше как да се свърже с родината. Той вярваше, че ако техният подвиг стане световно известен, това би укрепило духа на хората му. А освен това изгаряше от желание да научи истината за събитията в Норвегия.

Той беше узнал, че на няколкостотин километра от тях се намира Форт Юкон, където американците бяха създали свързочен пост. Реши да отиде на всяка цена там с шейна.

В края на октомври заедно с Мог, капитан на китоловния кораб „Бонанца“, и една съпружеска двойка ескимоси той тръгна на път. На едната шейна пътуваха ескимосите, на другата — Мог. Амундсен беше принуден да ги следва със ски при –50° студ.

Това пътуване посред зима с две шейни, теглени от кучета, беше много мъчително. Не само поради трудностите на пътя (700 км inpee необитаема земя) и защото трябваше да прекосяват планини над 3000 м, но и поради характера на капитана, който се оказа най-противният спътник. Тон не се съгласи с Амундсен да вземе необходимите припаси. Възпротиви се и когато Амундсен искаше да вземе пемикан. „Който пътува с мен, няма да носи излишен товар!“ — беше казал той. По-късно Амундсен трябваше да води кервана, прав на ските си, а когато искаше да си отдъхне, Мог негодуваше: „Нямам време за губене, аз плащам пътните разноски.“

Във Форт Юкон нямаше телеграф! Трябваше да изминат още 400 км на юг, за да стигнат форт Егберт — най-близката телеграфна станция.

Отчаян, норвежецът се раздели с Мог и се спусна сам през голямата бяла пустиня.

На 5 декември 1905 година при необикновен студ той стигна форт Егберт.

Началникът на станцията посрещна нечакания гост като някакво привидение. Той беше научил през 1903 година за отпътуването на „Йоа“, но както всички, беше убеден, че експедицията е приключила със смъртта на целия екипаж, докато неотдавна американските вестници бяха поместили извадки от писмата на Амундсен до братята му. Това бяха писмата, които преди една година Амундсен бе поверил на услужливия ескимос Атангала.

От началника на станцията Амундсен узна, че разделянето между Швеция и Норвегия е станало без кръвопролития и че Нансен участвувал в преговорите между двете страни.

Като изпрати телеграмите си и си отпочина напълно заслужено, Амундсен си тръгна успокоен обратно за Кингз пойнт на 3 февруари 1906 година. Той се върна на „Йоа“ в края на март 1906 година. Беше изминал почти 2000 км през неизвестни области — най-негостоприемните в света. От петмесечната си обиколка той беше прекарал три месеца на ските си.

Амундсен завари всички добре. С изключение на Густав Вийк.

Хората му бяха щастливи да научат новините и бяха възхитени от съобщението, че „пощальонът“ Атангала наистина беше изпълнил възложената му задача.

Няколко дни по-късно Густав Вийк неочаквано почина в ръцете на Амундсен. Той беше най-младият от всички в експедицията. Издръжлив работник, когото обаче болестите на Арктика, дебнещи всички изследователи, сразиха.

Тази нощ капитанът си спомни как в детските години се бе качил на лодка, преди да се научи да плува.

Понякога, шибан от вълните, той виждаше бреговете да се губят в мъгла. А на другия ден слънцето оцветяваше с косите си лъчи най-хубавия път към осъществяването на мечтата му: да види какво има там, където потъва слънцето.

— Морето е живо! — казваше старият Олсен.

На брега корабите гният. Не е ли по-добре да загинат в буря?

Вийк загина славно за откритието тъкмо когато на другия край на тунела вече прозираше светлината.

Следните редове говорят за вълнението на Амундсен и за почитта му към неговия другар:

„Смъртта е навсякъде коварна гостенка. Колко по-жестока е тя при нашето усамотение. В продължение на деветнайсет месеца Густав Юел Вийк сам си издигна паметник със своите наблюдения върху магнитните смущения.“

Докато Амундсен и екипажът му пребиваваха в северо-канадския лабиринт, норвежкият народ беше завоювал своята независимост. Вийк беше първият герой на новата държава.

ПЪРВИЯТ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК

На отвъдния бряг на Северния ледовит океан норвежците от „Йоа“ честваха своя първи национален празник. Докато корабът плаваше към обитаемите брегове на Аляска, цяла Норвегия беше насочила мисълта си към смелите аргонавти, които завоюваха една от най-големите победи в изследването на земята.

Още през XII век след военната епопея на викингите Норвегия беше призната за велика държава. Тя господстваше над Исландия и Гренландия, а през 1252 година подписа в Новгород съглашение за руско-норвежки кондоминиум над земите между Лингенфьорд и Бяло море.

Дълго време Норвегия беше обединена с Швеция, но на 7 юни 1905 година Стортинтът (норвежкият парламент) гласува за отцепването й. Страната заживя нов политически, икономически и културен живот.

Норвегия е разположена в западната част на Скандинавския полуостров. Дължината й е 1750 километра; крайбрежието е 3500 километра, без извивките на фиордите, а като се прибави и тяхната дължина — става 20 000 километра. Заедно с обиколката на 150-те хиляди острова и островчета бреговата линия на Норвегия надминава обиколката на Земята.

Тъй че естествено е Норвегия да бъде страна на моряци и дребни селяни. По онова време населението и не надминаваше 2 500 000 души, принудени да живеят върху 324 000 квадратни километра безводна и неплодородна земя, само 5% от която обработваема и само 3% — обработена. И въпреки това 30% от населението се препитава от земеделие. По-голяма част от стопанствата притежават не повече от два хектара земя. Селянинът има по 2–3 крави, половин дузина овце или кози, пилета и кокошки. Това са богатствата на дребните норвежки собственици.

На времето много „специалисти“ се безпокояха за препитанието на това население „без земя“, но патриотите вярваха в „човека“. Те бяха убедени, че страната ще забогатява благодарение на развитието на хидроелектрическата енергетика, на флотата, на мореплаването. Развитието на риболова ще осигурява издръжката й. Експлоатацията на горите и промишлеността ще бъдат нов резултатен принос за процъфтяването на страната. Норвежкият народ ще живее съгласна призива на Бьорнсон, изразен в националния химн:

Да, ние обичаме тази страна,

кръстосваща и шибана от ветровете,

така извисена над морето,

с хилядите й огнища.

И както нашите прадеди с борба

са я спасили от нищета и са я извели към победа,

така и ние, щом потрябва,

ще се бием и ще защитим мира.

Хората на Амундсен декламираха тези стихове на борда на „Йоа“, когато узнаха, че отечеството им е свободно. Те издигнаха националното знаме в чест на двете победи: независимостта на родината и преминаването на Северозападния проход.

Амундсен разбираше значението на събитието, но разсъждаваше като прозорлив човек. Да се разчита, че независимостта ще донесе автоматически на народа благоденствието, към което той се стреми, според Амундсен означаваше шовинизъм.

— Ние не сме нито най-великите, нито най-способните, но с воля и с труд ще можем един ден да се мерим е народите, спечелили световна слава. Ако искаме да се развиваме по пътя, който историята ни е начертала, трябва да улесним първобитните хора да развиват своите способности. Когато достигнат равнището на нашата цивилизация, ескимосите ще станат мореплаватели, лекари, писатели. Ние никога няма да посегнем да ги унищожим, а ще се стараем да пробудим в душите им чувство за дружба между хората, което трябва да се проявява при пълно равенство в съгласие с принципа „всекиму според възможностите“. За възможностите ще се съди по извършената работа. Значителен брой малки народи не са дали своя принос за напредъка на човечеството, защото не са имали възможност за това. Но днес, овладели техниката, всички имат правото и дълга да вложат силите си в борбата за по-добър живот на човека. Ако всеки от нас положи усилия в тази насока, ние ще станем цветущ народ. Но нашето усилие трябва да бъде по-голямо, защото на нас ни се налага да догоним нациите, конто използуват миналите си открития.

ПОБЕДОНОСНО ЗАВРЪЩАНЕ

Едва на 10 юли 1906 година „Йоа“ можа да поеме обратния път. Точно един месец след тръгването, когато корабът се намираше срещу плаващата ледена маса край нос Манинг, силен ураган се появи и го повреди. Витлото беше изчезнало, гафелът на голямото платно беше изкъртен от силния вятър. Въпреки всичко на 30 август „Йоа“ премина Беринговия проток и на 31 август влезе в пристанище Ноум. Новината за пристигането на Амундсен бързо се беше разнесла: народът вече очакваше победителя на Северозападния проход.

Множеството беше изпълнило цялото крайбрежие. Хората поздравяваха моряците, прегръщаха ги. Развълнувани до сълзи, всички подеха химна „Да, ние обичаме тази страна“.

Амундсен отбеляза в дневника си: „Не намирам думи да опиша топлия прием, който ни оказаха в Ноум.“

За първи път един кораб беше преминал от Атлантическия океан в Тихия през Северозападния проход.

В Ноум Амундсен поръча нова мачта при един дърводелец, за да смени старата, която бурята беше направила неизползваема. Когато изпълни поръчката, занаятчията помоли Амундсен да му подари старата мачта. Амундсен беше много доволен, че ще се освободи от непотребната вещ. Само след няколко дни екипажът на „Йоа“ можа да се убеди какъв търговски нюх имат американците. Мачтата, нарязана на тънки търкалца, се продаваше по един долар парчето. На всяко от тях имаше надпис: „Исторически спомен от първия кораб, който премина Северозападния проход“.

Вестниците явно бяха приветствали подвига на екипажа, щом като и в тези негостоприемни кътчета на Аляска хората бяха съгласни да заплатят скъпо за едно парченце дърво.

От Ноум „Йоа“ отпътува за Сан Франциско.

Когато малкото корабче навлезе в прекрасния залив, бяха изминали 38 месеца от деня на отплуването му от Християния.

Американците му оказаха тържествен прием. Но тъй като обичат новостите, те пренесоха на ръце храброто малко корабче в Гоулдън гейт парк в Сан Франциско, за да могат любопитните да му се възхищават. И „от върха на мачтите птиците запяха своите трели“.

След като много пъти беше устоявал на гладната смърт в самотата, сега Амундсен можеше да умре, задушен от тълпите, които се блъскаха да го поздравят, или от богатите пирове, които трябваше да председателства. Но той беше толкова търпелив и хладнокръвен, колкото и въздържан.

Верен на обещанието да изплати всичките си дългове, той определи приходите от беседите, които изнесе във всички големи градове на САЩ, за погасяване на своята морална ипотека, както сам считаше.

Във Фриско^[2] на приема, организиран в чест на Амундсен, приятелят му Херман Гейд взе думата:

— Преди четири години Амундсен ми определи среща за вечеря през първата седмица на ноември 1905 година. Сега сме седми. Има ли друг човек в света, който по-добре от него да може да удържи думата си?

Тази част от речта на Гейд имаше забавен ефект, но в същото време подчертаваше едно от главните качества на Амундсен: честността.

След Америка се въодушеви и Европа; Християния го посрещна е отворени обятия; всички бяха излезли да го посрещнат: млади и стари, селяни, работници и буржоа. Работниците развяваха червени знамена. Тази победа се равняваше на революция! Всички пееха. Както музиката, откритията и науката свързваха хората. Във всички столици го честваха, отвсякъде го поздравяваха. Всички правителства му връчиха най-високите си отличия.

От ръцете на крал Хокон Амундсен получи „Големия кордон на свети Олаф“. На беседата, която изнесе през февруари в голямата амфитеатрална зала на Сорбоната, той носеше ордена на Почетния легион, който му беше връчен един месец преди това във френската легация в Християния.

Сега Амундсен беше великият човек на малка Норвегия. Но преди всичко той беше скромният човек, чиято най-голяма грижа бе доброто на ближния. Затова не само му се възхищаваха, но и го почитаха.

Голям патриот, но не политик, той обичаше да казва: „Норвежци… да си стиснем ръцете.“ Същата мисъл изрече на 17 май в Християния на Площада на цитаделата пред Стортинга. Този ден валеше сняг. Ораторът шеговито припомни, че снегът не може да го уплаши.

Думите му са весели, спокойни, образни, с лирична нотка, но винаги умерени.

Без да се възгордява, Амундсен можеше да се гордее с постигнатите резултати.

Възторг будеше у масите и спортното постижение: преминаването през Северозападния проход беше славен завършек на много опити, предприемани напразно цели четири века.

От друга страна научната документация, събрана от този екип от седем души само, съвсем не за сензация, предизвика удивлението н възхищението на специалистите. Тя слагаше завършек на някогашната мечта — практическото използуване на един нов морски път. Защото доказваше, че зоната на Канадските арктически острови е плавателна най-много през две от всеки три години, и то само от средата на юни до средата на септември за кораби с малка водоизместимост. Не малко труд костваше на географите да поправят картите си и да нанесат земите, островите и планините, открити и наименувани от норвежците. Етнографите трябваше да поставят началото на ескимоската цивилизация е шест века назад. За геолозите донесената колекция от камъни беше извънредно рядко и ценно съкровище. А метеоролозите изучаваха цели двайсет години направените наблюдения върху ветровете, теченията, полярния магнетизъм. Нищо не би могло да определи по-добре моралното значение на това научно постижение — изследването и откриването на Северозападния проход.

Амундсен намери „свой собствен път“ към Китай и Индия. В своя опит той събра всички богатства на Изтока. Отсега нататък той ще търси богатствата в собствената си страна. Норвегия няма нито череп пипер, нито злато, нито диаманти, но тя притежава ръцете и ума на всички хора, способни да се борят като него. Амундсен не бе търсил плодородни земи за жито или лозя както своите прадеди, нито бе търсил „ужасната страна“, в която събираха хора, за да ги продават като роби на другия край на света. Не! Амундсен намери Китай и Индия в скандинавските фиорди и скали.

На 17 май 1907 година Амундсен произнася реч в Християнин по случай националния празник на Норвегия. В нея той изразява наново верността си към идеята да се разработят с човешки труд „мъртвите“ или залежали капитали на територията на Норвегия:

— Планинските склонове трябва да бъдат разработени, блатата да бъдат пресушени и превърнати в плодородни равнини, силата на водата трябва да бъде превърната в електрическа енергия. Ние трябва да добием от нашите планини желязо, мед, сребро и други полезни метали, да ловим риба в морето. Железопътни линии и шосета трябва да кръстосват долините и да разсичат планините ни. На нашите кораби трябва да се вее норвежкият флаг и те да плават навсякъде по света и да разнасят норвежки стоки до всички търговски центрове. Тук, у нас, всички трябва да бъдем облечени доколкото е възможно в наши дрехи и да се храним е произведенията на норвежката земя. Тъй светлината ще се разлива в душите ни чрез науката и изкуството, а струите на културата ще достигнат до душата на народа.

В тази реч звучи силната вяра на Амундсен в техническото и културното развитие, във възможностите за благоденствие и независимост на една макар и „бедна“ страна, ако съумее да извлече полза от поуките на живота и се залови за неуморна работа.

Един ден на главната улица на Християнин Амундсен среща кредитора, който бе поискал да го предаде на полицията като мошеник преди отплуването на „Йоа“.

— Извинете, скъпи капитане — казва му той, — тогава аз ви изпратих призовката само за шега … Много исках да видя как ще постъпите.

— За щастие ние не погледнахме леко на работата и постъпихме така, както бихме постъпили, ако беше сериозно!

Но дълговете отдавна бяха изплатени.

Бележки

[1] Кабелтов — морска мярка за дължина от 185,2 м. — Б. пр. ↑

[2] Фриско — съкращение на Сан Франциско. — Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Едуар Калик Амундсен — последният викинг (5)

Метаданни

Данни

Амундсен — последният викинг

Информация

История

Сваляне / Връзки

IVЕСКИМОСИТЕ ЗОВАТ ИЛИ ГЕРОИЧНАТА ПОБЕДА НАД СЕВЕРОЗАПАДНИЯ ПРОХОД