Жорж Сименон
Жълтото куче (9)

IX
КУТИЯТА ОТ МИДЕНИ ЧЕРУПКИ

На следната заран Мегре беше в такова добро настроение, че инспекторът Льороа се реши да го придружи, като бъбреше и дори му задаваше въпроси.

Впрочем без видима причина успокоението беше общо. Може би поради времето, което изведнъж бе почнало да се оправя. Небето изглеждаше като току-що окъпано. Синьо, с бледа синева, трептящо — и тук-таме по него блясваха леки облачета. Хоризонтът изглеждаше по-просторен, по-дълбок. Морето, съвсем гладко, блестеше, осеяно с малки платна, които приличаха на знамена, забодени върху военна карта.

Защото достатъчен е само един слънчев ден, за да се преобрази Конкарно — мрачните под дъжда зидове на стария град блясват изведнъж бели и весели.

Долу, уморени от непрекъснатото тичане през последните три дни, журналистите си разправяха разни истории, пиейки кафе, и един от тях бе слязъл по халат, с чехли на бос крак.

А Мегре се бе вмъкнал в стаята на Ема, таванска стая с прозорче на покрива, което гледаше към уличката, и с полегат потон, който не позволяваше да стоиш изправен освен в средата на стаята.

Прозорецът бе отворен. Въздухът бе хладен, но се чувствуваше ласката на слънцето. Една жена бе използувала хубавото време, за да си суши пране на прозореца от другата страна на уличката. А някъде, от един училищен двор, се носеше веселата глъчка на междучасието.

Льороа, приседнал в края на малкото желязно легло, каза:

— Все още не разбирам вашия метод на работа, господин комисар, но мисля, че почвам да проумявам…

Мегре го погледна със смеещи се очи и изпусна голямо кълбо дим към слънцето.

— Имате късмет, драги! Особено колкото се отнася до тая история, дето в същност моят метод бе… да няма никакъв метод… Ако държите да напредвате и ако искате един полезен съвет, недейте ме взема за образец, нито се опитвайте да извличате теория от това, което виждате, че правя…

— Все пак… констатирам, че сте се добрали вече до веществени доказателства въпреки…

— Точно тъй, въпреки… Въпреки всичко! С други думи, започнах разследването от обратната страна, което може би няма да ми попречи при следния случай да почна, отдето трябва… Въпрос на настроение… Въпрос на лица… Когато пристигнах тук, попаднах на лице, което ме съблазни, и аз не го изпуснах…

Но той не каза кое беше това лице. Повдигна един стар чаршаф, който покриваше закачалката с дрехи. На закачалката висеше един бретонски костюм от черно кадифе, който Ема пазеше за празнични дни.

Върху тоалетната масичка имаше гребен с много изпочупени зъби, игли за коса и една кутия със силно розова пудра. В едно чекмедже той намери това, което, изглежда, търсеше: кутия, украсена с блестящи мидени черупки, каквито се продават по крайбрежните дюкянчета. Тая, която беше може би отпреди десетина години и бе извървяла кой знае какъв път, беше с надпис: „Спомен от Остенде“.

От нея лъхаше мирис на стар картон, на прах, на парфюм и на пожълтяла хартия. Мегре, седнал на леглото до своя другар, вадеше със своите дебели пръсти едно по едно малките неща.

Вътре имаше една броеница от сини стъклени зърна с ъглести, изгладени стенички и нанизани на тънка сребърна верижка, един медалион от първото причастие, празно шише от парфюм, което Ема бе запазила навярно заради красивата му форма и което може би бе намерила в стаята на някоя клиентка на хотела…

Едно книжно цвете, спомен от бал или от някой празник, по което личеше петно от ярко червило.

Встрани — малък златен кръст, единственият ценен предмет.

Цял куп пощенски картички. Една от тях представляваше голям хотел в Кан. Отзад, на гърба, женски почерк:

„Ша нъправиш по-дубре дъ додиш тук, вместу дъ стуиш в твойта мръсна дупка, дету въли през сичкуту времи. И добре са припечелва. Ядеш, колкуту щеш. Цалувам та

Луиз“

Мегре подаде картичката на инспектора и разгледа внимателно една от снимките, които се правят по панаирите, когато улучиш целта.

Лицето на мъжа едва се забелязваше — с едното око затворено, той беше прикрепил пушка на рамото си. Едър, широкоплещест мъж с моряшка шапка на главата. Усмихвайки се на обектива, Ема явно го бе уловила под ръка специално за снимката. Отдолу бе написано: „Кемпер“.

Имаше и едно писмо, толкова измачкано, че навярно много пъти е било препрочитано:

„Мила моя,

 

Уговорено и подписано: имам си вече кораб. Той ще се нарича «Хубавата Ема». Свещеникът от Кемпер ми обеща идната седмица да го кръсти със светена вода, с житни зърна, със сол и всичко друго… Ще има истинско шампанско, защото искам да бъде празник, за който дълго да се приказва в тоя край.

В началото ще бъде тежичко с изплащането му, тъй като ще трябва да внасям на банката по десет хиляди франка годишно. Но помисли си, че има сто шейсет и два квадратни метра платна и че развива бързина от десет възли. Ще падне голяма печалба от пренасяне на лук в Англия. Това значи, че няма да протакаме сватбата. Осигурих вече и товар за първото пътуване, но се опитват да ме измамят, защото съм новак.

Твоята господарка би могла да ти даде два дни отпуска за кръщавката, защото всички ще бъдат пияни и ти не ще можеш да се върнеш в Конкарио. Трябваше да черпя по кафенетата заради кораба, който е вече в пристанището и има съвсем нов флаг.

Ще се фотографирам, на него и ще ти изпратя снимка.

Обичам те и те целувам в очакване да станеш любима жена на твоя.

Леон“

Мегре пъхна писмото в джоба си, загледан със замечтан израз към дрехите, които се сушеха на отвъдната страна на уличката. В мидената кутийка нямаше вече нищо друго освен една писалка, дето през един разрез със стъклена леща се виждаше църквата „Света Богородица“ в Лурд.

— Има ли някой в стаята, заета обикновено от Доктора? — попита той.

— Не вярвам. Журналистите са настанени на втория етаж.

За успокоение на съвестта си комисарят още веднъж огледа стаята, но не намери нищо интересно. Малко по-късно той слезе на първия етаж, бутна вратата на стая № 3, от балкона на която се откриваха пристанището и заливът.

Леглото беше оправено, подът намазан с восък. Върху каната бяха поставени чисти кърпи за лице.

В погледа, с който инспекторът следваше своя шеф, имаше любопитство, примесено с известно съмнение. А Мегре си подсвиркваше, оглеждайки наоколо си, съгледа пред прозореца малка дъбова масичка, на която имаше една папка и една пепелница.

В папката имаше бели листове — бланки за писма с надпис на хотела и син плик със същия надпис. Но имаше също тъй два големи листа попивателна хартия, единият от които почти черен от мастило, а другият тук-таме с петна от неясни букви.

— Намерете ми едно огледало, драги!

— Голямо?

— Все едно! Огледало, което да мога Да поставя на масата.

Като се върна, инспекторът намери Мегре на балкона, пъхнал ръце в изреза на жилетката под мишниците, пушейки лулата си с очевидно задоволство.

— Ще ви свърши ли работа това?…

Затвориха прозореца. Мегре постави огледалото на масата, закрепено с помощта на два свещника, които взе от камината, и изправи срещу него попивателната хартия.

Отразени в огледалото, буквите мъчно се разчитаха. Някои букви и цели думи липсваха. Други, съвсем разкривени, трябваше да се отгатват.

— Разбрах! — каза Льороа с хитроумен израз.

— Добре! Тогава идете да поискате от хотелиера едно тефтерче със сметки на Ема… или каквото и да е, писано от нея…

Върху лист хартия той преписа с молив някои думи.

„… те видя… часа… необитаема… бездруго…“

Когато се върна, инспекторът завари Мегре, който, след като бе запълнил празните места, възстанови следната записка:

„Трябва да те видя. Ела утре в единадесет часа при необитаемата къща, която се намира на площада, малко по-далеч от хотела. Разчитам бездруго на теб. Само почукай и ще ти отворя вратата.“

— Ето тефтерчето на перачката, което Ема е поддържала редовно! — каза Льороа.

— Не ми трябва вече… Писмото е подписано „…ма“, тоест „Ема“… И е написано в тази стая!…

— Където келнерката се е срещала с Доктора ли? — ужаси се инспекторът.

Мегре почувствува колко е противно на Льороа подобно предположение, особено след като предната вечер, надвиснали от покрива, бяха наблюдавали оная сцена.

— В такъв случай тя е, която…

— Чакай, чакай, младо! Без прибързани заключения! Особено без изводи… В колко часа пристига влакът, който ще ни доведе Жан Гойар?

— В единадесет и тридесет и две…

— Сега ето какво ще направите, драги!… Най-напред ще кажете на двамата колеги, които го придружават, да ми доведат приятелчето в полицията… Ще пристигне там, Значи, към обед… Ще предадете по телефона на кмета, че ще бъда щастлив да го видя по същото време и на същото място… Чакайте! Предайте същото и на госпожа Мишу, на която ще телефонирате във вилата й. Най-сетне възможно е полицаите или жандармите всеки миг да доведат Ема и любовника й… На същото място в същия час!… Дали не съм забравил някого… Добре! Едно поръчение… Да не разпитват Ема в мое отсъствие. Дори попречете на Ема да говори…

— А митничаря?…

— Не ми трябва.

— Господин Мостаган…

— Хм!… Не… Това е всичко!…

В кафенето Мегре си поръча местна гроздова ракия, която смукна с истинско удоволствие, като подхвърли на журналистите:

— Вижда му се краят, господа!… Тая вечер ще можете да отпътувате за Париж…

 

 

Разходката му из кривите улици на стария град повиши неговото добро настроение. И когато стигна до портата на жандармерията, над която се вееше яркото френско знаме, той забеляза, че поради вълшебството на слънцето, на трицвета и на обления от светлина зид в атмосферата се чувствуваше някаква буйна радост, както на 14 юли.

Един стар жандарм, седнал на стол до страничната вратичка, четеше хумористичен вестник. Дворът, постлан с малки павета, между които се промушваха стръкчета зелена трева, приличаше със спокойствието си на манастирски двор.

— Къде е сержантът?…

— Всички: поручикът, сержантът и повечето от хората, тръгнаха да търсят скитника, когото знаете…

— Доктора все там ли си е?

Човекът се усмихна, поглеждайки решетестия прозорец на килията вдясно.

— Няма опасност да избяга!

— Хайде, отворете ми вратата!

И щом резето бе дръпнато, той викна весело и сърдечно:

— Добър ден, Докторе!… Спахте добре, нали?…

Но видя само едно бледо, изострено лице, което се подаваше под сивата завивка на походното легло. Очите бяха дълбоко хлътнали и трескави.

— Е, какво? Не върви ли?…

— Много зле… — рече Мишу с въздишка, вдигайки се от леглото. — Бъбрекът ми…

— Надявам се, че ви се дава всичко, каквото ви е потребно…

— Да… вие сте много любезен…

Той лежеше облечен. Измъкна нозе изпод завивката и прокара ръка по челото си. А в същото време Мегре, преливащ цял от здраве и енергия, възседна един стол и се облакъти на облегалото му.

— Хайде де! Виждам, че сте поръчали бургундско вино!…

— Майка ми го донесе вчера… Много ми се искаше да избягна това посещение… Тя е разбрала нещо в Париж… И се върнала…

Тъмните кръгове около очите му покриваха половината от небръснатите бузи, които изглеждаха още по-хлътнали. А липсата на вратовръзка, както и измачканият костюм засилваха впечталението на отчаяние, което ее излъчваше от цялото му същество.

Той спираше да говори, за да кашля. Дори се изплю — подчертано явно — в кърпата си и я разгледа като човек, който се бои от туберкулоза и с тревога се наблюдава.

— Имате ли да ми кажете нещо ново? — попита той уморено.

— Жандармите трябва да са ви казали за произшествието през нощта…

— Не… какво е то?… Кой е бил?…

Той се залепи до стената, като че го бе страх да не го нападнат.

— Хе! Минувач, ударен в крака с един куршум…

— И хванат ли е… убиецът?… Не мога повече, господин комисар!… Съгласете се, че има от какво да полудее човек… Още един клиент на „Адмиралското кафене“, нали?… По нас се целят!… И аз напразно си бъхтя главата, за да проумея защо… Да, защо?… Мостаган… Льо Помре!… Гойар!… И отровата, която бе предназначена за всички ни!… Ще видите, че накрая те въпреки всичко ще ме улучат дори тук!… Но защо, кажете ми?…

Той не беше вече блед. Беше оловносинкав. И тежко беше да го гледа човек: дотолкова въплъщаваше сега образа на паника в нейния най-жалък, най-ужасен вид!

— Не смея да спя… Вижте прозореца!… Има железни пречки… Но може да се стреля между тях… А нощем!… Жандармът може да заспи или да мисли да друго нещо… Но аз не съм създаден за подобен живот. Вчера изпих цялата бутилка с надежда, че ще спя… И не мигнах!… Разболях се!… Да можеше да пребият тоя скитник с жълтото му куче…

Виждали ли са пак кучето?… Все още ли се върти около кафенето?… Не разбирам защо не му шибнат един куршум в гърба… на него и на господаря му!…

— Господарят му нощес напусна Конкарно.

— Ах!…

Доктора като че не можеше да повярва това.

— Веднага ли след… след новото си престъпление?

— Преди!…

— Но тогава?… Това не е възможно!… Трябва да се приеме, че…

— Точно така! Тази вечер казах това на кмета… Странно човече, между нас казано, е тоя кмет… Какво мислите вие за него?…

— Аз ли?… Не знам… Аз…

— Е, хайде де!… Той ви е продал мястото за парцелите… Вие сте във връзка с него… Вие сте, както се казва, приятели…

— Ние имахме почти само делови отношения и отношения на добри съседи… Извън града това е естествено…

Мегре забеляза, че гласът стана по-сигурен и че погледът на Доктора не беше вече много замъглен.

— Какво му казахте вие?…

Мегре измъкна от джоба си бележника.

— Казах му, че поредицата престъпления или — ако предпочитате — опити за убийство не са могли да бъдат извършени от което и да е лице, познато засега на нас… Няма да почна да изреждам една по една драматичните истории… Говоря накъсо… Говоря обективно, нали, като специалист?… Та известно е, че вие не сте могли — физически невъзможно — да стреляте тая нощ срещу митничаря, което е достатъчно да бъдете съвсем не-причастен в случая… Льо Помре също не е могъл да стреля, тъй като утре заран го погребват… Нито Гойар, когото току-що са открили в Париж!… И те също така не са могли — и единият, и другият — да се намират, в петък вечер зад кутията за писма в празната къща… Ема също…

— Но скитникът с жълтото куче?

— Мислих и за него! Не само че той не е отровил Льо Помре, но през тая нощ той беше далеч от мястото на престъплението, когато то е било извършено… Затова аз говорих на кмета за непознато лице, за един тайнствен X, който би могъл да извърши всички тия престъпления… Освен ако…

— Освен ако?…

— Освен ако не е цяла поредица престъпления!… Вместо някакво едностранно нападение, предположете, че това е истинско сражение между две групи или между две лица…

— Но тогава, господин комисар, какво ще стане с мене?… Ако има непознати врагове, които обикалят… аз…

И лицето на Доктора отново повехна. Той хвана главата си с две ръце.

— И само като си помисля, че съм болен, че лекарите ми препоръчват пълно спокойствие!… О, няма да стане нужда от куршуми или отрова, за да свършат с мене… Ще видите, че бъбрекът ми ще извърши каквото трябва…

— Какво мислите за кмета?

— Не знам! Нищо не знам!… Той е от много богато семейство… Като млад е водил блестящ светски живот в Париж… Имал е конюшня с коне за надбягване… После е влязъл в релсите… Запазил част от състоянието си и се настанил тук в къщата на дядо си, който също бил кмет на Конкарно… Той ми продаде места, които не му трябваха… Мисля, че би искал да стане окръжен съветник, за да завърши като сенатор…

Доктора беше станал и човек би казал, че за няколко дни бе отслабнал с десет килограма. И не би било чудно, ако се разплачеше от нерви.

— Как е възможно да разбера нещо?… И тоя Гойар, който е в Париж, когато го мислехме, че… Какво може да прави там?… И защо?

— Скоро ще узнаем това, защото той ще пристигне в Конкарно… Дори трябва вече да е пристигнал…

— Арестуван ли е?…

— Помолили са го да тръгне с двама господа дотук… Но то не е същото…

— Какво е казал?

— Нищо! Но в същност не са го и питали!

Тогава Доктора изведнъж погледна комисаря в лицето. Неочаквано бузите му се зачервиха.

— Какво значи това?… Имам чувството, че някой се е побъркал!… Вие преди малко ми приказвахте за кмета, за Гойар… А аз усещам, чувате ли, усещам всеки миг, че ще бъда убит… Въпреки тия пречки на прозореца, които никак няма да попречат на това!… Въпреки тоя едър глупак, жандарма, който е на пост в двора. А аз не ща да умирам!… Не ща!… Нека ми дадат само един револвер, за да се браня!… Или да затворят ония, които заплашват живота ми, ония, които убиха Льо Помре, които са сложили отрова в бутилката…

Той трепереше от глава до пети.

— Аз не съм герой. Занаятът ми не е да предизвиквам смъртта! Аз съм човек!… Болен човек!… И за да мога да живея, премного съм се борил срещу болестите… Вие говорите!… Говорите!… Но какво вършите?…

От ярост той блъсна челото си в стената.

— Всичко това прилича на заговор… Освен ако искат да ме подлудят… Да! Искат да ме затворят в болница за душевно болни!… Кой знае?… Да не би да е дотегнало на майка ми?… Защото аз винаги ревниво съм пазил частта, която ми се падаше от наследството, останало от баща ми!… Но аз няма да се дам…

Мегре не бе мръднал. Той продължаваше да седи сред бялата килия, едната стена на която бе обляна от слънце, седнал все тъй с лакти върху облегалото на стола и с лула между зъбите.

Доктора кръстосваше килията, целият обсебен от вълнението, което граничеше със самозабрава.

И неочаквано в помещението се разнесе някакъв весел глас, едва-едва ироничен, който изви, както правят децата:

— Ку-ку!

Ернест Мишу подскочи и погледна четирите ъгли на килията, преди да впие очи в Мегре. И тогава видя лицето на комисаря, който бе извадил лулата от устата си и му намигна, като се подсмихваше.

Това бе като щракане на механизъм. Мишу се вцепени, целият обезсилен, загубен, щеше сякаш да се стопи съвсем и да се превърне в безплътен силует.

— Вие ли?…

Би казал човек, че гласът идеше отдалече, като гласа на фокусниците, които говорят с корема си и произнасят думи, долитащи като че от тавана или от някоя порцеланова ваза.

Очите на Мегре все така се смееха и когато той стана и произнесе с насърчаваща сериозност, която бе в противоречие с израза на лицето му:

— Съвземете се, Докторе!… Чувам стъпки в двора… След няколко мига убиецът навярно ще бъде между тия четири стени…

Кметът пръв бе въведен от жандарма. Но в двора се чу шум и от други стъпки.