Едуар Калик
Амундсен — последният викинг (11)

Генерал Нобиле предприе нов опит за изследване на Северния ледовит океан с дирижабъл от същия тип като „Норге“, на име „Италия“.

Балонът отлетя на 23 май и по метеорологични причини се насочи към Полюса през Гренландия.

На 24 май в 0,20 часа Северният полюс беше достигнат. Нобиле искаше да се приземи там с помощта на каучукова шамандура. За тази цел беше приготвил торба с припаси и плавателни съоръжения. Но операцията се оказа невъзможна и мисионерите на Дуче трябваше да се откажат от своя лроект за приземяване след двучасови напразни усилия да завоюват една победа „де факто“, като стъпят върху въображаемата ос на Земята. Но те хвърлиха там кръста, герба па Милано и трицветното знаме.

Увлечени от въодушевлението си, навигаторите от „Италия“ не се бяха съобразили с предупрежденията на метеоролозите, които предвиждаха мъгла и буря. Норвежките станции предадоха нарочно за тях тези предвиждания.

На 25 май, изненадан от ледения вятър, дирижабълът отчаяно воюва срещу развихрените природни стихии: вятъра и още по-смъртоносния скреж. Екипажът напразно се опитва да очисти „Италия“ от този тежък пласт, който се трупа по стените му. Натежала, губеща равновесие, задната част на дирижабъла „Италия“ се наклонява към плаващия лед, а предната сочи към небето.

Люшкан в стихията на развилнелия се въздушен океан, дирижабълът напомня отчаяно воюващ за живота си кит или огромен дракон, на който вятърът е изтръгнал крилете. В крехката гондола — мозък на чудовището, откъдето се командва управлението на кормилото, всичко е разстроено: работата на мотора, регулирането на газа, изхвърлянето на баласта. Има мигове, когато природата взема надмощие над волята па хората. И най-гигантската машина тогава е само сламчица, понесена от пороя.

Моторите, кормилата на „Италия“ вече не получават импулси от гондолата, не действат повече. Мастодонтът е парализиран.

Страх души персонала. Нобиле заповядва на радиотелеграфиста Биаджи да предаде зова на отчаянието SOS. Дирижабълът бързо губи височина. За малко не се блъска в леда. Задната гондола се удря в грапавините на плаващия лед, а тази, в която се намират Нобиле и деветимата мъже, се откъсва от силен удар в леда. Кабината на моторите също е пострадала; механикът Помела е изхвърлен надалеч.

Голямото тяло на „Италия“ агонизира със зинала на хълбока рана, през която вятърът нахлува на залпове и разкъсва стените му.

Скоро от него ще остане само скелет, който ще бъде схрускаш от Борей — обожествен в древността като двуглав хвъркат дракон, чиито долни крайници са огромни змии. Нека си представим неговата фантастична поява сред мразовития декор, където единственият доловим шум е воят на ледения вятър. Вихрушката отнася мастодонта като платноходка с отскубнати платна.

Откъснатата броня на гоидолите, обхваната във вихрушка ниско над земята, отнася петима нещастника. Обвивката се отдалечава и изчезва… Няколко мига след това към небето се издига стълб от дим, който вятърът огъва.

Равносметката от тази борба за завладяване на Полюса се оказва пагубна. За петимата души, отнесени от бурята заедно е обвивката на дирижабъла, никога нищо не се узна.

Нобиле беше ранен в дясната ръка и десния крак, техникът Цечони — също. Физикът Бехоунек — чех — имаше само леки контузии.

Около ранените се струпаха отчаяни капитаните Мариано и Цапи, лейтенант Вилиери, инженер Трояпи и радиотелеграфистът Биаджи.

Нещастната група се намираше на 81° 14′ северна ширина и 25° 25′ източна дължина, тоест на 57 километра северно от остров Карл XII от състава на Шпицберген.

Загубени сред ледената пустиня, уморени, изнемощели, италианците не дават признаци на живот. Прострян на леда, Нобиле чувствува изведнаж топъл лъх па ръката си. Кучето Титна му ближе ръцете.

Тази скромна изява на животинска обич ободрява човека, той събира последните си сили и заповядва:

— Съберете всичко, каквото намерите: припаси, съоръжения, оръжие!

Хората се подчиняват, по без желание. Те намират една палатка, спални торби, радиопредавател на сигнали за помощ, сандък с 50 килограма саздърма, шоколад, 10 кутии мляко на прах, 3 килограма масло в кутии.

— Имаме с какво да издържим двадесетина дни! Всеки носи, каквото е намерил: секстанти, хронометър. Нобиле казва задъхано:

— Най-наложителното е да се постави в изправност радиоапаратът. Биаджи, заемете се…

Кучето вие на смърт. Всички се обръщат към него. То стой край човек, седнал неподвижно върху ледения блок. Махнал е обувките си. Механикът Помела. Викат го:

— Помела! Помела!

Не мърда. Другарите му приближават до него, разтърсват го. Той пада на леда — мъртъв е… Нобиле казва:

— Трябва да го погребем.

Несръчно дялат леда, дълбаят го, спущат трупа в трапа. Две дървени парчета, сложени на кръст. Молитви. Мариано стои съкрушен, неподвижен. Малмгрен се обръща към Нобиле:

— Ужасно! Вместо да чакаме тук смъртта, по-добре е да сложим край на всичко!

— Вие сте луд!…

Докато в ледената пустиня се разиграва тази драматична сцена, никаква вест от дирижабъла не чуват нито в Кралския залив, нито на кораба „Чита ди Милано“, който трябваше да осигурява връзката с Рим.

Голямо оживление цари в редакциите на столичните италиански вестници, където нетърпеливо чакаха „пресни новини“. Ротативните машини бясно се въртяха. В градовете читателите се трупаха пред павилионите. По големите заглавия се чете само „Все още никакви новини за «Италия».“

На 25 май Амундсен присъства в Клуба на норвежката авиация на приема в чест на изследователите Уилкинс и Нйлсън, които получиха най-високото отличие — златен медал — за прелетяването над Арктика. Тук Амундсен получи телеграмата, в която го молеха да участвува в спасителната експедиция.

— Нямаме минутка за губене! — възкликна изследователят и заедно с приятелите си побърза да напусне тържеството.

„За какво отидоха там? Няма какво да открият! Няма дори остров да се основе — малка колония! — мислеше си Амундсен. — Искат да спечелят състезанието с дирижабъл! Все едно с велосипед да искаш да спечелиш състезание с автомобил.“

Изследователят вярваше само в самолета!

Незабавно в Министерството на отбраната се събра комисия от специалисти. В нея участваха Роалд Амундсен, капитан Ото Свердруп, комендантът Исахсен и капитан Рийсер-Ларсен.

В най-скоро време трябва да се набавят два хидроплана „Дорние-Вал“, като тези, които Амундсен използува в 1925 година, и да се установи връзка с всички кораби, които плават в северните води, специално с ледоразбивача „Красим“ — предвиждаше планът на Рийсер-Ларсен. Екипажът ще бъде поставен под командуването на Свердруп. Но без да се чакат хидропланите, един норвежки самолет от марината трябваше незабавно да отлети към Шпицберген и да проучи района.

Амундсен подкрепи проекта и настоя незабавно да се постави на разположение на Рийсер-Ларсен самолет, с който той да замине за мястото на катастрофата.

Тези мерки бяха одобрени от норвежкото правителство и предадени в Рим с искане да бъдат отпуснати двата големи хидроплана.

Още на 27 май пилотът Люцов-Холм отлетя с малък хидроплан. Уилкинс и Ейлсън предложиха услугите си и своя самолет, но Рим не прие предложението им.

Норвежките власти отлично разбраха, че за да се спасят катастрофиралите, трябва да се подготви по-голяма експедиция от тази, която Рийсер-Ларсен предложи за първа помощ. Но за да се търсят оцелелите чак до Франц-Йосифова земя и да се докара целият екипаж, бяха необходими големи самолети.

Тази експедиция трябва да бъде поставена под ръководството на специалист, най-добре подготвен, да я доведе до успех: Роалд Амундсен. Но финансирането й изискваше големи суми.

Отговорът на Рим беше отрицателен. Съобщаваха, че вложените от норвежците сили са достатъчни и че засега Италия не може да даде повече.

Норвежците обаче не се поколебаха да доставят на Рийсер-Ларсен хидроплан, с който да бъде в помощ на отпътувалия вече Люцов-Холм.

И шведите от своя страна побързаха да се притекат на помощ па пострадалите. Капитанът от шведския флот Торпберг пристигна в Осло на 31 май да се посъветва с Амундсен.

Но главният проблем беше да се намери голям хидроплан тип „Дорние-Вал“. С неговото разрешаване се залови Амундсен.

Той покани лейтенант Дитрихсон да отидат в Германия да преговарят за покупката на хидроплана и предаде постъпки пред Министерството на отбраната да бъдат отпуснати необходимите средства.

Но на 2 юни Амундсен получи следното писмо, подписано лично от министъра:

Както г-н капитанът вече узна от официалното съобщение на норвежкото правителство, при сегашните обстоятелства няма да бъде взето никакво ново решение за организиране на спасителна експедиция за дирижабъла „Италия“ освен изпратените вече два аероплана на флотата.

Пред вид факта, че г-н капитанът подготвя спасителна експедиция на частни начала с два големи хидроплана, правителството ще бъде щастливо да му предаде докладите на пилотите, веднага щом пристигнат.

Благоволете, г-н капитан, да ни съобщите къде да ви ги изпратим — в Свардског или в Осло.

Приемете моите благодарности за готовността ай, Пожелавам успех на вашето начинание и ви моля да приемете уверението в отличните ми чувства.

Подпис: Т. Андерсен-Рист

Амундсен се задоволи да отговори:

До г-н Държавния съветник Андерсен-Рист: Като ви благодаря за писмото от 2 юни, позволявам си да ви уведомя, че ще бъда много щастлив да получа докладите от разузнаването над Свалбард, доклади, които ще ви изпратят двамата авиатори от флотата, заминали за този район.

Благоволете да приемете, г-н Дърокавен съветник, уверението в отличните ми чувства.

Роалд Амундсен

Ако писмото на министъра, както се вижда, е малко надменно и сухо, Амундсеновото е още по-сухо.

Въпреки проявената неотзивчивост от страна на норвежкото и италианското правителство Амундсен не губи надежда, че ще може да спаси своя бивш съперник. Световният печат се интересува еднакво от него, както от Нобиле.

Всички връзки с цивилизованите страни са прекъснати, а на плаващия лед изследователите продължават да воюват за живота си. Разтревожени, Нобиле и другарите му нямат друга надежда за спасение освен тази, която могат да получат оттам, от щастливите градове, където хората дръзват да се оплакват, че живеят натясно!

Амундсен на драго сърце прие италианския журналист Джудици, пристигнал от Свартског, да го интервюира. Двамата разговаряха по проблемите на Арктика, но си поговориха и за някогашното разногласие между Нобиле и ръководителя на „Норге“. Като заключение на разговора Амундсен прави следната забележка:

— Пред страданието враждата трябва да се заличи. Когато човек се намира в бедствие, има право на съчувствие и заслужава да му се помогне. Неприятностите, които се случиха при връщането на „Норге“, и причиненото ми зло са маловажни.

Когато италианският журналист припомни на Амундсен опасностите, на които се излага, морският лъв, познаващ тези опасности, отговори със своя хубав, плътен глас:

— Само да можехте да видите великолепието на полярните райони!… Там искам да умра! Желая да срещна смъртта като рицар, нека ме изненада, когато изпълнявам възвишена задача, бързо и без да ме мъчи.

Скоро Амундсен трябва да посочи хората, които ще го придружат. Той ще избере най-добрите!

— Ако други експедиции желаят да ни окажат помощ, непременно искам да приемем помощта им. Не може да става въпрос за надпреварата, когато трябва да се помогне някому! Мъглата ще започне да завладява тези области и трябва да се бърза!…

Амундсен се опита също да се свърже с Ейлсуърт, който в миналото му беше спътник на „Норге“, а преди една година — на хидропланите № 24 и 25. Обаче преговорите е Ейлсуърт не дадоха никакъв конкретен резултат. Нужни бяха 200 000 крони, а Ейлсуърт можеше да предложи много по-малко, недостатъчно за подготовката па една такава експедиция.

Докато Амундсен търси начин да помогне на „Италия“, той се чувствува като селянина на Хезиод, който страда пролет, като гледа нивите си, защото няма нито вол, нито рало да ги разоре.

Двестата пътника на „Чита ди Милано“, пуснал котва в Шпицберген, разсеяно слушаха радиопредаванията и пращаха лични и незначителни телеграми. Нямаха ли те какво да съобщят на близките си от „покрива на света“?

Докато конгресът на „средиземноморските туристи“ се забавляваше в добре затоплените салони на „Чита ди Милано“, деветимата оцелели от злополуката се притискаха един до друг в малката палатка — нищожно червено петънце върху плаващия лед. От часа на първото известие плаващото островче се беше отдалечило с още 60 километра от остров Карл XII.

На 30 май капитаните Мариано и Цапи предложиха да се опитат да стигнат пеш до брега.

Шведецът Малмгрен, като скандинавец, беше избран за „началник на патрула“.

Тримата пътешественици взеха 55 килограма храна.

На 3 юни един млад радиолюбител — Николай Шмит — чува в Архангелск вест от Нобиле по радиото:

— Намираме се на 57 километра североизточно от остров Карл XII.

Шмит предава тази вест на Москва.

Съветското правителство незабавно я препраща на италианското и норвежкото правителство.

От мястото па катастрофата Нобиле съобщава:

— Един малък спасителен екип под командуването нл опитни норвежци би могъл да стигне до нас и да ни помогне да излезем на брега.

Най-сетне радиотелеграфистът на „Чита ди Милано“ влиза във връзка е пострадалите. Запознава Нобиле с приготовленията за спасяването.

— Русите поставят на разположение ледоразбивачите „Малигия“ и „Красим“. Смелост!

Нобиле тревожно наблюдава хоризонта и небето…

Щом научава, че русите участвуват в спасяването, Нобиле се изпълва с надежда.

Случайността пожела Нобиле да падне с екипажа си недалеч от малък остров (80° 40′ — 25°), където през 1861 година бе идвал Е. А. Норденскилд. Островът носи иметй на шведския крал Карл XII (1697–1718).

„Може би — мислеше си Нобиле — русите, които победиха Карл XII при Полтава, ще дойдат да пи спасят със своите ледоразбивачи или със самолет!“

СЪВЕСТТА НА ФРАНЦИЯ

На 13 юни френските вестници съобщиха, че опитите на Амундсен са се провалили по липса на средства. Но Амундсен продължаваше да се надява. Той знаеше, че капитан Гилбо беше приготвил самолет, за да прелети пад Атлантика.

Тогава на сцената се появи Фредрик Пегерсон, председател на Норвежката търговска камара в Париж. Той се свърза с норвежкия министър в Париж Ведел Ярлсберг и с министъра на френския флот г-н Лейг. Споразумяха се да поверят на Амундсен хидроплана „Латам 47“, който правеше пробни летения в Кодбек ан Ко, преди да прелети Атлантика. Тази машина, армирана със стомана, тежка, не беше удобна за кацане на полярните ледове. Снабден с два мотора „Фармаи“ по 500 конски сили единият и с радиопредавател на дълги вълни — ето единствения самолет на разположение.

Когато узна, че Гилбо и другарите му ще тръгнат на помощ на Нобиле под ръководството на Амундсен, авиаторът дьо Кювервил от екипажа на „Латам“ изказа желание да участвува в експедицията, макар че по това време се намираше в болница, където бяха отрязали три пръста от ръката му, ранена при злополука.

За един сърцат човек подобен случай да прояви храбростта си не се удава всеки ден.

Когато Гилбо започна да го разубеждава, той отговори просто:

— Няма що. Решил съм да тръгна и нищо не ще ме спре, нито дори болницата…

Пред неотстъпната му воля склониха да го пуснат да заеме мястото си па „Латам“.

Въпросът със самолета беше разрешен, по пред Амундсен стоеше друг въпрос.

Трябваше да се намерят достатъчно пари за останалите разноски. Амундсен решава да събере бижутата си, ордените, медалите и златните кръстове и да ли продаде на златар, защото освен всичко друго искаше да изплати докрай дълговете си, преди да тръгне. Никой нищо не биваше да загуби заради него. Преди да напусне Осло, разделяйки се със своя адвокат, Амундсен му каза:

— Направете от мен свободен и почтен човек. В последно време работех, за да изплатя дълговете си.

И той му предаде 15 000 крони. Седем хиляди и петстотин крони за изплащане на последните дългове. Дълговете от фалита бяха изплатени 100%.

На 16 юни вечерта Амундсен замина с Дитрихсон и Уи-стинг от Осло за Берген, където Гилбо, Браци, Вилет и дьо Кювервил бяха вече пристигнали в 5 часа сутринта със самолет от Франция.

— Дитрихсон — поздрави горещо френския екипаж, после се обърна към Гилбо:

— Никак не вярвам в хидропланите. Плувците им са прикачени много ниско и при мъглите на Севера могат да се блъснат във вълните или в ледовете, които пътуват по водата.

Гилбо му отговори също тъй ясно:

— Нищо не крия от вас. Ако се наложи да кацнем в бурно море, смъртта ни е сигурна. Няма да можем отново да излетим.

Амундсен обобщи просто:

— Връщане назад няма, главното е да стигнем, След малка поправка на единия плувец хидропланът чакаше само да заработят моторите.

Но когато тримата норвежци заеха места, хидропланът излетя с мъка.

Междувременно катастрофиралите от „Червената палатка“ нетърпеливо наблюдаваха хоризонта и небето. Изведнаж някой се провикна: — Самолети!

Наистина два самолета кръжаха над тях. Викове… Вълнение… Знаци… Но самолетите изчезват … Отчаяние у хората: — Не ни видяха! Биаджи тича: — Телеграма, генерале! Нобиле чете:

„На 18 вечерта Швеция, Финландия и Италия ще изпратят самолети да ви помогнат.“

Биаджи улавя друго съобщение: „Амундсен идва на помощ.“

Когато Нобиле научи за тази радиограма, сърцето му заби лудо. Той си спомни думите на Амундсен:

„Бих искал да видя как италианците ще прелетят Полюса със свои собствени средства.“

Хидропланът „Латам“ прелита над островите Лофотен, окъпани в блясъка на Арктика.

На 18 юни в 6 часа сутринта той пристига в Тромсьо, откъдето трябваше да потегли още същия ден в 16 часа.

В пристанището бяха кацнали един шведски тримото-рен юнкерс и един финландски хидроплан. Очакваха друг италиански хидроплан, пилотиран от майор Пенсо. Един самолет „Савоя“ с майор Мадалена беше на база във Вадсьо.

Същия ден два шведски кораба — „Куест“ и „Таня“ — пристигнаха в Свалбард на помощ на италианците и пуснаха котва в залива Вирго. „Куест“ беше корабът на прочутия Шекълтън. Шведите разполагаха с осем хидроплана. В Порт Вирго на Датския остров — свидетел на отпътуването на шведския изследовател Андре — капитан Лундборг и лейтенант Шиберг установиха база, по-точно в залива Мърчисън.

Всички въздушни операции бяха насочени към Североизточна земя^[1] — огромно плато, покрито с ледник, който след Гренландия и Антарктида е най-големият ледник в света.

Амундсен бързаше да тръгне. Малко преди 16 часа, след като разгледа картата, той обясни на Гилбо:

— Първо се насочвате към Мечия остров, после поемате право към Кралския залив в Свалбард.

Амундсен съобщава след това, че държи да остави дьо Кювервил в Тромсьо, за да може „Латам“ да вземе повече припаси. Гилбо се застъпва за него. Той изтъква настойчивото искане на младия лейтенант да участвува в експедицията въпреки раните си.

Амундсен е разчувствуван. Спомня си своите първи стъпки и мисли каква мъка би му причинил един отказ да участвува в полярна експедиция. Обръща се към Уистинг:

— Този път ти ще останеш …

Уистинг, който много е пътувал, все пак се чувствува оскърбен. Но не иска да противоречи на Амундсен и тъжно отговаря:

— Добре, приемам, но няма да остана тук. Утре тръгвам с кораба и ще ви настигна в Шпицберген.

Моряци и рибари разгорещено спорят в пристанището.

— Утре италианците ще пристигнат в Тромсьо. Амундсен ще ги докара — казваха едни.

Но други, не тъй уверени, възразяваха:

— Мечият остров е островът на нещастието, не бива да забравяте това. И после хидропланът е тежкотоварен.

Беше точно 16 часът, когато „Латам“ излетя.

Последното съобщение от хидроплана се получи в 18,45 часа. Предаваше, че се намира над околностите на Мечия остров и че ще продължава да предава … После настъпи мълчание.

На 19 юни се узна, че хидропланът не е стигнал до мястото, където се намираше Нобиле с хората си. Искаха да вярват, че Амундсен се е отклонил по на изток да търси групата на Алесандрини, която бе изчезнала с обвивката на „Италия“.

Носеха се слухове, според които Амундсен считал групата на Нобиле за спасена, докато съдбата на групата Алесандрини беше много по-обезпокояваща.

На 20 юни все още нищо. Целият свят, печатът се безпокоят.

Вечерта министърът на отбраната е на съвещание, на което присъствуват Ото Свердруп и Адолф Хоел.

Предполагат, че Амундсен се е насочил веднага да търси групата на Нобиле, но е бил принуден да кацне някъде върху плаващия лед и предавателят му се е повредил.

Уистинг получи новината на борда на кораба „Ингерен“, който плаваше към Шпицберген. Това го натъжи твърде много. Корабът от охраната на норвежкия флот „Микаел Сарс“ получи заповед да спира всеки рибарски кораб и да иска сведения.

Този кораб се намираше до Мечия остров и беше на разположение на норвежката метеорологическа служба.

И старите моряци от Тромсьо се втурнаха да търсят по море изчезналите. Близо 300 кораба кръстосваха водите между Тромсьо и Шпицберген.

На 21 юни сутринта в Министерството на марината в Осло се състоя друго съвещание; на него присъствуваше племенникът на Амундсен — Густав.

Този ден решиха да помолят съветското правителство да изпрати ледоразбивача „Малигин“ и един кораб за лов на тюлени край източния бряг на Шпицберген.

Може би екипажът на „Латам“ е решил да кацне другаде, а не в Кралския залив. Норвежкото правителство реши да изпрати броненосеца „Торденскилд“ на север с два малки хидроплана.

Рийсер-Ларсен и Люцов-Холм получиха заповед да предприемат разузнаване по западния бряг на Шпицберген.

Така всички райони щяха да бъдат „претърсени“.

Корабопритежатели, рибари изпратиха нови флотилии да търсят „Латам“ и неговия екипаж.

Нищо не пожалиха, за да спасят хората.

Франция удвои усилията си.

Така например френският кораб „Куентин Рузвелт“, който беше на посещение в Осло, получи заповед да замине за Тромсьо, а оттам да тръгне на разузнаване към север.

Решиха да изпратят и кръстосвача „Страсбург“.

После бе включени старият параход е платна „Пуркоапа“, който капитан Шарко използуваше за своите експедиции в Арктика и Антарктика.

Французите поискаха офицери от норвежкия флот за лоцмани на корабите си в Арктика. Капитан Уистинг тръгна с „Куентин Рузвелт“, а Гунар Ховденак — със „Страсбург“.

Разузнаването около Мечия остров започна веднага. Тъй като търсенето по североизточния и западния бряг на Шпицберген беше безрезултатно, помислиха, че „Латам“ е кацнал във водата някъде край Мечия остров и че вятърът го е изтласкал към бреговете на Гренландия. Предположиха дори, че може би е кацнал в езерото на Мечия остров.

По това време в Тромсьо се намираше мис Бойд, богата американка. Тя беше наела норвежкия кораб за лов на тюлени „Хоби“ за ловна експедиция в Гренландия. Като чу новината за изчезването на Амундсен, тя веднага постави кораба си на разположение на спасителната експедиция.

Норвежкият печат изпрати експедиция с „Веслекари“ („Малката Кари“). Този кораб за лов на тюлени преплава целия архипелаг Шпицберген, но нищо не намери.

РУСИТЕ СЕ ВКЛЮЧВАТ В „СПАСИТЕЛНИЯ ТУРНИР“

На 11 юни 1928 година италианското правителство реши да поиска от съветското правителство техническа помощ за спасяване на корабокрушенците от дирижабъла „Италия“. Москва реши да изпрати един ледоразбивач. Норвежците споделяха това мнение и искаха Ото Свердруп да бъде ръководител на експедицията. Но русите се задоволиха да отговорят, че той „ще бъде добре дошъл като гост-консултант“. Ото Свердруп се почувствува обиден и не прие предложението им.

Адолф Хоел обаче лично поиска да заеме това място на съветския ледоразбивач.

Правителството в Москва заповяда на ледоразбивача „Красин“, построен през 1917 година, да предприеме търсенето на Амундсен. Корабът, специално съоръжен за плаване сред ледовете, имаше две мачти и два комина. Дълъг 98,60 метра, широк 21 метра, висок 12,96 метра, при пълен товар потопената му част достига 9,15 метра. Той имаше три мотора с 10 000 конски сили общо. Имаше 10 630 тона водоизместимост и скоростта му достигаше 15 възли. Носеше 3 200 тона въглища, имаше 7 680 мили обсег на действие и можеше да пътува без прекъсване 32 дни.

„Красин“ можеше да разбива чист леден пласт един метър дебел и да се движи със скорост 1 1/2 морска миля. На борда му имаше тримоторен самолет „Юнкерс“.

Екипажът се състоеше от 116 души и на борда му пътуваха 20 пасажери.

Комендантът беше професор Рудолф Самойлович и негов помощник П. Ж. Орас. Генералният щаб се състоеше от геофизика Берьозкин, геолога Иванов, радиотелеграфиста Ж-В. Екщейн, авиатора Б. Г. Чухновски, корабния капитан Карл Т. Еги, лекаря Антон Владимирович Средневски, една млада жена — Любов Андреевна Воронцова, и италианския журналист Давид Гуйдичи.

Самойлович беше получил заповед да спаси Нобиле и Амундсен.

Пръв авиаторът Мадалена откри бивака на Нобиле. На 23 юни вечерта шведите Лундборг и Шиберг се приземиха близо до „червената палатка“.

Самолетът можеше да вземе само един човек, и то лек. По молба на другарите му пръв беше качен тежко раненият Нобиле. След това самолетът трябваше да се върне и да спаси останалите. Но след второто приземяване Лундборг повреди самолета си и също остана в плен на плаващия лед.

Нобиле откровено призна, че много е разчитал на Амундсен, когато, загубен върху плаващия лед, е очаквал помощ. В беседа, предназначена за един вестник, излизащ в Осло, Нобиле изрази вълнението и признателността си:

— Преди няколко дни, посред тържественото мълчание на ледовете, радиото ни донесе новината, че Роалд Амундсен се готви да ни търси и да ни спаси. Този жест на великия изследовател дълбоко ме развълнува с възвишения си морален смисъл. И аз веднага почувствувах, че ме напуска не само последната сянка на неприязън, но и споменът за нашите спорове по повод някои неприятни недоразумения.

Ние с тревога чакахме новини за пристигането му, не толкова с надеждата, че ще бъдем спасени, а защото оценявахме значението на факта, че Амундсен лично се е загрижил, че се излага на такава опасност.

Уви, един ден пристигна тъжната новина, че той е изчезнал. Там, под нашата малка палатка, сред ледените простори се молих и още моля божественото провидение да изпрати на норвежците, на самия мене и на всички италианци голямата радост да поздравим и прегърнем Амундсен.

На 6 юли Шиберг се връща да спаси Лундборг.

„Красин“, който плаваше към района на Мечия остров, получи на 28 юни телеграфическа заповед да търси Амундсен.

След няколко дни самолетът на „Красин“ откри върху леда трима души. Чухновски и Щраубе пилотираха самолета. Екипажът се състоеше от наблюдателя Алексей, механика Шелагин и фотографа Блющейн.

Пилотите забелязаха три черни точки … беше групата на Малмгрен. Хората стояха прави и държаха знаме, за да ги забележат, но самолетът не можеше да кацне. Той слезе в един близък фюард и на 10 юли изпрати телеграма:

„Групата Малмгрен Карл.“

Това означаваше, че групата Малмгрен е забелязана недалеч от земята Карл XII. Малко преди полунощ руските пилоти изпратиха втора телеграма. Сочеха своето местонахождение:

„На 80° 25′ ширина, 23° 30′ дължина. Претърпяхме злополука, но можем да издържим, спасете първо италианците.“

На 11 юли авиаторите съобщиха къде се намира групата на Малмгрен: 80° 42′, 25° 45′, т.е. 5 морски мили югозападно от земя Карл XII. „Красин“ пое тази посока. От време на време като овен, който набира сили, ледоразбивачът дава заден ход и ледът се пръска на хиляди късчета. Но при един силен удар се поврежда кормилото му. Въпреки тези трудности „Красин“ се приближаваше към групата на Малмгрен.

„Красин“ знаеше точно какво става с групата Колиери — групата на „червената палатка“, с която беше в постоянна радиовръзка, но не знаеше нищо за тримата, които бяха тръгнали на 30 май.

Безпределна беше радостта на двамата италианци, когато забелязаха големия кораб да цепи ледовете към тях. С двата си комина той им напомняше действащ завод.

Те преживяваха незабравим миг — най-хубавия в живота си. Край на тревогата, че са на леден блок, който от ден на ден намалява, че нямат храна и водят непосилна борба със студа, глада, вихрушката и ослепяващата мъгла.

На 12 май ледоразбивачът стигна до тях. Но русите намериха само двама души.

Когато ги попитаха кой е Малмгрен, единият от тях отговори:

— Малмгрен умря преди един месец. Аз съм капитан Цапи, а моят болен другар е капитан Мариано.

— Малмгрен умрял преди месец! — учудиха се офицерите от „Красин“. — Но нашите пилоти са забелязали трима души върху плаващия лед!

— За съжаление те са сметнали, че панталонът, който разстлахме върху леда, за да могат пилотите да ни открият, е Малмгрен.

Спасените италианци се качват на борда на ледоразбивача Мариано влачи замръзналия си крак.

Малмгрен паднал изнемощял от умора на 14 юни. Той не можел да продължи пътя.

— Вземете всички припаси и продължете сами! — заповядал той.

После помолил Цапи да изкопае дупка в леда, сгушил се в нея, а Цапи го покрил със сняг…

— Не бяхме извървели и 100 метра и спряхме изнемощели. На другия ден чухме някой да мълви:

— Защо не сте си тръгнали?

Това бил Малмгрен, който излязъл от своята дупка, а след това се обърнал и се свлякъл в „своя гроб“ като болен човек, който ляга в леглото си.

Същия ден в 17 часа „Чита ди Милано“ съобщи на „Красни“ къде се намира „червената палатка“ — 10 километра на югозапад.

На 12 юли е 21 часа русите забелязаха дим. Половин час по-късно, сред неописуема радост, стигнаха ледения бряг на Бялата мечка — 80° 38′ и 29° 13′.

Тук бяха капитан Вилиери, инженер Трояни, професор Бехоунек, Цечони и радиотелеграфистът Биаджи, който предаде последното съобщение:

„Напускайки ледения блок, с признателност отправяме мислите си към всички, които взеха участие аз спасяването ни. Поздрав на нашия любим генерал Набиле.“

На ледения блок от 350 м/120 м не остана нищо, нито дори повреденият самолет на Лундборг. Русите бяха натоварили всичко.

Самойлович изпрати две телеграми — едната до Москва, другата до Нобиле.

На борда на „Красни“ спасените се подкрепиха с хубаво ядене и водка, която им поднесоха келнери в бели сака. Бехоунек благодари от името на всички оцелели от италианската експедиция. Той изрази голямата им скръб за изчезването на Амундсен и горещо благодари на професор Самойлович. За съветския учен норвежкият изследовател не бе загинал, той бе влязъл в Пантеона на големите пионери-изследователи. Влязъл бе там като борец за разбирателство между хората. Той вечно ще живее. Бъдещите поколения ще тачат неговото дело и той ще бъде факлонсеец на учените, които ще се впуснат към нови завоевания.

Световната общественост не искаше да повярва, че Амундсен е загинал — този ас, излизал като победител от всички състезания. Не беше ли издържал той през 1925 година три седмици върху плаващия лед заедно със своя екипаж, когато се опита да стигне до Полюса с хидропланите № 24 и № 25?

Приятелите на Амундсен прожектираха филмите, направени по време на това приключение. От тях лъхаше оптимизъм. Търсенията щяха да продължат.

Мусолини изпрати на Самойлович най-гореща благодарност, а италианският печат изливаше гнева си върху Нобиле и го обвиняваше, че е извършил шантаж към режима, като е организирал експедицията за Северния полюс.

Както корабните капитани се явяват на съд, когато корабът им потъне, така и Нобиле трябваше да отговаря за загубата на „Италия“ пред комисия, председателствувана от адмирал Умберто Гани. Трябваше да се намери изкупителна жертва за тази… арктическа Полтава.

Комисията изказа трогателна почит към паметта на всички, които дадоха живота си по време на експедицията и по време на спасяването.

Но цялата отговорност бе хвърлена върху Нобиле, като че италианското правителство, Ватикана и град Милано не бяха одобрили предварително този „парад“! Фашистките вестници получиха нареждане да не свързват името на Дуче с експедицията, която завърши с пълен провал. Но ако беше излязла сполучлива — каква чест за режима щеше да бъде!

Вестниците твърдяха дори, че Мусолини бил против изпълнението на този проект. Но ние знаем добре, че той настоя Амундсен да тръгне под италианско знаме и че лично присъствуваше на тържеството при предаването на „Норге“ на норвежците и помним шумната пропаганда на италианския печат по случай отпътуването на „Италия“.

„От тръгването до окончателната катастрофа около нас витаеше някаква злокобна съдба. Цялото ни пътешествие беше верига от злополучни събития и период на несрета“ — пише чешкият физик Бехоунек. Тази констатация дава поразителна картина за трудностите и несигурността на летенето с дирижабъл.

В същото време продължаваше търсенето на „Латам“. Пред неуспешните усилия да го открият някои предположиха, че „Латам 47“ е навлязъл в зона на мъгли северно от Тромсьо. Макар че хидропланът беше пригоден да лети и да плава без видимост, съоръженията му далеч не можеха да се сравнят с днешните. При мъгла ориентирането представляваше допълнителна трудност.

Дълго време след изчезването на „Латам“ специалистите се бяха вкопчили в надеждата, че при по-усилено търсене може би ще открият останките на Амундсен и другарите му.

Нали Нансен беше прекарал години наред върху плаващия лед?

Но великият изследовател се върна в чудесно физическо състояние: беше станал по силен, по-мускулест, благодарение на лова и на припасите, с които бе разполагал.

Амундсен и неговите хора са по-добре екипирани и може би са още някъде по леда. Други специалисти смятаха, че хидропланът е паднал в морето между Шпицберген и Тромсьо и че няма никаква надежда да се намерят телата на нещастниците. Подхвърляни от вълните, отвлечени от теченията, те може би са потънали в морските глъбини.

Невъзможно беше хората да са имали щастието да се заловят за някоя отломка от хидроплана. Но и в такъв случай би им липсвала вода за лиене и храна и те биха станали жертва на морските птици, които се стрелват от небето, щом забележат плячка. Ако се приеме, че са могли да стигнат брега на Шпицберген, носени от течението, тогава, изтощени и без оръжие, са били изядени от мечките. Може би някой ден ще се намерят костите им, разпръснати по бреговете на Шпицберген.

В отговор на една нота от 29 август до морските власти, в която комендантът на „Страсбург“ твърди, че лошото време е станало причина за гибелта на хидроплана и че това е станало северозападно от Тромсьо, на 1 септември консулът на Франция в Тромсьо съобщи, че близо до Тарсвааг, северно от Тромсьо, риболовният кораб „Брод“ е открил и прибрал част от хидроплана — един плувец.

Тази останка беше прикачена към транспортния кораб „Дюранс“ и откарана в Берген. Там специалистите я разпознаха. Върху плувеца те откриха следа от поправката на „Латам“, извършена преди отлитането му за Тромсьо в норвежките арсенали в Маринхолмен близо до Берген. Тази експертиза показа, че вече няма никаква надежда да се намерят изчезналите. Но на 13 октомври капитанът на риболовния кораб „Лайф“, наблюдавайки хоризонта, забелязва една черна точка. Развълнуван, той насочва своя кораб към загадъчния предмет все е надеждата да намери корабокрушенците от „Латам“. Колкото повече приближаваше към плаващия предмет, толкова по-малко надежда му оставаше. Накрая корабът пристигна до брега: черната точка се оказа бензинов варел, запушен с дървена запушалка. Намираше се на 64° 5′ северна ширина и 8° 50′ източна дължина, на запад от Намсос. Познаха, че е от „Латам“.

Специалистите започнаха да се питат: как ли е станала злополуката?

Налагаше се първият извод: хидропланът вероятно е паднал с все сила в морето, щом като горната част на металния плувец беше смачкана като калник на лека кола от удар. Но изкривяването на обтежките показваше, че плувецът се е откъснал под напора на сили, действуващи отзад.

Как да се обяснят тези два противоречиви факта: смачканият отпред плувец и изкривените отзад напред, обтежки?

Дали хидропланът не е плувал известно време по повърхността на морето и при последния опит за спасение авиаторите не са изкъртили плувеца, за да го използуват като шамандура? Или пък корабокрушенците са искали да подменят повредения плувец с бензиновия варел?

Освен намерената дървена запушалка, по варела, особено около тръбата, личаха драскотини от остър предмет, като че тръбата е била откъртела с нож от стената, към която е била прикована.

Знаеше се, че преди време при едно принудително кацане в морето дьо Кювервил беше видял да сменят плувец на хидроплан с бензинов варел. Всички бяха поразени от смелостта и ловкостта на майстора.

Друг, по-скръбен извод за „Латам“: както изглежда, корабокрушенците са имали време да изпразнят варела, после да го запушат, за да го използуват ката плувец. Възможно е също да са се вкопчили в тази шамандура — да са се опитали да се задържат колкото е възможно по-дълго пад водата. Ако са се бранили срещу стихиите и са очаквали помощ или знак, че ги търсят, можем да си представим при какви злокобни обстоятелства тези герои са воювали за живота си. Възможно е спасителните самолети да са прелитали над тях, но полярната мъгла не им е позволила да ти открият. Откаченият плувец и запушеният резервоар показват, че тези мъже не са се били отказали от надеждата да спечелят битката срещу смъртта. И в това положение — най-трагичното в живота му — Амундсен не е изоставил своя принцип: трябва да се воюва до последния дъх.

След тези покъртителни изводи трябва да кажем, че към мартирологията на полярните изследвания се прибавят още шест имена. Съдбата не пожела един човек като Амундсен да умре от обикновена смърт в леглото си. Той падна като рицар, изпълнявайки вдъхновен дълг сред великолепието на полярните райони, които го бяха привличали през целия му живот.

На 14 декември 1928 година — годишнина от най-големия съвременен географски подвиг — откриването на Южния полюс — всички научни дружества в света се присъединиха към вълнуващия призив на Норвегия. Вестниците във всички страни поместиха възхвала за прочутия изследовател. Този ден цялото човечество славеше героя.

Мислите на всички хора единодушно се насочиха към Норвегия, земя на мислители, писатели, хора на делото, изпълнени е човечност. Норвежците бяха приели съдбата, която им налагаше географското положение на родината — изложена на бурите и насочена като нос на кораб към Северния полюс.

Загадката остава, все така жестока, все така тягостна. Но спомените за подвизите и за саможертвата ще пребъдат.

Видях паметната плоча в Ню Олесунд на мястото, откъдето през 1925 година тръгна „Норге“. Тук няма нищо освен останки от въжа и от гниещия скелет на хангара, в който бяха подслонили дирижабъла.

Видях и паметника в Хромсьо е посвещението, чиято простота въплътява характера на самия Амундсен и напомня последното му пътуване:

Норвегия—Франция. За да помогне на експедицията на Нобиле, загубена върху плаващия лед, хидропланът „Латам 47“ отлетя от това място. Няколко мига по-късно потъна във вълните. На борда му се намираха Амундсен, Дитрихсон, Гилбо, дьо Кювервил, Вийет и Браци.

Друга плоча в парка Голден Гейт, където през 1906 година беше изложен корабът „Йоа“, след като преплава Северозападния проход, е възпоминание за първия му успех.

Недалеч от Диксон, където беше закотвен „Мод“, един паметник сочи мястото на лагера на Амундсен, открит от Самойлович. Когато някой от малкото пътници пристигне на сибирския бряг и спре в Диксон, наблюдателите от метеорологичната станция не пропускат да го отведат на това място, за да почете паметта на изследователя на северния морски път.

Но от всички паметници, издигнати в чест на Амундсен, най-вълнуващият е в Уейнрайт Инлет, на брега на фиорда, близо до нос Бароу, където Омдал и „Капитанът“ прекараха зимата на 1922–1923 година и откъдето не можаха да излетят с „Елизабет“ към Северния полюс и да го завладеят.

Това е обикновена пирамида от камъни; всеки камък е донесен от ескимосите — ловци на тюлени, като свидетелство за преклонението на тези простодушни същества пред Амундсен. Те смътно чувстваха значението на научните изследвания, на които се беше отдал „великият магьосник“, но бяха уверени в неговата обич към тях и никога не го забравиха.

Амундсен помнеше, че е минал своя стаж при обикновените хора и затова винаги се отнасяше към тях като към свои другари в труда и нещо повече — като към свои приятели и братя.

Животът научи този велик норвежец, че човек не може да постигне нищо без помощта и любовта на други хора.

Амундсен — последният викинг — приключи епохата на старите и новите саги. Той беше последният от плеядата на великите скандинавци. С него започна новата ера, когато амундсеновците от различни страни ще се впуснат да завладяват безбрежните пространства и ще отворят за хората вратите към Космоса, за да опознаят още по-добре нашата малка Земя — този атом на вселената, — дом на народите, които се стремят към мир и братство!