Жорж Сименон
Жълтото куче (11)

XI
СТРАХЪТ

Ниският глас и отмереният говор на комисаря бяха в пълен контраст със задъханата реч на моряка, който го гледаше изкосо.

— Най-напред, господа, една дума за Ема… Тя узнава, че годеникът й е арестуван… Не получава повече нищо от него… Един ден по нищожна причина загубва службата си и става келнерка в „Адмиралски хотел“… Тя е бедно момиче, без никакви връзки… Мъжете я задирят, тъй както богатите клиенти задирят прислужниците… Минават две, минават три години… Тя не знае, че Мишу е виновен… Една вечер, повикана от него, отива в стаята му… И времето продължава да тече, животът си тече… Мишу има други любовници… Отвреме-навреме му хрумва да спи в хотела… Или когато майка му отсъствува, вика Ема у дома си… Безцветна любовна история, без любов… И животът на Ема е безцветен… Тя не е героиня… Тя пази в една мидена кутия едно писмо и една снимка, но това е само стара мечта, която всеки ден все повече избледнява…

Тя не знае, че Леон току-що се е върнал…

Не познава жълтото куче, което се върти около нея и което е било на четири месеца, когато корабът е заминал…

Една нощ Мишу й диктува някакво писмо, без да й каже за кого е предназначено… Определя се среща на някакъв човек в една необитаема къща в единадесет часа вечерта…

Тя пише… Келнерката!… Разбирате ли?… Леон Льо Герек не се е излъгал… Мишу го е страх!… Той чувствува живота си в опасност… Иска да премахне врага, който броди наоколо…

Но е страхливец!… Той почувствува нуждата сам да ми каже това високо!… Той ще се скрие зад една порта, в коридора, след като е изпратил до жертвата си писмото, връзвайки го с връвчица за шията на кучето…

Дали ще се осъмни Леон?… Ще поиска ли въпреки всичко да види някогашната си годеница?… В мига, когато той почука на портата, достатъчно е човек да даде един изстрел през кутията за писма и след това да избяга през уличката… И престъплението ще остане още по-загадъчно, защото никой няма да познае жертвата!…

Но Леон се усъмнява… Той може би броди из площада… Може би въпреки всичко ще се реши да отиде на срещата… Случайността е причина господин Мостаган да излезе в тоя миг от кафенето леко пийнал и да спре до прага на входа, за да запали пурата си… Не може да пази равновесие… Блъска се в портата… Това е сигналът… Един куршум го улучва право в корема…

Ето първата история… Мишу не сполучва с удара си. Прибира се в къщи… Гойар и Льо Помре, които са в течение на работата и са също тъй заинтересовани от изчезването на оня, който заплашва и тримата, са ужасени…

Ема разбира в каква игра са я вмъкнали… Може би е видяла Леон?… Може би съзнанието й се е прояснило и тя най-сетне е познала жълтото куче…

На другата заран аз съм на самото място… Виждам тримата мъже… Усещам техния ужас… Те предвиждат една драма!… А аз искам да узная отде смятат, че ще дойде ударът… И държа да се уверя, че не се лъжа…

Аз пуснах отрова, несръчно, в една бутилка с аперитив… Бях готов да се намеся, ако някой поискаше да пие… Но не! Мишу бди!… Мишу се бои от всичко, от хората, които минават, от онова, което яде, от онова, което пие… Той дори не смее вече да излезе от хотела!…

Ема се бе вцепенила до такава степен, че мъчно би могло да се намери по-трогателен образ на слисване. А Мишу за миг вдигна глава, за да погледне Мегре право в очите.

Сега той трескаво пишеше.

— Това е втората драма, господин кмете! И нашата тройка продължи да живее, все тъй обзета от страх… Гойар е най-впечатлителният от тримата и несъмнено по-малко лош екземпляр от другите двама. Историята с отровата го побърка съвсем… Почувствува, че рано или късно и той ще мине по реда си… Отгатна, че аз вече съм по верните дири… И решава да избяга… Да избяга, без да остави следи… Да избяга, без да могат да го обвинят, че е избягал… Той ще симулира някакво нападение, ще накара да помислят, че е мъртъв и че трупът му е хвърлен във водата на пристанището…

Преди това любопитството го принуждава да потършува в дома на Мишу, може би за да намери Леон и да му предложи мир… Там той открива следите от стъпките на недодялания мъж. И разбира, че и аз скоро ще ги открия.

Защото той е журналист!… Свръх всичко знае колко впечатлителни са тълпите… Знае, че докато Леон е жив, той, Гойар, никъде няма да бъде в сигурност… И измисля нещо наистина гениално: дописката, написана с лява ръка и изпратена в „Брестки фар“…

Там се говори за жълтото куче, за скитника… Всеки израз е пресметнат, за да посее ужас в Конкарно… И по тоя начин, ако хората видят човека с големите крака, има вероятност той да получи един куршум в гърдите…

Това щеше да се случи!… Почнаха да стрелят по кучето… Щяха да стрелят и срещу човека!… Едно обезумяло множество е способно на всичко…

Действително в неделя ужасът обзема Конкарно… Мишу не излиза от хотела… Той е болен от страх… Но е все тъй решен да се защищава докрай, с всички средства…

Аз го оставих сам, с Льо Помре… Не зная какво е станало помежду им… Гойар е избягал… Но Льо Помре, който е от почтено семейство, навярно е бил изкушен да се отнесе до полицията и готов по-скоро да разкрие всичко, отколкото да продължи да живее в тоя кошмар… Та какво рискува той?… Една глоба!… Кратък срок затвор… Само толкова!… Главното престъпление е било извършено в Америка.

И Мишу, който усеща, че той е вече разклатен душевно, и който носи на съвестта си убийството на Мостаган, Мишу, който иска на всяка цена да се измъкне само със своя помощ, не се поколебава да го отрови.

Там е Ема… Няма ли да заподозрат нея?…

Бих желал да ви говоря по-надълго за страха, защото той е основата на цялата тая драма. Мишу е обзет от страх… Мишу иска да победи повече страха, отколкото врага си…

Той познава Леон Льо Герек. Знае, че той не ще остави да го арестуват, без да се съпротивява… И за да бъде премахнат, разчита на куршум от жандармите или от някой уплашен жител.

Той не мърда оттук… Аз донесох смъртно раненото куче… Исках да разбера дали скитникът ще дойде да го потърси — и той дойде…

Оттогава никой вече не видя животното и това ми доказва, че то е умряло…

Само един звук излезе от гърлото на Леон.

— Да…

— Погребахте ли го?

— На Кабелу… На гроба му има кръстче от две борови вейки…

— Полицията намери Леон Льо Герек. Той избяга, защото единствената му мисъл е да застави Мишу да го нападне… Той го каза: иска да види Мишу в затвора… Моят дълг бе да попреча на нова драма и тъкмо затова арестувах Мишу, като в същото време го уверявах, че правя това, за да бъде в сигурност… Това не е лъжа… Но по тоя начин аз попречвах на Мишу да извърши други престъпления… Той е стигнал до последния предел… Способен е на всичко… Усеща се гонен от вси страни…

Няма значение, че още може да играе комедии, да ми приказва за телесната си слабост, да оправдава необикновения си страх с мистицизъм и с някакво старо предсказание, измислено от игла до конец.

Онова, което му трябваше, бе населението да се реши да убие врага му.

Мишу знае, че логически може да бъде подозиран за всичко, което се е случило досега… Самичък в тая килия той си блъска главата…

Няма ли някакво средство съвсем да отстрани подозренията?… Да се извърши ново престъпление, когато той е в затвора, може ли да има по-неоспоримо алиби?…

Майка му отива да го види… Тя знае всичко… Тя не бива да бъде подозирана, нито срещана от ония, които го преследват… Тя трябва да го спаси!…

Тя ще вечеря у кмета. Ще накара да я отведат във вилата й, дето лампата й ще свети цялата вечер… Ще се върне в града пешком… Всички ли спят?… Освен „Адмиралското кафене“!… Достатъчно е да почакаш някой да излезе оттам и да го издебнеш при ъгъла на улицата.

И за да не може да тича, ще се прицелиш в крака…

Това съвсем безполезно престъпление е най-тежкото обвинение срещу Мишу, макар че имаме вече и други. Тая сутрин, когато пристигнах тук, той беше в трескаво състояние… И най-важното — не знаеше, че в мига, когато се е стреляло срещу митничаря, скитникът беше пред очите ми…

Защото, преследван от полицията и жандармерията, Леон бе останал там, в безредно струпаните къщи. Той бърза да приключи… Не иска да се отдалечава от Мишу…

Спеше в една стая на празната къща. Ема от прозореца си го е видяла… И ето че отива при него… Тя му казва, тя вика, че не е виновна!… Пада пред него, влече се в краката му…

Сега той за пръв път я вижда отново насреща си, отново чува звука на гласа й… Тя е принадлежала на друг, на други…

Но и той, самият той какво ли не бе преживял?… Сърцето му се разтапя… Той грубо я хваща с ръка, сякаш за да я смаже, но само устните му смазват нейните устни…

Той вече не е самотният човек, човекът с една единствена цел, с една единствена мисъл… През сълзи тя му говори за възможно щастие, за живот, който може да бъде почнат наново…

И те тръгват двамата, без петак, в нощта… Отиват… няма значение къде… Изоставят Мишу на неговите ужаси…

Те ще се опитат да бъдат щастливи някъде…

Мегре бавно напълни лулата си, като изглеждаше един по един всички присъствуващи.

— Ще ме извините, господин кмете, че не ви държах в течение на моето разследване… Но когато пристигнах, бях уверен, че драмата току-що е започнала… За да се разберат скритите пружини, трябваше човек да я остави да се развие и в същото време — да се избягват колкото е възможно по-нататъшните нещастия… Льо Помре умря, убит от своя съучастник… Но такъв, какъвто го видях, убеден съм, че сам щеше да се убие в деня на арестуването му… Митничарят бе ударен с куршум в крака… Раната му ще заздравее в една седмица. Но въпреки това аз мога да подпиша заповед за арестуването на доктор Ернест Мишу за опит за убийство и нараняване на господин Мостаган и за умишлено отравяне на неговия приятел Льо Помре. Ето и друга заповед срещу госпожа Мишу за нощно нападение… Колкото за Жан Гойар, именуем Сервиер, мисля, че той може да бъде преследван само за оскърбление на правосъдието с комедията, която разигра…

Това бе единственото комично нещо. Чу се въздишка! Щастлива, лека въздишка от пълничкия журналист. И той има лице да избърбори:

— В такъв случай предполагам, че мога да бъда оставен на свобода срещу гаранция, нали?… Готов съм да внеса петдесет хиляди франка…

— Това ще реши прокуратурата, господин Гойар… Госпожа Мишу се бе свлякла на стола си, но синът й прояви повече издръжливост от нея.

— Нямате ли нещо да добавите? — попита го Мегре.

— Моля! Ще отговоря, когато бъда с моя адвокат. Дотогава запазвам си правото да възразявам по всякакъв начин срещу законността на тая очна ставка…

И той източи шията си — шия на младо мършаво петле, дето лъщеше жълтеникава адамова ябълка. Носът му изглеждаше сега още по-напреко. Той не изпущаше тефтерчето, дето си бе вземал бележки.

— А тия двамата?… — промълви кметът, като ставаше.

— Нямам никакво обвинение срещу тях. Леон Льо Герек призна, че целта му е била да накара Мишу да стреля срещу него… За тая работа той не е направил нищо друго, освен да му се покаже… Няма законен текст за…

— Освен за скитничество! — вмеси се жандармерийският поручик.

Но комисарят сви рамене по такъв начин, че поручикът се изчерви от това, което бе казал.

 

 

Макар че часът за обед отдавна бе минал, отвън имаше цяла тълпа и кметът се съгласи да даде колата си, завесите на която се затваряха херметически.

Ема се качи първа, след това Леон Льо Герек, най-сетне Мегре, който седна в дъното до младата жена, а морякът се настани несръчно на едно от допълнителните столчета.

Минаха през множеството много бързо. След няколко минути поеха към Кемперле и Леон стеснително и със замъглен поглед попита:

— Защо казахте това?

— Кое?

— Че вие сте пуснали отрова в бутилката?

Ема бе съвсем бледа. Тя не смееше да се облегне на възглавничките и несъмнено за първи път в живота си се возеше в лека кола.

— Така ми хрумна! — измърмори Мегре, стискайки със зъби лулата си.

Тогава момичето извика с отчаяние:

— Кълна ви се, господин комисар, че вече не знаех какво върша… Мишу ме бе накарал да напиша писмото… Сетне познах кучето. В неделя сутринта видях Леон, като се въртеше по площада… Тогава разбрах… Опитах се да заговоря на Леон, но той си отиде, без дори да ме погледне, като плю на земята… Исках да отмъстя за него… Исках… Не зная… не зная!… Бях като луда… Знаех, че те искат да го убият… Аз все така го обичах… Целия ден си блъсках главата да мисля… По обед изтичах до вилата на Мишу, за да взема отрова… Не знаех каква да избера… Той ми беше показвал стъкълцата, като ми казваше, че те стигат да се изтрови целият Конкарно…

Но кълна ви се, че нямаше да ви оставя да пиете… Поне така си мислех…

Тя хлипаше. Леон несръчно я тупаше по коляното, за да я успокои.

— Никога не ще мога да ви се отблагодаря, господин комисар… — извика тя между две ридания. — Това, което сторихте вие… то е… то е… нямам думи… то е толкова чудесно!…

Мегре гледаше единия и другия: той с разцепената си устна, с щръкнали коси и лице на грубиян, който се мъчи да се очовечи, тя със своята клета главица, обезкръвена в аквариума на „Адмиралското кафене“

— Какво смятате да правите?…

— Не знаем още… Да се махнем оттук… Може би да отидем в Хавър?… Аз можех да си изкарам прехраната по нюйоркските кейове…

— Върнаха ли ви дванайсетте франка?

Леон се изчерви и не отговори.

— Колко струва с влака оттук до Хавър?

— Не! Недейте, господин комисар… Защото тогаз… не знам как… Нали разбирате?…

Мегре чукна с пръст по стъклото на колата тъкмо когато минаваха край някаква малка гара. Извади две банкноти по сто франка от джоба си и рече:

— Вземете ги!… Аз ще ги туря в сметката си по командировката…

После ги избута навън и затвори вратичката, докато те още му благодаряха.

— В Конкарно!… С пълна скорост!…

Самичък в колата, той най-малко три пъти сви ре-мене, като човек, комуто много се ще да се подиграе сам със себе си.

Делото продължи цяла година. През цяла една година доктор Мишу се явяваше не по-малко от пет пъти седмично пред съдия-следователя с една кожена чанта, натъпкана с документи.

И при всеки разпит имаше нов повод за въртели.

Всеки документ от следственото дело бе предмет на спорове, на разследвания и на контраразследвания.

Мишу ставаше все по-слаб, по-жълт, по-болен, но не слагаше оръжие.

— Позволете на един човек, който няма да живее и три месеца…

Това бе любимият му израз. Той се защищаваше стъпка по стъпка, с хитроумни извъртания, с неочаквани възражения. И беше намерил един адвокат, още по-свадлив от него, който достойно го заместваше.

Осъден от наказателния съд във Финистер на двадесет години тежък принудителен труд, той шест месеца се надяваше, че делото му ще отиде в касационния съд.

Но на една снимка само отпреди месец, публикувана във всички вестници, е показан Мишу, все тъй мършав и жълт, с крив нос, с раница на гръб, кепе на глава, като се качва от остров Ре на кораба „Ла Мартиниер“, който откарва сто и осемдесет каторжници за Гвиана.

В Париж госпожа Мишу, която изтърпя три месеца затвор, сега интригува в политическите среди. Тя твърди, че ще успее да издействува ревизия на делото.

Вече си е осигурила помощта на два вестника. Леон Льо Герек се занимава с лов на херинги в Северно море с кораба „Ла франсет“, а жена му очаква бебе.