Победата на „Йоа“ донесе на Амундсен не само гръмка слава, но и дълбоко вътрешно удовлетворение. Удовлетворение не е точната дума; това беше по-скоро етап в неговото духовно развитие. „Изгнанието“ в Канадските арктически острови му даде възможност да размишлява, да крои планове за бъдещето.

Амундсен се пренася във времето на сагите^[1]. Той беше последният от плеядата на славните викинги. Но с него започваше нова ера — ерата на съвременните викинги, които щяха да се впуснат да завладяват безкрайни пространства. Роалд не подозираше, че записва в историята на науката нова славна епопея. Науката — този огън, откраднат от съвременния Прометей, осветяваше пътя към земи, които някога хората смятаха за „finis terrae“^[2] — край, в който още през древността Питей^[3] вярваше, че е стигнал мястото, където земята се слива с небето и с водата. Но Сенака Мъдреца предсказа в своята „Медея“, че когато земята остарее, ще бъдат открити нови — много по-далечни земи. Упоритата воля на Амундсен му помогна да открие нови „Ултима Туле“^[4].

Още докато „Йоа“ заслужено почиваше под сенките на Калифорния в Гоулдън гейт парк, Амундсен бе започнал да подготвя е подробности нов, по-смел план, отколкото откриването на Северозападния проход; да прекоси Северния ледовит океан от Аляска до Шпицберген през полюса.

Terra incognita … На времето тези две думи означаваха на морските карти непосетените още от белия човек земи; те важеха и за Арктика, която не беше разкрила дотогава всичките си тайни.

Има ли суша някъде из Северния ледовит океан? Може би. В началото на XX век повечето географи твърдо вярваха, че на север от Аляска се простира полярен континент.

Амундсен се измъчваше от мисълта, че бъдещият му кораб ще трябва да води жестока борба с ледовете, винаги заплашващи да обхванат като в клещи туловището и да го разчупят на парчета. Трябваше да намери начин да проучи плаващите ледени маси и да улесни пътуването на кораба през пролуките. Самолетът би бил прекрасно средство, но е много скъп. Летища също няма, пък техниката още не е стигнала дотам да се каца навсякъде. Амундсен мисли и за „по-левия от въздуха“ балон, но и балоните имаха много технически неудобства. Според него най-просто беше да се построи голямо хвърчило, което да издържа човек. Здраво вързано с тел, то ще може да служи за наблюдателница. Колкото по-високо на мачтата на китоловния кораб се намира наблюдателният кош, толкова по-надалеч по повърхността на водата ще може да забелязва той китовете. Амундсен мечтаеше да се издигне високо като чайките и да намери през ледовете път за своя кораб.

Още през 1909 година той се свърза е Ейнар Сем-Якобсен, родоначалник на норвежката авиация. Двамата построиха в Хортен хвърчило от леко дърво и платно.

За експедицията си през Северния ледовит океан Амундсен възнамеряваше да вземе като свой помощник Оле Енгелстад, ревностен привърженик на хвърчилото и ученик на французина Фербер. С назначаването на Енгелстад Амундсен искаше да покаже колко голямо значение придава на наблюдението от въздуха.

Според Од Арнесен първият опит сполучил. Хвърчилото издигнало Оле Енгелстад на 600 метра височина. Но на 23 юли 1909 година по време на едно упражнение, представляващо „патрул над леда“, излязла буря и счупила хвърчилото. Капитан Оле Енгелстад бил поразен от гръм.

Този опит — истинско възпроизвеждане на опита на Икар — принуждава Амундсен да измени проектите си. Требва да направи всичко възможно да се сдобие със самолет. Самолетът осигурява възможност само за един час да се измине пространството, което с шейни и кучета може да се преодолее за дни… за месеци, и то при каква умора! А има и напълно недостъпни места.

Амундсен си спомни думите на Нансен: „Има минути, когато изглежда невъзможно за лишения от крила човек да напредва по-нататък и той следи с облажаващ поглед полета на чайката, мислейки за разстоянията, конто би могъл да измине, ако летеше в небесата волно като нея.“

С НАНСЕНОВИЯ „ФРАМ“ КЪМ СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС

Ето защо Амундсен реши да положи изпит за пилот и пръв в Норвегия получи диплом.

Той проучи основно документите, които Нансен и Ото Свердруп бяха донесли през 1898 година от едно свое пътешествие е „Фрам“, и отиде при своя „учител“. Разказа му, че възнамерява да предприеме пътешествие като неговото от 1893 година и тю неговия пример да използува дрейфа на ледовете.

— Съгласен ли сте да ми преотстъпите „Фрам“?

— „Фрам“? Но това старо корито е вече негодно…

— То ще ми послужи отлично, ако се ремонтира. Увереността, че ще предприема експедицията с този славен кораб, е достатъчна да ми осигури необходимата финансова помощ и ще бъде за мен най-сигурен предвестник за успех … Впрочем аз ще направя всичко, за да го постигна.

— Зная това … Познавам ви. Но смятам, че е невъзможно да се стигне до Полюса, като се прекоси натрупаният от години лед с шейни, теглени от кучета.

— Тъкмо това смятам да направя, но ще взема на кораба и аероплан … — И Амундсен съобщи с известна гордост на Нансен, че е получил първия и страната диплом за пилот от гражданската авиация.

— Напълно съм убеден — подхвана той, — че един ден над полярните пространства ще прелитат тежки самолети.

— И аз също като вас мисля, че авиацията ще преобрази света и ще осигури възможност на човека на бъдещето да смени преданието за Икар е една действителност: покоряването на небесата! Но ние още не сме стигнали дотам… — забеляза Нансен.

— А французите? Адер, Воазен, Блерио умеят да се издигат във въздуха и вече свободно летят. Последните модели, които конструкторите ще представят на първата изложба на авиацията в Париж, между които и моноплана на Блерио, сигурно ще летят е повече от 60 км в час и ще се издигат на повече от 50 метра.

— Споделям въодушевлението ви. Но повярвайте ми, Амундсен, съдбата не бива да се предизвиква. Всяко нещо идва с времето си. Завладяването на полюса става постепенно. Може би на вас е съдено да стигнете пръв, ако Пири не ви изпревари … Преди всичко не забравяйте, че най-важното нещо за бъдещето на хората е задълбоченото, пълното научно познание. Одобрявам вашата работа и съм уверен, че ще донесете нови сведения за областите, които сам аз обиколих и чийто център — Полюса — нямах късмет да стигна. Предоставям ви „Фрам“ и ви желая пълен успех.

Нансен не изпитваше никаква ревност към младия човек, който искаше да достигне Полюса или по-скоро искаше да поднови едно дело, което той сам не бе успял да изпълни докрай.

— Вървете и ви желая успех! — каза Нансен, когато се разделяха.

ЦАРСТВЕНО ОТПЪТУВАНЕ

За успеха щедро се отпускат пари! Двете имена — Амундсен и „Фрам“ — бяха достатъчни, за да се разтворят широко касите.

Макар че изследователят се въздържаше да уточни намеренията си — той само отчасти ги беше разкрил в залата на Норвежкото научно дружество, — никой не се съмняваше) че и този път целта му е Северният полюс. Широката общественост знаеше, че Пири е предприел нова експедиция и силно се вълнуваше от тази голяма мирна надпревара. По щастливо съвпадение спортният дух и патриотичното чувство взаимно се допълваха.

Амундсен оставяше хората да си говорят. Той беше убеден, че въодушевлението на масите … пък и щедростта им ще намалеят, ако той набляга само на научното значение на експедицията си.

Неочаквано всичко се промени. Възторзите се изпариха! Даренията намаляваха все повече. Беше се разчуло за успеха на Пири.

На 6 април 1909 година в 10 часа сутринта той беше забил звездното знаме в ледовете и то се вееше над бездънните дълбочини на Северния ледовит океан.

Тежък удар за Амундсен! Той го понесе достойно, щом като можа, срещайки съперника си в Лондон, да го поздрави без да прояви и най-малкото огорчение. От разговора си с победителя на Полюса той запомни преди всичко: „Главното за успеха е да се печели време.“

Докато ремонтът на „Фрам“ продължава през цялата 1909 година в Арсенала на Хортен — правителството се интересува от подготовката на експедицията, — Амундсен отглежда рози в своята вила в Бонефьорд на двайсетина километра от Християния. Тази вила той бе нарекъл „Ураниенборг II“, за да му напомня за дома, в който бе преминало детството му.

Това е едноетажна постройка, чиято единствена украса е сводестият вход. Много скромна, но удобна, с тоалетна с течаща вода, която Амундсен е докарал от фиорда. По стените на големия салон в приземието — пейзажи от Фриц Таулоу. Големият норвежки художник е изобразил отблясъците на течащата вода и отразяващата цветовете на дъгата белота на снега и ледовете. В единия ъгъл е пианото; оттук изпод пръстите на Амундсен излитат арпежите на Григ или веселите мелодии на Планкет. На поставката е разтворена партитурата на „Корневилските камбани“.

Когато не е зает в Арсенала, където следи ремонта на „Фрам“, или в съседната дъскорезница, за да проверява как върви номерирането на дъските за голямата сглобяема къща, която е поръчал, Амундсен, облечен в бял костюм, прави дълги разходки пеш из околността. Голямото му сенбернарско куче Рейс върви спокойно край него, а Бас и Бела — двата фокса — лудо се гонят.

Тук в Бонефьорд Роалд Амундсен прекарва най-спокойната година от живота си. Брат му Леон, който е представител на фирма за коняк, през свободното си време му е секретар. А снаха му Алина е прекрасна готвачка. Нейният баща — търговец от Берген — напуснал града и се преселил във Франция. Алина е израснала там. Амундсен много харесва френските ястия, които тя готви. Поднася ги старата прислужница на семейството Бети. Насред масата е поставена бутилка прекрасно бордо.

— Малко шведски пунш? — пита Алина.

— Защо не, никога никой не се е чувствувал зле от нето … — отговаря със смях Роалд.

И всички вдигат чаши за успеха на предстоящата експедиция.

На 2 юни 1910 година крал Хокон VII и кралица Мод посещават кораба, пуснал котва пред Християния. Кралската двойка присъствува при раздаването на подаръците, приготвени от норвежките дами.

Два дни по-късно, подмладен, старият кораб „Фрам“ пристига във фиорда пред вилата и пуска котва там. Натоварват голяма част от припасите и съоръженията, както и прочутата сглобяема къща, която предизвиква удивление и възторг у екипажа. Не забравят да закачат в кают-компанията и клетката с канарчето Фритьоф — талисман на експедицията.

„Фрам“ напуска Берген на 23 юли 1910 година. Но Амундсен ще се качи на борда за голямото пътешествие едва след няколко дни в Криетиаясанд. Там ще бъдат качени 97-те ескимоски кучета, които ще теглят шейните. Амундсен трябва да приеме коменданта на „Лавоазие“, фрегатния капитан Лагревил, който му поднася благопожеланията на френския флот. После трябва да присъствува на бал. Един изследовател с неговата известност не може да избегне подобни светски задължения.

Амундсен се връща в „Ураниенборг II“ да прекара един последен ден. Свечерява се, пада нощ… една от тези скандинавски нощи — най-късите в годината, когато дъхът на розите ухае в полумрака … Той е сам в градината, мечтае…

Може би никога няма да се върне в своя скъп дом? Дори съдбата да го пощади, тъй като беше принуден да ипотекира имението си, за да финансира експедицията. А освен тава дължи суми и а братята си. Доставените за експедицията кутии с мляко на прах, което произвежда в Ставангер по-големият му брат, и работата, извършена по ремонта на „Фрам“ в машиностроителните работилници „Аскер“, ръководени от друг негов брат, далеч не бяха всички кредити, които неговите роднини и приятелят му Цапфе му бяха отпуснали.

Какво ли означават в действителност телеграмите, които известяват: „«Тера нова» — корабът на Роберт Скот, отпътува на 1 юли от Англия за Южния полюс“? Англичанинът взел голямо количество материал — и британските репортери ги изброяваха. Скот също бе предвидил сглобяема къща 15 метра дълга, 7 метра широка, 2,70 метра висока. За пътешествието, което възнамерявал да предприеме към Полюса, той бе натоварил 17 манчжурски понита, 33 кучета, 3 моторни шейни!

— Защо Амундсен толкова грижливо се запознава с всичко, което пишат английските вестници, какво значение имат за него, норвежеца, приготовленията на английската експедиция? Без съмнение, осведомявайки се какви провизии е взел Скот — този специалист в полярните изследвания, Амундсен иска да се уверя, че сам той нищо не е забравил.

Идва брат му Леон.

— Прочете ли във вестниците, че Скот ще установи база в морето Рос в протока Макмърдоу — там, където беше и предишната му база?

— Да.

— Е?

— Нищо. Какво се говори за мен в града?

— Чудят ти се, че тръгваш сега. Смятат, че сезонът е напреднал и като преминеш два пъти екватора — веднаж в Атлантическия, после в Тихия океан, като минеш пасажа край нос Хорн, няма да можеш да стигнеш Арктика, преди ледовете да са сковали Беринговия проток … Дори те критикуват!

— Ами!

— Твърдят, че не си обмислил добре работата си и че ще бъдеш принуден без нужда да презимуваш по път. Не знам какво да отговарям …

— Утре се качваме на „Фрам“. Първа спирка — Мадейра! Ето моя отговор! Ти знаеш какъв ми е планът, гласува ми доверие и сега ще ме придружиш до Канарските острови.

Амундсен леко слага ръка на рамото на брат си:

— Да вървим да спим, време е.

ПРОМЯНА НА ПЪТЯ

Хубаво е морето…

Амундсен стои прав пред широко отворения илюминатор на каютата си и гледа.

Пред очите му са Канарските острови: самотен и остър, на-фона на яркото небе над тропиците се откроява остров Тенериф. Норвежецът се обръща, поглежда една след друга четирите снимки, забодени с карфици на стената: кралица Мод, крал Хокон, Нансен… Задържа поглед върху последната снимка. Тя е направена на мостика на „Йоа“ през 1903 година, тъкмо преди отпътуването му — снимка, малко пожълтяла, малко наивна: шестима мъже, насядали един до друг, а сред тях капитанът в цивилно облекло стърчи над всички с високия си ръст.

Развеселен, Амундсен се усмихва на образа си. Дълга глава с две огромни запетаи — дълги мустаци, леко накривено над дясното ухо бомбе …

От старите другари, взели участие в откриването на Северозападния проход, на снимката има само двама, които на времето са пътували с „Фрам“: Хелмер Хансен, ето го вляво — същински тип на моряк — набит, силен, брадат, и винаги верният Линдстрьом, Бедният Вийк лежи погребан там з ледената земя… Всички останали са се пръснали, всеки по своя път. Те пътешестват някъде по седемте морета на земното кълбо …

Ето и пристанището … Амундсен излиза от каютата си, качва се на мостика.

— Нилсен, нека хората дойдат на мостика.

— На предната палуба при мачтата ли?

— Не, при голямата мачта. Време е. След няколко часа пристигаме във Фуншал. Те трябва да са наясно …

Полюлявайки се, момчетата пристигат едно след друго. Първо старите, после новодошлите: Йоханеен, Хелмер Хансен, Струбруд…

И те са юначаги — от хората на Нансен.

Недоумяващи, малко изненадани, всички се събират. Какво, по дяволите, ще им каже началството?

— Повиках ви, приятели, за да ви съобщя, че изцяло промених плановете си. Ваше право е да се чувствате свободни от всякакво задължение. Аз ви освобождавам, свободни сте. Тези, които искат да се върнат в Норвегия, ще слязат утре в Мадейра. Ще се върнат на моя разноски, разбира се, с първия кораб, който тръгва за Европа.

Мъжете клатят главя, полюляват се от един крак на друг, тежко, като мечки. Ех, че история! Кой ли е очаквал такова нещо? …

Те са огорчени и разгневени. Невъзмутим, Амундсен продължава:

— Разберете ме добре, момчета! Северният полюс, както знаете, е вече открит. В този момент ние няма какво да правим там. Затова аз отивам на Южния полюс! Ще кажете: нали англичаните също са се насочили натам? Да. Но ние ще се опитаме да стигнем преди тях. Давам ви дума за това.

С тази експедиция ще направя всичко, което е по силите ми, да не бъде унижена Норвегия. Предупреждавам ви, работата „не е отсечена“. Англичаните се проваляха два пъти вече. Затова най-откровено ви питам дали сте съгласни да ме последвате!

Единодушно и вдъхновено „да“ беше отговорът на екипажа. Амундсен предупреди Скот с телеграма, че Южният полюс е и негова цел. Хората имаха на разположение два часа да пишат на близките си.

Единственият човек, който слезе във Фуншал, беше братът на Амундсен. От екипажа никой не отпадна. Всички до един отказаха да напуснат „Фрам“. На единия полюс или на другия — това нямаше значение за тях. Важното беше да следват Амундсен.

О! Тайната беше добре запазена… Торвалд Нилсен — капитанът, и Леон Амундсен, които я знаеха от няколко месеца, си бяха сложили, както се казва, катинар на устата.

Големите проекти винаги трябва да се подготвят тайно; крайната победа е по-голяма награда за героя от самохвалството и от болезненото натрупване на планове за осъществяване.

Докато англичаните публикуваха проекта на Скот и „Фрам“ вече плаваше към южните морета, Амундсен неуморно изучаваше условията, при които бяха действали досегашните експедиции.

Южният полюс беше събудил интерес у всички правителства. Той бе една недостатъчно проучена област на земята и много експедиции си бяха поставили за цел да открият последните тайни на Антарктида. Нямаше време за бавене; всички държавни ръководители желаеха някой техен поданик да забие националното знаме върху южната ос на света.

Защо великите сили да имат монопола върху изследването на тази област? Неуспехите на тези, които само се бяха приближили до целта, засилваха решителността на Амундсен да направи всичко възможно, за да успее. Освен това, за да може да продължи научната си работа, той трябваше да постигне някакъв сензационен резултат. Дълго време си мислеше, че обществеността ще разбере усилията му. Но трябваше да установи, че масите се интересуват само от подвига, а политиците ги насърчават с пропагандна цел. И Амундсен беше принуден да прави частични отстъпки, за да си осигури средства за бъдещите свои експедиции.

ЗАВЛАДЯВАНЕ НА НЕПОЗНАТАТА ЗЕМЯ

Амундсен не пропусна да се запознае с работата на всички предприемани досега походи и експедиции към южните морета.

През 1772 година лейтенантът от френския морски флот дьо Керглен описа острова, който и днес носи неговото име.

Германската експедиция на Хазлебург определи местоположението на остров Кампбъл през 1810 година, а експедицията на Белингхаузен, предприета със средства на Русия, откри през 1821 година остров Петър I.

Направените открития предизвикаха изключителен интерес сред научните кръгове. Тези страхотни пустини — владения на снега и ветровете — станаха грижа номер едно на учените. В архипелага на Южните Оркнейоки острови, зареян в Южното полукълбо, на 60-ия паралел в Атлантическия океан, югоизточно от крайната точка на Америка, растат само лишеи, а Ленинград на 60-ия паралел аз Северното полукълбо е многомилионен град.

На 9 януари 1838 година Дюмон д’Юрвил, тръгнал с корабите „Астролаб“ и „Зеле“, достигна висок и стръмен бряг — опасен подстъп към Антарктида. Той откри Земя Адели.

Три години по-късно, на 11 януари 1841 година, Джеймз Рос забеляза суша — непристъпно високо ледено поле, а вътрешността му — настръхнала от остри върхове, целите покрити със сняг. Огромни ледници изпълваха долините и се спущаха чак до величествените стръмни брегове, издигнали се над морето. На хоризонта се очертаваха една зад друга вериги от остри върхове, достигащи до 3000 метра. В чест на английската кралица Рос нарече тази необитаема суша Земя Виктория. Когато премина 74-ия паралел, той забеляза някаква планина, висока 4000 метра. Беше пристигнал в такъв сезон, когато слънцето, спуснало се на два градуса над хоризонта, изпраща розови лъчи над морската повърхност и ледовете.

На тъмносиньото небе — почти непрозрачен фон — се откриваха белите и чисти линии на този връх, целият покрит със сняг. Англичанинът беше изненадан: той установи, че през всеки час от върха се издигат силни струи гъст дим: вулкан! Пламъците се отразяваха по надвисналите облаци, небето и ледовете червенееха. Рос назова този вулкан Еребус — на името на единия от корабите си.

През 1902 година шотландецът Брюст изследва околностите на Антарктида с кораба си „Скотия“. Той стигна до огромно непознато пространство с повече от 14 милиона квадратни метра повърхност, т.е. колкото Европа и Австралия, взети заедно.

Повече от един век завоевателите на ледените пространства упорито се опитваха да стигнат до Северния полюс и едва в началото на XX век започна покоряването на Южния. Без съмнение изследователите предварително бяха обезсърчени от потискащата враждебност на мъртвия леден свят, който трябваше да завладеят.

Към 1900 година още се вярваше, че този континент, покрит с ледове, ще остане непобедим за човешките усилия. Въпреки това редица експедиции от англичани, шотландци, германци, французи се опитват едновременно да разрешат тайната на антарктическия сфинкс.

Амундсен се питаше защо само англичаните бяха успели да напреднат толкова на юг. Без съмнение те притежаваха по-подходяща екипировка. Освен това и базите им се намираха много по-близо до Полюса, отколкото биваците на другите експедиции. Открит бе път за проникване към Полюса, истински проход, образуван от неравен ледник, път, който водеше към Биг Нейл (Големия гвоздей).

През 1902 година, когато Скот наближи Антарктида, пред очите му се откри необикновена гледка. На хоризонта се появи Земя Виктория. Отвсякъде — огромни бели пространства сняг и лед. Тук-таме черните петна на скалите. Всяко от тях напомня, че под белия покров се крие морето. Дали Антарктида не е архипелаг, споен от вечните ледове? Кой би се осмелил да каже, че огънят е открай време враг на леда? Вулканът Еребус бълва пламъци. Край кораба бавно се запътват айсберги, високи 30–40 метра, и заплашват да го обкръжат. Всеки миг „Дискъвъри“ може да се разбие в бялата стена. За да го спасят от ледовете, използуват брадви, търнокопи, кирки. А за да спести на хората скуката на монашеския живот и неизбежното обезсърчение, за да калява екипажа си, Скот организира футболни мачове върху леда, състезания по стрелба, спектакли, на които артистите се явяват гримирани. Издават и бюлетин „Саут полър таймс“. Колективът е съставен от учени, спортисти, журналисти. Тежките кожени облекла много измъчват хората — те поемат влагата много повече от вълната и непромокаемата тъкан. За подслон имат само една палатка! За храна — дажба, не повече от 800 грама, съставена предимно от бисквити и пемикан, говеждо задушено и сланина, какао и сирене. Готвят на газениче, което използуват и за топене на сняг. Така получават водата за пиене.

Експедицията стигна едно място, откъдето Скот разчиташе да предприеме с Шекълтън и доктор Уилсън настъплението към Полюса. Тримата тръгнаха с пет шейни и деветнайсет кучета. Носеха със себе си 750 кг припаси. Бяха принудени да изминават по три пъти едно и също разстояние, за да пренасят на части припасите, а кучетата, които ядяха само сушена моруна, се разболяваха и умираха. За осемдесет и три дни малката група беше изминала 1540 км, но не можа да достигне полюса: принудена беше да спре, тъй като полярната й кавалерия бе погинала …

Скот стигна до 82° 17/ южна дължина, т.е. на 857 км от Полюса — разстоянието от Париж до Марсилия, — но по това време им се свърши газта. Положението беше много тежко.

Нямаше ли газ, нямаше и вода. Следователно трябваше да се връщат.

Мъгли обгърнаха изпадналия в беда керван; хората сами трябваше да се (впрегнат в шейните. Шекълтън заболя от пневмония и започна да храчи кръв. За щастие организмът му беше здрав и издържа на болестта.

И все пак експедицията постигна много важен резултат. Това беше решаващ принос за бъдещата победа. Скот се увери, че арктическата калота образува дълбока хлътнатина под морското равнище, обградена от стръмни планини.

Макар той да не успя да стигне до Полюса, голямата заслуга на Скот бе, че все пак намери път, по който можеше да се отиде дотам.

МЪЧЕНИЧЕСТВОТО НА ШЕКЪЛТЪН

Изненадан, че пътят за проникване към Полюса е относително лек и използвайки добития опит от участието си в експедицията на Скот, Шекълтън реши да предприеме самостоятелна експедиция за завладяване на Полюса.

Организирана в края на 1908 година, тази експедиция събуди най-жив интерес във Великобритания и целия свят.

В деня на отпътуването — 4 август 1908 година — крал Едуард VII дойде лично да поднесе пожеланията си на изследователя, а кралица Александра му предаде английско знаме, което той трябваше да забие на Полюса. Шекълтън отплува с кораба за лов на тюлени „Нимрод“, надлежно пригоден за пребиваване в Антарктика, и установи базата си на 20 мили северно от мястото, където беше зимувал със Скот от 1902 до 1904 година.

За транспорт Шекълтън реши да използува само автомобили и манчжурски понита. Моторните коли можеха прекрасно да се движат върху плаващата ледена маса, но не и по ледниците, които бяха неравни. Настръхналата повърхност и температурата правеха движението на автомобилите невъзможно.

Когато Шекълтън ое изкачи на 3000 метра над морското равнище, той откри, по негова преценка, „най-голата и най-ужасната част на света“. Леденият вятър виеше непрекъснато. Отслабнали от глада и умората, с болезнено напукани лица, хората бяха полуослепели от блясъка на снега и отражението на светлината.

Тази вечна белота, това еднообразие причиняват непознати за умерения климат болести. Ето как Шекълтън описва една от тях:

„Отначало прилича на силна хрема. След това болният започва да вижда двойно. Зрението помътнява. Появяват се и други симптоми; разширение на кръвоносните съдове, дращене под клепачите като от пясък. Очите се притварят и сълзят.“

С голяма мъка Шекълтън измина 2750 километра за 126 дни. На 9 януари 1909 година той стигна на 178 километра от полюса на 88° 23′ южна ширина.

Тук той си даде сметка, че да продължи пътя, е равносилно на самоубийство. Пое обратния път и от този миг започна неговото бягство срещу смъртта. Шекълтън извърши заедно с другарите си невероятен подвиг, като изминаваше по 40 километра на ден, за да стигне до бараката, която Скот беше построил през 1902 година на Ледената бариера Рос.

Докато Шекълтън извършваше своя гладен поход, трима от другарите му се опитаха да достигнат Южния магнитен полюс.

На 16 януари 1909 година те забиха британското знаме в определената цел — 72° 25′ ширина и 155° дължина, и професор Дейвид се провикна:

— От името на Британската империя завладявам този район, в който се намира Южният магнитен полюс.

Всички извикаха три пъти „ура“ в чест на негово величество Едуард VII, крал на Англия.

Шекълтън не достигна Полюса, но смелият му подвиг събуди интерес сред учените към един свят, пълен с потайности. Хората от екипажа, останали в базата, проучиха характера на вулкана Еребус, който е непрекъснато в действие. От неговия кратер с 800 метра диаметър ритмично изригваха облаци дим и сярна пара и всичко се придружаваше от глух и непрекъснат тътнеж.

Заедно с научните изследвания хората, уединени в ледените простори на Антарктида, обогатяваха своя всекидневен житейски опит.

За да запълнят свободното си време, членовете на експедицията слушаха фонографните цилиндри, които бяха взели със себе си, и издаваха вестник „Южна зора“.

Към този необитаем континент, където бяха се провалили две британски експедиции с големи възможности, подготвени с крайна грижливост, плаваше „Фрам“ с екипаж, почти не-познаващ Антарктида, и с ръководител, който съвсем нямаше богатия опит на британците, макар че беше пътешествал през 1897 година с „Белгика“.

СЕЛИЩЕТО НА „ФРАМ“

Още от самото начало пътуването към Антарктида се оказа крайно трудно за „Фрам“ и за екипажа му. Тежко натоварен, корабът не можеше да се движи срещу вятъра и в много схватки с него не удържаше добре посоката. Със заоблено като пресечено яйце туловище, той ужасно се клатушкаше и понякога се губеше в движещата се бездна на морската буря.

След едрите риби от топлите морета, след сребърните светкавици на хвърчащите риби, които с разперени перки кацаха по „Фрам“, сега около норвежеца обикаляха морски свинчета, кашалоти, делфини.

Като отминаха Фолклъндските острови, ужасните западни ветрове край нос Хорн, които дълбаят гигантски вълни в океана, дъждът и градушката, които шибаха мачтите на кораба, и вихрушките от едър сняг отстъпиха място на гъстата мъгла, предвестница на Антарктида.

На 60-ия паралел отпразнуваха Коледа с истински норвежки бор, целия искрящ от светлини. Амундсен беше помислил за всичко! Пяха песни, канарчето Фритьоф им пригласяше.

На Нова година в зори се появи първият айсберг, а на другия ден, едва преминал Южната полярна окръжност, „Фрам“ се натъкна на първата ледена бариера, която трябваше да премине, за да навлезе в морето Рос. Дълги дълбоки канали прорязваха плаващия лед. Но огромните ледени ленти се движеха с ритъма на вълните и от натиска им „Фрам“ се люлееше тъй силно, сякаш плаваше в открит океан.

В тези краища живееха само китове и тюлени и огромни ята бъбриви пингвини в черни фракове. Те сякаш бяха зрителите на необикновеното надбягване на изследователите, дошли в тяхното царство.

Когато Амундсен пристигна в Залива на китовете, където реши да установи своята база, плаващата ледена маса приличаше досущ на скалист бряг, висок над 30 метра.

Ръководителят иа експедицията отлично беше преценил своите възможности. Тъкмо от това място беше тръгнал Скот и от 1902 до 1904 година беше плавал с „Дискъвъри“ по дължината на Ледената бариера Рос. По-късно също оттук, както казах вече, Шекълтън се отправи със своя кораб „Нимрод“ на път към безбрежното плато.

По картата Амундсен бе установил, че ако се тръгне от Залива на китовете, разстоянието до полюса е със 150 километра по-късо, отколкото от остров Рос (базата на Скот) до полюса.

Цялата му надежда беше в бързината на похода.

Според думите на Скот и на Шекълтън, които впрочем само потвърждаваха общоприетото мнение, ледът се движи — значи, може да се пропука. Същата опасност важеше и за огромния стръмен леден бряг на Ледената бариера Рос. Той също се люшка и може да погуби главната квартира на експедицията.

Но Амундсен разсъждаваше иначе:

„На известно разстояние от брега аз ще построя върху-леда моето норвежко село Фрамхайм. Заливът на китовете, който неговият откривател Джеймз Рос описа през 1842 годила, изглежда, не се е променил от шестдесет и осем години насам. Може да се предположи, че тази плаваща ледена маса е здраво споена за скалите на някой голям остров. Ако построим нашия: лагер на това място, ще бъдем по-близо до Полюса. Пътят изглежда удобен за кучета, а на връщане ще имаме по-малко грижа за храната им: Освен това ще можем точно да изчислим товара за шейните и мястото на складовете за припасите. За всяко куче ще вземем по 25 килограма месо. По пътя припасите ще намаляват и кучетата няма да ни са нужни. Ще ги убием, ще ги изядем, така че, като стигнем Полюса, ще можем по-лесно да се върнем в базата без тях.“

Амундсен беше решил да използува не понита, а само гренландски кучета, защото бяха леки и издръжливи, свикнали на големи студове, годни да се изкачват по заснежени стръмнини, по-лесно се изхранваха от понитата и се нуждаеха от по-малко грижи.

Амундсен най-старателно подбра стотина кучета. Взе осем шейни от ясеново дърво, дълги по четири метра, с обковани със стомана плазове, и двайсет чифта ски по 2,40 м дълги. 21 палатки и една удобна сглобяема къща с тройни дъсчени стени с луфт помежду им щяха да осигуряват достатъчна защита срещу студа.

Тази къщичка — 8 м/3,50 м и 3,50 метра висока — беше предназначена за главна квартира.

На 11 януари към обяд Амундсен забеляза през бинокъла голямо бяло петно: прословутата голяма Ледена бариера на Рос. Този исполински ледник, няколкостотин километра широк) и средно 150 метра висок, се възправяше над морето. Но имаше и места, не по-високи от 5–6 метра.

Към 17 януари групата на Амундсен започна строежа на лагера. Той беше разположен на 4 километра от морето. Къщичката на главната квартира приличаше на норвежка хижа с островърх покрив. Всичко трябваше да се предвиди, преди да започне походът към Южния полюс: строежът на лагера, мястото за складовете — изнесени колкото е възможно по-напред, времето за връщането в базата и храната за хората и животните.

Амундсен взе лично участие в подреждането на складовете.

Личният му пример още веднаж доказваше на хората ползата от труда. Амундсен съпоставяше своите предвиждания за времето с тези на другарите си. Грижливо ги отбелязваше и в края на месеца изчисляваше кой най-често е познавал какво ще бъде времето. Победителят получаваше награда: сребъ^ рей часовник или книга.

Амундсен искаше да започне настъплението към Полюса още в началото на август, но тогава беше извънредно студено. Дните минаваха, а възможност за тръгване нямаше. Въпреки суровата зима, убедени, че още тази година ще стигнат до Полюса, „отшелниците“ запазиха бодрия си дух. От страх да не бъдат затрупани, трябваше непрекъснато да разчистват снега около бараката, засипана повече от половината. И болести ги дебнеха — колко изследователи и мореплаватели бяха победени от непредвидените препятствия — болести, причинени от храната или от непроветряване на помещението и преди всичко от най-големия им враг — студа!

Амундсен се беше погрижил да набави голямо количество пемикан, приготвен лично от него. Към месото и сушената риба той беше прибавил и сушени зеленчуци. „Магазинът“ беше снабден със запаси от херинга, шоколад, брашно, бакпулвер и вдъхваше доверие на хората му. „Гардеробът“ беше комплектуван с оглед на добития вече опит. Газта — същинска „кръв“ на селището (14 палатки) — беше най-ценната от всички стоки и трябваше да се използува пестеливо. Преди всичко трябваше да си запазят достатъчно количество за връщане.

Макар че „Фрам“ беше построен изцяло от дърво, и дума не можеше да става Амундсен да използува материала му, за да завърши прекосяването на Атлантическия океан, както беше направил капитанът на „Хенриета“ в романа на Жул Верн „За 80 дни около света“.

Скот беше приключил строежа на своята главна квартира и се придвижваше с моторни шейни покрай Ледената бариера Рос, където на различни места складираше припаси. И двете експедиции бяха установили своите бази в Залива на китовете. Макар да се бяха разположили на около 600 километра въздушна линия от лагера на норвежците, другарите на Скот можаха да забележат присъствието на „Фрам“, когато се преместваха от едно място на друго.

Един февруарски ден, когато Амундсен напусна „селището“ и тръгна към кораба, той чу някой да го вика отдалеч:

— Капитане, върнете се, върнете се бързо!

Амундсен веднага се върна. Горе от стръмния бряг пред погледа му се откри неочаквана гледка: един кораб беше спрял край „Фрам“. Това беше „Тера нова“ — корабът на британската експедиция.

Представи му се лейтенант Пенъл с няколко души от своя екипаж. Посрещнаха ги топло. Това беше среща между рицари.

Британците се заинтересуваха с какъв материал разполага Амундсен и се учудиха, че в лицето на норвежците виждат свои неочаквани и опасни конкуренти. Преди всичко привлече вниманието им екипировката, а също и прекрасното състояние на кучетата: шумният лай, с който те посрещнаха гостите, бе доказателство за качествата на животните.

— Кучетата ви безспорно са особено здрави, но ние не смятаме, че са годни да изпълнят задачата, за която сте ги определили — заявиха британците.

На това норвежците възразиха:

— Вашите моторизирани шейни скоро могат да се окажат ненужни. Никой мотор не може да устои на този ужасен климат. Може би те са подходящи за плаващите ледове, но не и за планината; там живите същества превъзхождат машините.

— Ние имаме и понита.

— Те са прекрасни за Шотландия, но сигурни ли сте в издръжливостта им при тоя снежен и леден климат? Нищо не ви пречи да носите и килт^[5]!

— Не се грижете, имаме всичко, което ни трябва, и то в излишък. Ако по някаква причина изпаднете в затруднение, можем да услужим и на вас.

Амундсен стана:

— Моля ви, преди всичко не допускайте грешката да тръгнете с понита. Съгласен съм дори, ако вие искате, да организираме съвместно покоряването на Полюса. Предлагам ви половината от моите кучета.

Англичаните не приеха това благородно предложение. Те бяха обмислили своята експедиция по съвсем различен начин от норвежците. Бяха избрали впрегатните животни с оглед на материала, който носеха със себе си, а норвежците съобразиха материала си с впрегатните животни.

Британците са много вежливи, но упорити. Те изказаха доверието си към подготовката на норвежката експедиция, но напущайки Фрамхайм, заключиха:

— Ние ще тръгнем с нашите понита.

— А ние с кучетата си — отвърна Амундсен, който държеше да каже последната дума.

От този ден нататък започна надпреварата между двете експедиции към Полюса. Оставаше само да изчакат хубаво време за тръгване.

Всеки ден слънцето пада все по-ниско и на 19 април изчезва на север сред същински пожар от пламъци.

До новото появяване на светлината екипажът ще живее затворен във Фрамхайм. Голямото жилище се състои от две помещения: едното, 6 метра дълго, служи за спалня, столова и салон. Наоколо са наредени кушетки като в кораб; другото помещение, от два метра, служи за кухня. Необходимите съдове са на тавана, продуктите — в складовете, издълбани в леда и покрити с платнище. Тунели свързват къщата с избите. Там са складирани въглищата и газта. Построили са си дори и турска баня. Накратко казано, базата представлява малко пещерно селище, в което не липсват удобства. Навън студът достига –60°. Снегът е затрупал къщичката. Стърчат само тръбите й за проветряване.

В десетте палатки са прибрани припасите и кучетата.

Експедицията беше тръгнала на път със 110 кучета, а сега те са 116; раждането на малките кученца е повод за ново празненство. В борбата срещу душевната депресия, толкова разпространена през дългата зима, Амундсен създаде нещо като „Министерство на забавленията“; редовно слушат концерти от фонографи, уреждат състезания по стрелба със стрелички, дори и карнавален бал.

Така изминават шест месеца и термометърът се заковава на –50°.

Слънцето колебливо се появява.

На 29 септември Амундсен записва в дневника си:

„Прелитат антарктически буревестници. Това предвещава пролет.“

НАДПРЕВАРАТА ЗАПОЧВА

Окончателният план за похода беше готов; трябваше да се започне изпълнението му.

Амундсен смяташе, че експедицията трябва да има две цели: едната — завладяването на самия Полюс, а другата — изследването на крайбрежните райони на Антарктида около Залива на китовете и преди всичко — топографското обозначение на Земя Виктория. Извънредно важно беше да получат точни научни сведения. Капитан Преструд беше похватен техник, но не беше работил в ледовити земи. Затова Амундсен определи за негов помощник в научноизследователската работа специалиста Ялмар йохансен, един от хората на Нансен. Към Полюса тръгнаха петима души, останалите трима се насочиха към Земя Виктория.

Кучетата са вързани, за да не паднат в някоя пропаст или да се сдавят.

На 23 октомври стигат първия склад иа 160 километра от Фрамхайм. Кучетата изяждат тюленовото месо и тъй като изминатият етап бе труден, дават им два дни почивка.

25 октомври: Тръгване в ясно и относително меко време. Всяка от четирите шейни тежи около 400 килограма и е натоварена с 330 килограма припаси и други материали. Две шейни влачат 100 литра газ.

На всяка шейна е прикачено колело, което се докосва до снега. Кормило ли е това? Не, примитивен таксиметър, всяко завъртване на който отбелязва изминатото разстояние. Но този механизъм може да се използува само за измерване на кратки разстояния. За големите остават в сила научните методи.

За да означи изминатия път, Амундсен реши да правят пирамидки от сняг. На върха на всяка от тях забождаха бамбукова пръчка с малка черна шапка отгоре й.

Групата на Хансен тръгва първа, следвана от другите три. За един час кучетата изминават 10 километра.

29 октомври: Керванът стига до втория склад, на 81-ия паралел.

31 октомври: Шейната на Хансен изчезва в една пропаст. Спасяването е възложено на Уистинг. Той изтегля другаря си с въже, даже и шейната — като по чудо.

1 ноември: –35°.

4 ноември: Кучетата галопират като бесни. На всяка цена трябва да стигнат до третия склад на 82-ия паралел; Успяват. Екипажът вярва, че ще удържи победата. Но трябва да се действува разумно. Един ден почивка за кучетата. Това е последната им ваканция.

6 ноември: Тръгване. Шелфов ледник Рос представлява все същата гледка: безкрайно, но проходимо плато. Определили са си етапите по 37 километра. Напредват планомерно със 7,5 километра в час.

Пак мъгла.

„Представете си — пише Амундсен — безкрайна равнина, забулена в гъста мъгла, и навсякъде гладък сняг, никаква гънка.“

Дотук се водеха повече по жалоните, поставени по време на разузнавателните рейдове, отколкото по компаса.

Изследователите скиори се държат за въжетата; завързани за шейните, и се плъзгат.

Мъглата е толкова гъста, че на няколко стъпки е невъзможно да се различи каквото и да било. Цялата околност е набраздена по всички посоки с дълбоки пукнатини като счупено стъкло.

Небето сякаш цялото ще рукне в снежни пороища, а земята се надига в гъсти снежни вихрушки, които ужасният вятър запраща към небето. Своенравен и груб, леденият вятър шиба лицата на чергарите из снежната пустиня.

Една шейна, теглена от тринадесет кучета, се движи първа и прокарва пътя. Изведнаж — тревожни викове, викове на отчаяние: шейната е изчезнала в една пропаст, раззинала в коварния лед.

Всички се притичват на помощ на Хансен и Хасел.

Уистинг още веднаж играе ролята на „сенбернареко куче“. За щастие уплахата беше по-голяма от бедата.

— Признай, че не съжаляваш, дето те изкараха от дупката — подхвърля на шега Амундсен, обръщайки се към Хасел.

— Не мога да кажа, защото много си бях спокоен в този хладилник… — отговаря през смях спасеният.

Занапред се налага най-голяма предпазливост. Земята буквално цялата е нарязана в пукнатини. Да се отделят едни от други при тази мъгла би било лудост!

7 ноември: Там, на югозапад, близо до хоризонта, се очертава белезниква маса. Не са ли това парите, за които бълнува Едгар По и в които изчезва неговият герой, нещастният Пим?

Не, това не са нито облаци, нито ледници, а високи планини, сгушени под снега. Същите, които Шекълтън и другарите му бяха открили.

10 ноември: След тридневен ход пред тях ясно се възправят отново със своя величествен блясък планините. Каква омая! Срещу тези стръмни склонове, срещу цялата тази сурова природа ще трябва да подемат борба.

Човешко око още не е съзерцавало тези върхове. Наистина Шекълтън беше стигнал до планинската верига, но на повече от 200 километра на запад. Норвежците имат чувството, че са се пренесли на друга планета. Планината е тъмносиня и само леденият й купол се откроява бял.

Амундсен се обръща към другарите си и се провиква очарован:

— Никога не съм виждал такава вълшебна гледка! Планините се възвисяват като стена, под действието на миража те напомнят верига от приказни, омагьосани замъци…

Но еднообразието на огромната равнина и навъсеното небе пораждат умора. А и хората са принудени да си пазят очите, тъй като матовият блясък на небето и сияещата белота, която ги обгражда, силно се отразяват върху ледения простор.

И после, как да се ориентират?

Отдавна вече запасите от бамбукови пръчки, с които бележат пътя, са се свършили.

Амундсен се досеща:

— В сандъците има сушени змиорки, дълги по един метър. Ще забучваме тях по пътя.

— А какво ще ядем? — обезпокоява се някой.

— Те не са загубени. На връщане ще си ги намерим. Възхитен, скептикът оттегля думите си:

— Късмет! Хем по-малко товар ще имаме, а няма никаква опасност друг да ги изяде!

— Стига да няма призраци! — казва пазачът на кучетата. И походът продължава.

Ще се намери ли проход, през който да преминат? Наричат двете успоредни вериги Нансен и дои Педро Кристоферсен в чест на благодетелите на експедицията.

До 15 ноември се движат към планините и ги наближават.

На 16 ноември Амундсен се обръща към другарите си:

— Ето че дойде време да започнем пристъпа. Според мен това е една от решаващите минути за нашата експедиция. И аз приканвам всеки от вас да каже мнението си. Оттук до Полюса и обратно има около 1100 километра разстояние. Като имам пред вид трудностите на изкачването и все по-голямото изтощение на кучетата, преценявам, че ще еа ни нужни шестдесет дни да го изминем. Ще вземем храна за два месеца: пемикан, шоколад, мляко на прах. От 42-те кучета, които имаме сега, 10 са с отекли крака. За съжаление ще трябва да ги убием. Като стигнем Полюса, трябва да пожертвуваме още 14 и ще се върнем с три шейни и 18 кучета.

Всички са съгласни.

17 ноември: Жребият е хвърлен, започва пристъпът! Времето е прекрасно, пътят — превъзходен. Кучетата надминават себе си, колоната напредва по наклонено плато, заобиколено от върхове, високи 1000 и 2000 метра.

Върховете имат тъмночервени качулки! Слънчевите лъчи са оцветили снега. След 18 километра път норвежците са достигнали вече 600 метра височина. На малка ледена площадка между широки пукнатини Амундсен установява своя лагер.

18 ноември: Само едно изплющяване на камшика и кучетата се стрелват напред, сякаш чувстват, че трябва да имат дял в победата. След една теснина, преодоляна с мъка — бързо спускане надолу. Хората трябва да задържат бягащитте кучета, за да не стане злополука. Отново изкачване на два огромни стръмни ледника. Изкачването и а втория е най-трудният етап от целия път. Трябва да се удвои броят на впрегнатите кучета, защото те едва се движат по мекия сняг. А и разстоянията са всъщност три пъти по-големи, отколкото изглеждат.

19 ноември: Групата се е изкачила на 2400 метра височина. Всички са обезпокоени. Ще има ли възможност да преминат мястото, където се срещат двата ледника? Амундсен дава заповед кучетата да починат, а трима души тръгват да изследват южния склон. Какво се крие зад хребета? Когато стигнат до най-високата точка, откриват падина, през която могат да заобиколят огромната ледена стена, преграждаща достъпа до полярното плато. Кристалната покривка положително ще бъде най-добрият път към горното плато.

Това плато, което Амундсен нарече Крал Хокон VII, е източната част на планината Кралица Мод; западната страна, открита преди това от Шекълтън, носи името на английския: крал Едуард XIII.

Една след друга идват трудностите: твърда ледена покривка обвива платото, по което движението със ски е невъзможно. Под стъпките на хората ледът кънти. Амундсен записва: „Имахме чувството, че вървим по празни бъчви.“

АМУНДСЕН НАЧЕЛО НА КОЛОНАТА

6 декември: колоната достига 3225 метра — най-високата точка в пътешествието. Започва спускане по слаб наклон. На слънце се върви бързо; то сякаш предвещава победата.

„Височината Шекълтън“ — точката, до която бе стигнала втората британска експедиция — преминават на 8 декември. Амундсен и другарите му вече са сигурни, че първи в света стъпват по тези непознати пространства. Досега човешки очи не са съзерцавали гордите върхове на Антарктида. Две английски експедиции се бяха провалили, третата е на път. Ще спечели ли малка Норвегия състезанието срещу една експедиция, подготвена и поддържана от една велика сила? Амундсен също вярваше в значението на „последния четвърт час“.

— Нашето последно усилие ще реши изхода от битката! — казва той, за да насърчи другарите си.

Ускоряват ход. Тридесет и пет километра на 10 декември!

14 декември: Хората са бодри и с повишен дух. Картата показва, че експедицията се намира на осем километра от Полюса.

Хелмер Хансен води колоната. Той спира кучетата, освобождава от каиша челното животно. Амундсен се обезпокоява:

— Не върви ли нещо, Хансен?

— Да, бих искал някой друг да дойде на мястото ми. Вече не мога да водя кучетата.

— Чудно, толкова добре вървяха досега!…

— Да, капитане, но мисля, че е време вече вие да застанете начело на колоната.

— Защо?

— Смятам, че на вас се полага честта пръв да стигнете Полюса.

Трогнат от вниманието, Амундсен се съгласява да води колоната. Продължават с тържествена походка. Кучетата тичат леко, като че са им поникнали крила.

След още една нощ лесно изминават осемте километра и Амундсен пръв стига Южния полюс… Той приканва другарите си да хванат дръжката на знамето. Издигат го високо и с един замах го забиват в леда. В дневника си Амундсен описва този миг със следните думи:

„Скъпо знаме, емблема на любимото отечество, ние те забиваме на Южния полюс на земното кълбо, а пространството, което ни заобикаля, наричаме плато Крал Хокон VII — в чест на нашия почитан владетел.“

ВОДЕНИ ОТ ЗВЕЗДИТЕ

Географите поддържат, че който е наближил на 10 километра до Полюса, е достигнал самия Полюс. За да са сигурни, че са стъпили на самата „дупка, през която минава земната ос“, норвежците утъпкаха земята по всички посоки в един район от осем километра.

По време на похода към Полюса експедицията продължи наблюденията си. Но когато премина 89-ия паралел, тя ги усили. Проверяваха резултатите едновременно с разстоянията и посредством един апарат — диастазиметър.

За наблюденията си на Полюса Амундсен си служи със секстант. За изкуствен хоризонт използуваха един сандък. Точното местоположение определяха чрез наблюдение на слънцето по график.

Двадесет и седем часа Амундсен наблюдава географското положение. Единственото изменение, което забеляза, беше всекидневното отклонение на слънцето. Амундсен беше напълно убеден, че се намира на Южния полюс. В палатката, която опъна и назова Полхайм, той остави две писма: едното до крал Хокон VII, другото до Роберт Скот.

— Макар Скот да не е пристигнал още, няма съмнение, че ще бъде тук през някой от следващите дни. Познавам упоритостта на британците и съм убеден, че той няма да се откаже.

На 17 декември започнаха приготовленията за връщането. Пътуването щеше да продължи 41 ден. С пълно съзнание за значението на изпълнената задача за величието на отечеството Амундсен записва на тръгване: „Развя се нашето национално знаме. Чувство на гордост ни изпълва пред символа на отечеството, а мислите ни летят към скъпата родина, към суровата земя Норвегия, която ние обичаме.“

Победителят на Южния полюс се надяваше, че малката група от трима души, начело с Преструд, ще извърши ценна научна работа в района на Земя Виктория; така експедицията като цяло щеше да бъде нещо съвсем различно от едно чисто спортно състезание.

Норвежците бяха тръгнали със 111 кучета, а се върнаха само с 11, които теглеха шейните.

Какво беше станало с другите 100?

„Трудно е да убиеш животно, след като дълго ти е служило и се е привързало към тебе като към свой господар — да го убиеш, защото е изнемощяло от страданията по дългия път; но още по-тежко е да отнемеш живота на скъп другар, когото смъртта въобще не заплашва! — пише Амундсен. — Егоистичната постъпка, която ти дава възможност да оцелееш, поражда у теб угризения на съвестта, но суровата необходимост те заставя и ударът на ножа, който изведнаж прекратява диханието на животното, налага на хората да отдадат последна почит на своите другари в страданията и борбата. Още по-трудно е да се храниш е месото им и за да устоиш на студа, да ядеш каша, застроена с кучешка кръв. Ако изпитваш някакво отвращение към тези малко варварски постъпки, спомни си стиховете на Виктор Юго от стихосбирката му «Съзерцания»:

Зная, че плодът пада, съборен от разтърсващия го вятър,

че птичката губи перата си, а цветето своето ухание,

че сътворяването е голямо колело,

което не може да се движи,

без да стъпче някого.“

Напредъкът се утвърждава само в движението.

За тези героични поклонници, чиито тяло и душа страдаха еднакво, всяка стъпка напред беше жертва. Благодарение на вярата в тяхната мисия, която ги крепеше, те можаха да понесат херкулесовски изпитания, да пътуват из безлюдни пространства и да преодоляват разстояния, за които сякаш бяха нужни крила.

„Да гледаш нагоре, да проникваш в нещата, непрекъснато да търсиш и да се издигаш“ — тази мисъл на Пастьор беше мисъл и на Амундсен.

На връщане изминаваха средно по 39 километра на ден. Амундсен и другарите му стигнаха във Фрамхайм на 25 януари следващата година. Бяха пропътували 2 400 километра, Половината от този път минаваше през планини, високи колкото най-високите върхове на Швейцарските Алпи.

Групата на Амундсен трябваше да прекоси един истински малък „Тибет“, покрит с вечни ледове, на едно разстояние колкото от Монблан до Триест.

На 28 януари „Фрам“ приближаваше Тасмания. Той спря в пристанището Хоубърт, откъдето Амундсен изпрати телеграма, която удиви целия свят: „Достигнахме Южния полюс на 14 декември 1911 година и го владяхме до 17 същия месец. Всичко е наред.“

На 23 май „Фрам“ стигна в Буенос Айрес. Той беше преминал 54 000 мили — 2,5 пъти обиколката на Земята. Научните успехи на експедицията бяха забележителни.

За едно кратко описание на експедицията, което предаде ла вестник „Дейли кроникъл“ по телеграфа, Амундсен получи 50 000 франка — голяма сума за онова време. Снимките от пътешествието щяха да му донесат още толкова. А още повече — многобройните сказки, които той изнесе в Съединените щати. От този миг финансовите грижи изчезнаха. Амундсен беше посрещнат в родината си като победител и обявен за национален герой.

Специалистите поведоха полемика около причините за успеха на Амундсен. За да омаловажат неговата победа, някои започнаха да подхвърлят, че норвежците били по-добри скиори от англичаните, че имали предимство, като са използвали кучета и са попаднали на по-удобен терен.

До този момент съдбата на британската експедиция беше още неизвестна. Тъй като нямаше новини от нея, световната общественост я сметна за изчезнала. Една спасителна експедиция хвърли светлина върху съдбата на съперниците на Амундсен.

ЧЕРЕН ПОХОД ПО БЯЛ ПЪТ

Докато Амундсен бързо напредваше към Полюса, пред Скот и неговата група изникваха какви ли не трудности. Още при първия разузнавателен излет експедицията загуби пет понита, т.е. една трета от „кавалерията“ си.

От нос Евънз до Полюса разстоянието е 1 370 километра но въздуха — колкото от Диен до Флоренция. С неизбежните отклонения и евентуалните усложнения Скот беше изчислил пътя на 3 000 километра отиване и връщане. Експедицията трябваше да измине това разстояние, преди да е настъпила зимата, т.е. за четири месеца.

На 2 октомври тръгна авангард от четирима души с две моторни шейни и провизии. Пет дий по-късно потегли на свой ред под ръководството на Скот главната група от десет души и десет понита, впрегнати всяко в шейна с по 276 килограма товар. След тях четирима души и шейните с кучетата карат провизиите. Всичко 18 души, повече от тях ветерани на Полюса, двайсетина кучета и моторни шейни. Отначало напредват бавно и трудно. Понитата вървят с голяма мъка по размекнатия сняг на Шелфовия ледник Рос. На 20 ноември експедицията достига 80° 15′ южна ширина.

Колоната изминава едва около 15 километра на ден и не успява да стигне дори наполовина път до Шелфовия ледник Рос.

Ползата от моторните шейни се оказа по-малка, отколкото очакваха. Охладителите, действуващи с въздух вместо с вода, поради полярните температури, работеха лошо, моторите се загряваха и често се повреждаха. Хората стояха при — 20° температура в очакване отново да потеглят. Трябваше горивото да се загрява с лампа ида се размразяват карбураторите. Накрая, след голяма умора и след като експедицията беше изминала само сто километра, Скот беше принуден да се откаже от „автомобилите“.

Докато хубавото време и по-късият път улесняваха Амундсен, англичаните трябваше да се придвижват при силни снежни виелици и да изминат по-дълъг път.

На 4 декември, когато стигнали края на Шелфовия ледник Рос, забушувал силен ураган, който продължил четири дни и затрупал със сняг конете и палатките, а хората трябвало да се справят с последиците от внезапното размразяване.

Внезапното размразяване е често явление в Антарктида; то се дължи на чувствителното повишение на температурата поради духащите откъм ледниците и Полюса ветрове. Може би изглежда парадоксално, но в тези райони въздухът се затопля вследствие на силното налягане под напора на ветровете от високите планини, достигащи до 50 възли. От размразяването ледниците се превръщат в блата. За да не потъват понитата, Скот бил принуден да закове на копитата им ракетовидни дъски.

Щом преминали Шелфовия ледник Рос, фуражът се свършил. Петте оцелели понита били убити, одраии и месото им съхранено. Хората и кучетата трябвало сами да теглят шейните до Полюса. Англичаните си спомнили предсказанията на Амундсен, но за съжаление … много късно.

За трийсет и осем дни Скот наистина преминал Шелфовия ледник Рос, но това е едва половината разстояние от нос Евънз до Полюса. А при това му оставала най-трудната част от пътя, изкачването на полярното плато. Трябвало да извървят 700 километра през планината е една разлика във височината от 200 до 3 000 метра. Преди да започне изкачването, Скот върнал кучетата с няколко души. Самият той и останалите дванайсет души потъвали до колене в снега. Те напредвали едва по един километър на час. Борбата продължила пет дълги дни. На 21 декември Скот стигнал началото на ледника — там, където тази ледена река се промъква към нанадолнището между две планински вериги. Четирима души се върнали обратно. Само осмина продължили пътя.

На 3 януари 1912 година експедицията била на 273 километра от Полюса. Скот връща още трима от другарите си.

Техният обратен път ще бъде още по-драматичен. Роберт Скот продължава заедно с д-р Е. А. Уилсън, капитан Оутс, лейтенанта X. Р. Боуърс и подофицера Едгар Евънз. Дори след седемдесет и два дни нечовешки усилия петимата мъже били изпълнени е жар.

НЕУСПЕХ ИЛИ ПОБЕДА

Англичаните събират последните си сили. Те се задъхват от радост, че ще могат скоро да забият знамето на Великобритания на южната ос на земното кълбо. Неочаквано един от другарите помръква. Защо?

— Човешки следи…

Те виждат мачта, на която се развява норвежкото знаме, и едно малко флагче с надпис „Фрам“. Безмълвен, но многозначителен поздрав. Приближават и откриват една палатка. Влизат вътре и намират двете писма: едното до Скот, другото до краля на Норвегия, един секстант, един изкуствен хоризонт и други вещи. Какви трофеи! Но какво разочарование, достигащо до отчаяние, за тези моряци, за тези герои! На другия ден небето е много ясно. Астрономическите наблюдения им дават възможност да определят мястото на Полюса на 925 метра от палатката на Амундсен. Скот нарежда да се направят много снимки. Това ще бъдат най-сензационните документи за илюстрованите списания в целия свят.

Трябва съвсем бързо да се поеме обратният път. Физическите и моралните сили на всички започват да отслабват. Евънз чувствува, че отпада и че скоро не ще може да се държи на крака.

На 17 февруари той умира.

С неговата смърт започва агонията на целия керван. На Шелфовия ледник Рос студът е необикновено остър. Хората са толкова уморени, че скоростта на слизането им намалява средно дневно от 16 на 3 километра.

На 17 март Оутс капва на свой ред. Скот и другарите му се опитват да го спасят, но той предпочита да изчезне, за да не им пречи. Излиза от палатката. Леденият вятър го отнася …

В силна снежна буря тримата оцелели тръгват отново на път. Ураганът тъй силно се е развилнял, че са принудени да спрат. Имат припаси само за няколко дни. Ураганът духа непрекъснато вече десет часа и свири в ушите им погребален марш.

Заболели от скорбут, изтощени, с припаси, които намаляват от ден на ден, скоро нищо вече не може да им вдъхне сили, дори не и миражът на близката победа. Те изживяват ужаса на бавната смърт.

На 25 март Скот — единствен оцелял — събира сили да напише следния вълнуващ призив до своите съотечественици:

„Изправени бяхме пред опасности; знаехме, че ще се срещнем с тях. Всичко беше против нас. Нямаше защо да се вайкаме, а трябваше да се преклоним пред волята на провидението, решени да извършим докрай всичко, което бе по силите ни. Ако доброволно дадохме живота си в това дело, направихме го за честта на нашето отечество. Моля съотечествениците си да се погрижат да не бъдат изоставени нашите близки. Ако бяхме останали живи, щях да разкажа героична страница за твърдостта на моите другари, която би трогнала сърцето на всеки англичанин.“

След гигантска битка срещу развилнелите се природни сили героичните британци бяха победени. И Скот на свой ред бе отнесен от смъртта.

Осем месеца по-късно, на 12 ноември 1912 година, спасителна група, предвождана от д-р Аткинсън, тръгна да търси изчезналите и откри сред ужасяваща самота една палатка и една шейна — единствени вещи сред тази безкрайна шир. Платнището на палатката беше останало невредимо въпреки силната ледена буря; снегът лудо беше шибал стените й, без да я засипе.

Ръководителят на спасителната група приближил пръв, повдигнал вратичката на палатката. Покъртителна гледка се открила пред очите му:

Стая на покойници… Трима души лежат вътре, сякаш са заспали; лицата им са стихнали и спокойни. Скот е прострян върху спалния си чувал близо до прага, навътре Уилсън и Боуърс почиват в своите.

Те са умрели първи. Макар и отпаднал, Скот е изчерпал последните си сили да ги погребе в кожените им плащеници и на свой ред е очаквал смъртта да отнесе и него. Лейтенант Гран от спасителната група пръв видял Уилсън точно срещу входа на палатката, полуизлегнат, подпрян върху стената на палатката. Усмивка озарявала лицето му.

С благоговение събрала спасителната група материалите от палатката: геоложките образци, дневниците с наблюденията, бележниците и трогателното послание на Скот до съотечествениците му. Хората от малката спасителна експедиция прочели молитва за умрелите, после отвързали палатката от колчетата и тя покрила труповете на тримата герои. Над този саван натрупали ледени и снежни блокове на височина пет метра и на върха забили кръст, скован от две ски — сетна почит към загиналите, които ще почиват на мястото, където са издъхнали, докато майката родина прибере останките им.

Кои бяха причините за неуспеха на мъченически загиналата британска експедиция? Те трябва да се знаят, защото Скот и другарите му ще останат завинаги един от прекрасните примери на смелост и величие, с които се гордее цялото човечество.

На една обикновена, но крайно вълнуваща и завинаги безсмъртна страница Скот обяснява неуспеха си така:

„Нашата катастрофа се дължи не на организационни грешки, а на лошо стечение на обстоятелствата, при всичките трудности, които трябваше да побеждаваме.

1. Смъртта на понитата през 1911 година ме принуди да забавя тръгването и припасите, които бяхме взели, намаляха.

2. Лошото време на отиване — особено продължителната буря, когато се намирахме на 83° южна ширина — забави нашия ход.

3. Мокрият сняг по долните склонове на ледника Биърд-Мор забави още повече нашето придвижване напред.

Ние енергично воювахме срещу тези неблагоприятни обстоятелства и ги преодолявахме срещу голямо разхищение на нашите запаси. Припасите, дрехите, организацията на дълга верига от складове по платото и по целия път към Полюса, дълъг 1 300 километра, всичко отговаряше напълно на нуждите ни.

Групата ни щеше да стигне ледника Биърд-Мор в прекрасно състояние и с достатъчно припаси, ако не беше необикновеното изтощение на Евънз, от когото най-малко можехме да очакваме, че ще го напуснат силите. Никога живи същества не са страдали толкова, колкото ние през последните няколко месеца; въпреки лошото време щяхме може би да избегнем заболяването на капитан Оутс, ако не беше необяснимото намаление на припасите от гориво и най-сетне, ако не беше последният ураган. Той ни попречи да стигнем до склада, разположен на 20 километра по-далеч, където се надявахме да намерим необходимите припаси. Имало ли е някога по-лош късмет? Спрели сме на 11 мили (20 километра)от склада «One tone camp», имаме храна само за два дни, а газ само за едно готвене. Отпаднали сме; едва мога да държа перодръжжата. Но не съжалявам, че предприех тази експедиция. Тя е доказателство за упоритостта на англичаните, за тяхната солидарност и потвърждава, че те смело могат да гледат смъртта в очите и днес, както всякога…“

Й той заключава:

„Тези бегли бележки и нашите трупове ще разказват за изпитанията ни и положително една велика и богата страна като Великобритания ще осигури подобаващо живота на нашите близки.“

Дневникът на Скот с посвещение „На жена ми“, след това собственоръчно изменено „На вдовицата ми“, е също така трогателен.

Кой не би изпитал дълбоко възхищение от този ръководител на експедиция, намерил сили в ужасните предсмъртни мъки да възвеличи своята родина и любовта към другарката си?

Един коментатор от онова време — Чарлз Работ — писа за дневника на Скот следното:

„Този откъслек, който може да се сравни само с най-хубавите страници на Плутарх, е величествен урок по героизъм и пламенен патриотизъм. И за да разпалят духовете на английската младеж, да засилят у нея патриотичната гордост, този дневник се четеше и се разглеждаше във всички държавни училища. Прекрасната смърт на Скот и другарите му предизвика тръпка на национална гордост в цялата империя и събуди предприемчивостта на хората. Изследването на Антарктида, към което дотогава масите бяха безразлични, се превърна за всички в едно от условията за британското величие.“

ТРИ ПЪТИ „УРА“ ЗА КУЧЕТАТА

Лесно е човек да си представи популярността на Амундсен след разказите за адската одисея на британската експедиция, но също и завистта, която той будеше у някои!

— Всъщност той е минал по най-лекия път! — казваха невежите.

Амундсен се задоволи да отговори:

— Видели ли сте някога някой да изкачи планина по недостъпния й склон?

Той беше прав. Победата му не беше случайна; делото му почиваше на научен метод.

Той спечели битката за Южния полюс, защото беше борец, защото не се губеше в подробности и дръзко крачеше към бъдещето. Той води тая битка като стратег и специалист. Скот беше принуден да заобиколи, Амундсен извърши своя поход почти по права линия.

Намериха се хора, дори в собствената му родина, които казаха:

— Амундсен отхвърли предложението на прочутия изследовател Елмар Йохансен да участвува в неговата експедиция към Южния полюс, за да не трябва след това да дели с него славата от успеха.

Но истината беше съвсем друга. Целта на експедицията не беше само да стигне до Южния полюс, но и да донесе максимум научни наблюдения. „Защото ще дойде ден — мислеше си Амундсен, — когато норвежки или чужди изследователи ще използуват Антарктида като изходна база за нови завоевания.“

По-късно Ханеен лично ще напише в спомените си „Осемнайсет години с Амундсен“, че „разпределението на работата, което ръководителят на експедицията направи, като отдели петима души за похода към Южния полюс и трима за изследване на Земя Виктория, беше единственото възможно, единственото логично“.

Напук на клеветите, които не можаха да помрачат славата на Амундсен, той беше чествуван като герой на XX век.

Всички географски дружества по света го поздравиха. Той има честта да бъде поканен от Кралското географско дружество в Лондон. Франция му връчи знака на Почетния легион, а кайзер Вилхелм II го награди с орден.

Но едно от тържествата в негова чест се превърна в истинска драма. Драма, предизвикана от стремежа на англичаните да се покажат рицари към своите конкуренти в надпреварата за завладяване на Южния полюс.

На 15 ноември 1912 година, като гост на Кралското географско дружество, Амундсен трябваше да произнесе реч в присъствието на лорд Кързън де Кедълстън, който беше негов председател.

Рядкотр внимание, което дълбокоуважаемите членове на дружеството проявиха към победителя на Южния полюс, можеше само дълбоко да го развълнува. Той с готовност се отзова на „вечерята“.

Още в началото на приема лорд Кързън изрази задоволството си, че Амундсен е стигнал до Южния полюс, а след това направи кратък исторически преглед на значението на това завоевание.

„Ние не познаваме завистта — заяви почитаемият лорд Кързън. — Въпреки голямата надпревара в областта на изследванията и макар че тази вечер чествуваме Амундсен, убеден съм, че и неговите мисли, като нашите, са насочени към нашия смел съотечественик капитан Скот.“

След това слово сър Ърнест Шекълтън и д-р Брюс от все сърце и настоятелно приканиха присъствуващите да вдигнат тост за капитан Амундсен, а лорд Кързън стана и каза:

— Предлагам да приветствуваме сега една от най-интересните и, както точно се изрази сър Е. Шекълтън, една от най-скромните речи, които въобще сме чували някога. Бих желал в нашия възторг да отделим място на тези очарователни кучета с прекрасни качества, истински приятели на човека, без които капитан Амундсен никога не би достигнал Полюса. Предлагам ви да изразите съгласието си с аплодисменти. Предлагам троен тост за кучетата.

Амундсен изслуша тези думи на председателя, без да помръдне, макар че прозря в тях прикрито оскърбление. Защото, без никакво съмнение, ако англичаните бяха убедени, че могат да достигнат Южния полюс с кучета, щяха да го сторят. Но тъй като вярваха в превъзходството на понитата, и особено на автомобила, те използваха тях. Впрочем, ако Полюсът беше достигнат с автомобил, щеше ли лорд Кързън да предложи троен тост в чест на мотора с вътрешно горене?

Този случай се запечати в съзнанието на Амундсен. Той си запази правото да отговори след време. За момента се утешаваше с мисълта, че скоро ще иде във Франция; там няма защо да го посрещат с резерви.

През декември 1912 година в Париж хората на науката организираха трогателно посрещане на Роалд Амундсен. В негова чест в Сорбоната се състоя тържество, на което принц Ролан Бонапарт му връчи Големия-златен медал от името на Географското дружество, на което беше председател. Министърът на народната просвета изрази с вълнуващи слова възторга на Франция и на правителството. Дълбоко развълнуван, Амундсен благодари на домакините за почестите, с които го отрупват и които в същото време са почести към неговото отечество. Той добави, че в съзнанието му никога няма да се заличи споменът за Франция, чиято литература познава; той е учил френски език от моряците на тази велика страна.

Защо честваха Амундсен толкова много?

Широките народни маси се възхищаваха от упоритостта, от смелостта, от постоянството му, а учените виждаха в негово лице пионера, който беше открил пътя на други изследователи. Защото неговите научни наблюдения представляваха за времето си голямо постижение, а именно:

1. Доказателство, че южната част на Земя Виктория е свързана с плато Крал Едуард VII. Лейтенант Преструд бе обходил е шейна сушата, която ги свързва.

2. Окончателно обяснение за характера на Шелфовия ледник Рос, който дотогава беше опорен.

3. Предположение, че съществува Антарктически континент.

4. Едногодишни непрекъснати метеорологични наблюдения, правени във Фрамхайм.

На своите близки сътрудници Амундсен довери:

„Ние не можем да предвидим стратегическото и геоложко значение на този нов неизследван континент, който всъщност е ничия земя. Но ще дойде ден, когато цял овят ще си оспорва този «леден лай».“

Като пророк или като учен говореше той?

В постоянната борба с природата и с живота Амундсен беше станал ясновидец. Както съумя да спечели мълниеносна и несравнима слава за своя народ, така той долавяше бързото настъпление на бъдещето, което ще си послужи с това плато за нови завоевания. Щом проучи земята, човекът ще се впусне да покори космоса. Затова Амундсен гори от жажда да открие и последните кътчета на земята, които човекът още не познава. Той желае да кове съдбата си със собствени сили, но съвместно с хората. Ако всеки прави като него, човечеството ще бъде по-щастливо. Лозунгът му е „Фрам!“ (Напред!). Дори когато спира пред трудностите, то е само за да си поеме дъх и да ги преодолее.

ЗАКОНИТЕ НА КОСМОСА

Колкото повече време минаваше, толкова по-подробно и грижливо хората изучаваха дневника на Скот.

Светът беше жаден да чуе как норвежките изследователи обясняват причините за неуспеха на английската експедиция.

Разбира се, причината не бяха само понитата, моторните шейни и по-дългият маршрут. Други неща бяха повлияли. Както отбелязва Амундсен, „голямата победа се печели със сбор от малки успехи, които често пъти изглеждат незначителни“.

Да заспиваш уморен, без да се преоблечеш, без да се измиеш — това изглежда маловажно, но се превръща в навик, а такъв начин на живот води направо до гибел.

След всеки изнурителен ден, за да не строят две палатки, англичаните се трупаха в една и заспиваха като заклани, без дори да се съблекат. А първата грижа на норвежците беше Да си събуят ботушите и чорапите, за да избягнат замръзванията, причинени от натрупването на водни пари в тъканите.

След изнурителен преход английските изследователи харесваха всяка храна, макар и да не беше приготвена според правилата на кулинарното изкуство!? Липсата на разнообразна храна — пемикан сутрин, пемикан вечер, пемикан седмици наред, — това прекаляване с пемикана не пречеше на изгладнелите нещастници да смятат, че няма по-хубаво нещо от него. От диетична гледна точка храната трябва да съдържа всички необходими хранителни вещества, за да се предпазят хората от скорбут, а експедицията на Скот беше превърнала този проклет пемикан в единствена своя храна.

Фритьоф Нансен, чиято физическа устойчивост е несъмнена, писа, че истинският враг па Скот и на хората му е бил скорбутът. Английският изследовател не беше включил в предвижданията си тази коварна и бавна болест. И затова не беше в състояние да я победи, щом като загуби всякаква връзка със своите зимни квартири.

Очевидно предположението на Нансен за скорбута не можеше да бъде абсолютно потвърдено. Но подробният дневник на Скот, в който той пише с какви сериозни проблеми е трябвало да се справя, когато Евънз легнал болен и после умишлено изчезнал в полярната нощ, както изглежда, потвърждават предположенията на Нансен.

Знаем освен това, че ръцете и краката на Оутс са били премръзнали, а тъкмо това е най-опасно при скорбута, тъй като кръвообращението се нарушава.

Амундсен също бе засегнат от тази болест по време на експедицията с „Белгика“, затова винаги беше крайно внимателен към качеството на пемикана, който вземаше за своите експедиции. За пътуването си до Южния полюс той достави съвсем различен, подобрен пемикан, в който освен сушено кълцано месо и сланина имаше и зеленчуци, и овесен булгур, а това го правеше по-апетитен и по-здравословен.

С една дума, благодарение на такива предпазни мерки Амундсен и другарите му запазиха отличната си физическа форма и можаха да се завърнат в базата си без сериозно отслабнали жизнени сили. Но и Скот можеше да научи на нещо своя по-щастлив съперник.

Всъщност в бележника си Скот беше записал още, че според него Амундсен не е забил норвежкото знаме точно на оста на земята. Според Скот Амундсен е допуснал грешка с около 900 метра. Трудно може да се приеме, че през 1910 година Скот е могъл да определи със сравнително голяма точност мястото на Полюса. Никакъв особен знак не го отличава, никакъв характерен белег за упътване няма. Оста на земята не е шиш, на който се набожда пиле, и нашата планета не се върти на слънчевите лъчи като печено на огън. Голямата „ос“ бе вълнувала още Сирано дьо Бержерак. Оста на земята е въображаема, нематериална линия. Но Полюсът съществува! Как да се определи мястото му? С компас? Но стрелката на компаса се насочва към магнитния полюс и непрекъснато играе! А магнитният полюс съвсем не съвпада с оста на въртенето на земята. Напротив, тези две точки са на разстояние от около 2 000 километра една от друга. За да се определи мястото на Южния полюс, може в краен случай да се приложи геодезически метод, според който да се изчисляват тригопометрически разстоянията, като се измерват ъглите от една основна линия.

Така или иначе, Скот и Амундсен стигнаха и двамата до географския полюс на Земята. Те положително не са имали нито време, нито възможност да използуват тригонометричния метод. Затова можем да се попитаме по какъв начин са стигнали и единият, и другият до точното място на Полюса? Може би ще ни се стори невероятно, но и двамата съперници са се ориентирали просто по звездите, като влъхвите.

Ние знаем, че един метър е равен на една десетмилионна част от четвъртината на земния меридиан. Една четвърт от меридиана, описан от една точка на екватора до Полюса, е подразделена на 90° ширина. Всеки от тези градуси следователно е средно малко повече от 111 километра. Ако наблюдаваме дадена звезда, когато е в най-високата точка на своя път, т.е. над меридиана, може да се определи какъв ъгъл се образува. По принцип от определена точка на географската ширина могат да се правят без специален уред наблюдения, които дават възможност да се ориентираме. На времето се наблюдаваше сянката на вертикално поставен предмет. Такава роля са играли египетските обелиски. Днес секстантът — за щастие много по-удобен — сполучливо замества обелиските. С помощта на секстанта може да се измерва ъгълът, под който виждаме две отдалечени небесни тела. За ориентиране трябва да се използува напълно хоризонтална плоскост — огледало или живачна баня. С такъв способ Амундсен можа да определи мястото на своето прочуто селище Полхайм.

Портативният секстант допуска разлика от около 1 минута, т.е. една шейсета част от градуса. За земната повърхност тази малка разлика дава отклонение от около 1800 метра.

В бележника на Скот е отбелязано, че Полхайм се намира на 900 метра от Южния полюс, т.е. на 30 секунди отклонение. Но тъй като Амундсен изследва целия район, тези малки разлики в техническите изчисления нямат никакво значение.

Очевидно съществуват други трудности от научно естество за ориентиране в тези области. Така например мястото на звездите се мени. Засега такъв е случаят с Полярната звезда; в 4000-та година звездата У от съзвездието Цефей ще играе същата роля, тъй като ще бъде по-близо до Полюса. През 14 000-та година — звездата Алфа от съзвездието Лира…

В наши дни съвременните съоръжения — меридиановите далекогледи — допускат отклонение с една десета от секундата и дават 600 пъти по-голяма приблизителна точност от секстанта. Освен това специалистите установиха, че самият Полюс се мести по часовниковата стрелка в рамките на един квадрат. Изучавайки местенето на Полюса, учените можаха да изчислят и да определят средната плътност на земното кълбо.

Поетът казва: „Да вървим е очи, винаги устремени към звездите.“

Извън метафизическото ой значение този призив на синовете на Аполон отговаряше и отговаря също така на повелите на най-емпиричната наука. Изучаването на звездите дава възможност да се проверят най-новите геофизични теории, измененията на земната кора, като вулканичната дейност и земетръсите, които са последица от нея. Човекът, който дръзва да разкрие тайните на природата, трябва да обяви ожесточена битка на мракобесието и невежеството. Битката, която Амундсен поведе срещу ледените сфинксове, изглежда авантюристична на невежите, но от неговата победа зависеше да се разкрие част от голямата тайна на Вселената. Тази битка принуди изследователя да развива своя ум към съвършенство, отговарящо на хармоничните закони на космоса. Пътят на такива хора, залутани в безкрайната пустиня на ледовете, говори за свръхчовешка воля. Какво са бързоходните ботуши на Петер Шлемил, които се родиха във въображението на Шамисо^[6], в сравнение със свръхчовашките преходи, които Скот и Амундсен осъществиха с толкова мъка?

Всяка тайна, изтръгната от Вселената, е за човека стъпало към този рай, към който се стремят страдащите, неза-губили още всяка надежда.

Тази борба даде на човека опит и оръжие да обуздае източниците на енергия, които още крие нашият свят.

Задачата на ясновидеца не е да гони някакъв рекорд, а да премисля социалните закони и ролята на човека във вечното му развитие към съвършенство. Да чертае нови пътища по земята и в космоса, да служи на прогреса — такава е великата мисия на всеки човек, изпълнен от любов към ближния, без да разчита, че неговото усилие ще му донесе награда.

Да укрепва и закалява тази великолепна машина — тялото и душата на човека — такава е ролята на твореца, такъв е дългът на всички, които носят сърце. Но какво натрупване на сили е необходимо на човека, за да воюва срещу грубата материя, да използува тези сили и да ги вложи в борбата за все по-голямо издигане на себеподобните, без да се остави да бъде сломен от сарказма и ненавистта — горчиви плодове на невежеството!

Съзнаващ, че е служил на науката и на отечеството си, обсипан с почести, със слава, героят на XX век можеше да се почувствува удовлетворен и напълно успокоен, да се задоволи със спомена за подвизите си. Много други биха го сторили. Но той е от хората, които творят с вярата, че сами коват собствената си съдба, според собственото си схващане за живота. Те могат да вървят напред по пътя, който са си начертали тяхното правило си остава: спреш ли, то е само за да си поемеш дъх!

Бележки

[1] Сага — стара приказка или легенда (сканд.). — Б. пр. ↑

[2] Finis terrae — краят на земята. — Б. пр. ↑

[3] Питей — марсилски мореплавател от 4-ти век пр.н.е., изследвал моретата край северните брегове на Европа. — Б. пр. ↑

[4] Туле — римляните са наричали така един от островите край Северна Еаропа (вероятно Шетланд), който бележел северната граница на познатия свят. — Б. пр. ↑

[5] Килт — къса поличка, която носят шотландските планинци, — Б.пр. ↑

[6] Адалберт фон Шамисо (1781–1838) — немски писател романтик и естествоизпитател. Най-известното му произведение е фантастичната повест „Чудесната история на Петер Шлемил“, — Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Едуар Калик Амундсен — последният викинг (6)

Метаданни

Данни

Амундсен — последният викинг

Информация

История

Сваляне / Връзки

VНАДПРЕВАРА КЪМ ЮЖНИЯ ПОЛЮС