Едуар Калик
Амундсен — последният викинг (7)

Амундсен отново е в домашното си огнище в Свартског, но не за да си почине, а за да подготви нова експедиция.

Въпреки успеха на неговата експедиция до Южния полюс неудовлетвореност се таи в душата му. Той си мисли:

„Не мога да кажа, че съм изпълнил онова, което сам си възложих в живота. От детинство съм мечтал за Северния полюс, а завоювах Южния!“

Каква тайна крие още Северният ледовит океан? Той влияе върху климата на нашите страни. Освен това в Северното полукълбо живее по-голямата част от човечеството. Има ли още земи в полярните райони? Трябва да се тръгне оттам, където спря Нансен! Колко ли години труд ще изисква това?

Още преди да реши да тръгне за Южния полюс, Амундсен предвиждаше, че изучаването на Северния ледовит океан може да продължи поне пет години. Сега той отново посвещава мислите си на този проект. През красивите нощи на норвежкото лято, когато уханието на розите от градината изпълва стаята му, неговите мисли летят към ескимоските племена — изоставените вече шест години негови приятели.

Но изследователят предпочиташе да се пренася в бъдещето, вместо да се остави спомените да го люлеят. Той предчувстваше, че арктическите области ще станат един дан спорни територии за страните, разположени край Северния ледовит океан. Гренландия, Северна Канада, Аляска той вече познаваше. Но тези сибирски брегове, земите, където руските царе изпращат на принудителен труд политическите затворници — какво развитие крие бъдещето за тях? Може ли Северният ледовит океан — единственото отворено руско море — да се превърне един ден в бели дробове на този обширен „Мамонтов хинтерланд“ — Сибир?

Може ли да се плава по Северния ледовит океан? Течението докарва голямо количество дървета край западния бряг на Гренландия. Откъде идват те? От северните сибирски брегове? По кой път минават труповете на брезите и боровете? Те идват откъм устието на големите сибирски реки и дори откъм Беринговия проток и преминават през ледената преграда на океана. Нали още Нансен беше казал: „По същия плаващ лед и по същия път трябва да може да мине и експедиция.“

Тази мисъл тласкаше Амундсен да предприеме нова експедиция и да приключи с успех одисеята на Нансен.

Скъпо струващ и смел план, тю може би лесно изпълним от финансова и техническа гледна точка. Сега Амундсен е известен и обществеността и правителството гледат сериозно на неговите планове. А има и нещо ново в света. Започнала беше ерата на авиацията. Първият полет на „по-тежкия от въздуха“ беше извършен във Франция през 1897 година, в деня, когато Клеман Адер летя със своя „прилеп“ пред военна комисия.

Разочарованието на изобретателя беше голямо, когато военните специалисти заявиха:

— Г-н Адер, машината, която сте нарекли „самолет“, не представлява никакъв военен интерес.

Полетът продължи само 12 секунди, а на офицерите от онова време сигурно им е била нужна веднага машина, която да може да лети няколко месеца!

Няколко години по-късно братята Райт, Блерио и още много други вече се прочуха като летци.

Това транспортно средство веднага привлича живото внимание на Амундсен — любител на всяко техническо нововъведение. Той следеше внимателно развитието на самолета. В Норвегия беше извършен първият полет между два града (Хортен—Фредрикстад). Амундсен можеше да се гордее, че е първият норвежец, дипломиран като цивилен пилот. Той положи изпита, за да може да ай служи със „свой“ самолет при наблюденията през време на бъдещите си експедиции. Беше имал желание да използува самолет за пътешествието си към Южния полюс, но тогава нямаше средства да си го набави.

Сега на всяка цена му е нужен самолет. А също и добър кораб. За да може да се остави на дрейф при преминаването през Полюса, да изследва Северния ледовит океан и да донесе ценни научни сведения, един нов кораб и самолет му се струваха крайно необходими. Вместо да прекоси целия Тихи океан, за да стигне до Беринговия проток, беше по-изгодно да плава покрай сибирските брегове.

За такова начинание му липсваха пари, Ако ипотекира къщата си, няма да получи достатъчно, за да организира експедицията.

По това време тон получаваше много писма от свои съотечественици в Америка, които го канеха да изнася сказки: Създадени бяха специални комитети за посрещането му.

През 1913 година Амундсен замина за Съединените щати, за да събере средствата, необходими за бъдещата му експедиция.

Но комитетите за посрещането му съвсем не проявиха разбиране към научната работа, която той замисляше. Искаха по-скоро да го показват „като чудо“, подобно на реклама за пътуващ цирк. По този повод Амундсен пише:

„Когато поискаха да се кача на една чудовищна кранта, украсена за случая с панделки, аз отказах.“

„Няма представления, няма долари!“ — дадоха му да разбере организаторите.

Амундсен беше човек с такъв характер, който не му позволяваше подобни проявления, дори те да му донесяха необходимите средства.

Все пак той продължи приготовленията си за голямата експедиция — най-необикновената в живота му.

Амундсен си купи биплан „Фарман“. Беше 1914 година. Избухна Първата световна война.

Като добър патриот, той подари самолета на своето правителство. Според него войната беше ужасна диващина; обаче когато една страна трябва да се отбранява, прибягването до война е справедлива стъпка. Норвегия не беше заангажирана във военните действия, но над нея беше надвиснала опасност.

Постоянната драма на Амундсен — търсенето на средства за „пътешествието“ му, щеше още повече да се задълбочи.

Трудно може да си представи човек тягостното чувство на малоценност у твореца, принуден да хаби сили, за да търси пари за изследванията си. Моралните наранявания — накърнено честолюбие, обезсърчение, — загубата на време, което налага търсенето на пари, са трагични моменти в живота на новатора. Дори най-осведомените хора често смятат борците, били те идеалисти или реалисти, за „чудаци“. Законът на бездушието играе важна роля в обществото. Пионерите са принудени често пъти да се държат като атлети, годни да вдигнат и най-тежките гири.

От хората, към които се обръща и от които очаква да го разберат, Амундсен чуваше вместо отговор следния — въпрос:

— Защо, по дяволите, сте си избрали професията на изследовател?

Само леля му го разбира. Тя чувствува, че племенникът н се е отдал изцяло на велико дело. Но нейната помощ не е достатъчна. Къде да се намерят пари?

„Ако някои трупат за себе си печалби от търговия — мисли Амундсен, — защо и аз да не правя сделки и да печеля пари, за да служа на науката?“

Какво може да предприеме през войната? Познанията му по мореплаване са полезни за делото на съюзниците. Той е защитник на тяхната борба, защото е убеден, че австро-унгарската монархия е извършила агресия срещу Сърбия и че атентатът в Сараево е само претекст на германския милитаризъм да разпростре своята власт над цяла Европа. Норвегия, която толкова се е борила за своята независимост, не бива още веднаж да понесе тъжната участ от миналото.

Той реши да вложи във военния транспорт парите, с които разполагаше. Съюзниците плащаха добре и касите му доста бързо се напълниха.

Но светът страдаше и съвестта му се бореше с принципите на безкористност, на които беше посветил живота си.

През 1916 година Амундсен успя да събере достатъчно средства, за да продължи изследователската си работа и сам да финансира една добре организирана експедиция. Тъй като при щателна проверка се установи, че корабът „Фрам“ е в лошо състояние, Амундсен се реши да поръча нов кораб. Той щеше да има форма на половин яйце, разрязано по дължина. Дъното на кораба ще бъде заоблено, така че, когато попадне в челюстите на леда, да не могат да го схрускат; корабът ще може да се издигне на повърхността на леда. С разрешение на норвежкия кралски двор новият кораб беше кръстен „Мод“ в чест на кралицата.

На 7 юни 1917 година започна строежът на кораба в корабостроителниците па Янсен в Ашер, край Християнин. Когато корабът „Мод“ беше пуснат в морето, вместо класическата бутилка шампанско във вълнореза му разбиха ледена висулка!

Амундсен предприе едно пътешествие, което трябваше да го отведе край северните брегове на Европа и Азия.

Сред плаващия лед той искаше да предприеме дрейф, успореден на този, който беше изминал „Фрам“, но с около 240 морски мили по на изток, тръгвайки от една точка, разположена на североизток от Новосибирските острови. Вдъхновявайки се от примера на Нансен, той си поставяше за цел да пресече полярния басейн, като се приближи с кораба си колкото е възможно повече до Полюса, а не както беше направил Пири — с шейни.

Със своите скромни размери: 37 метра дължина, 12 метра ширина, 100 регистър-тона водоизместимост и с мотор от 240 конски сили, „Мод“ беше съвършеният кораб за такава експедиция. Той имаше шест единични каготи и един салон. Корабът беше натоварен е материали за океанографски, метеорологични и магнетични проучвания.

И тъй експедицията беше наистина най-голямата и най-добре организираната от всички преди нея. Вложени бяха един милион крони; от тях 200 000 отпусна държавата, а 150 000 бяха събрани с подписка. Амундсен се нагърби да уреди остатъка от сметката. Предвиждаше се пътешествието да продължи от 3 до 6 години.

ВОЙНА НА ВОЙНАТА

По време на приготовленията поканиха Амундсен да посети Западния фронт и той замина за Франция. Норвежкият изследовател далеч не беше привърженик на войната, но смяташе, че воюващите страни трябва да спазват общоприетите международни правила. Дълбока мъка му причиниха германците, които потопяваха неутрални търговски кораби. Дълбоката почит, с която се ползваха те в неговите очи заради поетите и философите си, заради учените и специалистите, изведнаж помръкна.

През октомври 1917 година един норвежки кораб беше потопен от германски подводници. Амундсен се яви в германското посолство и върна медалите, е които беше награден. Той изпрати писмо до принц Вид, в което пише буквално: „Никога вече няма да сложа тези медали, тъй като дарителят ми вдъхва само ужас и презрение и аз не отдавам вече никакво значение на тези награди.“

Той се ужасяваше от милитаризма. Хекатомбите са Западния фронт дълбоко го бяха потресли. Постоянна грижа за него беше разбирателството между народите. Какво можеше да допринесе той за това?

Само научноизследователската работа можеше да породи широко движение на международно сътрудничество. Експедициите му, организирани всякога с финасовата и моралната подкрепа на културните институти в другите страни, беше убедително доказателство за това.

Нобел създаде динамита, мислейки да облекчи труда на хората. Каква беше изненадата му, като разбра, че откритието му се използува за изтребление…

Ученият се успокояваше, че заплахите на политиците са напразни, защото беше убеден, че двама противници, които разполагат с еднакви средства за разрушение, няма да посмеят да ги използуват.

Амундсен и повечето норвежци бяха убедени, че тази световна, война ще бъде последна.

Те мислеха като Алфред Нобел, който още през 1892 година твърдеше:

— Навярно заводите ще сложат край на всички войни, а не вашите конгреси. В деня, когато два армейски корпуса ще могат за един час взаимно да се унищожат, цивилизованите нации ще отстъпят изумени и ще демобилизират армиите си.

Амундсен смяташе, че това време е дошло и че касапницата на войната ще поучи народите никога вече да не помислят за взаимно изтребление. Някога динамитът послужи на Амундсен да разбие ледовете и да освободи „Белгика“. Той би могъл да послужи, за да се разбият плаващите ледени маси и да се осигури корабоплаването покрай сибирските брегове. Руският вицеадмирал Макарон вече беше помислил да приложи този способ. Опитът на Нобел му показа, че науката и войната вървят заедно, не по волята на народите и на учените, а защото някои държавници и финансисти използуват за своя изгода постижения, предназначени за човешкия напредък.

Нобел, този фабрикант на експлозиви и същевременно миролюбец, смяташе, че не е достатъчна заплахата от оръжията за взаимно унищожение; трябва също ревностно да се разширява разбирателството между народите и да се осъждат всички войни.

Науката, литературата и борбата за мир — ето средствата, които ще заставят държавниците да уреждат по мирен начин споровете си.

Затова Нобел отпусна 33 233 792 шведски крони за награждаване на пионерите на науката, писателите и апостолите на мира. Всяка година Стортингът (норвежкият парламент) трябваше да присъжда една награда за мир, останалите награди бяха предназначени за шведските академии.

Делото на Амундсен е същински пример за ревностна борба за мир.

Да се изучат непознатите пространства на земното кълбо, Арктическия басейн, Аляска, Северна Канада, Гренландия, Шпицберген, сибирските брегове, тяхното икономическо значение й подземните им богатства — това означава да се постави науката в услуга на човека.

Да, ще дойде ден, когато единното човечество, осъзнало своето бъдеще, ще вложи всичките си сили не само за оползотворяване на арктическите райони, но и за превръщане на обширните негостоприемни земи на Канада и Сибир в използваеми територии за общото благо. Норвегия — трамплин към тези земи, имаше да осъществи своя мисия.

Амундсен разбираше колко е скромен неговият принос. Той сравняваше своите експедиции с патрул на бойно поле. Светлите перспективи щяха да се разкрият по-късно. Прогресът е пропорционален на техническото развитие. Нужни бяха 23 века, за да се отмести северно от Гренландия онази „Ултима Туле“, която Питей беше означил на юг от Норвегия; десетгодишни усилия бяха достатъчни да се завладее Северният полюс, докато десетки минали поколения не бяха успели да постигнат това.

Същото възмущение, което беше изпитал от страданията от войната, Амундсен изпитваше и от невежеството на народите, и от пропагандата, която го използува.

ПЕЧАТЪТ И БРАДАТА НА АМУНДСЕН

Когато Амундсен трескаво се готвеше да отпътува от Християния, един журналист, негов познат, в желанието ей да помогне на прочутия си съотечественик, поиска съгласието му да напише Статия за него за един голям американски ежедневник.

Амундсен се ужасяваше от рекламния шум, но правилно оценяваше значението на точната и сбита информация, защото в миналото сам той беше видял полза от нея. От такива информация той беше узнал много насърчителни неща за своята работа. От примерите, посочени в печата, той се запозна по-добре със законите, по които се ръководят хората и обществото. Но и печатът, като езика на Езоп, годен и за най-доброто, и за най-лошото, може не само да покаже човека в невярна светлина, но извращавайки обществената мисъл, може да реши съдбата на един народ и дори на цялото човечество! Ето защо Амундсен се отнасяше много скептично към вестникарската информация. Макар и с неохота, той прие обаче предложението на своя съотечественик.

— Това ще бъде едно изключително откритие, хубав принос; общественото мнение ще се осведоми правилно — каза журналистът, разделяйки се с Амундсен. А след известно време, като предаде на Амундсен статията си от четири страници, в която се говореше за научната цел на експедицията, той добави:

— Капитане, дайте ми още една снимка. Така страницата ще се оформи по-добре!

— Имам само тази, но както виждате, поради предстоящото отпътуване съм пожертвувал брадата си.

Обикновено Амуидсен носеше остра брадичка по тогавашната мода.

Той очакваше с голям интерес да се появи статията в подкрепа на едно добро дело. Когато корабът му стигне до Беринговия проток, хората ще научат, че е ударил часът за завоюване на Полюса по море.

Но какво беше разочарованието му, когато видя, че големият нюйоркски вестник беше представил неговата експедиция като някаква странна малка авантюра. От четирите страници на статията бяха поместени четири реда. Но затова пък снимките бяха увеличени и заемаха главно място; някакъв текст правеше опит да обясни по какви причини прочутият изследовател е премахнал „космената покривка“ от лицето си, и накрая се добавяше, че за да направи тази жертва, Амуидсен е употребил самобръсначката марка „X“.

Уверен, че кореспондентът съвсем не е виновен за това, Амундсен протестира пред директора на вестника, когото основателно подозираше, че е направил рекламна сделка с фирмата за самобръсначки. Директорът нареди да му отговорят, че за читателя са достатъчни четири осведомителни реда и че освен това нюйоркските читатели се интересуват повече от неговия нов естетически облик, отколкото от научните му изследвания.

Но това не беше всичко. След протеста редакцията реши да използува случая докрай и да открие конкурс с много награди за читателките си на тема: „С брада или без брада е по-хубав Амундсен?“

Този „важен“ проблем, предложен за обсъждане на прелестните американки, окончателно отврати Амундсен от печата. Погнусата си от този странен начин да се прави информация той запази и до последните години на живота си. Пословичното му спокойствие не устоя на цинизма на безскрупулните вестникари.

През юли 1918 година „Мод“ напусна Християния на път за Тромсьо. На борда бяха: Хелмер Хансен, Мартин Рьоне, Кнут Сундбек, Оскар Уистинг — все негови другари от „Фрам“, но имаше и нови хора: Раул Кнудсен, д-р X. У. Свердруг, Петер Тесем, Емануел Тьонесен и русина Г. Н. Олонкин. Само Свердруп и Амундсен имаха научна подготовка.

По това време германските подводници още кръстосваха Северно море. Амундсен се страхуваше да не торпилират кораба му, но дори и през ум не му минаваше да предприеме някакви дипломатически постъпки и лесно да си осигури свобода на движение. Той реши да тръгне на 16 юли — рождения си ден — в 4 часа сутринта. Подводниците дебнеха. Забелязаха една от тях наблизо. Амундсен заръча на другарите си да бъдат готови и при случай да се спасят с плуване. Хората съблякоха кожените си дрехи, но тази предпазна мярка беше излишна. Лошата видимост помогна на „Мод“ да избегне опасността.

Научните наблюдения започнаха още в деняна тръгването. Ръководеше ги Харалд Улрих Свердруп. Този учен беше и прекрасен готвач, макар че не беше получил титла „доктор но готварство“.

Машинната зала се оказа съвършена, също и кучкарникът, защото и този път кучетата щяха да докажат каква роля могат да играят и дори нещо повече — че са незаменими. Амундсен, Уистинг и Хансен бяха ходили заедно на Южния полюс и сега пак стояха заедно на мостика на „Мод“ пред нова и тежка задача.

„Мод“ се люлее край северните брегове на Норвегия. Нито едно дръвче по скалистите хълмове, издигащи се край морето. Пръснатите тук-там покрай брега дървени къщички приличат на играчки, изоставени от дете. Чайките внасят малко живот в този неподвижен пейзаж. Бели като снежинки, те сякаш падат от терасите на черния скалист и висок бряг. Приближават се с крякане до трите мачти на кораба. От временна време някоя се издига или се отделя със силен замах на крилете, променя посоката и изведнаж се оставя да падне във водата. Уловила е риба! Другите чертаят на свой ред бели спирали в сивото небе и с хиляди се стрелкат към морето. Пронизващи крясъци, изпълват въздуха. Пръсне вода и жертвите затрептяват в човките на грабливите птици. Чайките също убиват, за да живеят! След подобна светкавична битка те продължават пътя си, докато открият нов рибен пасаж. И сцената се повтаря.

Отдавна „Мод“ е преминал отвъд 71° 10′ паралел — най-северната точка на европейския континент. Ивица от 300 метра срутени скали се губи в матовата мъгла и след няколко мига набитият силует на нос Нордкап изчезва напълно.

Вълните се пенят, реват. Шептенето на хората от екипажа и ревът на морето крият някаква загадка. Борей, чието име носят тези райони, шиба със силния си дъх плаващия лед и запраща своите бойни коне срещу кораба. „Мод“ бавно плува към неизвестни земи, където полярната нощ продължава няколко месеца и термометърът пада през зимата по-ниско от –50°. Той се движи по пътя, по който на времето бе плувал Баренц, прочутият мореплавател, който, след като откри Шпицберген, свърна на изток, където, недалеч от Нова земя, корабът му се блъсна в леда и той беше принуден да поеме обратния път. На връщане Баренц загина с почти целия си екипаж. Гробът му се нарича Баренцово море.

Амундсен едва спазва посоката и корабът се губи в преследващите го гигантски вълни.

Но той трябва на всяка цена да излезе от тези райони, които след няколко месеца ще потънат в сянката на Земята.

На 26 август „Мод“ навлиза в Карско море.

На 1 септември корабът плава край остров Диксон, осем дни по-късно е на най-северния край на Азия, а на 13 септември е скован от ледовете в малък залив и експедицията трябва да презимува (1918–1919). Амундсен не беше предвидил, че ще срещне стена от ледове отвъд нос Челюскин. Никой още не беше зимувал в този край.

Построиха бараки за кучетата и за хората, но без прозорци.

Заселниците на тази необитаема земя нарекоха мястото Модхавън. В „пристанището на кралица Мод“ главната грижа на екипажа бяха кучетата. Те бяха нужни за обиколките около базата и евентуално, за да стигнат с тях до някое селище на северния сибирски бряг. Лагерът се намираше на 350 километра източно от остров Диксон. Затворени в къщичките си, снежните отшелници прекарваха времето в разкази за живота си. Всеки, от тях имаше достатъчно спомени й можеше да учуди другарите, си със своите приключения. Разбира се — приключения от Полюса.

Полюсът действува на скандинавските изследователи като магнит на желязо.

По лицето на Амундсен се чете смесица от сила и сурово упорство, които го отличават от останалите. Природата и обстоятелствата го бяха превърнали в жив механизъм, който се ориентираше по тези безбрежни и всяващи ужас пустини по силата на най-първичните закони.

През зимата Свердруп започна да издава вестник „Таймир постен“ („Таймирска поща“). Абонатите бяха малко, а през зимата събитията бяха редки. Останал без новини, вестникът скоро престана да излиза.

Амундсен, винаги грижлив към своята „кавалерия“, имаше навик да пренася на ръце кученцата. Веднаж, като се качваше така натоварен по дъската, която свързваше плаващия лед с кораба, той падна и си счупи ръката над лакътя. Уистинг се зае да го лекува.

Боледуването на шефа не попречи на колектива да продължи научната си работа. Проверяваха различни географски подробности и потвърждаваха някои от тях със сигурност. Така норвежците се увериха, че Вилкицки наистина бе открил Земя Николай II.

Зимата и пролетта, а и голяма част от лятото минаха, без „Мод“ да може да отпътува, защото ледовете продължаваха да го обграждат. Пролетта донесе светлина, слънце и топлина. На 1 април 1919 година Хелмер Хаисен и Оскар Уистинг тръгнаха на обиколка с шейна — първата от многото обиколки, които трябваше да предприемат през годината. Взеха продукти най-малко за 45 дни. Задачата им беше да слязат на юг, по западния бряг на полуостров Таймир, за да установят разстоянието.

Малко по-късно през същия месец Кнудсен, Тьонесен, Тесем и Олонкин тръгнаха да изследват и да нанесат на карта Остров Принц Алексис, „където не беше стъпвал човешки крак“.

Много рядко се срещат хора по тези брегове. Те идват от северната сибирска тундра, следвайки еленовите си стада, но когато бреговете са покрити със сняг — няма нито хора, нито животни.

НЕОЧАКВАН ПОСЕТИТЕЛ

В дните, когато слънчевите лъчи хвърлят дълги сенки сред златиста светлина, Амундсен отделяше по три часа на денонощие за ходене. Той знаеше, че движението е условие не само за добро физическо разположение, но и за душевно равновесие. Ала като бивш спортист, той спазваше ограниченията, които възрастта и сърцето му налагаха: не злоупотребяваше с упражненията, защото изтощението винаги е вредно; основното бе да си запази мускулите, придобити на младини. Почивката е еднакво важна както при физическата работа, така и за успешен умствен труд.

В 20,30 часа всички трябваше да бъдат в леглата. За да предотврати каквото и да било нарушение на това правило, Амундсен прекъсваше електрическия ток във всички бараки с ръчка, инсталирана до вратата му.

Ръката му вече беше почти излекувана.

За да се избегне второ премеждие като това, което се бе случило на Амундсен, екипажът беше построил нова „стълба“.

Якоб, кучето-талисман на експедицията, с часове тичаше из кораба. Този ден то слезе по стълбата и залудува на леда. Скоро се намери пред ледената стена, която хората бяха издигнали, за да се пазят от нежелателните гостенки — мечките.

Якоб започна яростно да лае. В паузите между две негови излайвания, се чуваше силно дишане. Откъм тъмнината се стрелна изплашеното куче; след него тежко стъпваше най-големият скитник на ледовете — бялата мечка. Като видя Амундсен, тя започна да се „умилква“, сякаш питаше: „Няма ли нещо за мен?“

Якоб незабавно беше офейкал и на Амундсен му се, искаше да направи същото. Той се опита да стигне до стълбата, но мечката му препречи пътя. Едно страшно ръмжене и една лапа се спуща надолу. Тежкият удар е толкова точен, че Амундсен пада зашеметен. Остава неподвижен и се преструва на мъртъв. Мечката спортсменски го оставя. Норвежецът има късмет, защото, ако беше изкрещял или направил каквото и да било движение, мечката щеше да то, разкъса със зъби и с нокти. Но мачът не беше завършен. Като вижда господаря си в опасност, Якоб смело излиза на ринга със силен лай. Изненадана, мечката отскача назад. Амундсен използува това и се втурва към стълбата. Никога през живота си не се е качвал толкова бързо. Намира дори сили да извика:

— Мечка! Мечка!

На виковете му се притичват Уистинг и Свердруп. Те нищо не знаят за случилото се.

— Мечка, мечка!…

Те са без оръжие, стрелват се да търсят пушките си.

Противникът е още там. Чака втория рунд. Дращи яростно по снега. Амундсен разтрива наранения си хълбок. Уистинг се прицелва в мечката, за да я убие, но тя се хвърля към него с вдигната лапа… Уплашен, той не я улучва. Свердруп му подава своята пушка… Този път мечката се сгромолясва.

Внезапно се появява четиримесечно мече: убили са майка му! То се хвърля върху нея; ближе я, яростно ръмжи срещу кучето Якоб, което тъпче около него. Не може и да се мисли да вземат мечето на кораба. Трябва да го убият; то вече има здрави зъби.

Уистинг — той изпълнява ролята на лекар — преглежда Амундсен, който е ранен в китката, кръв блика от хълбока му, жестоко разкъсан от ноктите на мечката. Уистинг най-грижливо превързва раната. Благодарение на своята здрава физика Амундсен бързо се възстановява.

Той вече се е съвзел. Срещу Нова година, когато изследователите се готвят да празнуват настъпването на 1919 година, една петромаксова лампа, която осветява новогодишната трапеза, избухва и подпалва бараката. Начело с Амундсен норвежците скоро потушават пожара.

„Мод“ можа да се освободи от ледовете едва девет месеца след тази тревога — на 12 септември 1919 година. Повлечен от силно течение, корабът не можа да тръгне на север, както искаха изследователите, а бе върнат на юг към континента, близо до устието на река Колима. Единайсет дни по-късно отново беше скован в ледове, близо до остров Айон, при входа на Чаунската губа, на северозапад от Чукотския полуостров. Наложи се да презимуват повторно (1919–1920).

Прекараха зимата на борда на „Мод“; едно от най-трудните задължения, което трябваше да изпълняват, беше поддържането на реда и чистотата на кораба. При такава експедиция, когато не само успехът, но и животът на хората зависят от санитарните условия, чистотата е необходимост.

УЖАСЪТ ОТ САМОТАТА

Самотата съвсем не беше психологически стимул за всички кленове на екипажа. Напротив, тя причиняваше тежки смущения, особено у Петер Лоренц Тесем — 44-годишен. Студът, чуждата страна бяха причина за истинска трагедия у него. Той беше добър работник, но настроението му се менеше неочаквано и рязко. Още в началото на първата зима той изказа желание да напусне експедицията. Измъчваше го упорито главоболие и той говореше само за връщане в родината. Амундсен много добре си спомняше как бе полудял един моряк от експедицията на „Белгика“ в Антарктида; затова състоянието и а Тесем му създаваше най-големи грижи.

Раздразнителният Тесем упрекваше ръководителя, че го е повел в, едно безцелно пътуване.

Той не искаше да разбере, че една експедиция не може да се съобразява с интереса на отделната личност и че на борда трябва да господстват само постоянството и общият идеал. Колкото и да му обясняваха другарите, че трябва да се подчинява на ръководителя, че подчинените трябва да зачитат мнението на мнозинството, както и общата цел, все пак „Мод“ не беше военен кораб и всеки имаше право да го напусне.

Край устието на Енисей, на остров Диксон, русите бяха построили телеграфна станция. Амундсен смяташе, че е възможно разстоянието от 900 километра да се измине с шейни, теглени от кучетата. Освен това трябваше да намерят по пътя и склада с припаси, който Ото Свердруп беше приготвил през 1915 година, когато бе отнесъл материали на двата руски кораба „Таймнр“ и „Вайгач“, принудени да презимуват на това място.

Амундсен не можеше да попречи на Тесем да се върне; и нещо по-лошо: не можеше да го остави да си тръгне сам. Всички предложиха услугите си на капитана, но Амундсен избра Кнудсен, участник в експедицията на Ото Свердруп, защото той знаеше къде се намира скривалището с припасите. Тесем и Кнудсен трябваше да отнесат писмата за норвежките научни институти с резултатите от наблюденията на експедицията през зимата на 1918–1919 година. Преди да тръгнат, Амундсен поръча на хората си да построят сглобяема къщичка, която да послужи евентуално за убежище на двамата пътници. Дадоха им храна и гориво за една година и шейна с кучета.

— Не е ли по-добре да почакаш до пролетта? — попита още веднаж Амундсен.

Но Тесем настоя да си тръгне веднага. А дните ставаха по-къси и времето по-лошо.

Двамата тръгнаха на път.

Екипажът на „Мод“ не разполагаше с радио и веднага загуби дирите на двамата пътници. Едва през април 1920 година Амундсен научи в Анадир (Берингово море), че двамата мъже никога не са стигнали до остров Диксон. Една експедиция, тръгнала от Норвегия да ги търси, намерила на нос Уилд писмо, в което Тесем и Кнудсен пишат, че са намерили скривалището, но че храната била развалена и те продължават пътя си към остров Диксон. Писмото беше от 14 ноември 1919 година. Движейки се по брега на югозапад, спасителите намерили близо до нос Приметии останки от лагер, а малко по-далеч — следи от някогашен огън, голяма клада. В пепелта — кости и копчета от дрехи… Човек ли беше изгорял? Недалеч от това място през 1922 година русинът Н. Уранцев откри неузнаваем човешки труп и часовник с инициалите на Тесем. Той беше издъхнал само на 3 километра от станцията на остров Диксон. Как?

Предполага се, че той е изгорил трупа на своя другар, умрял от умора. Ако е знаел, че се намира толкова близо до руската станция, може би е щял да намери сили да стигне дотам. Но самотата и гладът го бяха победили. По-нататъшните издирвания доказаха, че останките от шейна и пакетите, намерени на 30–40 километра от Диксон, са принадлежали на Тесем. Подгонен от буря, той ги изоставил. Без съмнение нещастникът беше паднал, защото трупът му бе открит под един стръмен склон. Край него бяха намерени напълно запазени телеграмите, които той трябваше да предаде в станцията.

През 1932 година съветският професор Самойлович, изследвайки околностите на нос Челюскин — най-северната точка на сибирския бряг, — намери прът от знаме, висок 4 метра. Той показваше мястото на лагера „Мод“. Под купчина камъни Амундсен беше оставил някои документи и, написано саморъчно, кратко изложение на главните случки на своята експедиция с кораба „Мод“.

ПРИ „СНЕЖНИТЕ ЦИГАНИ“

В новото селище идваха чукчи да продават на обитателите на „Мод“ прясно еленово месо, кожи от лисици и катеричките, им предлагаха също извънредно ценните мамутови зъби и бивни. В замяна получаваха тютюн, захар, чай. Понякога и норвежците посещаваха местните хора, които ги приемаха в своите огромни шатри — 50 стъпки в диаметър и 15 стъпки високи. Тук, насядали в кръг, всички от рода обработваха еленови кожи.

Д-р Свердруп правеше научни изследвания в района. Той-се свърза с чукчите, разпалени ловци та дивеч за кожи; по-късно той подробно описа техните нрави.

Когато земята се екове в лед, в северосибирския лед, ранната зима събужда чукчите, защото започва ловът.

Животните търсят убежище към бреговете. Полярната нощ обгръща цялата природа; само многоцветните пламъци на северната зора осветяват от време на време хоризонта.

Сребърни лисици, мечки, тюлени стават жертва на кланета! Дългите дървени шейни, теглени от елени, леко се хлъзгат по снега. От време на време нощем се чуват викове: „Е, е, е!“ Вик за насърчение на елените.

Чукчите отиват да обходят капаните. И каква радост за обитателите на снеговете и ледовете, когато намерят някоя леко ранена лисица отчаяно да се дърпа в капана!

Моржовото месо е прекрасна примамка за лисицата! …Колкото и да са гладни, чукчите винаги запазват няколко парчета месо и от тези млекопитаещи. Моржовото месо за тях е това, което за нашите селяни е зърното за посев.

Щом уловят две-три лисици, камшиците им заплющяват във въздуха, вятърът вдига „пушилка“ от снега, свирки придружават нощната разходка. Но ловът не е развлечение, а уморителен труд, особено зиме, когато термометърът пада до –70°.

През лятото чукчите ловят моржове и китове.

Екипажът на „Мод“ можеше лесно да се разбира с чукчите. Тези „снежни цигани“, както на времето ескимосите, бяха надушили, че на белия кораб има много храна. А и норвежците, и техният капитан бяха твърде човечни и им помагаха според възможностите си.

Амундсен искаше да събере колкото е възможно повече предмети и дрехи, характерни за народите на Северен Сибир, за да ги подари на норвежките музеи. Затова трябваше да прави размяна. От продължителния си допир с чукчите Амундсен разбра, че те са съвсем различни от ескимосите, тъй като живееха при съвсем други условия.

Когато искаше да се осведоми за живота на чукчите, той ги поканваше на кораба и пускаше фонографа. Организираше им истински концерти, за да наблюдава как ще реагират. После капитанът, екипажът и чукчите разискваха по всичко, което ставаше из света.

Чукчите изповядаха на Амундсен и преди всичко на Харолд Улрих Свердруп, отговорен за етнографските проучвания, цялата трагедия на живота си и цялата си несрета.

Този народ населява територията от Колима до Анадирския залив. През зимата част от техните братя остават в голата тундра, където влачат жалко съществуване, а през лятото се преселват пак на брега на Колима и се изтеглят чак до Чаунския залив. Друга част живее във вътрешността на страната и се качва лете по планините да търси пасища за елените. По-голямата част от чукчите живеят по крайбрежието.

Чукчите от крайбрежието нямат елени, но имат много кучета. Те се наричат ата-каурадлинген, тоест каурадлингени на кучета. Тези, които остават в тундрата, се наричат просто каурадлинген. Макар и да са номади, каурадлингените са смел, трудолюбив и упорит народ.

Чукчите наричат ламутите — своите най-близки съседи — карамкен. Много от ламутите живеят зиме с чукчите, но те имат друг начин на живот, друг език, друга религия, носят други дрехи. Техните вождове държат да запазят племенните си традиции чисти.

Западно от река Колима живеят якутите. Те имат много елени, крави и дори коне. Някои от тях водят заседнал живот, други са номади. Рибарите отиват лете на север чак до 75-ия паралел на остров Нов Сибир, на лов за мечки и да събират кости от мамути. Якутия е покрита с обширни гори.

Между якутите има един народ, който се нарича орго-карамкен. Карамкен — „с шейни“, които може би са тунгуси.

На изток, към Камчатка, живеят лиотаните, които отглеждат елени и си строят шатри, подобни на шатрите на чукчите. В една шатра живеят по няколко семейства, но спят поотделно, Лиотаните са много здраво свързани с чукчите. Те вероятно са коряки.

На изток, към морето, живее номадски народ, който дупчи бузите си, за да си окачва украшения: перли, миди и животински зъби. Това са ескимосите от Беринговия проток. По-далеч, отвъд морето, живеят дараканитс, чийто език прилича на птиче чуруликане. Те са бедни и се хранят предимно с риба и тюленово месо.

Чукчите разказват, че на другия бряг на Берингово море живеел народ на гиганти—ладлидлиани, — големи като планини; за тях мечката била като въшка, а птиците им можели да вдигнат кит.

Когато Амундсен питаше чукчите защо вярват в това, те му отговаряха:

— Вижте какви кости намираме тук; това са ноктите на тези птици.

И му показваха огромни рога на предисторически носорози, които се срещат по северните сибирски брегове и по Новосибирските острови.

Чукчите не знаеха какво става по света, но бяха чули да се говори, че Русия е във война с кайлаките — „лоши хора с човешко тяло и кучешка глава“. При това те не бяха виждали злокобната фигура на египетската богиня Секмет с лъвска глава и женско тяло, изложена в Лувър.

Русите, дошли по тези области, било като ловци или като политически заточеници, са се смесили с чукчите и са образували една изостанала група — милиетани. Тези руси, които обаче са запазили нравите и расата си, са повечето търговци; тю онова време ги наричаха ерокиили.

Чукчите познават също и американците, които наричат леквотгволен и които имат страшни ножове и пушки; те са чували да се говори за баснословно богат народ — лилирите, които не са други, а англичаните.

Чукчите не знаеха дали войната е свършила, или не, но ламутитс много добре знаеха, че е свършила и че русите и американците са воювали срещу германците, за да им забранят да търгуват с чукчите и с ламутите… Затова те не можели да продават както искали месо и еленови кожи — стоки, които „много се ценели в Германия“.

Ламутът Киеменг беше видял в Якутск необикновени неща: зидани къщи, каруци, коли, които се движат без впрегатен добитък, и безжичен телеграф. Веднаж той попита Свердруп:

— Вярно ли е, че имате коне или китове, които могат да летят във въздуха?

— Не, още нямаме — му отговори Свердруп, — но може би ще имаме някой ден.

Киеменг беше чул да се говори и дори беше виждал на картина такива въздушни чудовища — самолети; но трудно му беше да повярва, че това са машини, построени от хората.

Сред якутите и чукчите има богати и бедни. Бедните нямат жени, а богатите имат по две или три. Девойките се продават още на седем или деветгодишна възраст. Младоженците живеят в шатрата на свекъра. Понякога бедните се сприятеляват и си делят жените; често по три двойки живеят заедно; всички деца са братя и сестри, мъжете и жените говорят за детската „глутница“ като за свои собствени деца дори когато става дума за децата на другите.

Шаманите, които белите смятат за магьосници, а местните хора уважават като сановници в служба на боговете, разказват на народа, че земята е заселена с лоши същества — камаки, — божества на болестта и злото. Само шаманите могат да пазят от тях хората. Когато влизат в някоя шатра да молят божеството да прати изцеление, целият род тръпне и чака неговия отговор! Ако след молитвата шаманът каже на болния: „Далеч е твоят камак“, настъпва всеобщо облекчение: смъртта е далеч.

На шаманите трябва да се поднасят дарове, за предпочитане — еленово месо, защото те имат постоянна връзка със слънцето. Много жертвоприношения са нужни, за да бъде чута молитвата им, а всеки знае, че слънцето е велик господар на хората и животните, че то кара да никне по земята зеленината, която храни елените, елените с белите очи, които са негови представители на земята.

В Далечния север, където сянката и студът убиват всеки живот, се намират земи, докъдето чукчите не могат да стигнат. Там е царството на мъртвите. Мъртъвците се полагат с лице към север, труповете им се насичат и се покриват с еленово месо.

Трудно е да се каже защо … Може би някога шаманите са искали за погребалните обреди да им се заплаща с еленово месо? Всеки случай обичаят изисква да се поднася еленово месо в памет на умрелия, защото то е най-ценното благо. В полярната нощ този обред сигурно се харесва на мечките. С изключение на тази касапница, чукчите са много човечни: те учат децата си да не бият елените без причина.

В Арктика еленът изпълнява отчасти ролята на индийската свещена крава. Индийският селянин е научил от Веда, че е длъжен да храни шест крави — пет за браманите и една за себе си. Шаманите са браманите на Арктика. Не бива да се ранява или изтезава елен, защото природата веднага наказва човека. Легендата разказва, че един чукч ударил елен; следващата нощ той се разболял от възпаление на бедрото; това било наказанието му. Но чукчите доят по 20 елена, за да получат един литър мляко, а от карантията и копитата им готвят чорба по за няколко месеца.

Всичко това е естествено …

Наблюдавайки живота на чукчите, Амундсен се научи да разбира тези неми диалози, които се изразяват чрез условията им за живот и чрез усета на всички човешки същества.

Чукчите отделят от устата си последната хапка моржово месо и я дават на шаманите, за да прогонят лошите духове, които са се заселили у болните. Но тяхната болест е само гладът. Магьосниците пеят и умоляват божествените сили, бият с ръце барабани, но болните не оздравяват.

Амундсен разказваше, че при едно гостуване на чукчите на кораба една жена изпила пет литра чай и искала още не толкова, защото й харесвало, а от органическа нужда за топла напитка.

Хората непрекъснато търсеха храна и умираха от глад. Много излишни гърла! Отчаяните майки имаха един избор: или да убият децата си, или да се самоубият.

Амундсен беше ставал свидетел на ужасни сцени, плод на невежеството и беднотията. Той си спомняше как живеят хората в родната му страна и смяташе, че е прекрачил прага на ада; той си спомняше думите, които Данте беше чул от една дама от Римини:

Няма по-голяма болка от тази, в страданието

да си спомниш за щастливото време.

Той стоически понасяше тази несрета, убеден, че човекът ще успее един ден да се освободи от нея. Сурова битка за бъдещите поколения! Но Виргилий бе възкликнал още в своята „Енеида“; „Audentes fortuna juvat“^[1].

Амундсен знаеше, че много неща трябва да се променят, за да се издигнат хората на по-високо стъпало, знаеше, че тези нещастници не са виновни за своята беднота. Разбираше и мерките на новия режим, който искаше да направи чукчите равноправни с белите.

В района на нос Шелагски чукчите знаеха да произнасят по някоя английска дума — доказателство за близостта на Америка. Хората бяха примитивни и невежи, но крайно гостоприемни. Те не само даваха храна и убежище на моряците от „Мод“, но и доставяха месо, сланина и риба за кучетата на капитана. И всичко безплатно. Това беше голям късмет, защото Амундсен нямаше пари да им плаща. При това християнството и божието слово не бяха стигнали до тях. Хансен казваше:

— Ние се чувствувахме засрамени от постъпките им, защото, преди да ги срещнем, бяхме убедени, че ги превъзхождаме в морално и културно отношение.

ЛЮБОВТА ЦАРИ НАД ОКЕАНА

В околностите на Колим а Амундсен прекара най-интересните и най-знаменателни дни от живота си.

В този край на далечния Сибир съвсем неотдавна беше станала промяна на режима. Както личи от дневника му, Амундсен проявява крайна обективност към събитията, които стават, и към новините, които се получават.

Той осъжда царския режим, който държи народа в пълно невежество. Царят на цяла Русия не само не се е старал да издигне равнището на тези северни монголоидни племена, но и довел собствените си руски поданици до най-първобитно равнище. Много руси, с които Амундсен се бе запознал, ядяха месото и рибата сурови, като ескимосите.

Те оставаха изумени, че мъжът-ръководител готви. През зимата Амундсен с удоволствие готвеше за „децата си“. Вкусната храна, която поднасяше на своите „бели“ гости, напомняше на заточениците миналите дни, прекарани в Украйна, на Волга, е Санкт-Петербург или в Кавказ. Разказите на политическите изгнаници го трогваха; особено го вълнуваше присъствието на децата им.

„Достатъчно ми е да знам, че тези несретници не познават часовника, за да осъдя един режим, който ги е докарал до такава духовна нищета и ги държи в нея.“

Амундсен знае как бие сърцето на човек, който се бори за живот и не отстъпва дори при най-ужасни условия. Студът, който ужасява цивилизованите, е станал съюзник на тези закоравели хора. Вечната борба с природата им открива възможност да преживяват чрез риболов, лов, отглеждане на елени. Обработката на кожи и използуването на шейни са улеснили тяхната борба за живот. Но какво бъдеще биха имали тези прекрасни земи, ако новият режим се загрижи за тях и ако хората, които са обикнали тази земя, решат да я обработват, да я направят производителна! Днес един кораб е могъл да стигне дотук, утре над цял Сибир може да има мрежа от въздушни линии, ако новите господари, както сами твърдят, положат сили за развитие на промишлеността. Първоначалният им план очевидно ще бъде да използуват водата на сибирските реки за добив на електричество. Без съмнение те ще изследват подземните богатства, които и днес още са загадка.

Той строго осъди сделката на царя, който бе отстъпил Аляска на САЩ на смешно ниска цена — 780 000 долара, толкова повече, че според неговите предвиждания техниката щеше да преобрази земното кълбо.

Наистина в северното полукълбо живее по-голямата част от населението на света и в него са събрани повече от четиридесет едномилионни градове, но центърът на това полукълбо не е нито Париж, нито Ню Йорк, нито Токио, нито Калкута, а ненаселеният Северен полюс.

Амундсен беше дълбоко миролюбив и вярваше преди всичко в икономическите възможности на този далечен сибирски и арктически север: подземни богатства, морски и въздушни бази. Арктическите райони ще станат път на дружбата между стария и новия овят, независимо от това дали той минава през Норвегия, Исландия, Гренландия или през Чукотския полуостров и Аляска.

В умовете на хората ще се родят гигантски планове за победа над студа, на Арктика. Може би ще помислят да отклонят Гълфстрийма, който се разлива в околностите на Мурманск, и да го насочат към Берингово море между Аляска и Азия или пък ще замислят да затоплят Северния ледовит океан с топлите води на Тихия океан, като ги изпомпват и препращат чрез електрически станции, построени на големите сибирски реки.

Въображаем план? Да приемем. Но кой можеше да мисли преди стотина години, че под пясъците на пустинята се крие „кръвта на нашата цивилизация, черното злато — петролът“?

Какви възможности биха се разкрили пред човечеството, ако усилията на различните страни, разпилявани за строеж на унищожителни оръжия, можеха да се съгласуват и общо да се финансират, не с оглед на дребните изгоди, а на общото бъдеще?

Арктика би могла да бъде най-добрият ринг за мирното състезание между народите в борбата за по-добри условия на живот за хората. И това състезание, първоначално техническо, би могло да се превърне в икономическо, дори в политическо разбирателство.

От тези небесни висини мечтателят Амундсен се връща към всекидневните грижи. Той умее да ги разрешава еднакво добре, както и да предвижда по-доброто бъдеще на човека. С добродушие, нелишено от дипломация, той умее да се справя с противодействащите сили, с неизбежните недоразумения в един мъничък затворен свят.

Когато човек страда от студ, когато хоризонтът му е затворен в четирите стени на една каюта или барака, как да не се поддаде на нападателна ярост, предизвикана от продължително живеене далеч от дома? Как да не си помисли човек за удоволствието от добре подредената трапеза, за сладостта от мекото легло? Как да не му се стори, че чува сребърния звън на черковната камбанка?

Амундсен долавя тази носталгия в очите или в постъпките на другарите си, уединени в най-северните брегове на Сибир. Но той е ръководителят и в сините му очи хората четяха доверие и увереност и смелостта им се възвръщаше.

Амундсен не излагаше на показ в дневника си своята човечност, а с поведението и с труда си изразяваше на дело най-дълбоките си чувства. Той живееше според един принцип, който може да се изрази така: не сме верни на живота си, ако не се стремим към по-големи дела. Други ще правят изводи за нашето дело и нашия пример. Трябва постоянно да се започва отначало. Нашата експедиция би била безпредметна, ако ние не разбираме физическите закони на природата и ако не се нагодим към тях. Човек е по-ценен от съдбата, която анархията на несъзнателните му отрежда, и затова е длъжен да воюва. В борбата ние се усъвършенстваме. Колко глупости би избягнал всеки човек, ако би могъл или би поискал да гледа обективно на нещата! Да, наш дълг е, щом получим просветление, да проправяме път на слепите.

Нашето желание непременно да намерим разлика между това, което вече знаем, и това, което изследваме, е толкова голямо, че мнозинството от хората с удоволствие гледат нещата през призма, която изопачава действителността. Всеки лека да систематизира простите неща и да изгради нов свят не от любов към истината, а за слава на своите „открития“. Но както полярната мъгла не е вечна и настъпват дни, когато слънцето я пронизва и залива природата, така и някои хора виждат прозорливо нещата и обективно ни изясняват „екзотичните явления“ у другите народи и в другите страни. Навсякъде моретата и планините са еднакви, навсякъде блести същото слънце, навсякъде се води същата борба за живот. Явленията, които някои не могат или не искат да разберат, са тъй прости и логични! Те са дело на голямата машина — земята и космоса.

Народи, които цели векове не са изживели никаква промяна, които са яли сурова риба и живеят според законите, които са ръководили отношенията на древните ловци, щом влязат в досег с цивилизования човек, щом вкусят храна, донесена от други райони, щом видят по-усъвършенствани сечива, изведнъж ги обзема желание да се забавляват и да водят по-спокоен начин на живот.

В началото някои привилегировани отхвърляха цивилизацията не от невежество, а от страх да не загубят привилегиите си. Така те защищаваха своите традиционни права. Но скоро мнозинството разбра, че познанието увеличава силата на човека в борбата му срещу природата.

Но несретата е навсякъде. Океанът свързва континентите, а несретата — като Сатурн — навсякъде убива хората. Но както мълнията не е главната особеност на природата, така страданията и диващината не са обичайно състояние за човешките същества.

Делото на Амундсен изцяло се градеше на убеждението, че „царството на несретата“ и „страната на бялата смърт“ ще се превърнат един ден в „царство на възкресението“.

НОВА ТЕХНИКА — НОВА ИСТОРИЯ

Двете години усилия — за жалост безплодни — изчерпаха припасите на „Мод“. През пролетта на 1920 година експедицията беше принудена да отиде за припаси в Ноум — пристанище на северозападния бряг на Аляска.

Дрейфът към Полюса привличаше много Амундсен, но не беше достатъчна само волята. Той чувствуваше, че трябва да се нагоди към новото време, ако иска да спечели битката срещу ледения сфинкс. Така например „Мод“ беше принуден вместо на северозапад да се спусне бавно на изток, сред води, пълни с ледени блокове. Блясъкът на лятната зора, червените й отражения върху тундрата, простряла се край брега, белият фаянс на айсбергите на прозрачно синия фон на небето, златните искри, запалени от косите лъчи на слънцето, пречупващи се по вълнообразното ледено поле — бяха всекидневният декор, когато норвежците навлизаха в Беринговия проток^[2].

Още веднаж Амундсен беше пред прага на новия континент. Дрехите му бяха втвърдени от солта. Облаци водни капки шибаха лицето му. „Мод“ се люлееше сред бурното море, по мостика се стичаше морска пяна.

Амундсен си спомняше за пътешествието на Колумб и на Магелан на Запад, към онази земя, която смятаха за Индия. А Марко Поло, поемайки пътя срещу изгряващото слънце, стигна до чудесна страна — Китай. Той също се беше насочил към Америка откъм север; спущайки се на юг, можа да стигне Япония и Китай. Беринговият проток пораждаше у него размишления за географското значение, което има и ще има един ден този кръстопът между Америка, Китай и Русия. Когато железопътни линии ще кръстосват голите пространства, щастието ще навлезе в колибите на чукчите и ескимосите. Какви възможности крият тези огромни територии за страните — резервоари на хора! Засега неговото пътешествие е самотно приключение, което много хора не разбират.

През пролетта на 1920 година „Мод“ пристигна в Ноум — арктическия град, — в чието пристанище „Йоа“ беше хвърлил котва, след като преплава Северозападния проход. Като се разчу новината, че Амундсен пристига с друг кораб, всички морски съдове от пристанището потеглиха да го посрещнат. Мъжете оставиха работата си и се завтекоха да поздравят славния син на Норвегия, но те не бяха сами; с тях бяха и жените им, стари и млади. Всички се изкачиха на борда. Смееха се, жестикулираха и задръстваха мостика тъй, че другите млади чукчи, които Амундсен бе взел на кораба като моряци, се слисаха. Не по-малко слисани бяха и останалите членове на експедицията, прекарали цели две години сред ледените пустини. Фотографът се скъсваше от работа. Той карайте едни да отстъпят встрани, заръчваше на други да не мърдат, подготвяше апарата си и победоносно отнасяше към лабораторията негативите, на които хората стояха наредени като аптекарски шишета.

Норвежците прекараха в Ноум няколко извънредно приятни дни. Само Амундсен единствен не се отдаде на почивка. Как да екипира „Мод“, за да може да премине ледените полета и да се приближи до Полюса?

„Мод“ отпътува през август 1920 година към най-североизточния край на Азия — остров Врангел; предвиждаха пътешествието да трае пет години.

Когато корабът отмина нос Сердце камен, се случи голямо премеждие: счупи се витлото. Лишен от възможност да маневрира, корабът беше повлечен към брега. Екипажът трябваше да се примири с трето презимуване (1920–1921) край брега на Чукотския полуостров, на няколкостотин метра от Беринговия проток. И третият опит пропадна както първите два.

През 1924 година „Мод“ беше скован в ледовете край брега на Сердце камен на около 60 морски мили от Беринговия проток. Един млад чукч, на име Какот, често идваше на кораба да търси работа. Той помагаше в кухнята и чистеше снега от мостика. Работи на кораба няколко седмици, а след това изчезна за няколко дни, като отнесе със себе си и храна. Когато се върна, водеше тригодишно момиченце.

— Дъщеря ми — каза той. — Майка й умря.

Трогнат от любовта на бащата към детето, Амундсен, който съжаляваше, че няма свое дете, започна да се грижи за момиченцето. Нарече го Каконита или просто Нита. Поръча му дрехи. Детето чувствуваше бащинската му обич и дълбоко се привърза към него. Докато Амундсен се разхождаше по три часа всеки ден, момиченцето хленчеше и нетърпеливо го чакаше на мостика. Щом го забележеше да си идва, то изтичваше да го посрещне, хвърляше се на врата му и го придружаваше до каютата.

Тази зима Амундсен се запозна с австралийския търговец господин Карпендейл, който се беше заселил в едно чукотско село, недалеч от Беринговия проток. Австралиецът се беше оженил за чукча, която му бе родила 17 деца, между тях 12-годишната Камила. Господин Карпендейл имаше намерение да закрие кантората си и да се установи в щата Вашингтон.

Тъй като пътят на „Мод“ минаваше през Сиатъл, най-близкото пристанище на Съединените щати, Амундсен предложи да отведе Камила, за да може да започне училище още през 1922 година, преди баща й да се е преселил.

Той се уговори и с бащата на Нита да я вземе със себе си и да и даде по-изискано възпитание.

Налагаше се да бъде извършен нов пълен ремонт на „Мод“. През 1921 година корабът влезе в сух док. Щеше ли да може Амундсен да издържи пътешествието, замислено още през 1918 година, когато напусна, Норвегия? Ръката му не беше още напълно оздравяла, сърцето също го безпокоеше и той се колебаеше да поеме командването на експедицията. За него това беше въпрос на съвест. Той трябваше да бъде сигурен, че няма нито да тежи, нито да пречи на другарите си.

Грижата, която екипажът полагаше за здравето му, още повече засилваше скрупулите и тревогите му. Освен това Амундсен смяташе, че е дошло време да използува самолет за изследването на Полюса.

Той отпътува за Сиатъл, изпълнен с желанието да купи самолет.

Първата му грижа беше да се свърже с управителя на „Къртис Еърплейн къмпани“ в Лонг Айлънд — К. М. Кийс, който ръководеше работата на компанията. Амундсен така разпалено говори за намеренията си, с такава точност разпитваше за качествата на самолета — усъвършенствания, употреба на дуралуминий, капацитет на резервоара, — че Кийс на свой ред се вдъхнови. Той спортсменски предложи на норвежеца един малък „Къртис Ориол“, който можеше да се използува за кратки разузнавателни полети. Но Амундсен искаше да купи голям самолет — „Юнкерс“.

Докато „Мод“ е на ремонт, който се извършва под наблюдението на верния Уистинг, Амундсен тайно тръгва за Норвегия. Той има фалшива брада и мустаци, паспорт на името на някой си господин Джонсън от Ню Йорк и пътува, без никой да го познае. През февруари 1922 година той отива на лекарски преглед в Лондон. Лекарят категорично отсъжда:

— Край на експедициите. Трябва да избягвате резките движения и всяка умора. Сърцето ви е изхабено. Ако продължавате така, не ви давам повече от девет месеца живот…

Но един мъж със закалката на Амундсен не можеше да се съгласи с непълноценното съществувание на дребен пенсионер.

Той си мислеше:

„Девет месеца! Това време може да ми бъде достатъчно да постигна целта, която съм си поставил. Леките шейни и кучетата на Нансен аз ще заменя със самолет.

Времената се промениха. Девизът на днешния свят е: все по-бързо!“

На 17 март 1922 година той отпътува от Лондон за Съединените щати.

Там прави все по-енергични постъпки да се снабди с „Юнкерс“ — самолета, който тъкмо бе счупил световния рекорд с 27-часов непрекъснат полет. Качествата на самолета бяха точно такива, каквито изпитаният изследовател смяташе за задоволителни. Но откъде да намери пари, и то бързо, защото можеха да го изпреварят пилоти от други страни, които също мечтаеха да достигнат Полюса по въздуха?

Дотогава никой не беше в състояние да прелети от Аляска до Норвегия през Арктика, но очевидно интересът към едно такова начинание беше голям: това беше научен интерес. Полюсите, където се „обработва“ климатът на умерените райони, атмосферните течения, които всекидневно се въртят около земната ос, влияят по-силно от всичко друго — с изключение на слънцето — върху температурата на Ню Йорк, Париж, Москва. Затова познаването на географията и метеорологията па полюсите е необходимо за изучаването на общите атмосферни условия. И тъй научноизследователската работа на Амундсен ще се извършва занапред в две направления: „Мод“ търпеливо ще дрейфува по океана, а сам топ ще изследва от въздуха големите пространства между Аляска и Шпицберген.

Норвежки приятели помогнаха на Амундсен и той можа да се снабди с един „Юнкерс“.

За четвъртия комбиниран опит море-въздух Амундсен се споразумя с отдела по земен магнетизъм при Института „Карнеги“ във Вашингтон за сътрудничество при изучаването на земния магнетизъм и атмосферното електричество.

Екипажът е обновен: девет норвежци и един ескимос. Уистинг ще бъде капитан, а Свердруп ще ръководи научноизследователската работа. Шведският метеоролог Малмгрен ще подсили изследователския колектив, а радиотелеграфистът Олонкин ще поддържа връзката на „Мод“ с далечната родина. Од Дал ще разучава пътя с малкия самолет „Къртис-Ориол“. Амундсен обаче мислеше само за своя голям самолет и за полета си над Полюса.

Когато самолетът отлетя от Ню Йорк за Сиатъл, пилотското място заемаше изпитаният пилот Оскар Омдал; но поради нередност в мотора при едно принудително кацане в Пенсилвания самолетът се разби.

Заводът „Юнкерс“ се съгласи да завърши бързо строежа на нов „Юнкерс“, близък на претърпелия злополука. Той щеше да бъде доставен в нос Бароу с гемията „Холмс“.

В Сиатъл Амундсен следи товаренето на „Кристина“ — малкия самолет тип „Къртис“, който му бе подарен. Прея цялото време, докато продължава експедицията, малкият издръжлив самолет вярно ще придружава „Мод“.

След няколко пробни полета, които пилотът Од Дал сметна за достатъчни, „Кристина“ беше грижливо опакован и сандъкът бе качен на мостика. Мястото беше малко.

Изкалафатен и пребоядисан в бяло, с ремонтиран мотор, „Мод“ изглеждаше съвсем нов и по нищо не напомняше изморения кораб, съсипан от престоя си сред ледовете. Ремонтът беше добре извършен.

Корабът беше заоблен като търговските платноходи от XVI век, но колкото и стар да изглеждаше, той трябваше да проникне в тайните на този район на света и да проправи път на бъдещия технически прогрес. На 1 юли 1922 година „Мод“ отпътува от Аляска.

На 28 юли, когато той се намира близо до Пойнт хоуп на източния бряг на Аляска, Амундсен и Омдал напущат кораба. Те преценяват, че движението на ледовете, които ще го сковат, няма да отведе кораба към Полюса — главната цел на експедицията. Те ще отидат е гемията в Уейнрайт на северния бряг на Аляска на 100 мили от нос Бароу.

На 8 август „Мод“, скован в плаващия лед близо до остров Хералд, източно от остров Врангел, започна да дрейфува на север от Източна Азия и този дрейф щеше да продължи три години (1922–1925).

ДРАМАТА НА ЕДИН НЕУСПЕХ

Платноходката „Холмс“, която пренасяше юнкерса, беше изтеглена край едно малко ескимоско село. Честите бури край незащитените брегове безпокоят Амундсен. Как да разтоварят „Елизабет“? Така бяха нарекли самолета, преди да го опаковат в Съединените щати. За щастие населението, което обитава тези брегове — ескимосите, — е много гостоприемно.

Щом забелязват „Мод“ от брега, цяла флотилия лодки се спускат към него като на състезание. Еекимоеите са като децата. Поради своето невежество те обожават дрънкулките и „подаръците“ на белите.

Този път любопитството на ескимосите достига своя връх. Какво ли има в този огромен сандък? Те не знаят, но капитанът изглежда тъй съсредоточен, че те предугаждат колко е скъпоценно съдържанието му.

Знаят, че сандъкът трябва да се свали на брега. Един от ескимосите се разхожда на кораба. Питат се какво ли търси. Изведнаж, преливащ от щастие, той се провиква. Никой не го разбира. Човек би помислил, че Архимед вика: „Еврика“. Старият ескимос наистина е намерил нещо: дъски. Той крещи от борда; без съмнение издава заповед. Защото изведнаж лодките се събират една до друга като сал и скоро юнкерсът е положен върху този понтон от тюленови кожи.

Как да не се възхищава човек от този простодушен и толкова изобретателен народ?

— Добре дошли! — казват ескимоските жени, струпани на брега. — Ние днес празнуваме изобилието на риболова.

Скоро моряци и туземци образуват някакъв странен хор от разнозвучна музика. Амундсен и другарите му присъстват на тържеството. Главното развлечение е да подхвърлят човек във въздуха върху опънато платнище. Този, който може да остане прав на краката си с опънати встрани ръце, след като са го подхвърлили, е победител. Един любезен ескимос предлага състезание. Амундсен признава превъзходството на ескимосите и отклонява поканата.

Самолетът е изваден от сандъка и сглобен, а „Холмс“ се готви да отплува. Наистина не бива да допуснат ледовете да я сковат.

Най-напред се заеха с мотора. Трябваше да положат големи грижи за него. Под ръководството на Амундсен ескимосите построиха за три дни хангар, за да приютят крехките криле на „Елизабет“.

Амундсен, предвидлив както обикновено, беше взел на кораба сглобяема къща от четири стаи и кухня.

Строителството изискваше от Амундсен големи физически усилия. Но с това не свършиха мъките му. На 19 ноември 1922 година той тръгна пеша от нос Бароу за Коцъбю и извървя 750 километра за десет дни.

„Не искам да подценявам качествата на специалистите, нито сам да се издигам на пиедестал, но държа да подчертая превъзходната възстановителна способност на човешкото тяло“ — пише Амундсен в бележника си.

Той прекарва в Ноум част от зимата на 1922–1923 година.

През това време в Уейнрайт лейтенант Омдал се упражнява да пилотира „Юнкерса“, на който са прикачени ски за приземяване върху леда.

Нито Амундсен, нито Омдал имаха чувството, че са в опасност по време на гостуванията си при туземците.

Ескимосите имаха големи еленови стада и подобно на лапонците им слагаха отличителни знаци. Но те различно строяха кошарите: едните ги ограждаха с ледени блокове, а другите — с ограда от колове. Главното препитание на това население не беше животновъдството, а ловът. Те бяха превъзходни ловци. Със своите леки лодки и примитивно оръжие не се колебаеха да нападат и китове. А не е играчка да преследваш такова животно с прост харпун от кост в ръка.

Измина дългата зима. Дори в тази ледена пустиня животът течеше и занимания не липсваха.

Амундсен имаше пълна вяра в успеха на своята експедиция през лятото на 1923 година. Само 3400 километра отделяха Уейнрайт от Шпицберген през Полюса, тоест 25 часа летене, средно по 180 километра на час. Всичко беше обмислено до най-малките подробности.

Единственият радиопредавател беше инсталиран на 600 километра разстояние в Нордвик, на Пойнт хоуп. Изследователят се досети да постави на определени разстояния по този път 30 ескимоса, които със светлинни сигнали да предупредят телеграфа в Нордвик за тръгването му.

Успехът на този полет над Полюса трябваше да го реабилитира пред световната общественост за напразните му четиригодишни усилия.

Ескимосите виждаха за първи път тази непозната птица.

Когато Амундсен им обясни, че за да се издигне нависоко, тази птица трябва да отлети от равен терен, те веднага се заловиха да изравнят терена и така беше построено най-северното летище за онова време. Ескимосите сами си импровизираха брани и валяци. Когато моторът започна да бръмчи, дребните жълтокожи хора се уплашиха да не се запали. Те почувствуваха непознатата миризма на бензина, но тя много им напомняше миризмата та газта, е която бяха свикнали. Газената лампа и шевната машина бяха за тях две чудеса, донесени от белите.

С настъпването на пролетта, през май 1923 година, „Елизабет“ предприе първия си пробен полет.

Първия и последния. Той продължи петнайсет минути. Самолетът трябваше да се приземи. При кацането шасито се раздроби на парчета. Голямата ос на самолета се счупи. Невъзможно беше да се подмени. Вече не можеше и дума да става за летене. Ескимосите са във възторг; капитанът ще остане при тях, но той не знае какво да прави, колебае се.

Две години труд — за нищо. Но Амундсен не се предава. В един тъй здрав, тъй стремителен дух няма място за обезсърчаване.

Амундсен е принуден да се върне в Норвегия, без да е изпълнил задачата си.

Така злословеха по негов адрес, че на пристанището той трябваше да се прикрие зад черни очила и фалшива брада, за да не го познаят. Беше потънал в дългове и единствената му утеха беше обичта на двете чукски момиченца, които беше осиновил.

ФИНАНСОВО РАЗОРЕНИЕ — МОРАЛЕН УСПЕХ

В Норвегия върху Амундсен се струпаха неприятни грижи. Настъпи най-трудното време в живота му. Бизнесмените бяха настроили братята му срещу него. Упрекваха го, че се е доверил на някой си Хокон Хамер, който бе злоупотребил с името на прочутия изследовател и го бе довел до бедствено финансово положение.

И след несполучливия опит със самолета „Елизабет“ Амундсен продължаваше все така да мисли за своите изследвания с помощта на авиацията. В Сиатъл той има нещастието да се срещне с Хамер. Този сладкодумен негов съотечественик-търговец го убеди, че той може да извлече големи печалби от своите предприятия, ако му даде генерално пълномощно да действува от негово име. Амундсен се съгласи да получи чрез Хамер самолетите, които му бяха необходими. Хамер поръча два самолета, но никога не ги заплати. Амундсен беше принуден да скъса с този изнудвач, който избяга в чужбина и следите му се загубиха.

Един от братята на Роалд, разгневен от неговата доверчивост, настойчиво му поиска 100 хиляди крони. Другите кредитори също побързаха да си поискат парите, които Хамер беше взел от тях за сметка на Амундсен. Роалд подозираше, че брат му иска прекомерно голяма сума и поиска оправдателни документи. Брат му обаче, вместо да покаже книжата си, реши да продаде къщата на Роалд, преди да са го изпреварили другите кредитори. Амундсен беше изправен пред дилемата: да поиска документите чрез съда или да обяви фалит. Да заведе процес срещу собствения си брат, му се струваше немислимо. Но най-голямото му желание беше да изплати дълговете си. А това не беше тъй просто. През лятото на 1924 година беше обявен фалитът. Равносметката за шестгодишните му усилия завършваше с финансово разорение, но съвестта на Роалд беше спокойна. Той твърдо вярваше, че ще бъде първият човек, който ще прелети над ледената пустиня, и че научните постижения на експедицията с „Мод“ ще бъдат в услуга на човешкия прогрес. В най-трудните си минути Амундсен се опита да излезе от това объркано положение. Може би като изнася беседи и пише статии, ще може да спечели достатъчно пари и ще изплати дълговете си? Той се надяваше, че ще намери хора, които да проявят интерес към неговите планове. Замина за Америка, без да загуби вяра нито за миг. В края на 1924 година американският печат отдели видно място на проектите за прелетяване на Северния полюс и обясни, че опитът да се установи връзка по въздуха между стария и новия континент ще бъде подвиг. Напразно! Никой не предложи услугите си за финансиране на това начинание.

И ето че когато той най-малко очакваше, един загадъчен телефонен разговор го хвърли в треска:

— Тук Линкълн Ейлсуърт. Аз съм стар боец от Западния фронт. Ние се запознахме с вас, когато дойдохте да видите доброволците от ескадрилата „Лафайет“. Спомняте ли си?

— Отлично си спомням за това посещение, но съжалявам, че вашето име не ми напомня нищо.

— Току-що прочетох, че подготвяте полет над Полюса. Това е прекрасна идея. Тя живо ме интересува. Вие винаги сте били начело! Искам да се срещна с вас. Научих за затрудненията ви. Готов съм да се сдружа с вас.

Беше много хубаво, за да бъде истина!

— Готов съм да ви дам чек от 85 000 долара — каза безстрастно Ейлсуърт, когато се срещна с Амундсен.

— 85 000 долара! Какво искате срещу това?

— Нищо друго, освен да ме вземете със себе си.

— Тъй да бъде, ще продължим заедно борбата, която вие водихте на фронта. Животът, нали знаете, е както войната вечна борба.

Двамата мъже незабавно изготвиха плана за прелетяване на Северния ледовит океан.

Но парите, които даде Ейлсуърт, не бяха достатъчни, да се решат всички проблеми. Освен това съдбата на „Мод“ терзаеше Амундсен, тъй като кредиторите го бяха поставили под съдебна възбрана. Сумата, която Ейлсуърт отпусна, не беше достатъчна да се финансират две експедиции: едната с „Мод“, другата със самолета.

А Ейлсуърт се интересуваше само от успешното и незабавно прелетяване над Полюса. На Амуидсен не му оставаше нищо друго, освен да се откаже от опита с „Мод“ и да насочи всичките си усилия към подготовката на експедицията по въздуха, която, ако излезеше успешна, щеше да разреши всичките му проблеми.

Той отпътува за Норвегия, за да се подготви. Смяташе да излети от Шпицберген. През това време „Мод“ беше скован от ледовете на Северния ледовит океан и не можа да стигне до „Нансеновото течение“ в околностите на Новоси-бироките острови. Ледът го обграждаше от всички страни. Туловището на кораба пропукваше, ребрата му сякаш стенеха. Ледовете притискаха „Мод“ и постепенно го изтласкваха нагоре, докато накрая той се издигна на повърхността на леда и остана там тринадесет месеца. За голямо щастие при последния ремонт в Сиатъл му бяха направили нов стоманен кил.

Малкият, самолет „Кристина“ беше от голяма полза. Пробният полет с Од Дал като пилот и капитан Уистинг като наблюдател излезе успешен. Първите полярни авиатори се запознаха с големите трудности на арктическата авиация. По време на полета пилотите нямаха възможност да определят характера на леда.

Всъщност нямаха и възможност да продължат проучванията си. При втория полет „Кристина“ се разби о един връх. Моторът беше смазан, шасито — неизползваемо. Доста работа се отвори на малката ковачница, построена върху леда за поддържане на съоръженията.

Преди откриването на сезона там се изработваха също и съоръжения за едър лов и риболов. Никак не беше трудно да си осигурят прясно месо. Истински празник за хората и за кучетата беше, когато имаха на закуска месо от бяла мечка.

Олонкин разполагаше е нов радиопредавател, който беше взел на борда от Сиатъл.

Цели три години остана „Мод“ в ледената пустиня. Ето какво пише сам Харалд Свердруп за това време:

„«Мод» въобще не можа да плува в арктическо море и от тази гледна точка експедицията бе провалена. Но тя има много важни научни постижения с трайна стойност. Амундсен лично винаги е заявявал, че главната цел на експедицията с кораба «Мод» — е научноизследователската работа. Той винаги много се бе интересувал от изучаването на полярните райони: от една страна — разрешаване на трудни научни проблеми, а от друга — събиране на информации за условията в полярните райони.

От 1922 до 1925 година Од Дал постоянно усъвършенстваше нашите съоръжения благодарение на своята изобретателност, на умението си като конструктор, на ловкостта и прецизността си на механик. Той можа да построи от една желязна кутия и няколко медни жици регистратор, снабден със сигнал за тревога. Той попълваше постепенно нашите съоръжения и това ни позволяваше да разширяваме изследователската си програма. Фактът, че всеки от нас беше в състояние да допълва нашия научен материал и че имахме няколко години на разположение за работа, улесняваше нещата.“

Амундсен много искаше да изплати дълговете, свързани с „Мод“, но не успя и когато през октомври 1925 година корабът пристигна в Ноум, кредиторите сложиха ръка върху него.

През януари 1926 година „Мод“ беше продаден на „Хъдсън бей къмпани“. Фирмата имаше намерение да го използува за пренасяне на съоръжения за своите агенции по северния бряг на Аляска. Но при първото пътуване за сметка на компанията през лятото на 1926 година корабът заседна в Къмбърлънд бей, където и остана.

Няколко години го използуваха за склад и за радиостанция, а накрая го изоставиха. Но в склада на заседналия кораб имаше газ и това представляваше опасност за риболова, тъй като ескимосите постоянно отиваха да демонтират от него всичко, което можеше да им влезе <в работа. Затова през 1930 година канадското правителство реши да вдигне във въздуха останките от кораба.

„Роалд Амундсен беше крайно доволен от научната работа на експедицията, макар че не я видя в окончателен, синтезиран вид. Едва през 1933 година резултатите от нея бяха обнародвани в пет големи тома, общо 2000 страници“ — пише Харалд Свердруп.

Но Амундсен разбра най-важното: през тези пет години бяха направени първите наблюдения на ветровете над 10 000 метра височина — ценен принос за бъдещите завоевания на полярното небе.