Едуар Калик
Амундсен — последният викинг (3)

— Стига вече! Нали ти бях забранил да работиш с празнични дрехи! — крещи йенс Амундсен, изтръгвайки най-малкия си син Роалд от любимото му занимание — да вари катран в бащината корабостроителница.

И тази заран, както всяка друга, хлапакът — той не беше на повече от пет години — пак се беше втурнал „да помага“ на стария дърводелец Свенд Олсен.

— Искам да стана дърводелец и да се науча да калафатя! — проплака детето и хвърли тъжен поглед към огнището. — Оставете ме поне да сложа още едно дърво, иначе огънят ще изгасне!

Йенс вдигна рамене и измърмори:

— Върви! Сърцето ми късаш ти, момче!

Бившият мореплавател йенс Амундсен, станал по-късно корабостроител, горчиво съжаляваше, че не бе имал възможност да получи техническо образование. Затова най-съкровеното му желание беше да види сина си Роалд достигнал завидно положение в някоя свободна професия. Работата му вървеше добре, наследствената ферма, в която той живееше със семейството си, беше в цветущо състояние, Йенс се чувствуваше достатъчно богат, за да даде на четирите си деца солидно образование.

Навред наоколо — брегове, планини — прекрасни места за неутолимата жажда на детето да действува, да научава все нови неща и да се закалява.

Но вечно будните любопитство и жажда за знания у детето не се задоволяват от само себе си. Затова Роалд най-много обича да слуша разкази за живота на мореплавателите и работниците.

— И аз съм като тях, предпочитам чука пред перодръжката — доверяваше Роалд на стария Олсен, докато двамата седяха под сянката на един кораб, изтеглен на брега за поправка.

Но старият дърводелец поклати глава:

— Чукът е хубаво нещо, дете, но машината е още по-хубаво. Човек е направил всичко с ръцете си, но благодарение на главата си. Колкото повече е работил човекът, толкова повече се е развивал мозъкът му. Той е трябвало да намери дърво, да го отсече, да го рендоса, да свари катран, да опъне платна и да научи хората да плуват. А ето че днес парната машина надмина платната; туловището на кораба се прави от стомана. За да се подготви и изработи всичко това, мускулите не стигат, нужна е работа на мозъка.

— Мозъкът мускул ли е?

— Ако щеш, тъй го кажи. Мускул, който командва всичките ни органи. Ако искаш да пуснеш в действие юмруците, ушите, очите си, трябва да използваш мозъка си, също както ако искаш да четеш или да пишеш. Всички действия на човека се управляват от мозъка. Много е трудно да се съди кое е по-полезно: главата или ръцете…

— Тогава какво?

— Трябва да накараш и ръцете, и главата да работят, момчето ми.

Над главите им в лазура летяха чайки — като перца, хвърлени от ръката на магьосник. Те крякаха. Роалд погледна към небето.

— Защо крякат?

— Нали виждаш, че разтоварват херинга? Там, където има херинга или моруна, има и чайки. Където има-чайки, там са и нашите кораби, а в тях — бурета, пълни с риба — това живо злато, което нашите моряци извличат от океана. Без рибата нашият народ би измрял от глад. — Ами китовете? Тях чайките откриват ли ги?

— Не, китовете се откриват по водните струи, които изхвърлят. Погледни този кораб до нас, той е китоловен. Това буре горе на мачтата му се казва „наблюдателен кош“. Колкото по-високо е поставен той, толкова по-надалече наблюдателят може да обглежда морето.

— Че тогава защо не привържат към всеки китоловен кораб по един балон, който да се издига много високо?

— Ами бурите? Представяш ли си колко са силни те?

— Но моряците са смели. Нали отиват в далечни морета да ловят моруна, моржове, тюлени и китове? Когато аз стана моряк, ще поставя наблюдателя в балон.

И всеки ден старият Олсен и детето водеха подобни разговори.

Освен това в корабостроителницата на баща му много корабни капитани с охота разказваха на детето приключенията на дедите си и своите. Скоро думите на моряците престанаха да задоволяват безграничното любопитство на Роалд. Той започна да мечтае да се запознае с бордовите дневници, в които най-смелите, капитани бяха описали подвизите си.

— Можеш ли да ми намериш някой бордови дневник? — помоли той един ден Олсен.

— Защо ти е? — запита изненадан старецът.

— Аз искам да стана моряк, нали съм ти казвал. Преди да се кача на кораба, искам да науча колкото може повече неща за морето й за далечните земи.

— Само не споменавай това пред баща си! Той не иска да тръгнеш по моретата, нали знаеш?

— Но всички наши прадеди са били рибари и с това са осигурявали живота на нашата страна. Защо тогава да не замина и аз?

Роалд се снабди с книги. Когато не разбираше нещо, питаше хората от пристанището. После обмисляше думите им и ги съпоставяше. Впечатлителността и чувството му за справедливост го караха да разсъждава по всички проблеми и да се задълбочава.

Както всички норвежци, и баща му Йенс Амундсен беше едновременно моряк и селянин. По крайбрежието хората се занимават с онова, от което страната има най-голяма нужда. Строят платноходки, ремонтират кораби, занимават се с крайбрежно корабоплаване, тъй като водният път е най-сигурен и най-евтин. Вътрешността на страната — планинска и покрита със сняг през по-голямата част от годината — никак не улеснява обработването й, но въпреки това тези селяни-моряци използуват и най-малкото парче земя.

Именно този „амфибиен“ характер на Норвегия — страна, която се препитава еднакво от земята и от морето — улеснява развитието на Роалд. Ако се беше вслушал само в призванието си, той много рано щеше да тръгне по моретата и нямаше да стане нищо повече от един обикновен моряк. Но майка му го насърчаваше да обогатява познанията си.

Тя му внушаваше да си избере професия, която да му осигури възможност, без да се отделя от бащиния дом, да задоволи на по-голяма висота желанието си за открития, да надрасне детските си мечти.

Роалд често беше слушал майка си да му разказва з; суровия живот на моряците. Тя наблягаше на големите опасности, които крият пътешествията из далечни страни.

— Кажи една такава страна! — каза веднъж детето.

— Китай например … Аз дълго живях там заедно баща ти. Ужасно е да се живее, в тази страна!

— Защо ужасно? Не разбирам.

Но майка му отклони въпроса, взе Роалд на ръце и горещо го целуна:

— Обещай ми, че няма да ме напускаш!

Тя не беше отговорила на въпроса му. Нейните недомлъвки далеч не успокоиха малкия, а, напротив, повече разпалиха желанието му да открие тайната на опасната страна Защо родителите му бяха напуснали загадъчния, тъй „ужасен“ Китай и защо най-сетне, за да направи удоволствие не майка си, той трябваше да се откаже от надеждата да странства по света?

Един ден, когато старият Олсен му подари малък макет на кораб, който беше изработил с много търпение, вместо да му благодари, Роалд насмешливо му подхвърли:

— Защо не ми направи един истински кораб, та да мога да замина за Китай?

Олсен отвори ужасени очи и промълви:

— Не произнасяй никога вече името на Китай! Ако те чуе баща ти, ще си помисли, че аз съм ти говорил за там.

Тези думи разпалиха въображението на Роалд. Детските приказки и играчките не го интересуваха вече. Той трябваше да разбули китайската загадка. Спомни си, че веднаж, когато попита баща си от какво му е дълбокият белег, който разсича лицето му, морякът бе отговорил сухо:

— Ти много разпитваш, момче!

И Роалд запомни веднъж завинаги: белегът на татко и Китай бяха забранени теми в бащината му къща.

ЗАМИНАВАНЕ ЗА СТОЛИЦАТА

Роалд е дете като много други, за чиито наивни очи всичко е постижимо. Когато слуша приятния ромон на неспокойните вълни на река Гломен, която се влива в морето недалеч от бащиния му чифлик, на него му се струва, че тези вълни са били негова люлка.

Жажда за знания изгаря момченцето. Историята на викингите вече не го задоволява, той иска да научи онова, което засяга собственото му семейство, особено да узнае защо баща му е могъл да стане капитан и да предприема далечни пътешествия в непознати страни, а на него не му позволяват да си избере моряшката професия.

Край село Вестен, до бащиния му чифлик „Томга“, някога б езическите времена е имало светилище. Думата Вестен иде от Be Стейн, което значи камък за жертвоприношения. Наблизо е бил намерен, зарит в земята, един от прочутите пиратски кораби „тунескип“, с каквито викингите са кръстосвали моретата. Жителите от общината Борге имат основание да се гордеят със своите предци. Но Роалд — за свое голямо съжаление — установи, че прадедите му не са от Вестен. Прадядо му Нилс Микелсен, дошъл от граничната шведска област Бохюс лен, се заселил на Хвалерските острови и си създал там семейно огнище едва през 1668 година.

Дядо му Оле Амундсен^[1] направил сина си Йенс Ингебрет^[2] моряк. С пътешествия и корабостроене семейство Амундсен доста забогатяло, така че бащата на Роалд, Йенс Амундсен, могъл да си вземе за жена, според обичая, девойка от по-високопоставено семейство. През март 1853 той се оженил за Хана-Хенрике-Густава Салкист, дъщеря на кмета на Фредрикстад. Младоженците заминали на сватбено пътешествие за Китай, където прекарали няколко години. Там се родил първият им син Антониус, а след него Густав (1868 г.), Леон (1870 г.). На 16 юли 1872 година в Томта се появил, на бял свят Роалд Ингебрет Гравнинг Амундсен.

Томта не беше само детска люлка на Роалд. Това бе един свят, в който той се чувствуваше щастлив и сред който у него се развиваше любовта към природата, към хората, към животните, който обогатяваше ума и душата му. Той имаше там и друг приятел освен стария Олсен. Едно малко коте. Един ден баща му го лиши от любимеца му. Това наказание дълбоко нарани детето, което захлипа и едва след няколко дни се разведри.

С колко мъка напусна Роалд Томта, когато баща му се засели в столицата!

Роалд беше на девет години, когато видя за пръв път бреговете на фиорда Християнин. О, той нямаше нищо общо с Борге. Шумът на столичните улици не можеше да се сравни със спокойствието и дъха на живописното норвежко село, където от морските простори долиташе ветрец, тъй скъп на хората, намирали препитанието си поколения наред в морето.

Роалд скоро откри, че има едно място в столицата, което го притегляше като магнит — пристанището!

Няма по-голяма радост за него от разходките по кейовете, където моряци разтоварват стоки от всички страни. По сандъците той разчита Надписи и мечтае за далечни земи, където диви зверове и фантастични растения се борят за живот. Един ден в Християнин пристигна пътуващ цирк. Роалд изтичва при майка си:

— Мамо, моля ти се, заведи ме да видя менажерията! Както повечето норвежки деца, Роалд има слабост към северните животни. От всички той предпочита елените с изпъкнали благи очи; те сякаш привеждат глави под товара на несъразмерно големите рога. Но още повече той обича голямата полярна мечка и тромавото мече, което тя ближе с любов. Момченцето се бави, не могат да го откъснат от тази гледка; то съзерцава това майчинство, тази животинска нежност.

— Мамо, нали по света няма да се намерят толкова жестоки хора, които да убият бяла мечка?

— Намират се, детето ми, и я убиват, защото тя е кръвожадно животно.

— Кръвожадно животно ли? Аз, когато порасна, ше нося храна на малките бели мечета.

Отговорът на майката смущава детето. То не може да повярва, че тромавата мечка може да бъде толкова зла.

И майката и синът се връщат в жилището, което бащата е купил в едно от предградията. Роалд като че ли се отегчава в този нов дом. Всъщност жилището е твърде приятно. Къщата е едноетажна, дървена, боядисана в светли тонове. Обгражда я малък парк и я развеселяват гъсти лехи цветя.

Къщата била построена през 1851 година от корабния капитан В. Хафнер, когото крал Оскар I взел за възпитател на своя син — по-късно крал Оскар II. Като признание за качествата му на възпитател, кралят подарил на капитана това имение.

Хафнер нарекъл имението си Ураниенборг, защото освен капитан и възпитател той бил и забележителен учен. Под разни небеса през дългите часове на нощно дежурство на кораба той съзерцавал звездите. Увлечен в изучаването им, той си построил на един хълм близо до Християнин малка частна обсерватория и избрал за нейна покровителка Урания — музата на астрономията. И ето йенс Амундсен беше купил парцела с къщата на моряка-възпитател-астроном.

Подобно на първия собственик на къщата Роалд иска всичко да знае. Морето, небето, хората и животните привличат вниманието му. Той се учи в лицея. Когато баща му умира, Роалд още не е навършил четиринадесет години. И тримата му братя, вече са започнали да печелят и са напуснали бащиния дом. Роалд продължава да живее с майка си спокойно и затворено. Горката жена е обзета само от една мисъл: да не позволи някога любимият й син да чуе на свой ред вълшебния глас на сирените. Безшумно, без стълкновения, е упоритостта на мравка тя се опитва да го насочи към някоя по-малко „опасна“ кариера.

Като капки вода, които падат постоянно на едно и също място, го разяждат неуморно повтаряните майчини думи:

— Да, Роалд, ти ще учиш медицина … Болестите за жалост са толкова много на тази земя … Има ли по-благородна задача от тая да ги лекуваш? … И после, колко радостно ще ми бъде да чувам в неделя след черква да ми казват: „Вашият син, госпожо, е най-добрият лекар в страната; искам само той да ме лекува.“

Без да каже дума, Роалд нежно се вглежда със светлите си очи в издълбаното от бръчки лице; после пак се навежда над книгите си.

Вечер, преди да заспи, той взема любимата книга, разлиства я, прочита няколко страници и на светлината на нощната лампа започва да мечтае, да преживява онова, което е прочел. Любимата му книга — това е пътеписът на сър Джон Франклин, големия английски мореплавател, загинал из ледовитите земи на далечния Канадски север.

Книгата се плъзва на пода, Роалд не забелязва това. Фантазията-вълшебница вдига магическа пръчка и в мечтите на Роалд изплува неговият герой …

ЕДНА КОШМАРНА ОДИСЕЯ

Младият лейтенант Франклин е натоварен от британското адмиралтейство да изготви карта на пустинните райони в съседство с Хъдсъновия залив. Безброй пъти той е устоявал на умората, на студа, на гладната смърт в гъстите гори. Искрящите от ледени кристали борове са същински коледни дръвчета. Сред тях, размахвайки камшик, дядо Мраз е подкарал бързо впрегнатите в шейната елени.

Осемнадесет дни офицерът и другарите му се хранят само с противен бульон от животински кокали, намерени в изоставен преди година индиански бивак.

Нападнат веднъж от тези червенокожи, станали човекоядци от глад, Франклин е принуден, за да не бъде изяден, да застреля нападателя с точен изстрел на дългия си пистолет …

Сред най-сурови изпитания английският изследовател не губи кураж. Когато след шестгодишни усилия се връща в своята, родна Англия, той е убеден, че отвъд сто и петдесетия градус западна дължина, който той не е могъл да мине, има Северозападен проход. Още по времето на крал Хенрих VII англичаните Торн, Уйлоуджи, Хъдсън, Бафин, Рос и холандецът Баренц напразно бяха търсили този път.

Картините се редуват една след друга във въображението на детето. Тридесет години са изминали оттогава… Франклин е прекосил всички морета по земното кълбо. Ето го сега със златни нашивки на пагоните — адмирал и губернатор на Тасмания.

Той седи на, трон под една кокосова палма и държи в ръка като скиптър далекогледа си. Приема почестите на тъмнокожи туземци със ситно къдрави коси и с промушени от дълги кокалени игли ноздри … Но въпреки тези почести суровият моряк е обзет от носталгия към самотните безбрежни ледове. Той е шейсетгодишен и бакенбардите му са побелели. Англичаните искат да победят загадъчния Северозападен проход. И когато в Лондон вземат решение да изпратят експедиция да го търси, Франклин моли да възложат нему командуването…

Всички мерки са взети, за да се осигури успехът на „похода“.

Двата кораба на кралския флот — „Еребус“ и „Терър“ — бяха показали устойчивостта си при едно неотдавнашно пътешествие на Джеймз Рос до Антарктика.

Провизиите в кантината ще стигнат най-малко за три презимувания.

Екипажите са пресети през копринено сито: подбрани са само хора, които са свикнали да се борят със северните океански вълни. Що се касае до ръководителите — само именната им са достатъчна гаранция: корабният лейтенант Крозие е като у дома си в Арктика, също както и сър Джон Франклин.

На 25 май 1845 година двата кораба на нейно величество опъват платна. Скоро след това хората от един китоловен кораб съобщават, че са ги видели някъде на юг от Гренландия …

Времето минава — седмици, месеци …

Обезпокояват се за съдбата им едва три години по-късно. Времето за пребиваването им в Арктика отдавна е изтекло. Какво се е случило? Няколко експедиции са изпратени да търсят англичаните. С корабите „Ентърпрайз“ и „Инвестигейтър“ Джеймз Рос и лейтенант Маклинтък кръстосват надлъж и шир Бафиново море, проливите Ланкастър и Бароу … Нищо!

По-късни експедиции през 1850 година обаче уверено докладват, че Франклин е зимувал на Бичи пойнт. Три гроба са били открити там. Веднага тридесет и девет кораба подновяват търсенето. През 1854 година предават на леди Франклин сребърни прибори с монограма на адмирала, намерени у ескимоси. Туземците не са могли да обяснят как тези прибори са попаднали в ръцете им. Насърчена от тази следа, леди Франклин подготвя кораба „Фокс“ и възлага командуването му на Маклинтък. Първата зима той прекарва на остров Бичи, където поставя надгробна плоча в памет на загиналите.

Размразяването дава възможност да се направи ценно откритие. Под купчина камъни е скрито описание на страданията на хората от „Еребус“ и „Терър“, написано от ръката на последния останал жив.

Тъкмо на остров Бичи експедицията на Франклин е прекарала първата зима; втората ужасна зима — на север от земя Крал Уилиъм. През юни сър Джон внезапно умира. Тази година размразяване въобще нямало поради непрекъснатия остър студ. Трябвало да се подготвят да издържат още една полярна нощ на същото място. Вече двадесет и четири души били загинали. Лишения, скорбут, инфекциозни болести, предизвикани от яденето на мечи черен дроб … Епидемията продължавала да се шири …

През пролетта на 1848 година лейтенант Крозие решава да тръгне на юг, надявайки се да достигне с останалите живи свои другари Далечния канадски север, а след това и населени райони.

Те са вече само трийсет, после двайсет, после десет… Залъгват глада си, като дъвчат кожата на ботушите… Броят им намалява, докато в бялата безкрайна шир остава само една тъмна точка, която снегът постепенно покрива. Всичко е свършено! Последният оцелял прекъсва бележките, а заедно с това и изтезанието си.

ЕДНА МАЙКА ПЛАЧЕ

Зимният вятър прониква през пролуките на прозорците, наклонява пламъка на нощната лампа и по варосаната стена на стаята на Роалд заиграват подвижни колебливи сенки…

За детето, вторачило поглед в тях, те изобразяват трагичния път на Франклин и на хората от експедицията му, които бавно вървят към бялата смърт…

Един капак на прозорец се блъска. Привлечена от шума, майката влиза при Роалд; той се хвърля на врата й, силно развълнуван:

— О, мамо! Защо не мога и аз да изживея страданията на Франклин! Толкова много искам да покажа, че съм смел като него!

— Успокой се, детето ми. Толкова сурови страдания, а може би и по-страшни, ти ще изживееш и тук, в Християнин. Няма нужда да ги търсиш далеч и да излагаш на опасност живота си … Ако искаш да докажеш, че си смел, ти правиш това от прекалена гордост, а това е грях, Роалд, гордостта е най-големият грях пред бога … А уважението на хората се печели с почтен живот, не с авантюри.

— Авантюра ли е, майко, да искаш да опознаеш широкия свят, да се мъчиш да проникнеш в тайните му: защо има морски течения, ледове, ветрове, бури … и защо китайците са опасни?

— Бог тъй е решил.

Думите са казани, не търпят възражение!

Момчето разбира безполезността на спора. То се мушка в леглото и се завива.

Майката чувствува, че то вече се е устремило по свой път, че изведнъж е закоравяло. Страхува се, че ще го загуби. Тогава — за да го приласкае и защото познава силата на сълзите — заплаква. Навежда се над него и като се старае да придаде убедителен тон на гласа си, проплаква на ухото му:

— Обещай ми, скъпи мой, че никога вече няма да ме тревожиш с такива желания! Те ме правят много нещастна. Братята ти вече се пръскаха по света и аз се надявам, че ти няма да ме напуснеш … и чай-вече … никога не ми говори за Китай!…

Тя хлипа; Роалд може да разбере само една дума в задавения глас на майка си:

— Кули, кули…

Роалд не може да устои на силата на сълзите, стремително привлича към себе си своята изтерзана, скъпа майка. Целува я и твърдо обещава:

— Приемам, мамо, никога вече няма да ти говоря за това!

Но когато тя си отива, малко поуспокоена, той пак продължава да мисли за тайните на Арктика и за тази дума „кули“, която накара майка му почти да се задуши.

Когато излиза от училище, Роалд скита из пристанището, възхищава се на платноходките със стройни мачти, бъбри с моряците, разпитва за тюлените и за китовете рибарите, които спокойно смучат лулите си, седнали на кея, където е хвърлил котва солидният им кораб.

Вечерта той си припомня техните обаятелни разкази. Роалд знае за суровите условия на живот в Арктика: студ, който напуква кожата, заскрежава лицата, хапе носовете, слепя клепачите и разрушава тъканите. Той знае и за ослепяващата сила на отражението на слънчевите лъчи, и за еднообразната зимна нощ — било на борда на скованите от леда кораби, било в опушените и смрадливи убежища, в които шест месеца трябва да се чака пролетта. Той знае също така и за ужасната скука, която изтощава нервите, поражда омраза и понякога довежда до лудост, до убийство … Но гой има представа също и за сладостта на неограничената свобода, за презрението към условностите, за вечната борба с животните и природата и за гордото задоволство, което човек изпитва след победата над тях.

От рибарите Роалд се научи на търпение, на примирение към всекидневната нищета, а от ловците дошли за няколко дни в големия град да прахосат цяло състояние, натрупано чрез лишения, се научи да презира парите и да цени практическия опит, толкова нужен на смелите изследователи на Арктика.

Роалд е слушал от всички тези хора разкази за техните мечти: тих, безбурен живот в дървена къщичка с градинка, която те да обработват сами, щастливи вечери с работлива стопанка и весели дечица под равната светлина на лампата. И все пак ги бе виждал една година по-късно един след друг отново да поемат омаяни към необятните ледени простори. Роалд е вече на петнайсет години. Използува всяка свободна минута да се разхожда по кейовете и да наблюдава сновящите платноходки. Види ли кораб да потегля към морската шир, той въздиша:

— Ах! Защо ли не вземат и мен!…

Един ден, когато гледаше как разтоварваха тюленови кожи, той не устоя на изкушението и заговори един моряк. Попита го как се ловят тюлени.

Морякът не чака да го молят. Разказа му как екипажът слязъл от кораба и избил цяло стадо тюлени някъде в Бяло море.

— Изклахме тюлените с ножове и ледът се покри с алена кръв.

— А, малките заклахте ли? — пита Роалд с треперещ глас.

— Ами че да! — отговаря морякът. — Кожата им струва два пъти по-скъпо.

— Не, не сте направили това! — казва детето възмутено. — Моето момче, знай, че там, в Арктика, ако искаш да живееш, трябва да убиваш.

В този момент Роалд разбира, че има три категории мореплаватели: моряк, рибар и изследовател. Решението е взето. Той никога няма да бъде изтребител на животни.

Единствените видове спорт, които момчето упражнява след училище, са ски и футбол. То си мисли главно, че ските могат да му бъдат полезни един ден. Та не е ли това необходимост за един полярен изследовател?

За да се закали, Роалд системно и сериозно тренира. В дългите разходки той чувствува силата на мускулите си и пълната свобода. Съседът му Карстен Борхгревинк често го придружава. Също като Роалд и той обича снега и чистия въздух. Каква радост изпитват двамата, когато се спускат заедно по заснежените склонове с добре смазани ски! Двайсет километра из планината за тях са играчка.

Но на връщане Роалд трябва да скрие ските си от страх, че майка му ще почне да се вайка. Не всякога успява обаче. Много често майка му го чака и го гълчи.

— Имаш ли ум, момчето ми, да се бавиш толкова на студа, когато всеки здраво е залостил вратата си и се е сврял на топло край огнището? Девет часът минава. Яденето отдавна е готово. Ти наистина смяташ къщата ни за хан. Какво ще кажат съседите? Че те възпитавам много лошо, докато аз се съсипвам, за да те отгледам както трябва.

Вечер, преди да заспи, Роалд безшумно става в тъмното и отваря прозореца. Вятърът започва да свири под вратата, събужда майка му и тя го мъмри:

— Да беша мечка, разбирам, но ти ще се простудиш, сине!

— Обичам чистия въздух, мамо. Не мога дълго да търпя на затворено.

При тези думи той затваря прозореца, но щом майка му си отиде, пак го отваря. Грижливо запълва пролуката под вратата с кърпа и си ляга.

Много често той прекарва вечерите над четива за пътешественици; вече няма нищо, което да не знае за пътешествията на Христофор Колумб, Васко да Гама, който заобиколи Африка, и за Америго Веспучи, който четири пъти се приближава до бреговете на Южна Америка. И в безсънните нощи Роалд размишлява: кое е дало сили на тези хора да победят природата? Роалд знае, че три условия са необходими: здраве, воля и трудолюбие. За да може човек да изпълни успешно задачата си, необходим е опит и успехът най-често е резултат на продължително чиракуване. И когато клепачите му натежат за сън, той си обещава:

„И аз ще стана изследовател!“

НЕГОВИЯТ ГОЛЯМ УЧИТЕЛ

Роалд още нямаше шестнайсет години, когато научи, че един голям норвежки изследовател — Фритьоф Нансен — се готви с малка група да прекоси Гренландия. Той започна да купува вестници и да се рови в библиотеката да търси книги за полярните области.

— Честна дума, и ти си занесен като Нансен! — надсмя му се грубо библиотекарят.

Но един прекрасен ден вестниците известиха за успеха на Нансен. Ето че той изпълни своя проект. Успя да извърши подвиг, за какъвто преди него никой не беше мечтал.

Роалд излезе от училище и с вестника в ръка изтича в библиотеката да съобщи новината.

— Да, момчето ми, винаги съм ти го казвал; уверен бях, че, Нансен ще успее! — твърди наперено библиотечният плъх.

Столицата е празнично украсена, за да срещне героя. Кораби и къщи са обкичени със знамена. Една лодка с младежи се хлъзга навътре в морето — Роалд бърза заедно с неколцина свои другари да посрещне кораба на Нансен „Язон“.

Роалд знае имената на всички от екипажа. Приближава се до кораба, сваля баретата си и пръв се провиква:

— Да живее Нансен! Да живее Свердруп! Да живее Дитрихсон! Да живее Кристиансен! Да живее Трана! Да живеят двамата лапонци Балто и Равна!

Скоро воят на сирените заглушава звънливите гласове на множеството:

— Добри дошли! Ура! Ура!

Нансен се завръщаше в Християния като национален герой!

Посрещането, което народът устрои на Нансен, дълбоко се запечати в съзнанието на юношата. Той имаше само едно желание: да следва примера на Нансен.

Но неговата майка още не беше изоставила мечтата си да направи своя син лекар, като стария им познат, който спокойно посещаваше пациентите си. За Роалд той беше професионалист, но не и учен. А майка му чакаше търпеливо годините, когато Роалд щеше да започне да изучава медицина.

— Още две години, Роалд, и ти ще получиш зрелостно свидетелство; няколко години по-късно ще имаш и лекарски диплом. Тогава ще отидем да живеем в Борге…

Роалд поклащаше глава:

— Колко е далече!… — шепнеше той с въздишка.

Години на очакване преди свободата. Какво полезно нещо може да върши, което да му послужи, като стане изследовател? И той започна да изучава чужди езици: френски, английски, немски. Двете години минаха бързо.

Когато, изпълнен с гордост, той донесе зрелостното ой свидетелство, майка му го целуна и каза:

— Щастлива съм, сине. Ето че, дойде денят, когато ще можеш да учиш медицина. Това ще бъде лесно за теб, ти толкова обичаш хигиената!

— Да, мамо, медицината е прекрасна наука. Тя служи на човека, но има една много по-широка наука — науката за природата!

— Природата! Що за дума?

— Да, природата искам да изучавам. Майката рязко го прекъсна и после занарежда:

— Ти да не искаш всичко да научиш и всичко да знаеш да вършиш? Да имаш добър занаят, който да ти носи пари — това трябва да ти стига. Остави природата на моряците! Този копнеж: по неизвестното, по неизследваното е само стремеж към скитане и колежът го засили у тебе. Ах, колко съжалявам, че не скъсах всички тези картини, налепени по стените на стаята ти, е фантастични кораби, измислени от един от тия полудели французи.

Горката жена! Тя не подозираше, че синът й несъзнателно беше изразил неудържимата сила на призванието си.

КИТАЙСКАТА ЗАГАДКА РАЗБУЛЕНА!

Желанието на Роалд да постоянства по пътя, който си беше начертал, се засили още повече, когато неговият брат му разкри тайната, упорито скривана дотогава от него. Роалд узна защо родителите му бяха направили именно в Китай сватбеното си пътешествие, защо тази страна винаги му бе представяна като варварска. Той най-сетне разбра защо в село Борге хората говореха за „кораба на смъртта“.

Тази нощ Роалд мисли за трагедията, която се беше разиграла посред морето на борда на „Константин“ — кораба, който баща му и чичо му бяха купили с точно определена цел: да забогатеят. По това време в Америка липсвала работна ръка. Пренасянето на кули от Китай в Новия свят можело да донесе изумителни печалби. В началото Амундсенови се задоволили да работят е платен екипаж на „Константин“. Но бащата на Роалд сметнал, че резултатите са незадоволителни, затова решил Лично да контролира работата и поел командването на кораба. Любимият му девиз бил: „Когато искаш, всичко можеш да постигнеш“; а Йенс искал да бъде богат.

През 1866 година той трябвало да направи един курс до Хавана. Наблъскали в трюмовете около триста измършавели същества, предназначени за работници в плантациите. Те виждали бял ден само по време на „разходката“ по мостика, където ги извеждали на групи по десетина за един час, и то само при хубаво време.

Тежкото им положение тласнало някои от тези „продадени души“ да нападнат офицерите, за да поемат управлението на кораба. Акцията им могла да излезе успешна само ако употребят насилие. Капитан Йенс Амундсен, подпрян на перилата на борда, наблюдавал хоризонта. Един човек, вероятно най-смелият от кулите, се приближил безшумно зад него и замахнал със секира… Инстинктивно Йенс почувствувал опасността и в момента, когато секирата се стоваряла върху него, той се обърнал … но не могъл да избегне удара. Брадвата разсякла бузата му, капитанът се строполил окървавен. Помощникът му — суров човек — се притекъл заедно с екипажа на помощ и отблъснал разбунтувалите се кули, които се укрепили в трюма. Китайците отказали да се предадат и за да пресекат достъпа към трюмовете, запалили стълбата. Но моряците излезли по-хитри и заковали люка. За да не се задушат, китайците били принудени сами да загасят пожара.

Йенс бил пренесен в каютата си, където получил първа помощ. Жена му сама зашила раната. Но грозният белег му беше останал за цял живот.

Моментално била издадена присъда: кулите се задължават сами да накажат „престъпника“. Тъй като ударът му излязъл несполучлив, всички гласували смъртна присъда. Човекът бил обесен и веднага след екзекуцията хвърлили трупа му в морето.

— Акулите да го ядат! — трябвало да викат всички останали, треперейки от страх да не ги сполети същата участ.

За да се избегне ново произшествие, „разходката“ била отменена до дебаркирането.

Тази драма разстроила толкова дълбоко госпожа Амундсен, че тя настояла и склонила мъжа си да остави този „опасен“ занаят. След завръщането ой в Норвегия „Константин“ плавал вече само в Балтийско море.

Да! Роалд можеше да разбере отвращението на майка си от Китай и дори от мореплаването. Но за неговия критичен ум въпросът не се поставяше по същия начин. Той мислеше: морето не е опасно, Китай не е ужасна страна, а кулите са хора като всички други. Когато предприемаме дълъг път по море, сигурността зависи от познанията ни и от съоръженията, с които разполагаме. Зависи и от това с каква цел отиваме в Китай. Именно поради страданията, които са понасяли кулите, насилието е било за тях единственото средство за спасение. А екипажът само е отбранявал живота си. Сега е неуместно да пита кой тогава е имал право и да спори с майка си. Това е въпрос на мироглед. Едно е сигурно — само премахването на робството ще доведе до изчезването на подобни трагедии. Нищо подобно нямало да се случи с баща му, ако той е прилагал в друга насока своята воля и трудолюбие. Ако един ден той, Роалд, замине за Китай или за други страни, той няма да отиде там, за да върши нечестна търговия или да потиска, а да помага и да лекува.

Разкриването на китайската загадка за Роалд е компас, който занапред ще го насочва в живота. Защото той приема максимата на баща си: „Когато искаш, всичко можеш да постигнеш“. Защо да не стане той втори Нансен? Да, но как да съгласува надеждите на майка си със своя собствен идеал?

И той решава да се запише във факултета по медицина.

ЕДИН РЕВНОСТЕН СТУДЕНТ

„Защо пък да не уча медицина, която може да ми бъде полезна при мореплаването — мисли Роалд, — а още повече в борбата срещу безмилостната природа на Арктика? Едното не пречи на другото.“

По стените на стаята на Роалд литографиите от „Капитан Немо“ и „Робур — завоевателят“ отстъпиха място на лавици, отрупани с медицински книги.

Студентът по медицина си купува череп не толкова да изучава костите, а защото за него той е символ на метаморфозите на природата и му напомня за смелостта на онези, които са загинали под ледовете в името на своя идеал.

Роалд е чул, че голям глад се шири сред населението на Севера. Често вечер в полудрямка му се струва, че чува малки ескимосчета да молят за храна и това му звучи като монотонно молебствие … Те викат за помощ! Трябва да побърза!… На масата черепът му служи за преспапие. За да запомни по-добре имената на мускулите на латински, той ги произнася на висок глас. От червеникавото клише на оголената мускулатура на човешкото тяло му се повдига. Шумно затваря книгата и взема друга, в която се говори за хигиената на ескимоските племена. Разлиства я и спира поглед върху снимките… Дребни хора с кръгли лица, с бляскав поглед, процеден през косия процеп на клепачите, му се усмихват. В обяснителните текстове могат да ги разграничават и да твърдят, колкото си щат, че ескимосите са американци, лапонците — европейци, а якутите, самоедите, зорианите, по-морите, чукчите, камчадалите, остряките — азиатци, всички имат един и същ морфологичен характер — монголски. Но за Амундсен всички са хора, и то хора от Арктика: две причини да му бъдат мили.

Свикнали на суровия климат, те живеят щастливо. Ободрен, Роалд вече не вдига глава от книгата. Той отбелязва всяка подробност, всяко сведение, което може някой ден да му послужи в борбата срещу студа.

Процеси: свиване на капилярите, понижение на температурата на периферните клетки, срещу което противодействат тръпките; те повишават броя на калориите. Ако действието на студа е продължително, следват хипотермия, вцепеняване, парализа, смърт.

Защитни средства:

а) волеви действия: движения, фрикции, масажи;

б) облекло: покриващи се една върху друга дрехи, прости, лесни за употреба, предпочита се кожената ескимоска парка пред непропускаемите материи. Свободната кожена дреха, осигурява достъпа на въздух и изпарението на потта. Напротив, тесните дрехи натрупват мазнина и кир и причиняват измръзване, защото потта не може да се изпарява;

в) убежища: палатки с двойни стени (юрти), иглу от сбит сняг, който е лош проводник;

г) хранене: нужно е едно топло ядене на ден. Растителна и животинска храна е предимство на месната (протеин и мазнини), но само тя е недостатъчна. Хранейки се само с месо през цялата зима на Франц-Йосифова земя, Нансен и Йохансен напълнели: Нансен с 10 кг, Йохансен — с 6.

Ескимосите ядат всякаква карантия с изключение на пикочния мехур, ректума, половите органи, които смятат за опасни. Те отказват да ядат също и мечешки черен дроб, който често причинява отравяне. Защо? … През цялата зима и когато пътуват, по липса на прясно месо те ядат пемикан, в който хранителните животински вещества са примесени (не както в саздърмата на белите) с растителни вещества. Всичко е сварено и стрито на прах. Пемиканът на ескимосите се съхранява в тюленов мех. Той се приготовлява от мечешко, еленово месо, месо от карибу, морж, тюлен, нарвал, риби, мекотели, както, и от тундрови растения и водорасли;

д) влияние на духа: моралното превъзходство на ескимосите над белите се дължи на това, че те не познават по-добър начин на живот от своя. Те са много по-малко податливи на психозите, каквито се появяват у белите през полярната нощ зиме и през продължителния ден лете (различни неврози, хипохондрия). Обаче се констатира временна налудничавост (кайакофобия — невъзможност да се качват в каяците си) или дори сисик. У тях няма повишено кръвно налягане, атеросклероза, язви, които са болести на цивилизованите.

Бързо минават часовете… Когато фитилът на лампата се овъглява, ученолюбивият студент се сеща, че му е нужна почивка.

На това влечение към полярния свят Роалд не ще устои. Той го знае. Ще дойде ден — това е сигурно, — когато, говорейки за него, хората ще казват: — О, да, Роалд Амундсен, изследователят на Арктика.

Но кога ще дойде този ден? Дано небето даде той да бъде близък! Какво да направи той, за да дойде този ден по-скоро? Да пътува по море, да стане моряк!

— И всяка вечер зад затворените клепачи едно и също видение преследва младежа: корабът, на който се е качил, пори вълните, люшка се… Излегнат на тясната кушетка, той чувствува, че се люлее в ритъма на вълните. Бели, призрачни, пред кръглото прозорче дефилират айсберги под беззвездното небе … Леденият вятър духа и вие в мачтите … Изведнъж — сухо пролукване. Голямата мачта е счупена…

С един скок Роалд става. Лунната светлина, която нахлува през прозореца, посребрява познатите вещи: черепа на масата, книгите, книжата. Момъкът разочаровано въздиша… Навън вятърът е блъснал капака на прозореца…

След една такава неспокойна нощ още сутринта Роалд се доверява на един от своите другари. Открива му желанието си да постъпи във флотата.

— Но ти си луд, Роалд! Да станеш моряк, ти! Представяш ли си на какви опасности ще се изложиш? Бури, студ, глад, умора … Морска болест.

— Много важно! Нека ме екове ледът, нека ураганът ме отнесе от кораба, нека гръм ме удари! Всичко приемам, всичко, пред това дребно делнично съществуване — яж, спи, яж, спи. Не, не съм създаден аз за такъв живот, избрах вече …

— А майка ти? Мислиш ли за нея?

— Правя всичко да не я наскърбя… Уви, тя е упорита. Само като кажа „море“, изпада в транс. На кораба на баща ми тя е видяла ужасни неща, това е вярно; затова не иска и да чуе за друг занаят за мене освен за някой, разбира се, почтен, но без опасности. Че искам да стана моряк-изследовател, за нея това е недопустимо.

— Но, добри ми приятелю, ти забравяш, че преди да станеш моряк-изследовател, трябва да изкараш военната си служба, а освен това знаеш колко повреди зрението си е това четене! Докторът дори ти предписа да носиш очила!

— Които не нося никога — отвръща Роалд живо. — Не отказвам да бъда войник. Напротив, считам, че казарменият живот ще бъде за мен превъзходна тренировка.

РОАЛД ВОЙНИК

Затова новобранецът Роалд Амундсен с радост се представя пред военната комисия.

Той е съблечен, чака реда си и през полуотворената врата вижда на стената таблото с различни по големина букви за проверка на зрението. Може би ще го отхвърлят?… Катастрофа!

В комисията не чака дълго.

Майорът, който го преглежда, се удивлява:

— Ей! Дявол да но вземе! Каква мускулатура! Поздравявам те, младеж!

— Много съм спортувал, господин майор. Обичам природата, живял съм на чист въздух.

— Затова си такъв здравеняк. Вижте това чудо! — казва лекарят, обръщайки се към колегите си. — Колко добре е сложен!

Потупвайки приятелски новобранеца по рамото, той постановява:

— Годен!

За преглед на очите не става и дума. Всичко минава много добре. Но излизайки от стаята, Роалд не може да се въздържи и хвърля предизвикателен поглед към проклетото табло.

Майорът забеляза това и го повиква:

— А очите ти? …

Амундсен се колебае за миг, после отговаря твърдо:

— Отлични, като на орел.

— Не се учудвам.

Майорът му повярва. Лъжата хвана място. Но съвестта му не е чиста. Докато се облича, той търси оправдание. Измисля едно: „Няма нищо общо между слабото ми зрение и моя идеал.“

Бързо тича да съобщи новината на майка си.

Тя нежно го целува, но още веднаж му шушне на ухото:

— Обещай ми, сине, че ще станеш лекар!…

Но вече пред нея стоеше войник и дори нещо повече — мъж, и то мъж, който гореше от желание да напусне бащината къща.

По това време Норвегия готвеше тържествено изпращане на Нансен. Изследователят възнамеряваше да предприеме нова битка е полярните ледове.

Нансен смяташе да преплава на дрейф през Северния ледовит океан въпреки огромното препятствие, което представляваха плаващите ледове. Завоевателят на Гренландия искаше да стигне до Полюса със своя кораб „Фрам“ („Напред“). Освен това той искаше да проучи морските течения и да провери дали в този океан има острови, дали на някои места има свободно море. Никой не се съмняваше в успеха на Нансен. Цяла Норвегия беше украсена със знамена и предвиждаше победата, а Роалд бе отчаян, че не може да тръгне със своя любим герой.

— Трябва да се въоръжа с търпение и да се задоволя с по-скромни проекти.

Но какво представляваше това огорчение в сравнение с мъката, която го очакваше!

Една вечер, като се прибираше у дома, той завари край леглото на майка си съседите и стария познат лекар. Майка му агонизираше. Докторът го дръпна настрана и каза тихо:

— Майка ви отдавна беше болна, но я крепеше желанието да види, че синът й се е издигнал. Силите й я излъгаха. Никой нищо не може да направи повече за нея…

Горката жена угасна тихо, спокойно. Роалд докрай и беше спестил мъката, че няма да тръгне по избрания, от нея път.

Беше на двайсет и една година …

ПЪРВИЯТ „НЕУСПЕХ“

След смъртта на майка ой, колкото и да му беше мъчно, Роалд се почувствува освободен от едно задължение, което беше поел само от синовна обич. Занапред той щеше да се отдаде тялом и духом на призванието си: да опознае Арктика.

Той продава медицинските си книги … и черепа. Книги по корабоплаване и за северните райони заемат тяхното място.

Първата отпуска на войника Роалд Амундсен съвпада с коледните празници.

Той увещава брат си да преминат със ски планинското плато, което се простира от Хриетияния до Гарен. Кой може да му бъде по-добър спътник от собствения брат?

През лятото лапонците идват да пасат стадата си по тези планински краища. Но зиме дебелият няколко метра сняг и силният студ прогонват лапонците и елените им към закътаните долини.

За Амундсен трудната и дълга обиколка представлява в умален мащаб експедицията на Франклин или на Нансен — неговите герои, — защото никой не би посмял, нито дори би помислил да прекосява платото в такава сурова зима.

Двамата братя вървят приведени, борят се с вятъра, който свири между клоните на искрящите от скреж борове и събаря на заледената земя гъсти облаци от снежен прах.

Когато за миг вятърът стихва, младелите забелязват в далечината светлина: насочват се към нея. Скоро пристигат в хижата „Моген“ — една от малкото хижи на платото.

По заскрежените прозорци се отразява слаба розова светлина. Хижата прилича по-скоро на гроб, над който гори самотна свещица, отколкото на жилище за хора …

Почукват на прозореца…

Отвътре иде шум. Някой се движи, суети се. Вратата се отваря. Показва се някакъв мъж. Сянката му играе по осветената от огъня стена; в ръката си той държи пушка.

— Не стреляйте — вика Роалд, — ние сме заблудени пътници!

— Подигравате ли се с мене? Няма разумен човек, който да се реши да тръгне в такова време из тази ледена пустиня.

— Отиваме в Берген. Загубихме пътя. Пуснете ни да се стоплим поне за миг!

Откритите лица на младежите вдъхват доверие на човека.

— Влезте! — казва им той.

В хижата около огъня се струпани десет души. Две жени кърпят дрехи.

Правят място на младежите. Най-възрастният се навежда към Роалд:

— Защо сте дошли чак дотук? Бегълци ли сте, или сте решили да сложите край на живота си? — И добавя: — Вашето появяване доста ни разтревожи.

— Напразно — възразява Роалд. — Ние минахме за тренировка сто километра за два дни.

— Сто километра за два дни в такова време?

— Сигурно са избягали от някой затвор! — провиква се един от мъжете.

Не е лесно да се обясни на тези хора що е алпинизъм и изследователска работа. За щастие планинците са чували да се говори за Нансен и всичко става ясно, когато Роалд обяснява, че иска като него да изследва Арктика.

Когато двамата братя свършват разказа за приключението си, старецът се обръща към огъня:

— Добре, тази вечер ще се постесним. Ще спите край огнището:

Силите на Роалд са изчерпани. Но въпреки това той възразява:

— Но ние не искаме такова нещо!

— Нищо, нищо. На госта винаги се дава най-хубавото парче от яденето и се отстъпва най-хубавото място.

За да не засегне чувството за гостоприемство на тези хорица, Роалд трябва да отстъпи. Младежите разгъват на земята спалните си торби. Когато се настаняват, Леон пошушва на брат си:

— Ох, ако горката ни майчица може да ни види отгоре, сигурно ще ни оплаче живи. Чувам я как се вайка. „Ох, децата ми! Как сте се наредили! Това е пак хрумване на Роалд! Аз доста съм го предупреждавала да се пази от такива безразсъдства!“

— Чуй, Леон. Нашият преход потвърждава вечния конфликт между поколенията. Но ако успеем, ти ще почувствуваш радостта на нашата майка. Страшното е, че аз се задушавам, толкова е горещо тук …

— Прекрасна тренировка за бъдещата ти работа край парните котли на проклетите кораби! — промърморва брат му.

На сутринта бурята е вече стихнала, трябва да тръгват. Домакините се опитват да разубедят младежите. Мъжете ги съветват да бъдат предпазливи и благоразумни, а жените горещо ги молят да не тръгват. Дори старейшината настоява: снегът и студът са врагове на пътниците… Нищо не помага.

Двамата младежи благодарят на домакините, слагат ските, нагласяват спалните торби и чантите си на раменете и потъват в сивобелия пейзаж на краткия зимен ден, дрезгав като здрач. Хижата се губи назад в мъгла, а Роалд и Леон още чуват гласа на стария, който вика: — Пазете се от злите духове!

Този ден те напредват, без да си позволят престой. Ските чертаят зад тях по кристално чистия сняг две двойни бразди, които се губят между фантастичните силуети на голите дървета. Пада нощ. В тъмнината оскъдната светлина на лампичката изведнаж угасва от северния вятър. Нямат палатка да се предпазят от дъжда, който ги мокри до кости. Невъзможно е да разгънат спалните си торби върху заледената кал. Дори картата, която носят, не им е полезна, тъй като вятърът и проливният дъжд не им позволяват да запалят (спиртната лампа.

Случайността ги отвежда до една колиба. Вратата и прозорците й са заковани е дъски. Но те успяват да разбият вратата. Очевидно това убежище отдавна не е обитавано. Пак духа леденият вятър. Студът е остър. Трябва да се погрижат да отпушат комина, запушен заради снеговете. За щастие в едно ъгълче намират малко дърва. Запалват огън. Дим изпълва колибата. Коминът не тегли. С насълзеки очи, с пресъхнали гърла, коленичили край огнището, те духат и най-после с мъка разгарят огъня.

За да развесели капналия от умора Леон, Роалд весело подхвърля:

— Хайде, най-трудното мина! Остава ни път най-много за още два дни. Платото е само сто и десет километра, а днес ние изминахме много път.

— Твърде много — мърмори Леон, протягайки вкочанясалите си ръце към огъня.

Но той не може да се грее дълго. Роалд угасява огъня, преди да заспят. Младежите си спомнят, че белите пътища на Арктика са осеяни от трупове на изследователи, загинали от задушаване.

На сутринта снегът почти е затрупал колибата и едри снежинки продължават да засипват земята.

Роалд и Леон намират сандъче с малко забравено ръжено брашно и си приготвят не много вкусна, но подкрепяща силите супа.

Когато виелицата стихва, потеглят отново. Започва да вали мек сняг и ги мокри като дъжд. Влагата така е разкиснала картата им, че когато Роалд се опитва да я разгъне, тя става на парцали. Остава, им само компасът и те трябва да го пазят-като зеницата на очите си.

Вечерта Леон се чувствува изтощен до крайност.

— Край! Не мога повече! Предпочитам да заспя на снега, отколкото да продължа.

Прекарват нощта под открито небе, в спалните торби. Когато се събуждат, не могат да намерят чантите си; снегът ги е затрупал.

— Старият имаше право. Сигурно лошите духове са ги отвлекли — избоботва Леон.

— Тъкмо ще имаме опит занапред. Следващия път, преди да заспим на снега, ще забодем щеките до чантите! — казва Роалд.

— Ти ум имаш ли? Не искам да продължаваме! Крайно време е да се връщаме!

— Нима ще клекнем, когато целта е вече съвсем близка? — Целта! Целта, както изглежда, е смъртта! Без чанти — няма храна, а без храна ние сме загубени!

— Песимизмът е лошо нещо. Ако човек му се поддаде, никой никога не би предприел нещо на този свят. Чантите не могат да изчезнат. Трябва да разчистим снега.

Ново мъчение за Леон. Разбира се, намират чантите. Но следващата нощ е още по-тежка.

За да се запазят от северния вятър, който пак се бе развихрил, Роалд построява нещо като иглу за един човек, вмъква се в него и се завива презглава в спалната си торба.

Снегът продължава да вали и да навява и на сутринта ледът е запечатал отвора, през който Роалд се бе вмъкнал в дупката. Той не може да се помръдне в този тесен ковчег от кристал и едва има сили да извика:

— Леон! Леон!

Но Леон не го чува и Роалд изгубва съзнание.

За щастие предната вечер Леон бе много изтощен и не се съгласи да си дълбае дупка. Той прекара нощта върху снега. На сутринта, макар и ужасен от изчезването на брат си, той можа да забележи някаква издутина на снега. Под нея бе погребан жив Роалд. Измъкна го и го свести.

— Още ли не си убеден, че е крайно време да се връщаме?

Роалд е непоколебим.

— Съгласен съм, че може би сбърках, но това съвсем не означава, че битката е загубена. Трябва да продължим!

— Прави каквото искаш — казва Леон. — Аз вече няма да вървя с тебе. Ще се опитам да се върна в хижата „Моген“.

— Вече не сме далеч от целта. По-малко опасно е да продължим пътя, отколкото да се върнем, като се има пред вид колко сме уморени!

— Ако се върна, поне знам къде ще стигна. А да вървя по-нататък… това може да означава смърт…

И той тръгва по обратния път, без да се обърне.

Роалд не се решава да го остави сам в белия безкрай. Втурва се след него.

Изведнъж Леон изчезва в някаква пропаст.

Под наставленията на Роалд той се измъква без големи трудности и невредим, тъй като снегът е отслабил удара.

— Да се върнеш, не значи непременно да се спасиш — забелязва Роалд с лек упрек в гласа. Той много добре знае колко труден ще бъде обратният път до хижата „Моген“: голямото разстояние, студът, вятърът, без достатъчно храна…

След изтощителен преход двамата братя като по чудо откриват някаква плевня, пълна със сено. Те се строполяват вътре и прекарват нощта сгушени на топло.

На сутринта Леон заявява:

— През целия си живот не съм спал тъй сладко. Роалд се смее:

— Виждам аз, че ще те направя истински спортист. Занаятът е добър и започва да ти харесва.

Докато се приготовляват да потеглят наново, един селянин ги забелязва отдалеч. Планинецът смята, че е видял призраци и побягва … Младежите го викат и той се спира недоверчиво. После с цялото си добродушие ги поканва да го последват…

Скоро спасените пристигат в хижата „Моген“. Жените спират да предат, мъжете престават да дялкат простичките дървени фигурки… Всички гледат ужасени.

Парче огледало, заковано на отсрещната стена, обяснява на новодошлите защо домакините са тъй изненадани. Двамата братя са брадясали, хлътналите им очи блестят върху измършавелите лица, погледите им блуждаят… Старецът разсейва недоумението им.

— Трудно е да се повярва — казва той, — че вие сте двете здрави момчета, които посрещнахме преди няколко дни. Дано вече сте разбрали, че изследователският ви „занаят“ трябва да свърши е този ви опит!

— За нищо на света! — възразява Роалд. — Той сега започва. Ние не бяхме добре подготвени, това е всичко. Главното е всичко да се предвиди!

И понеже му се струва, че Леон одобрява думите на стареца, Роалд добавя, като го поглежда изпитателно:

— А също и да знаеш да избереш другарите си.

— Всичко това е много хубаво — отвръща Леон, — но забележи, че и ние за малко щяхме да свършим като твоя Франклин …

По-късно Роалд можа да покаже на брат си, разглеждайки картата, че преди да се върнат по обратния път, са били само на петстотин метра от целта.

— Петстотин метра или по-малко, това все пак е неуспех! — отсъжда Леон.

— Неуспех? Може би за тебе — да. За мен това е един опит повече.

— Това се казва опит! За малко не оставихме костите ой там!

— Да, драги ми Леон, но поне разбрахме, че упоритостта и добрата воля са нужни на този, който иска да постигне своята цел. По-необходимо от физическата издръжливост е да се закали духът — здраво да се закали!

Този ден Роалд се обогати с още един опит, и то крайно ценен за живота му: за изпълнение на начинания от изключително значение не са достатъчни само добра воля и интелигентност; при всички обстоятелства и в най-трудните моменти е необходимо самообладание. За да извършиш големи подвизи, трябва да умееш да подбереш бойните си другари и да можеш да възложиш подходяща задача на всеки, който ще участвува в експедицията, тръгнала да изпълни паметни дела. Изборът трябва винаги и във всяко отношение да се прави съобразно качествата на хората, а не в зависимост от степента на роднинството!

ЧРЕЗ НАУКАТА НА ПОХОД КЪМ ИСТИНАТА

В същото време на стотици километри на север Нансен прекосява със славния си кораб Беринговня проток.

Успехът, който тон все пак успява да постигне в прекосяването на норвежкото плато, насърчава Роалд. Още щом се връща в Християния, той замечтава вече само да стане мореплавател. Но всичко е свързано: за да изследва полярните морета, му е нужен кораб; за да подготви кораба за път, са нужни пари, а за да води този кораб, той трябва да бъде моряк, истински моряк.

Затова той ще започне оттам. Останалото — по-късно … Младият човек не си прави никакви илюзии: чиракуването ще бъде трудно. Той е убеден в това.

Роалд споделя мечтата си е един капитан и го моли да постъпи на работа на неговия кораб. Капитанът го предупреждава за трудностите. Роалд му отговаря:

— Аз размислих; имам нужда от подготовка. Колкото и да е трудно, предпочитам нея пред всекидневните лекции в Медицинския факултет.

— Ще промениш мнението си, момко, след като направиш първия си рейс.

— Сигурно не. Денят, в който за пръв път ще стъпя с чантата си на кораба, ще бъде денят на моето освобождение.

Тези думи в устата на един интелигент са за капитана възнаграждение за суровия му труд. Изпълнен с гордост, той отваря прозореца на каютата си и заръчва:

— Уве, приготви легло! Ще имаме млад доктор на борда!

До тази минута Роалд никога в живота си не е чувствал такава почит към някой работник.

Началото наистина не е леко.

Преди корабът за лов на тюлени „Магдалена“ да отплува, екипажът негодува:

— Защо, по дяволите, капитанът взема на работа някакъв си „учен“! Да беше взел моряк по-добре. Това момче ще си прекарва приятно времето, а ние ще бъхтим от сутрин до вечер!

Затова, по взаимно съгласие, моряците оставят най-мъчната работа за Роалд, а той, без да се смущава, приема и най-неприятните задачи. С еднакво спокойствие върти метлата, мие мостика и яде моряшката чорба. Накрая моряците разбират безсмислието па своето предубеждение и обграждат Роалд с нежни грижи. А капитанът, възхитен от собственото си умение да познава хората, не пести съветите си и на практика запознава Роалд с трудностите на занаята.

Така Роалд получава морското си кръщение.

Корабът за лов на тюлени бавно се придвижва към Шпицберген; този архипелаг, увиснал като леден парцал на 80-ия паралел, представлява за Роалд „обетована земя“. Моряците всеки ден нетърпеливо очакват момента, когато след работа ще могат да седят и слушат разказите на младия човек за Арктика.

— Преди сто милиона години по тези места са расли тропически дървета. Населявали са ги неимоверно големи животни, от които китът е последният оцелял вид. От намерените в Шпицберген вкаменелости се вижда, че тази пустинна днес земя е била някога една от люлките на живота.

Другарите му го слушат със зяпнали уста. Повечето от тях никога не са ходили на училище. И когато той свършва кратката си лекция, те го молят да продължи.

— Когато преди осемстотин години викингите открили този бряг, те го нарекли Свалбард (Студен бряг). Пет века по-късно датският изследовател Вилем Баренц го открил наново и понеже му напомнял остри зъби на трион, го нарекъл Шпицберген (Планина с остри върхове). Днес острите му върхове стърчат сред големи глетчери, по които се разхождат само мечки и бели лисици. Към 1600 година холандците създали малко селище в северния край на острова. Топели там маста на китовете, които ловели наоколо. За френските пирати това било много изгодно. От време на време те обикаляли тези краища и грабели бурета с китова мас, която холандците добивали е не малко труд.

Руската императрица Екатерина Велика също искала да завладее тези земи, но от ловците и рибарите, нейни поданици, които тя изпращала по тези места, са останали само кръстове, пръснати из архипелага. Представете си, че дори австрийците, които нямат никакво основание се явяват по тези краища, открили заедно с хърватски моряци един остров, който нарекли Франц-Йосифова земя, и се опитали да се настанят там. Съдете сами тогава какви възможности и задължения имаме ние, норвежците, които живеем в съседство с тези брегове! Ние трябва да продължим делото на нашия велик Нансен и да си осигурим икономическата изгода, която той предвиди!

Очите на потомците на викингите блестят от въодушевление. Капитанът използува момента, за да под метне:

— Разбрахте ли сега, момчета, защо пуснах този младеж да си донесе торбичката на „Магдалена“? Той знае толкова много неща! …

— Разбира се — одобряват моряците.

— Благодаря на всички за честта, която ми правите — отвръща скромно Роалд, — но капитанът пропусна да каже, че на мен пък ми липсва опит. Науката представлява верига от натрупан опит. А човек ще знае колко е здрава веригата само ако е видял как се закалява всяка нейна брънка. В корабостроителницата на баща ми един стар дърводелец често ми повтаряше, че е невъзможно да се каже дали умът е по-важен или ръцете. Преди да дойда сред вас, бяха склонен да мисля, че умът има предимство, а сега зная, че старецът е бил прав и съм горд, че мога да стажувам при вас…

ПЪТЯТ КЪМ ЗВЕЗДИТЕ Е ОСЕЯН С ТРЪНИ

След една силна буря в Баренцово море, по време на която целият екипаж си мисли, че е настанал последният му час, „Магдалена“ достига Шпицберген.

Спускат лодките в морето и хората, въоръжени с брадви и харпуни, приближават брега, където безброй тюлени се къпят под бледите лъчи на среднощното слънце. Напредвайки бавно срещу вятъра, за да не почувствуват тюлените мириса на хора, моряците наскачват на леда и клането започва.

Одират тюлените и натоварват кожите на лодките. И Роалд взема участие в работата. Дисциплината то налага. Впрочем за него всичко е тренировка.

А когато по-късно старите моряци и ловци се оплакват, че е трябвало да дойдат пак по тези места на арктическата самота, защото не са имали грош щ джоба, Роалд ти слуша мълчаливо. От техните уста разказите за лов и риболов звучат като непрекъсната поредица от подвизи.

Роалд се чувствува призван за една също тъй опасна съдба, както на ловците, но по-висша…

Сред тези сурови мъже той вижда тюлените да дебнат моруните — там, където ледените води на полярните морета се сливат с хладните води на Атлантическия океан. Анализира отделните моменти от чудната верижна работа на природата: слънчевите лъчи раздвижват водата и солта на океаните — движение, което позволява образуването на планктона — основна храна за рибите. Бялата мечка, която знае, че тюлените ловуват в тези райони и се движат по леда, на свой ред ги напада и унищожава колониите им. А човекът, лови и едните, и другите — кожите им се продават скъпо.

Тези кланета отвращават Роалд, но от тяхната неумолима неизбежност той разбира какво нещо е борбата за живот и осъзнава трагичния смисъл на твърдението: „Трябва да убиваш, за да живееш!“ Да, през този поход Роалд разбира много неща. Но всичко това не го задоволява. Той иска да разбере нещата докрай и да проникне в тайните на Арктика.

Още щом се завръща, прави постъпки да се присъедини към някоя арктическа експедиция. Норвежка или чужда, все едно — само да го отведе към неизследвани страни и незнайни морета.

И той изживява първото си разочарование: ръководителят на една експедиция, която тръгва към Франц-Йосифова земя, отказва да го приеме.

Без средства, но с несломима воля да пътешества по море, Роалд постъпва на кораба „Валборг“ … като готвач и хлебар — единствената вакантна длъжност.

През следващата година той обикаля с велосипед Франция. Да се заеме човек по онова време с така наречения днес „велотуризъм“, и то през 1895 година, по прашните пътища и с тежките тогавашни велосипеди — трябва наистина да бъде твърда глава и да притежава непреклонна воля.

Париж със своите паметници, Айфеловата кула, Триумфалната арка са за него същинско откритие. Младият човек много е слушал да се говори за свободолюбието на французите. И той върти педалите и си тананика „Марсилезата“.

Гробът на Наполеон не му прави впечатление. Но личността на Виктор Юго го очарова. Със своето географско положение и с традициите си Франция ще заема винаги важно място в съзнанието му.

Поразен от блясъка на столицата, той се чувствува мъничък, но си мисли:

„Ще дойде ден, когато и аз ще мога да кажа нещо на тези синове на санкюлотите, които удивиха Гьоте със своята храброст по време на битката при Валми. Французите, повече от всички други, ще разберат влечението ми към неизвестното. Да, аз трябва да науча техния език!“

Роалд стига до Картахена в Испания. На пристанището норвежкият кораб „Оскар“ има престой. Капитанът е стар другар на баща му. На драго сърце се съгласява да вземе младежа като моряк на кораба по време на обратния курс към Християнин.

Когато се връща в Норвегия, Роалд узнава новината, че барон Герлаш е купил норвежкия кораб „Патрия“. Белгиецът възнамерява да предприеме дълга обиколка из южните морета и край бреговете на Антарктида веднага щом бъде ремонтиран корабът, който ще се нарича „Белгика“. Роалд веднага се обръща към брат си Густав: — Помогни ми, това е неповторим случай. Герлаш търси моряци за експедицията си.

Един представител на белгийския мореплавател следи работата по ремонта на тримачтовия кораб, пуснал котва в пристанището Сандефьорд. Двамата братя правят необходимото да се срещнат с него.

— Аз съм само чиновник. Не мога да ви дам препоръчително писмо. Ще трябва да разговаряте лично с г-н Герлаш в Анверс.

Братята бързо стягат куфарите си и след ден-два почукват на вратата на белгийския мореплавател.

— Аз нямам помощник и ще се радвам той да бъде норвежец. Вашите сънародници се славят като добри мореплаватели за полярните морета. Постарайте се, докато тръгна, да изкарате задължителния стаж, за да получите свидетелство.

Така на Роалд се усмихва щастието да бъде заангажиран като помощник-капитан. Той подписва договор за две години.

Разговаряйки с Герлаш, Роалд разбира, че познанията му по френски са много недостатъчни. За да усъвършенства езика и да опознае отблизо привичките на френските моряци, лейтенант Амундсен, който е в принудителна почивка за няколко месеца, докато продължава ремонтът на „Белгика“, постъпва на работа на френския кораб „Рона“, който тръгва за Африка. По време на това пътуване Роалд ще изкара необходимия му стаж, за да стане офицер.

След пътешествието с „Рона“ той постъпва на кораба за лов на тюлени „Язон“, с който някога експедицията на Нансен пори водите към Гренландия и чието завръщане Роалд посрещна с такъв възторг.

Съдбата на големия изследовател силно вълнува младия офицер, защото по това време няма никакви новини от Нансен, който навярно се намира някъде из Северния ледовит океан. Някои дори твърдят, че е загинал.

През 1896 година Амундсен полага последния си изпит за офицер за далечно плаване. С това той е изпълнил условието, поставено му от Герлаш.

Той е на двадесет и четири години. Повече от всякога е убеден в правотата на своята максима: всичко е постижимо за този, който иска да работи.

ТРИ ИМЕНА, ТРИ ПОУКИ

Един ден от Северна Норвегия се получава новината, че Нансен се е завърнал жив и здрав.

Амундсен се залавя да изучи пътешествието на Нансен през Арктика, както бе изучил и други две сериозно подготвени експедиции, които също го вдъхновяват — експедициите на Норденскилд и на Уошингтън де Лонг. Заедно с изключителната експедиция на Нансен това са три големи опита.

През 1858 година шведецът Норденскилд беше станал професор по минералогия при Шведската кралска академия на науките. Той изучава Мечия остров, Шпицберген и Гренландия. През 1878 година предприема пътешествие до Карско море и се връща с намерението да открие прословутия Североизточен проход, който русите се опитват да открият още от 16 век насам, защото проходът представлява най-късият път към Америка и Китай. Всички адмирали на руския цар се бяха старали да намерят начин да разбият ледената покривка, за да осигурят мореплаването по Северния ледовит океан. Но въпреки техните многобройни неуспехи Норденскилд е убеден, че преминаването е възможно. Той успява да събуди интереса на краля на Швеция към своя проект. Достига с кораба „Вега“ до нос Челюскин — най-северната точка на Азия, навлиза в устието на река Лена, стига до устието на река Колима и чак на 1 200 мили от Беринговия проток ледовете го блокират.

Принуден да прекара там зимата, Норденскилд изучава бреговете на Източносибирското море и нравите на местното номадско население. През лятото на 1879 година „Вега“ навлиза в Берингово море. На връщане Норденскилд бива посрещан навсякъде с голямо въодушевление. През 1883 година той предприема кратко пътуване през Гренландия и установява, че цялата й площ е скована от лед. След това изследователят се посвещава на лабораторни изследвания и насърчава младите да продължат започнатото дело — изучаването на непознати земи. Благодарение на помощта на Норденскилд Нансен успява да достигне Гренландия със своя „Язон“.

Втората експедиция, която привлича вниманието на Амундсен, е експедицията на Уошингтън де Лонг.

След много разговори със свои колеги, плували по далечни северни води на лов за китове, капитанът на китоловен кораб де Лонг стига до извода, че откъм Японско море идва голямо морско течение и като излезе от теснината на Беринговия проток, тече на запад успоредно със сибирския бряг. Към 180° северна дължина то се натъква на ледена стена и търси път към север. Де Лонг разчита, че повлечен от това топло течение, корабът му ще стигне до Полюса или поне някъде наблизо.

Финансиран от Гордън Бенет — предприемчивия директор на „Ню Йорк хералд“, — на 8 юни 1879 година де Лонг отпътува от Сан Франциско с парахода „Джанет“ с 36 души на борда.

Още щом преминава Беринговия проток, параходът попада сред ледени блокове. Те го понасят в посока запад-северозапад, южно от остров Врангел, и на съдбоносния ден 13 юни 1881 година корабът потъва, смазан от ледовете.

Преди потъването хората успяват да спасят лодките. С надеждата, че ще могат да ги използуват, когато на юг навлязат отново в свободни води, тридесет и седемте корабокрушенци се нагърбват с нечовешката задача да ги влачат по ледените полета. В началото съдбата сякаш им помага. Близо до остров Бенет морето се оказва свободно. Спускат във водата трите лодки. Първата изчезва веднага заедно със седемте моряци в нея. Втората — с десетима моряци под командата на офицера-механик Мелвил — стига до бряг при делтата на река Лена. Останалите моряци от третата лодка измират от умора, студ и глад. Де Лонг умира последен, на 30 октомври 1881 година. Спасените от групата на Мелвил намират по-късно трупа му. Край него, на брега на реката, откриват и дневника му, в който той е записвал перипетиите на катастрофата. Три години по-късно, през 1884 година, ескимоси откриват югозападно от Гренландия останките от кораба „Джанет“. Разбитият кораб, изглежда, е бил прекосил Северния ледовит океан от запад към изток върху някой дрейфуващ леден блок.

И ето Нансен предприема въз основа на тези сведения славното си пътешествие от 1893 година. „Фрам“ има 400 регистър-тона^[3] водоизместимост. Туловището му е заоблено, за да не го смажат клещите на леда; между двойните му стени има дюшек от плъст и корк, който ще му служи и като сигурна защита срещу студа; парната машина му осигурява самостоятелност в движението и топлина. Комендант на екипажа от тринадесет души е капитан Ото Свердруп, който пет години преди това беше участвал в експедицията на Нансен, прекосила Гренландия.

Поради особено благоприятните климатични условия тази есен ледовете сковават „Фрам“ чак на 25 септември. Тогава той се намира на 79° 5′ северна ширина и 134° източна дължина — с близо 200 км по-напред от точката, която беше достигнал „Джанет“.

Отначало, повлечен по посока север-запад до 84° източна дължина, „Фрам“ стига само на 400 км до полюса, когато течението се обръща на юг. В края на втората зима корабът, носен от ледовете, ежедневно се отклонява от своята цел.

Тогава Нансен взема едно смело, дори дръзко решение: да прекоси докрай и бързо полярния район с шейни, а Свердруп да продължи да плава с „Фрам“ по течението и да се върне в Норвегия.

На 14 март 1895 година заедно с лейтенант Ялмар Йохансен, три шейни, 28 кучета и два каяка Наисен потегля право на север през огромната бяла пустиня. За нещастие пустинята се оказва подвижна. Нансен и другарят му вървят срещу движението като по пътуващ килим. На 8 април на 86° 13′ северна ширина и 95° източна дължина двамата самотни спътници решават да се върнат. Положението им е ужасно. Трябва да избият или удушат изтощените кучета, за да запазят патроните си: те са им неизбежно необходими, за да се бранят от белите мечки. Когато стигат до морето и пускат във водата каяците си, двамата мъже убиват и последните две кучета.

Стъпват на суша на един от островите от Франц-Йосифова земя. Там презимуват девет месеца в една каменна дупка, подобна на ескимоско иглу. Хранят се само с месо и спят колкото може повече в единствената спална торба, която използуват и двамата. Когато на седми юни 1896 година решават да направят опит да стигнат с каяци до Шпицберген, срещат недалеч от нос Флора английския изследовател Фредърик Джексън, който ги връща в родината им.

„Фрам“ достигнал на дрейф 85° източна дължина, недалеч от Шпицберген. Свердруп отклонява кораба от плаващата ледена маса и го насочва към Норвегия, където Нансен го очаква вече от няколко дни.

Най-важното от неоценимите по своето значение наблюдения на Нансен по време на одисеята му в сърцето на Арктика е: много острови, архипелази, но никакъв континент.

Възхищението, с което норвежкият народ посреща Нансен като национален герой, оставя дълбок отпечатък в съзнанието на Амундсен.

През това време „Белгика“ подготвя пътешествието си до Антарктика. Герлаш е пристигнал в Сандефьорд, за да надзирава последните приготовления. И ето че един ден трима мъже се качват на тримачтовия кораб: Нансен, Свердруп и Йохансен.

Вълнение и радост обземат екипажа. Тримата прочути изследователи правят преглед на кораба.

— Корабът е в добро състояние, но плаването е трудно по тези морета, задръстени от движещи се ледове — забелязва Нансен.

— Взех си норвежец за помощник — отговаря Герлаш.

— Норвежец? Герлаш извиква:

— Лейтенант Амундсен!

— Пътувал ли сте вече в арктическите райони? — пита Нансен.

— Да. Дори съм бил в екипаж под ваше командуване.

— Под мое командуване?

— Бях с кораба за лов на тюлени „Язон“, а някои от моряците бяха пътували с вас до Гренландия.

Нансен се усмихва. Той притежава способността да познава хората и долавя качествата на младия офицер, който стои срещу него и вече има опит от полярните области.

Впоследствие в лицето на Свердруп, капитана на „Фрам“, Амундсен намира учител и приятел.

Пътуването до Антарктика е първото участие на Амундсен в научна експедиция, тъй като Герлаш си е поставил за цел да проучи магнитния полюс, да направи карта на бреговете на Антарктика и да издири оригинални видове от южната фауна. Каква програма за един бъдещ изследовател, жаден за знания!

„Най-сетне тръгваме!“ — пише той на брат си.