Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amundsen, le dernier viking, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

ЕДУАР КАЛИК

АМУНДСЕН — ПОСЛЕДНИЯТ ВИКИНГ

Редактор Цветана Узунова

Художник Иван Кьосев

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Олга Стоянова

Коректори Надежда Добрева, Лили Малякова

Дадена за печат на 31. V. 1965 г. Печатни коли 15г/3.

Издателски коли 12–81. Формат 59×84/16.

Издат. № 90 (1913).

Поръчка на печатницата № 1303

Л Г IV

Цена 1,22 лв.

Държ. полиграф. комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

VII
ПОЛЕТЪТ КЪМ СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС

Амундсен се завръща в Норвегия, настанява осиновените си деца в училище и заедно със своя пилот Оскар Омдал подготвя първия полет над Северния полюс.

Парите от Ейлсуърт не бяха достатъчни да съоръжи двата необходими хидроплана. Амундсен смяташе, че трябва да тръгнат поне с два хидроплана, защото можеше единият да се загуби. Норвежкото правителство има щастливата идея да постави филателията в услуга на науката и благодарение на „Норск-Луфтсейландс-Форенинг“ (Норвежко въздухоплавателно дружество) най-сетне проектът можа да бъде изпълнен. Шест марки, изобразяващи бяла мечка, която гледа летящ самолет — каква неудържима съблазън за филателистите от цял свят, още повече пък и с печат отгоре: „Северен полюс“.

Тиражът беше 2 215 500 броя.

Един милион седемстотин деветдесет и пет хиляди броя бяха пуснати в продажба в полза на експедицията. Със събраните 225 000 крони закупиха два хидроплана тип „Дорние-Вал“, двумоторни с по 371 конски сили.

От Пиза, където ги построиха, самолетите бяха докарани в Тромсьо, който още веднъж стана изходна база за новото пътешествие на Амундсен към неизвестността.

На 9 април 1925 година корабите „Хоби“ и „Фарм“ (вторият кораб принадлежеше на норвежкия флот) напуснаха малкото северно пристанище с ценния си товар. Двата хидроплана бяха натоварени на „Хоби“. Големите сандъци, в които бяха опаковани те, стърчаха високо над фалшборда. Хората, запознати с корабоплаването в Арктика, изказаха опасенията си.

Само лоцманът Рийсер-Ларсен не се съмняваше в успеха.

Датският остров[1] — на 1 165 километра от Полюса, беше избран за база за отлитане на двата хидроплана. Благодарение на богатия опит на Амундсен бяха взети всички мерки за случай на злополука. Нищо не липсваше: ски, шейни, палатки, спални торби, сгъваеми лодки по 11 килограма, годни да издържат един тон товар.

Уверен, Амундсен се провикна:

— Този път тръгваме не на шега!

Сред общ възторг „Хоби“ и „Фарм“ пристигнаха в Ню Олесунд.

Макар че температурата беше –13°, хидропланите бяха сглобени с изумителна бързина.

Амундсен чакаше само благоприятни условия да отлети. Но заливът Ню Олесунд, известен с каменовъглените си мини, не е много удобна площадка за неустойчивите хидроплани. Сипе се ту сняг, ту пада гъста мъгла или пък шиба силен вятър.

Хидропланите бяха напълно готови, моторите бяха проверени и за да се уверят в устойчивостта на всяка част, пилотите бяха извършили кратки полети и много пъти се бяха приземявали успешно.

Атмосферните условия обаче продължаваха да бъдат отчайващи. Но на 21 май температурата се покачи, лек ветрец смени силните ветрове.

Започнаха товаренето бодро, нямаше повече от 500 килограма на човек! Въпреки умората всички, които участвуваха 13 товаренето, бяха оптимисти, но не проговаряха нито дума.

№ 24 се пилотираше от Лейф Дитрихсон с навигатор Ейлсуърт и механик Оскар Омдал. № 25 се пилотираше от Рийсер-Ларсен, навигатор беше Амундсен, а механик — X. Фойхт.

№ 24 трябваше да отлети в 17 часа. Всичко живо, което можеше да ходи, дойде да ги изпрати.

Шестимата авиатори обядваха в „Сиелън“, който обикновено служеше за дърводелна на каменовъглените мини. Когато екипажите се настаниха в кабините, пуснаха моторите…

Най-сетне щяха да тръгнат!

Всеки искаше да им стисне още веднаж ръка, а фотографите ликуваха.

Чакаха знак от Амундсен.

17,10 часа! № 25 тръгва пръв. Рийсер-Ларсен го насочва към центъра на Конгсфьорд, откъдето ще отлети.

— Благополучно завръщане до утре! — бяха последните думи, които Амундсен чу.

Самолетът е тежък, ледът чуплив. Рийсер-Ларсен променя посоката и се насочва право към ледника в Кралския залив.

Безпокойство … вълнение… Не, всичко е благополучно. Хидропланът се издига без премеждия.

№ 24 потегля лошо. Лейф Дитрихсон си мисли: „Сега или никога.“ Пуска мотора с пълна сила, дърпа ръчката и скоро двата хидроплана летят към север един до друг.

В този миг Ню Олесунд — това загубено място — става център на света. Всички вестници съобщаваха за тръгването с огромни заглавия.

Амундсен трябваше да се върне на другия ден сутринта!

Но той не даваше признаци на живот…

Какво се бе случило и с петимата му другари?

Дали са били принудени да кацнат върху леда? Дали пък, защото бяха тежко натоварени, хидропланите не са се разбили о земята?

Изпълнявайки предписанията, които Амундсен беше дал преди тръгването, първата спасителна експедиция тръгна веднага от Ню Олесунд. „Хоби“ и „Фарм“ се отправят незабавно да ги търсят.

Всички кораби бяха осведомени по радиото за изчезването на шестимата. Предполагаше се, че те може би се опитват да преминат плаващия лед по посока към Гренландия.

Очакването продължи дни и нощи с надежда да се получат успокоителни новини.

Когато № 24 прелитал над плаващия лед, моторите му се повредили. Бензинът започнал да приижда неравномерно. Накрая Дитрихсон бил принуден да кацне върху удобна водна площ. Но хидропланът взел да потъва и пилотът едва успял да стигне до устойчив лед.

Същите неприятности с мотора имал и № 25; когато резервоарите били полупразни и Амундсен загубил от погледа си № 24, той се решил на принудително кацане върху леда. Амундсен и другарите му не знаели нищо за съдбата на № 24 до момента, когато, два дни по-късно, забелязали на около пет-шест километра едно знаме и крило на самолет.

Рийсер-Ларсен бързо размахал две флагчета и дал знак за тръгване.

Дитрихсон отговорил на тези знаци и веднага тримата другари от № 24 се насочили към № 25. Те се надявали, че ще могат с общи сили да поправят един от хидропланите.

На връщане Дитрихсон и Омдал едва не се удавили, тъй като ледът бил чуплив. И двамата били спасени благодарение на Ейлсуърт.

Неведнаж се опитвали да тикат продължително № 25, за да може да се издигне. Но всеки път напразно. Дните и седмиците им се стрували вечност, заети все с една и съща безплодна работа, а за да я извършват — все същите примитивни средства: една брадва, две лопати — една голяма и една малка, един щик и три ножа в ножниците; това било всичко, с което тези мъже разполагали, за да построят летище на 87° 43′ северна ширина, притискани от толкова огромни маси лед, че за да видят какво са извършили през деня, били принудени да се катерят върху ледените блокове, щом излезели призори от пилотската кабина на хидроплана.

Най-сетне построили писта, дълга около 500 метра. Опитали се да пуснат моторите, но ледът не издържал тежестта на самолета и товара му. Хидропланът счупил леда, както юмрук разчупва стъкло.

Амундсен разказва подробно за всички трудности на потеглянето и отлитането. „И този път усилията ни не бяха възнаградени, ледът се разчупи под тежестта на хидроплана, когато се хлъзгаше по повърхността, преди да отлети.“ Дали водната покривка, до която бяха стигнали, можеше да се използува за отлитане? Пак не!

Двадесет и четири дни двата екипажа бяха принудени да водят борба на това ледено поле. Нямаше време за губене. Плаващият лед се движеше и трябваше хидропланът да се защищава от прииждащите блокове. После трябваше да намерят място от „млад лед“, тоест гладка повърхност, образувана в един каньон, прорязан в дебелия плаващ лед посред купища ледени парчета. Извън тази вкаменена река разчупени ледени блокове — по десетина метра високи — дебнеха като наклякали вълци крехкия хидроплан.

За да откарат хидроплана до гладката ледена ивица, трябваше да преминат стръмния бряг, който ограждаше тази писта за „отлитане“. Налагаше се да работят непосилно с брадва и търнокопи. Силно безпокойство терзаеше Амундсен, но другарите му пееха, уверени, че ще излязат от това опасно положение. Само присъствието на Амундсен беше достатъчно да им вдъхне вяра, че нищо страшно не може да се случи.

Той добре познаваше трудностите, които трябваше да се преодоляват, и по повод доверието, което му засвидетелстваха хората от екипажа, пише: „Колко съм горд, че ръководя такива хора; те правят чест на човешкия род!“

7 юни: „Годишнината от обявяването на независимостта па Норвегия. Из цялата страна весело плющят на вятъра националните знамена. И ние тук празнуваме този велик ден, като издигнахме националния флаг върху нашия хидроплан.“

Докато пишеше тези редове, Амундсен си спомни 7 юни 1905 година, когато, залутан в Северозападния проход, отпразнува с малко закъснение новината за независимостта. Оттогава досега Норвегия беше направила голяма крачка напред и името на Амундсен бе влязло в списъка на прославените й синове.

Вероятността да се построи писта за отлитане върху подвижни ледове над пропасти от 3–4 хиляди метра при –10° студ, никак не беше насърчаваща. Освен това наложи се да намалят дажбата от храна на 250 грама. За сметка на това можеха без ограничение да пият вода от разтопен сняг.

След като много дни бяха работили и брадвата, и лопатите бяха изиграли важна роля, около самолета остана само разводнена повърхност, тъй като времето бе омекнало.

Какво ли ще стане, когато дойде часът на отлитането? Един от авиаторите се досети да прикачат ски на хидроплана.

Амундсен одобри:

— Хайде, момчета, с всички сили, та дори ако ще и кръв да почнем да храчим!

Четири последователни опита за отлитане и четири неуспеха.

Омдал предложи да натъпчат мекия сняг, в който потъваха, за да се сбие. Докато правеха това, леденият „сал“, върху който се бяха разположили, постоянно се движеше.

От 22 май до 12 юни „салът“ се беше изместил с 3 560 метра. Най-сетне на 14 юни пистата беше завършена! До Шпицберген имаше 850 километра. И въпрос не можеше да става да отлетят и двата хидроплана. Пренесоха всичко на № 25. Тъй като в него трябваше да се настанят и двата екипажа, и дума не можеше да става да вземат запаси от храна.

В 8 часа сутринта пускат моторите, хората са се натъпкали в хидроплана. Пълен газ! Пилотът тегли ръчката, хидропланът се разтърсва, откъсва се от ледената писта и се устремява към хоризонта.

Небето е мрачно. Ниските облаци се сливат с плаващия лед. Претовареният хидроплан не може да вземе повече от 120 километра в час. Следователно седем часа ще са нужни да стигнат до брега на Шпицберген. През време на полета тревогата е голяма. Ще стигне ли бензинът? Стигна, но до последна капка. Когато остана гориво само за още 20 минути полет, хората силно се разтревожиха. Но за щастие брегът се виждаше вече. Хубаво слънце посрещна „авантюристите от Полюса“. Те чуваха песните на птиците, които летяха на рояци и сякаш ги поздравяваха със завръщането. Пейзажът беше все още пуст, но присъствието на птиците възвестяваше живот.

Всички бяха развълнувани до крайност.

— Станали сме като деца — казва Амундсеи. Дитрихсон уточнява:

— Този бряг наистина е североизточен, брегът на Шпицберген!

Нищо друго не остава, освен да се спуснат. Един кораб е пуснал котва. Хидропланът кацва до него. На туловището на кораба се чете името му: „Сьолив“.

Капитанът Нилс Волан, брадат и засмян човек, веднага се досеща, че тези пътешественици не са други, а Амундсен и неговите другари.

— Много неприятности ли имахте? — пита той.

— Не, не много. Не ни достигна бензин, нищо друго. Съгласни ли сте да ни вземете на ремарке до Кралския залив?

— И до Китай, ако искате — отговори учтиво Волан.

С тези думи морякът намекваше за първия успех на Амундсен — откриването на Североизточния проход, пътя към Китай.

Петимата авиатори се качиха на борда на кораба за ловна тюлени.

Каютата от два квадратни метра се стори като земен рай на спасените пътешественици, прекарали четири седмици сред безкрайните простори върху плаващия лед.

Докато корабът бавно теглеше хидроплана, Амундсен и другарите му непрекъснато си припомняха перипетиите на своята епопея.

Когато „Сьолив“ стигна в Порт Вирго, Амундсен запо-вяда да се вдигне норвежкият флаг, защото там на брега се виждаха купища сандъци и дъски, които бяха последните останки от лагера, откъдето през 1897 година бяха излетели със свободен балон шведският инженер Андре и другарят му, загинали при опит да стигнат Полюса.

Оставките им бяха намерени на остров Бели едва тридесет години по-късно.

На 4 юли корабът, с който Амундсен се връщаше, наближи Хортен, арсенала на Норвегия, във фиорда на Осло. Първите думи на Амундсен, когато стъпи на суша, бяха възхвала към другарите му.

— Ако можах да осъществя своята мечта, дължа го на тримата си авиатори: Рийсер-Ларсен, Дитрихсон и Омдал.

Докато корабът „Албрехт В. Селмер“ плаваше към Осло, Амундсен получи телеграма, която дълбоко го развълнува.

Работниците от столицата го канеха да присъства на митинг, свикан на открито, в негова чест на остров Ховедьой, близо до Осло.

На 5 юли Осло посрещна Амундсен с нестихващ възторг. Цял народ се гордееше с подвига му. Триумфално посрещнат, Амундсен сваля черното си бомбе и отговаря на приветствените възгласи, от които кънти целият град. Въпреки присъщото му самообладание, очите на изследователя са плувнали в сълзи. Не само той е просълзен.

Амундсен се връща назад в миналото, редуват се спомени: ескимосите и чукчите, преди това — отпътуването на „Йоа“, още по-рано — дните, които бе прекарал край стария Олсен и кърмачката си Бети. Веднаж като дете, когато ие знаеше още да плува, тя го бе спасила от удавяне. Старата жена още живееше в една малка къщичка в неговото имение.

Амундсен направи на родината си най-прекрасния дар, който един син може да направи някога на своята майка. След години на славна борба той й подари цялата вселена. Ето че стана лекар на цял народ, защото можа да пробуди у него най-благородните чувства.

В ресторанта „Спейлен“ в Осло, където се събираха приятелите му, го посрещнаха с разтворени обятия. Оркестърът спря, после по поръчка на Цапфе музикантите изсвириха: „Моят остров на златните мечти“, любимата песен на Амундсен. Всички започнаха да танцуват. Цапфе, който очакваше да види приятеля си във вихъра на танците, трябваше да се разочарова, защото Амундсен се задоволяваше само да гледа. Дали въпреки всичко той не се чувствуваше победен, загдето не беше достигнал Полюса? Не! От скромност Амундсен не желаеше да даде външен израз на радостта си. Но когато отиде на митинга в Ховедьой, трябваше да приеме работниците да го понесат тържествено на раменете си. Беше уверен, че почитта на тези работници идва от сърцето им:

— Вашият труд много ми помогна; дано моите пътешествия бъдат полезни за вашите деца!

НИЩО ОЩЕ НЕ Е ЗАВЪРШЕНО

Амундсен беше загубил до известна степен вяра в самолета. Опитът с „Кристина“, „Елизабет“, „Дорние-Вал“ — това беше вече много, твърде много!

Тогава аеропланът беше още твърде неустойчива машина.

Леко пропукана тръба, разхлабена шайба — това беше достатъчно да принуди пилота да се приземи незабавно. Трябваше да се предвиди възможност поправката да се извършва през време на полет, защото принудителното кацане е винаги опасно. Друг е въпросът е дирижабъла. Случи ли се авария е един от моторите, спират го и го поправят във въздуха.

Печатът наблягаше на факта, че експедицията не е стигнала до Полюса. Амундсен не беше постигнал резултата, на който разчиташе, и беше принуден да даде обяснение за нещо, което всички считаха почти като провал.

— Ние не достигнахме Полюса поради повреда на моторите и защото бяхме принудени да помогнем на другарите си, които паднаха върху плаващия лед. Стигнахме до 87° 43′ северна ширина, т.е. на 254 километра от Полюса. Не се признаваме за победени. Щом като самолетът все още не е най-доброто средство за полет над Арктика, ще използуваме дирижабъл, тъй като между Канадските арктически острови и Беринговия проток се простира непристъпен плаващ лед. От цяло го северно полукълбо там заледяването е най-силно. Затова подходящо е да се организира експедиция, която ще тръгне от Кралския залив в Шпицберген и ще достигне полюса на ледовете — за разлика от географските и магнитните полюси. Може би под тази бяла безбрежност се крият непознати още острови, които са продължение на Канадските арктически острови към запад, или пък това е огромен океан? Един няколкочасов полет ще даде възможност да се отговори на този въпрос — последната важна географска загадка, която Арктика крие. За изпълнението на тази програма Рийсер-Ларсен, специалист по аеронавтика, препоръчва италианския дирижабъл № 1. Според него от всички дирижабли, които сега се използуват, той е най-подходящ за тази задача. Затова ние се свързахме с полковник Умберто Нобиле — конструктора на дирижабъл № 1. Отзовавайки се на нашата покана, Нобиле дойде в Осло да беседва с нас. Сведенията, които ни даде за своя дирижабъл, ни убедиха, че той най-добре отговаря на условията на продължително пътуване, което възнамеряваме да предприемем. Освен това полковник Нобиле ни увери, че италианското правителство, което е собственик на дирижабъла, е готово да даде съгласието си, ако ние решим да го купим.

Решението беше взето! Трябваше да се изчака отговор от Рим.

Бележки

[1] Шпицберген. — Б. пр.